Гастон Льору
Тайната на жълтата стая (6)

VI Глава
Сред дъбравата

Пристигнахме в замъка. Старият донжон се сливаше с онази част от постройката, която бе изцяло подновена по времето на Луи XIV с нов модерен корпус в стил Виоле льо Дюк, където се намираше и главният вход. Никога не бях виждал нещо по-оригинално и по-грозно може би, нито пък тъй странно в архитектурно отношение, като тази необичайна комбинация от различни стилове. Беше чудовищно и внушително. Приближихме се и видяхме двама полицаи, които се разхождаха пред една малка врата, водеща към приземния етаж на донжона. Скоро научихме, че в този бивш „затвор“, а сега килер, бяха — заключени портиерите господин и госпожа Берние.

Господин Робер Дарзак ни въведе в новата част на замъка през една широка врата с „маркиза“. Рултабий, който беше оставил коня и кабриолета на грижите на прислугата, не изпущаше от очи господин Дарзак; проследих погледа му и забелязах, че не се отделя от ръцете на професора от Сорбоната — бяха в ръкавици. Когато се озовахме в малък салон, обзаведен с поовехтели мебели, господин Дарзак се обърна към Рултабий и доста рязко попита:

— Говорете! Какво искате от мен?

Репортерът отвърна също тъй рязко:

— Да ви стисна ръката!

Дарзак се дръпна:

— Какво значи това?

Очевидно той беше разбрал онова, което и аз тогава разбрах: че моят приятел го подозира в това отвратително покушение. Следата от кървавата длан по стените на Жълтата стая му се стори… Гледах как този човек, обикновено с тъй високомерно лице и прям поглед, се вълнува така странно в този момент. Той си подаде дясната ръка и като посочи към мен, рече:

— Вие сте приятел на господин Сенклер, който ми направи голяма и неочаквана услуга в едно справедливо дело, господине, и не виждам защо да не ви подам ръка…

Рултабий не пое тази ръка. И този път съвсем твърдо каза:

— Господине, живях няколко години в Русия и оттам имам този обичай никога да не се ръкувам с човек, който не си сваля ръкавиците.

Помислих, че професорът от Сорбоната ще даде воля на гнева си, който вече го завладяваше, но тъкмо обратното — с видимо огромно усилие той се успокои, свали ръкавиците и си показа ръцете. Нямаше никаква драскотина по тях.

— Доволен ли сте?

— Не! — възрази Рултабий. — Драги ми приятелю — рече той, като се обърна към мен, — принуден съм да ви помоля да ни оставите за малко.

Кимнах и се оттеглих, смаян от това, което видях и чух, без да разбирам защо господин Дарзак не изхвърли моя нахален, моя груб, моя глупав приятел… Защото от минута на минута аз все повече се ядосвах на Рултабий за съмненията, които ни доведоха до тази абсурдна сцена с ръкавиците…

Разхождах се около 20 минути пред замъка, опитвайки се да свържа различните събития от тази сутрин, но не успявах. Каква беше идеята на Рултабий? Възможно ли бе да взема господин Дарзак за убиец? Как да приема, че този човек, който след няколко дни трябваше да се ожени за госпожица Станжерсон, е влязъл в Жълтата стая, за да убие годеницата си? И после, още не ми бе станало ясно как убиецът е могъл да излезе от Жълтата стая; и докато тази мистерия, която ми се струваше необяснима, не ми се изясняваше, аз смятах, че никой никого не може да подозира. И сетне какво значеше тази безсмислена фраза, която още звучеше в ушите ми? „Онзи дом е все така прекрасен, все тъй свежа е градината!“ Нямах търпение да остана сам с Рултабий, за да го попитам.

В този момент младият човек излезе от замъка с господин Робер Дарзак. Странно нещо, от пръв поглед разбрах, че те са най-добрите приятели на света.

— Отиваме в Жълтата стая — рече ми Рултабий. — Елате с нас. Драги приятелю, нали знаете, че ще бъдете с мене целия ден. Ще обядваме заедно тук някъде наоколо…

— Ще обядвате в замъка, господа, с мен…

— Не, благодаря — възрази младият човек. — Ще обядваме в странноприемницата „Донжон“…

— Там не е хубаво… Нищо няма да намерите.

— Мислите ли?… Аз се надявам да намеря там нещичко — отвърна Рултабий. — След обяда ще поработим пак, ще напиша статията си, а вие ще бъдете любезен да я отнесете в редакцията…

— А вие? Няма ли да се върнете с мен?

— Не, аз ще спя тук.

Обърнах се към Рултабий. Той говореше сериозно, а господин Дарзак съвсем не изглеждаше учуден…

Минавахме край донжона и чухме риданията на портиерите. Рултабий попита:

— Защо са арестувани тези хора?

— Малко и по моя вина — каза господин Дарзак. — Вчера обърнах внимание на съдия-следователя, че е необяснимо как портиерите са имали време да чуят изстрелите от револвера, „да се облекат“, да прекосят голямата площ, която ги дели от павилиона, и всичко това за две минути; защото не са изминали повече от две минути между изстрелите и момента, в който двамата са срещнали дядо Жак.

— Разбира се, че е подозрително — съгласи се Рултабий… — И са били облечени…?

— Ето кое е най-невероятното… били са облечени… напълно, солидно и топло… Нищо не е липсвало в тоалета им. Жената е била със сабо, но мъжът — с обувки с връзки. А са заявили, че са си легнали, както винаги, в девет часа. Като дойде тази сутрин, съдия-следователят, който се бе снабдил в Париж с револвер с калибъра на оръжието, с което е било извършено престъплението (защото не искаше да пипа револвера — веществено доказателство), той накара секретаря си да стреля два пъти в Жълтата стая при затворени прозорец и врата. Ние с него бяхме в къщичката на портиерите; нищо не чухме… нищо не може да се чуе. Значи портиерите са излъгали, няма съмнение… Те са били готови, те са били вече вън близо до павилиона, те са чакали нещо. Естествено никой не ги обвинява, че са извършили нападението, но съучастничество не е изключено… Господин дьо Марке нареди да ги арестуват незабавно.

— Ако бяха съучастници — каза Рултабий, — те щяха да пристигнат раздърпани, или по-скоро изобщо нямаше да дойдат. Когато човек се хвърля в ръцете на правосъдието с толкова доказателства за съучастничество, това значи, че не е съучастник. Не вярвам да има съучастници в тази афера.

— Тогава защо са били навън в полунощ? Нека кажат!…

— Те явно имат интерес да мълчат. Важно е да се разбере какъв е този интерес… Дори да не са съучастници, това може да се окаже важно. Всичко, което се случва в такава нощ, е важно…

Тъкмо бяхме пресекли един стар мост над защитния ров и вече навлизахме в онази част на парка, която наричаха „Дъбравата“. Там имаше дървета столетници. Есента беше спаружила пожълтелите им листа, високите им черни и извити клони приличаха на ужасни коси, на възли от огромни влечуги, сплетени тъй, както античният скулптор ги е усукал над главата на Медуза. Това място, където госпожица Станжерсон живееше през лятото, защото тогава го намираше приветливо, в този сезон ни се стори тъжно и зловещо. Земята беше черна, цялата разкаляна от падналите дъждове и мъртвите листа; стволовете на дърветата бяха черни, дори самото небе над нас беше в траур с големите си тежки облаци. И в това тъмно и мрачно уединение ние забелязахме белите стени на павилиона. Странна постройка, без всякакъв прозорец, поне от тази страна, която ние виждахме. Само една малка входна врата. Човек би казал гробница, просторен мавзолей в дъното на изоставена гора… Колкото повече се приближавахме, все по-добре разбирахме защо е съградена тук. Тази постройка получаваше всичката светлина, която й бе необходима, от юг, тоест от другата страна на имението, откъм полето. А ниската решетеста врата преграждаше пътя към парка и така господин и госпожица Станжерсон навярно са живели в прекрасно уединение за своите изследвания и мечти.

Впрочем веднага ще представя плана на този павилион. Има само приземен етаж с няколко стъпала и доста високо таванско помещение, което в никакъв случай няма да ни занимава. Предлагам на читателя именно този план на партера в цялата му простота.

 

ЛЕГЕНДА:

1. Жълта стая, с един единствен зарешетен прозорец и една единствена врата към лабораторията.

2. Лаборатория с два големи зарешетени прозореца и две врати, едната от които гледа към вестибюла, а другата — към Жълтата стая.

3. Вестибюл с прозорец без решетки и с врата към парка.

4. Тоалетна.

5. Стълба към таванското помещение.

6. Голяма и единствена камина в павилиона, използувана за лабораторните опити.

 

Бе направен от самия Рултабий и аз забелязах, че не липсваше нито една линия, нито едно означение, което може да спомогне за разрешението на проблема, който се поставяше тогава пред правосъдието. С плана и легендата под него, за да стигнат до истината, читателите ще узнаят толкова, колкото знаеше и Рултабий, когато влезе за първи път в павилиона, по времето, когато всеки се питаше: Откъде убиецът е успял да избяга от Жълтата стая?

Преди да изкачи трите стъпала до вратата на павилиона, Рултабий се спря и внезапно попита господин Дарзак:

— Ами мотивите за престъплението?

— За мен, господине, няма никакво съмнение по този въпрос — рече годеникът на госпожица Станжерсон с покруса. — Следите от стъпките, издраните гърди и врат на госпожица Станжерсон свидетелствуват, че нещастникът, който е бил там, е предприел чудовищно нападение. Лекарите експерти, които видяха вчера следите, твърдят, че всичките са от дланта, чийто кървав отпечатък е останал на стената; огромна ръка, господине, не би се събрала в моята ръкавица — добави той с горчива усмивка, която трудно може да се опише.

— Тази червена ръка — прекъснах го аз — не би ли могла да бъде следа от окървавените пръсти на госпожица Станжерсон, която като е падала, се е опряла в стената, а после се е свлякла и така белегът е станал по-голям.

— Нямаше капчица кръв по ръцете на госпожица Станжерсон, когато я вдигаха — отвърна господин Дарзак.

— Значи сега сме сигурни — рекох аз, — че именно госпожица Станжерсон е била въоръжена с револвера на дядо Жак, защото е ранила убиеца в ръката. Значи тя се е страхувала от нещо или от някого.

— Може би…

— Не подозирате ли някого?

— Не… — отвърна господин Дарзак, гледайки към Рултабий.

Тогава Рултабий ми каза:

— Трябва да знаете, приятелю, че следствието е напреднало малко повече, отколкото пожела да ни довери този потайник господин дьо Марке. Сега на следствието е известно не само че именно револверът е бил оръжието, с което госпожица Станжерсон си е послужила, за да се защити, но то веднага е открило и кое е оръжието, с което е била нападната и ударена госпожица Станжерсон. Това е, както ми каза господин Дарзак, една овча кост. Защо господин дьо Марке прави цяла загадка от тази овча кост? За да улесни агентите от Обществената безопасност! Без съмнение! Той си въобразява може би, че притежателят й ще се намери между онези, които са добре известни сред измета на Париж, щом си е послужил с такова оръжие — най-ужасното, което природата е измислила… И сетне, как да узнае човек какво може да му хрумне на един съдия-следовател? — добави Рултабий с презрителна ирония.

Попитах:

— Значи в Жълтата стая е намерена овча кост?

— Да, господине — рече господин Робер Дарзак, — до леглото, но моля ви, не говорете за това. Господин дьо Марке поиска да остане в тайна. — (Махнах с ръка в знак на протест.) — Това е една огромна овча кост, чиято глава, или да го кажем по-точно — чиято ставна повърхност беше още цялата червена от кръвта на ужасната рана, нанесена на госпожица Станжерсон. Тази стара овча кост трябва да е послужила за не едно престъпление, ако се съди по вида й. Така смята господин дьо Марке. Нареди да я отнесат в Париж за анализ в общинската лаборатория. Той действително мисли, че е открил по нея не само следи от прясната кръв на последната жертва, но и други, жълто червеникави, които няма какво друго да бъдат, освен петна от засъхнала кръв, свидетелства за предишни престъпления.

— Една овча кост в ръцете на опитен убиец е страшно оръжие — рече Рултабий, — по-ефикасно и по-сигурно от тежък чук.

— Мизерникът го доказа впрочем — с мъка добави господин Робер Дарзак. — Овчата кост е нанесла ужасен удар по челото на госпожица Станжерсон. Ставната повърхност на костта съвпада напълно с раната, която според мен би била смъртоносна, ако ударът не е бил отслабен от револвера на госпожица Станжерсон. Ранен в ръката, убиецът е изоставил костта и е побягнал, но за нещастие ударът е бил нанесен вече… а госпожица Станжерсон — почти мъртва, след неуспешния опит да бъде удушена. Ако госпожица Станжерсон беше успяла да рани убиеца с първия си изстрел, тя би могла без съмнение да избегне овчата кост… Но очевидно много късно е грабнала револвера, а първият изстрел по време на схватката се е отклонил и куршумът се е забил в тавана; едва вторият е улучил…

Докато говореше така, господин Дарзак почука на павилиона. Да ви призная ли, че едва сдържах желанието си да проникна на самото местопроизшествие? Тръпнех от възбуда и въпреки че историята с овчата кост беше много интересна, аз кипях, като гледах как разговорът се проточва, а вратата на павилиона още не се отваря. Отвори се най-сетне.

На прага стоеше някакъв мъж. Сетих се, че това е дядо Жак.

Стори ми се над шейсетте. Дълга бяла брада, бели коси под овехтяла баска, костюм от кафяво рипсено кадифе, сабо; намръщен, с доста неприветливо лице, което се проясни все пак, щом зърна господин Робер Дарзак.

— Приятели! — обясни просто нашият водач. — Има ли някой в павилиона, дядо Жак?

— Не трябва да пускам никого, господин Робер, ала заповедта, то се знае, не се отнася за вас… И защо пък е тази заповед? Каквото имаше за гледане, господата от прокуратурата го видяха. Цял куп скици и протоколи направиха.

— Извинете, господин Жак, най-напред един въпрос — каза Рултабий.

— Казвайте, млади човече, и ако мога да ви отговоря…

— Вашата господарка беше ли сресана в онази вечер „на път“ с гладко пуснати коси?

— Не, млади господине. Моята господарка никога не е носила косите си „на път“, както казвате, нито онази вечер, нито през другите дни. Винаги й бяха вдигнати и се виждаше хубавото й чело, чисто като на новородено!…

Рултабий измърмори нещо и веднага се зае да оглежда вратата. Видя секрета. Убеди се, че вратата не може да стои отворена и че се отваря само с ключ. После влязохме във вестибюла — доста светло малко помещение с червени плочки на пода.

— А! Ето го прозореца, през който е избягал убиецът — каза Рултабий.

— Приказки, господине, приказки! Ами нали ако беше избягал оттам, щяхме непременно да го видим! Не сме слепи я! Ни господин Станжерсон, ни аз, ни портиерите, дет’ ги затвориха! Защо и мен не ме приберат зарад револвера ми?

Рултабий бе отворил вече прозореца и беше огледал капаците.

— Бяха ли затворени в часа на престъплението?

— С желязно резе отвътре — рече дядо Жак — …а пък съм съвсем сигурен, че убиецът е минал оттам…!

— Да няма петна от кръв?…

— Да, вижте там, по камъка, отвън. Кръв, ама от какво?

— Ха! — зарадва се Рултабий. — Ето ги стъпките… там на пътя… земята е била много разкаляна… ще разгледаме и тях след малко…

— Глупости — прекъсна го дядо Жак. — Убиецът не е минал оттам!

— Откъде тогава?

— Знам ли!…

Рултабий виждаше всичко, душеше всичко. Той коленичи и бързо огледа изцапаните плочки на вестибюла. Дядо Жак продължаваше:

— Нищо няма да намерите, драги ми господинчо. Те нищо не намериха… Пък и сега е много мръсно… Много хора влизаха! Не дават да мия плочите… но в деня на престъплението бях измил тук всичко с много вода, аз, дядо Жак… А и нали убиецът беше минал оттук с крачищата си, щяхме да го видим; достатъчно следи е оставил с калеврите си в стаята на госпожицата!…

Рултабий стана и попита:

— Кога измихте плочките за последен път?

И той загледа дядо Жак с поглед, от който нищо не може да се изплъзне.

— Ми че в самия ден на престъплението, нали ви казвам! Към пет и половина… докато госпожицата и баща й си правеха разходката преди вечеря, точно тук, защото те вечеряха в лабораторията. На другия ден, когато съдия-следователят дойде, той можа ясно да види всичките стъпки по земята — като черно мастило на бял лист… Добре, ама нито в лабораторията, нито в антрето, които лъщяха като нова пара, не откриха стъпките му… на човека! Пък щом ги откриват вънка до прозореца, трябва да е пробил тавана на Жълтата стая, да е минал през таванското помещение, да е пробил и покрива и да е слязъл точно над прозореца на вестибюла, кат се е смъкнал… Да, ама няма дупка на тавана на Жълтата стая… нито в моя таван, разбира се!… Както виждате, никой нищо не знае… ама нищичко!… И никога няма да узнае, бога ми, никога нищо. Това е дяволска магия!

Рултабий се хвърли изведнъж на колене, почти срещу вратата на малката тоалетна в дъното на вестибюла. Остана в това положение най-малко една минута.

— Е, и? — попитах го аз, когато се вдигна.

— О, нищо важно, капка кръв.

Младият човек се обърна към дядо Жак.

— Когато миехте лабораторията и вестибюла, прозорецът на вестибюла беше ли отворен?

— Тъкмо го бях отворил, защото бях разпалил за господина дървени въглища в пещта на лабораторията; и тъй като я бях запалил с вестници, имаше пушек; отворих прозорците в лабораторията и прозореца на вестибюла — да направя течение; после затворих онез в лабораторията и оставих отворен тоз във вестибюла, пък после излязох за малко да взема парцали от замъка и като се върнах, нали ви казах вече, към пет и половина почнах да мия плочките; като ги измих, пак излязох, но оставих прозореца във вестибюла да си стои отворен. А когато последния път се върнах в павилиона, прозорецът беше затворен и господин и госпожица Станжерсон вече работеха в лабораторията.

— Сигурно господин и госпожица Станжерсон са го затворили, като са влезли?

— Сигурно.

— Не ги ли питахте?

— Не!

След като огледа добре малката тоалетна и стълбата към таванското помещение, Рултабий, за когото ние сякаш не съществувахме, вече влезе в лабораторията. Признавам, с огромно вълнение го последвах и аз. Робер Дарзак не изпускаше нито едно движение на моя приятел. Колкото до мен, очите ми се насочиха веднага към вратата на Жълтата стая. Тя беше затворена или по-точно подпряна към лабораторията, защото веднага забелязах, че беше наполовина избита и не можеше да се използува… силата на тези, които се бяха нахвърлили върху й в момента на трагедията, я беше разбила…

Моят млад приятел, който си вършеше методично работата, без да продума, оглеждаше стаята, в която се намирахме… Тя беше широка и добре осветена. Два големи зарешетени прозореца гледаха към огромното поле. Просека в гората; прекрасен изглед към цялата долина, към равнината; чак до големия град, който в слънчев ден се виждаше — там, съвсем в края. Но днес — само кал по земята, сажди в небето… и кръв в тази стая…

Цяла стена от лабораторията беше заета от голямата камина, от пещи за всевъзможни химически опити. Реторти, приспособления за опити по физика, пръснати навсякъде; цели маси, отрупани със стъкленици, книжа, папки, електрическа машина, батерии… един апарат, за който господин Робер Дарзак ми каза, че професор Станжерсон употребявал, за да докаже разпадането на материята под влияние на слънчевата светлина и т.н.

А покрай стените — шкафове, шкафове, закрити и с витрини, през които се виждаха микроскопи, специални фотоапарати и безброй кристали.

Рултабий си беше пъхнал главата в камината. С крайчеца на пръстите си бърникаше в потите… Изведнъж той се изправи с къс хартия в ръка, наполовина изгорял… Дойде при нас до прозореца, където разговаряхме, и каза:

— Запазете това, господин Дарзак!

Аз се наведох над обгорената хартия, която господин Дарзак пое от ръцете на Рултабий. И прочетох отчетливо единствените думи, които можеха да се прочетат:

онзи все прекрасен

все тъй градината

А под него — датата: 23 октомври.

Вече два пъти тази сутрин се натъквах на тези безсмислени думи и за втори път видях невероятния им ефект върху професора от Сорбоната. Първата грижа на господин Дарзак бе да погледне към дядо Жак. Но той не ни бе видял, зает там, до другия прозорец… Тогава годеникът на госпожица Станжерсон отвори с трепереща ръка портфейла си, постави хартията и изпъшка: „Господи!“

В това време Рултабий беше влязъл в камината, сиреч прав върху тухлите на пещта, той внимателно оглеждаше камината, която се стесняваше нагоре и на петдесет сантиметра над главата му плътно се затваряше с железни пластини, запоени в тухлата, оставяйки свободни три тръби, по петнадесет сантиметра широки.

— Невъзможно е да се мине оттук — заяви младият човек и скочи обратно в лабораторията. — Впрочем, ако „той“ се бе опитал само, цялата тази железария щеше да се срути. Не! Не! Не тук трябва да се търси.

Сетне Рултабий прегледа мебелите и отвори вратичките на шкафовете. След туй дойде ред на прозорците и той обяви, че през тях не може да се мине и никой не е минавал! До единия от тях забеляза дядо Жак, потънал в съзерцание.

— Е, дядо Жак, какво гледате тук?

— Гледам оня от полицията, дето все се върти около езерото… Още един умник, който няма да види нищо повече от другите!

— Вие не познавате Фредерик Ларсан, дядо Жак! — рече Рултабий, поклащайки меланхолично глава. — Ако знаехте, нямаше да говорите така… Ако някой тук намери убиеца, това ще е той, повярвайте!

И Рултабий въздъхна.

— Преди да се намери, трябва да се знае как е бил изтърван… — възрази упорито дядо Жак.

Най-накрая стигнахме до вратата на Жълтата стая.

— Ето я вратата, зад която е ставало, каквото е ставало! — изрече Рултабий с тържественост, която в други обстоятелства би прозвучала комично.