Алистър Маклейн
Последната граница (9)

9

Рейнолдс беше убеден, че очите и разсъдъкът му го заблуждават. Не можеше да е истина. Знаеше, че Графа е в безопасност и далече от това ужасно място. Той може би не подозираше, но началниците му от тайната полиция се съмняваха в него и нямаше да го оставят да направи и крачка без да го следят и да го държат изкъсо. През последня час, час и половина влагата, парата и адската горещина в подземната килия бяха виновни за състоянието му в момента. Рейнолд се чувстваше направо объркан, главата му беше размътена и не можеше да се съсредоточи. Мислите му се губеха и сега явно му играеха странна шега. Все пак това не можеше да е Графа… Но човекът до прозореца се отдръпна бавно от стената, до която беше стоял опрян и пристъпи с небрежна походка през стаята. С цигара в едната ръка и чифт тежки кожени ръкавици в другата, той приближи до Рейнолдс. Не можеше да има никакво съмнение, това наистина беше Графа, жив и напълно невредим. Рейнолдс зяпна от изненада, очите му се ококориха, след това върху лицето му се изписа измъчена усмивка.

— Къде за Бога… — започна той, след това залитна назад към стената зад гърба си, защото Графа го удари през лицето с тежките ръкавици. Рейнолд почуства как кръвта бликна през прясната рана на горната му устна. Почувства нов пристъп на слабост.

— Урок номер едно, човече — каза Графа небрежно и погледна с досада малкото петънце кръв върху ръкавицата си. — В бъдеще ще говорите, само когато ви питат. — Погледът му, изпълнен с досада и неприязън, сега се прехвърли от ръкавицата към двамата затворници. — Тези хора затънаха ли в блатото, коменданта?

— Не, все още не — комендантът изглеждаше много разстроен, — точно в момента ги подлагахме на обработка в една от нашите парни стаи… Истинско нещастие, капитан Золт, цяло нещастие наистина, особен случай, наруши се цялата последователност.

— Аз не бих се тревожил толкова, коменданте, успокои го Графа. — Тук съм по служба, затова са излишни всякакви официалности. Разбирам, че затворниците трябва да бъдат върнати скоро, но това ще бъде късно през нощта или утре рано сутринта. Струва ми се, че другарят Фурминт ви има голямо доверие и преди всичко е убеден, че като психолог ще успеете да ги обработите както трябва.

— Сигурен ли сте, че отношението на другаря Фурминт е такова, капитане?

Комендантът беше развълнуван.

— Сигурен ли сте в това, което казвате? Драго ми е да го чуя, ще се постарая. Съобщете на полковника.

— Разбира се — Графа хвърли поглед на часовника си, после каза: — Няма защо да се бавим повече, коменданте. Знаете колко е важно да не закъсняваме. Освен това — той се усмихна, — колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.

— Нека тогава да не ви бавя повече — комендантът беше самата любезност. — Почти се примирих със заминаването им. Разбира се, че ще очаквам с нетърпение да приключа моя експеримент, особено с такава забележителна личност като генер-майор Илюрин.

— Прав сте, коменданте, такъв случай не се пада често — съгласи се Графа. — Той се обърна към четиримата полицаи и им нареди: — Веднага, момчета, водете ги право в камионетката… Коко, момчето ми, страхувам се да не им пуснеш някоя от твоите хватки. Те са като от стъкло, имай предвид.

Коко се захили като разбра шегата. С масивната си длан той блъсна Рейнолдс в лицето и го запрати към стената. Направи го като на майтап, без усилие, но Рейнолдс политна и едва успя да се задържи. Двама от полицаите сграбчиха Янчи и го избутаха енергично извън стаята. Комендантът ужасен вдигна ръце.

— Капитан Золт, искам да ми ги върнете в добро състояние, така че…

— Не се страхувайте, коменданте — засмя се Графа, — ние по нашия си жесток начин също сме специалисти, ще ви ги върнем невредими. Обяснете на полковник Хидас, когато се върне, и му кажете да телефонира на шефа. Предайте колко съжалявам, че не съм го дочакал, липсва ми, но не мога да остана повече. Както и да е, благодаря ви отново, коменданте, и довиждане.

Разтреперани силно от студа, с просмукани от влага дрехи, Янчи и Рейнолдс бяха изблъскани най-грубо през двора и натикани през задната врата в полицейската камионетка. Един от полицаите остана в кабината на шофьора, а Графа, Коко и другият полицай се качиха отзад, сложиха оръжието на коленете си и насочиха бдително очи към затворниците. Миг по-късно моторът заработи и камионетката потегли, мина през портала, където дежурният поздрави, и се отправиха на път.

Почти веднага Графа извади от джоба си карта, проучи я старателно, след това я прибра. Пет минути по-късно той мина зад Янчи и Рейнолдс, наведе се към отвора, който свързваше задната част с кабината, и заговори с шофьора.

— На около половин километър оттук има разклонение наляво. Хвани по него и карай, докато ти кажа.

Скоро след това камионетката забави скоростта си и сви по някакъв разбит, страничен, тесен път. Той беше толкова изровен, а снегът по него толкова замръзнал, че автомобилът непрекъснато подскачаше и се хлъзгаше наляво-надясно. Шофьорът очевидно проявяваше умение, за да задържи колата да не се преобърне и да продължи движението по пътя. Напредваха бавно и без да спират. След десетина минути Графа премина в задната част на камионетката и в движение отвори леко вратата, сякаш търсеше някакво познато място, където да спрат. Съвсем скоро той откри подходящото място и се разпореди да спрат. Веднага след това скочи навън върху снега, последван от Коко и от другия полицай. Послушни на нямата заповед, изразена само с леко поклащане на дулото на пистолета, Янчи и Рейноддс също изскочиха след тях.

Графа беше спрял колата насред гъстата гора. От едната страна на пътя имаше малка поляна. Мястото беше удобно да се направи завой. Той огледа още веднъж местността и нареди на шофьора да обърне камионетката в посоката, от която бяха дошли. С много форсиране на мотора, буксуване, занасяне и хлъзгане на колелата върху покритата с лед и сняг трева, колата беше изведена отново на пътя в желаната посока.

Успяха едва след като разровиха и поставиха клони под задните колела. Шофьорът спря мотора, отвори вратата на кабината и се приготви да изскочи навън. Графа го спря, накара го да запали отново мотора и да го държи на малки обороти, защото се опасяваше водата в радиатора да не замръзне от силния студ.

Наистина беше ужасно студено. Янчи и Рейнолдс, облечени все още в мокрите си дрехи, вдървени от студа, трепереха като маларични. Леденият въздух зачерви, после побели и посини носовете и ушите им. Дъхът им мръзнеше на ситни кристалчета и като пушек се разнасяше в спокойния горски въздух.

— Хайде, не стойте, побързайте — изкомандва Графа, — да не искате да измръзнем тук. Коко, ти ще пазиш затворниците, мога ли да ти се доверя?

— До смърт — захили се предизвикателно Коко, — най-малкото движение и ги убивам.

— Не се съмнявам — каза Графа и го погледна замислено, — колко души си ликвидирал до сега, Коко?

— Вече съм забравил колко са, допреди няколко години помнех, но сега вече не си правя труда — отвърна Коко безочливо. Графа го погледна и по израза на лицето му разбра, че говори самата истина.

— Наградата за заслугите ти няма да закъснее, един хубав ден, предполагам скоро, ще я получиш — каза Графа и продължи към останалите двама полицаи: — Всеки от вас да вземе по една права лопата. Искам да свършим една работа, която ще ви поразмърда малко, тъкмо да се постоплите.

Един от полицаите премигна глуповато към Графа:

— Лопати ли да вземем, другарю? За затворниците ли?

— Ти да не мислиш случайно, че смятам да ви карам да разкопавате градината ми?

— Не, не…, но си помислих за онова, което казахте на коменданта… Става дума, че трябва да отведем затворниците в Будапеща — гласът му прозвуча нерешително и секна.

— Абсолютно вярно, другарю — каза сухо и назидателно Графа, — ти съвсем навреме забеляза, че сме объркали пътя и толкова, само толкова. Онова, което се иска от тебе, другарю, е да изпълняваш, а не да мислиш. Един дявол знае кога всеки ще свикне да си гледа задълженията… Хайде, стига приказки, че всички ще измръзнем. И не се страхувайте, няма да се наложи много да дълбаете земята, това не е и възможно, защото е като камък. Някоя долчинка в храсталака, навеяна с дълбок сняг, малка траншейка в снега и това е… Поне Коко е наясно и разбира за какво става дума.

— Наясно съм — захили се Коко и облиза изпръхналите си от студа устни. — Може би другарят ще ми позволи аз да оправя работата…

— Да се сложи край на страданието им — внуши му Графа и сви рамене с безразличие, — ти ще се справиш най-добре. Какво са още двама, след като отдавна си объркал сметката за онова, което си свършил досега?

Последван от двамата полицаи и шофьора, Графа навлезе навътре в гората и скоро групата се загуби между дърветата. Още известно време се чуваше шумът от стъпките им, гласовете им и шумът от скършените клонки, после всичко заглъхна и настъпи пълна тишина. Вероятно бяха навлезли дълбоко в самото сърце на гората. Междувременно Коко наблюдаваше Янчи с присвити очи. В погледа му се четеше злорадство и задоволство от положението, в което се намираха пленниците му. Беше ясно, че той само търси и най-незначителен повод, по-скоро оправдание за себе си, за да дръпне спусъка на карабината, която държеше като играчка в огромните си лапи. Янчи и Рейнолдс предугаждаха това и се стремяха да не помръдват, за да не му доставят удоволствието да им тегли куршума. Единственото, което не можеха да подтиснат, беше треперенето от студа, иначе стояха безмълвни като статуи.

След пет-шест минути Графа се появи между дърветата, като отърсваше с ръкавиците си полепналия по палтото му сняг и отупваше високите си лъснати обувки.

— Работата ще свърши бързо — каза той, когато се присъедини към Коко и поверените му затворници, — ей сега ще се върнат и другарите. Добре ли се държаха, Коко?

— Бяха послушни — отговори полицаят, но в гласа му явно прозвуча разочарование. — Няма значение, другарю, да не те е грижа — успокои го Графа, който се разхождаше напред-назад и потъркваше ръце, за да се стопли. — Няма да чакаш дълго… само не ги изпускай от очи… Как се чувстваш, още ли те боли? — попита го деликатно.

— Все още ме наболява — каза Коко, изгледа свирепо Рейнолдс и изпсува, после добави: — Все още целият съм в синини.

— Бедният Коко, преживял си лоши дни напоследък — каза Графа благо и звукът от удара с дръжката на пистолета, нанесен с огромна сила попадна в слепоочията на полицая и проехтя като изстрел в горската тишина. Карабината падна от ръцете му, той се залюля, политна и се струполи на снега, покосен като отсечено дърво. Очите му останаха широко отворени, пълни с учудване.

Секунди по-късно камионетката потегли по обратния път като още зад първия завой остави назад горската поляна.

Дълги минути пътниците в камионетката мълчаха. Чуваше се само равномерният шум на дизеловия мотор. Стотици въпроси, стотици обяснения се въртяха в главите им и напираха да бъдат изречени, но Янчи и Рейнолдс не знаеха откъде да започнат. Споменът от среднощния кошмар, който бяха преживели и от който току-що се бяха избавили, беше все още твърде жив и мъчителен. Мълчанието продължи още малко, после Графа намали скоростта и спря. Една от редките добродушни усмивки озари слабото му аристократично лице. Той бръкна в дълбокия вътрешен джоб на палтото си и извади плоското метално шише.

— Сливова ракия, приятели — гласът му не беше спокоен и твърд както обикновено, — сливова ракия и само Господ знае дали някой повече от нас тримата се нуждае сега от нея. Самият аз сякаш стотици пъти умирах през този ден, особено когато нашият приятел ме видя в кабинета на коменданта и щеше да провали всичко. Ами вие, вижте как дишате тежко и задъхано и целите треперите, направо сте кандидати за пневмония. Подозирам, че онези не са се отнесли достатъчно добре с вас. Прав ли съм?

— Така е — отговори Янчи, защото Рейнолдс се бе закашлял, задавен от силната течност, която опари гърлото му. Живителната топлина се разля по цялото му тяло и той се почувства съживен.

— Обичайните разрушителни химически вещества заедно с още едно, току-що изобретено, а и обработката с пара и в добавка непоносимата горещина ни дойдоха в повече — продължи поясненията Янчи.

— Не е трудно да се разбере — кимна с глава Графа, — затова ми изглеждате така нещастни и омърлушени. Всъщност, след всичко преживяно, естествено е да не се държите твърдо на краката си. Сигурно ви е подкрепяла мисълта, че е било само въпрос на време да се появя на сцената.

— Без съмнение — каза Янчи. Той отпи голяма глътка от ракията, очите му се насълзиха и побърза да си поеме въздух.

— Отрова, чиста отрова, но никога до сега не съм опитвал подобен еликсир!

— Има моменти, когато е по-добре човек да спести някоя и друга оценка — намеси се Графа шеговито, после долепи гърлото на бутилката до устните си и отпи така, както друг би отпил чиста вода, без това да му се отрази особено. Завинти капачката на плоското метално шише и го върна в джоба си. — Нямаше как да не спрем, но сега трябва да побързаме. Времето не работи в наша полза.

Графа завъртя ключа, хвана здраво кормилото на камионетката и потеглиха отново. Рейнолдс трябваше да вика, за да надделее над силния рев на мотора, когато колата потегляше на първа скорост.

— Сигурно имахте намерение да ни разкажете подробности?

— Естествено — каза весело Графа, — но като пътуваме, ако нямате нищо напротив. По-после ще ви обясня защо. Както и да е, да започнем с днешния ден… Преди всичко трябва да ви разкажа как се оттеглих от тайната полиция. С неохота, разбира се.

— Сигурно — промърмори Янчи, — някой друг знае ли за това?

— Фурминт знае, няма как да не знае — каза Графа, без да се обръща към спътниците си. Погледът му нито за миг не изпускаше хлъзгавия път, бореше се да удържи камионетката да не изскочи от него.

Разбира се, не съм оставил писмена молба да ме освободят, но напуснах кабинета на началството, а него оставих със здраво завързани ръце и крака, така че едва ли изпитва съмнение относно намеренията ми.

Никой от двамата — нито Рейнолдс, нито Янчи се осмелиха да коментират нещо по случилото се. Тъй като мълчанието им се проточи доста дълго, скоро видяха захилената физиономия на Графа. Той обаче също замълча.

— Фурминт! — Янчи пръв наруши мълчанието. Гласът му беше учуден и напрегнат. — Фурминт! Имаш предвид твоя началник?

— Бивш началник — поправи го Графа. — Само него. Но нека да започнем от самата сутрин. Спомняте си, че изпратих съобщение по Казака. Между другото, той успя ли да пристигне невредим с опела?

— Пристигна цял заедно с колата.

— Истинско чудо, трябваше да го видите само как потегля… Както предадох по него, изпратиха ме в Гьодьольо, за да проведа една масова проверка. Очаквах, че, както обикновено, с това ще се заеме сам Хидас. В последния момент ми обясни, че бил ангажиран с важна задача някъде в Гьор.

И тъй, пристигнахме в Гьодьольо — осем души агенти, аз и капитан Калман Золт. Той иначе е добър служител, използва гумена палка, но е без особена дарба в занаята. На тръгване от улица „Андраши“, когато напусках кабинета на шефа, неволно зърнах особения, изпитателен и малко озадачен поглед, с който ме изпращаше в гръб. Не мислете, че това е нещо необичайно за него. Той е недоверчив, не вярва дори на собствената си съпруга, но не беше оправдано да ме гледа по този начин, след като само предната седмица ми изказа похвала като на един от най-способните офицери от тайната полиция в Будапеща.

— Ти наистина си незаменим — промърмори Янчи полусериозно, полушеговито.

— Благодаря ти… И така, едва пристигнахме в Гьодьольо и Золт ми подхвърли бомбата. В разговора той случайно отбеляза, че сутринта е срещнал шофьора на Хидас и от него разбрал, че полковникът ще пътува за затвора Сархааза. Какво ли ще прави той в подобна дяволска дупка като Сархааза, питаше се Золт, а аз се разтревожих не на шега. Вече не си спомням какво друго говорихме, но съм сигурен, че изразът на лицето ми би се сторил много интересен на някой страничен наблюдател. Толкова ми беше трудно да скрия вълнението си.

Всичко така, се обърка в главата ми, бях толкова възбуден, че все още се чудя как Золт не се усети. Изпращането ми в Гьодьольо с което ме отстраниха, особеният, многозначителен поглед на шефа и лъжата на Хидас, ми обясниха лекотата, с която бях успял с документа и печата от кабинета на Фурминт. Боже господи, идеше ми да си прасна един шамар като си спомнях всичко. Началството специално се отби при мен и ми каза, че отива на някаква среща с офицери. Тогава не се усетих, но сега разбирам, че така се опита да ми подскаже, че кабинетът му ще бъде празен за известно време и то точно през обедната почивка… Сега, като си помисля, ми иде да си оскубя косата, но тогава не подозирах нищо… Може би никога няма да узная как са успели да попаднат на следите ми. Само 48 часа преди това бях един от най-доверените офицери от тайната полиция в Будапеща. Както и да е, това е вече минало.

Трябваше да действам, да действам решително, защото знаех, че всички мостове са вече разрушени и нямаше какво повече да губя. Налагаше се да действам при предположението, че само Хидас и Фурминт знаят за мен. Съобразих, че Золт не беше осведомен. Залагах на това, че той е достатъчно ограничен и глупав, за да му се доверят. Нито началството, нито Хидас биха рискували да го направят. Те и двамата са твърде недоверчиви, за да го кажат на още някой — Графа се усмихна многозначително, — все пак най-добрият им сътрудник им е изменил. Как биха могли да знаят колко далече е стигнал?

— Наистина колко ли далеч?… — каза Янчи.

— Точно така. Ето какво стана после. Веднага щом пристигнахме в Гьодьольо, отидохме в кабинета на майора от местната служба на тайната полиция, за да се разберем как ще действаме съгласувано. Аз оставих капитан Золт при майора, слязох и събрах хората. Казах им, че задължението им до 5 часа следобед е да обиколят кафенетата и баровете и да се представят за хора недоволни и пострадали от тайните служби. В тези подстрекателски настроени срещу властта разговори те трябваше да се докопат до някоя и друга по-съществена информация. Очевидно задачата им беше по сърце. Както беше предвидено, дадох им и достатъчно средства. За да не събуждат подозрение, трябваше да се държат непринудено, да пият и да са без задръжки.

Като свърших инструктажа, изтичах обратно в кабинета на майора, връхлетях развълнувано и разказах на Золт, че съм открил нещо изключително важно. Заинтригуван, той ме заразпитва и излезе с мен от кабинета, разкъсван от любопитство. Мечтата за повишение блестеше в очите му. — Графа погледна многозначително и продължи: — Да пропуснем неприятната част от събитията. Достатъчно е да кажа, че сега капитанът стои затворен в една изоставена килия в мазето на сградата. Нито е вързан, нито е ранен, само е заключен, а ключът е у мен. Ще е достатъчно само една ацетиленова горелка, за да го освободят, но първо трябва да го намерят.

Графа прекъсна разказа си, спря камионетката, слезе да почисти предното стъкло. Беше започнало да вали съвсем отскоро, но дори за тези няколко минути натрупаният върху стъклото сняг затрудняваше движението на чистачките.

— Това, което си позволих, бе да взема само документите на нещастния си колега.

Като потеглиха отново, Графа продължи разказа си, но удвои вниманието си, защото пътят беше затрупан и хлъзгав.

— Четири-пет минути по-късно спрях, купих по-здраво въже за пране и скоро пристигнах пред вратите на главната квартира на тайната полиция. Без да се бавя, поех направо към кабинета на Фурминт. Всички налични факти при появата ми на улица „Андраши“ сочеха, че Фурминт и Хидас наистина са премълчали за предателството ми, както и аз предполагах.

Между другото, цялата акция беше смешно проста. Нямаше какво повече да губя. Официално все още бях начисто. Нищо не успява така добре, както безочието, особено когато е в по-голяма доза. Фурминт беше изумен. Когато ме видя да влизам в кабинета му, зяпна от учудване. Преди още челюстите му да хлопнат, дулото на пистолета ми беше вече между зъбите му. Вие не знаете, но на бюрото си Фурминт е заобиколен от най-причудливи копчета и звънчеви бутони, проектирани така, че да спасят живота му при опасност, да го предпазят от такива като мен.

Запуших му устата, след това го информирах, че трябва собственоръчно да напише писмо и то под моя диктовка. Нищо не потиска високите морални принципи така, както дулото на пистолета, притиснато до слепоочието. Писмото беше до коменданта на затвора Сархааза, който добре познаваше почерка на Фурминт. С писмото се упълномощаваше да предаде на приносителя, т.е. на капитан Золт, вас двамата. След като продиктувах писмото, Фурминт го подписа и подпечата. Пликът беше оформен надлежно и запечатан с червен восък и с личния му печат. Повечето от хората в Унгария не подозират за съществуването на този печат и за страхопочитанието, което той внушава. Може би и самият Фурминт не си дава напълно сметка за това.

Разполагах с 20 метра тънко, здраво въже. Като свършихме с писането, омотах Фурминт така, че можеше да движи само очите и веждите си. Точно с тях ме стрелкаше заплашително, когато се обадих от собствения му директен телефон до затвора и проведох разговор с коменданта. За мое най-голямо удоволствие така добре преправих гласа си, че той остана убеден, че говори със самия Фурминт. Гордея се с това. Струва ми се, че точно в този момент началството започна да осъзнава повечето от нещата, които го бяха озадачавали през последната година, година и нещо. Както и да е, казах на коменданта, че изпращам капитан да отведе двамата затворници, давам му и писмена заповед за това, написана саморъчно и подпечатана с личния ми печат, така че да не може да стане случайна грешка.

— Ами какво щеше да стане, ако Хидас се окажеше в кабинета на коменданта, когато се обаждаш? Като помисля, сега си давам сметка, че той е напуснал затвора малко преди твоето позвъняване — каза Рейнолдс и погледна Графа въпросително.

— Нищо по-просто и по-лесно от това — Графа махна с ръка, за да подчертае, че би се справил добре и в този случай, но побърза да стисне по-здраво волана, за да не позволи на камионетката да се забие в канавката, затрупана със сняг. — Щях да наредя на Хидас той лично да ви отведе и щях да го причакам някъде по пътя, за да ви освободя…

Когато разговарях с коменданта от време на време кашлях и кихах и се стараех да говоря сякаш съм хремав и пресипнал. Между другото споменах, че не се чувствам добре и сигурно съм изстинал. Имах причина за това. Предварително бях заставил Фурминт да се обади по интерфонната уредба в канцеларията, за да нареди да не го търсят и да не го свързват с никого, дори и със самия министър. Внуших му да съобщи, че ще отсъства няколко часа. И сега, като си представя колко ядосан, мрачен и объркан беше видът на Фурминт, докато се разиграваха тези събития, струва ми се, че не беше много далече от апоплектичния удар.

Отново с пресипнал глас, наподобяващ гласа на началството, се обадих в гаража и поръчах да изпратят камионетка за майор Хорват. Наредих и четирима агенти да са на разположение, за да го придружат при изпълнението на важна задача. Всъщност, съвсем не ми бяха необходими придружители, те само щяха да ми пречат, но така акцията щеше да изглежда много по-убедително в очите на коменданта.

След като свърших всичко това, натиках полковника в един шкаф и го заключих там, излязох от кабинета му, като се постарах никой да не ме види, заключих вратата и взех ключа със себе си. После… заминах за Сархааза… Чудя се какво ли мисли и как се чувства Фурминт в момента?… Или пък Золт!… Или някой от агентите, които оставих в Гьодьольо, ако все пак е успял да изтрезнее?… Де да можех да видя физиономиите на Хидас и на коменданта, когато разберат жестоката за тях истина! — Графа се усмихна замечтано. — Цял ден бих могъл да си представям и да си мисля за това.

Няколко минути изминаха в пълно мълчание, нарушавано само от равномерния шум на мотора и чистачките. Снегът, вече не толкова силен, че да заслепява и да задръства предното стъкло, все пак се трупаше върху пътя, а вятърът го навяваше на преспи. Графа трябваше да проявява изключително внимание и сръчност, за да не изпусне от контрол управлението на колата, която всеки миг застрашаваше да изхвръкне от пътя. До него в кабината, затоплена от мотора, Янчи и Рейнолдс започнаха да се съвземат, замръзналите им тела се постоплиха, особено след второто надигане на бутилката. Спряха да тракат зъби и да треперят, остана им само чувството, че хиляди остри иглички боцкат вдървените им крака и ръце, но това усещане постепенно затихваше и кръвообращението им се възстановяваше. Бяха изслушали разказа на Графа с интерес и без да продумат, все още мълчаха. Рейнолдс не можеше да намери подходящите думи, за да изрази въодушевлението и възторга си от този невероятен човек, не знаеше как да му благодари за избавлението. Случилото се през последните няколко часа беше фантастично, надминаваше и най-смелото въображение. Рейнолдс чувстваше колко незначителни щяха да бъдат думите в сравнение със стореното. Подозираше, че благодарностите щяха да бъдат приети неохотно и щяха да прозвучат чуждо и неестествено.

— Някой от вас виждал ли е колата на Хидас? — попита внезапно Графа.

— Аз съм я виждал — отговори Рейнолдс, — черен руски ЗИС, грамаден като барака.

— Такава е. Солидно, бронирано купе с непробиваеми от куршум стъкла на прозорците. — Графа намали скоростта и паркира камионетката близо до някакви дървета и храсти, които я закриваха откъм главния път. — Вижда ми се невероятно Хидас да срещне по пътя някоя от неговите полицейски камионетки и да не я спре, за да разбере накъде отива. Хайде да проверим дали така сме добре скрити.

Графа изскочи от кабината и останалите го последваха. Снегът продължаваше да вали и затрупваше клоните на дърветата и земята. На около 50 ярда от мястото, където скриха колата, беше отклонението от главния път, по който в момента не се виждаха никакви следи, защото беше покрит с прясно навалелия сняг.

— Очевидно нищо няма да се забележи оттук дори и снегът да спре — отбеляза Янчи.

— Така е — съгласи се Графа и хвърли поглед на часовника си. — Три часа вече почти до минутата, откакто Хидас е напуснал Сархааза. Казал е, че ще се върне най-много след три часа, сигурно няма да закъснее и ще мине скоро оттук.

— Не може ли да преградим пътя с камионетката и да го спрем — предложи Рейнолдс, — така бихме могли да забавим още с някой и друг час вдигането на тревогата.

Графа поклати глава в израз на съжаление:

— Невъзможно е дори да се помисли за това. На първо място хората, които оставихме в гората, след около час, най-много час и половина, ще са се добрали до Сархааза. Освен това, за да се спре и да се проникне в бронирана кола, като ЗИС-а на Хидас, ще е необходим динамит, а поради лошото време почти е сигурно, че шофьорът едва ли ще забележи отдалече камионетката и ще връхлети върху нея. От колата ни няма да остане нищо. Зисът тежи около 3 тона. Ще я превърне в развалина, а тя ни трябва здрава, без нея, дори и да сме оцелели, няма да можем да се придвижим наникъде, ще сме като в капан.

— Ами ако Хидас е минал оттук малко след като се отклонихме от главния път, преди да започне да вали снегът? — намеси се Янчи.

— Възможно е — съгласи се Графа, но мисля, че ще е най-разумно да изчакаме още няколко минути. — Той внезапно спря да говори и се ослуша напрегнато. В същия миг и Рейнолдс чу приглушеното бръмчене на мощен мотор, който се приближаваше бързо.

Те навреме успяха да се прикрият зад дърветата край пътя. Приближаващата кола, без съмнение черният ЗИС на Хидас, се мерна, профуча край тях и изчезна от погледа им като остави зад себе си снежна вихрушка. Свистенето на широките зимни гуми, под които снегът проскърцваше, заглъхна бързо заедно с шума на мотора. Рейнолдс успя да съзре шофьора на предната седалка, Хидас на задната и, както му се стори, още една дребна фигура, свита до него, но не беше съвсем сигурен. Веднага след като ЗИС-ът премина, Графа и останалите изтичаха обратно до камионетката. Скоро се озоваха на главния път. Трябваше да бързат, защото преследването им щеше да започне всеки момент. Времето летеше. Едва бе сменил на висока скорост, и Графа отново спря камионетката до една малка горичка. Между дърветата стърчаха телефонни стълбове. Двама души, полузамръзнали от жестокия студ, с дрехи, отрупани със сняг, приличащи в тях на два снежни човека, изскочиха от гората и притичаха до камионетката. Всеки носеше някаква кутия под мишница. Щом видяха през предното стъкло Янчи и Рейнолдс, те замахаха възторжено с ръце и се засмяха шумно и весело. Не можеха да бъдат объркани с никой друг, бяха Шандор и Казака. Те възторжено приветстваха приятелите си завърнали се направо от смъртта. Двамата нахлуха в задната част на камионетката толкова енергично, колкото им позволяваха замръзналите крайници. Веднага, щом се разположиха, Графа потегли, не бяха се забавили повече от петнайсетина секунди.

Вратата между кабината и задната част на камионетката беше отворена и Шандор и Казака се нахвърлиха възбудени с поздравления и множество въпроси. Като внимаваше за пътя, Графа им подаде плоското метално шише, а Янчи, възползвайки се от внезапното затишие, попита:

— Какви са кутиите, които носят?

— По-малката е предназначена за подслушване на телефонни разговори — обясни Графа, — всяка полицейска камионетка е снабдена с такава апаратура. По пътя за насам спрях в кръчмата в Петоли и дадох апаратурата на Шандор, като му обясних да ни следва някъде близо до Сархааза. Там на подходящо място да спре опела, да слезе и да свърже апаратурата с някой телефонен стълб със специалната линия, която свързва затвора с централата в Будапеща. Ако комендантът се окажеше недоверчив и пожелаеше да получи потвърждение, Шандор щеше да отговори. Казах му да говори през кърпа понеже Фурминт беше настинал, а комендантът знаеше за това и нямаше да се усъмни.

— Боже господи! — Рейнолдс не беше в състояние да скрие възхищението си. — Има ли нещо, за което да не сте помислили?

— Сигурно сме пропуснали нещо — отбеляза Графа скромно. — Както и да е, предпазните мерки се оказаха ненужни, както знаете комендантът изобщо не се усъмни. Единственото нещо, от което наистина се опасявах, беше да не би онези тъпаци от тайната полиция, които водех със себе си, да се обърнат към мен пред коменданта с истинското ми име — майор Ховарт, вместо да ми казват капитан Золт, както се бяхме уговорили. Бях им казал, че причините за това лично Фурминт ще им обясни, особено ако някой от тях сбърка… Другата кутия съдържа вашите дрехи, които Шандор носи от Петоли в опепа. Ще спра за малко, а вие можете да се преоблечете отзад в камионетката, да махнете тези униформи… Къде оставихте опела, Шандор?

— Остана назад, някъде навътре в гората, няма скоро да го намерят.

— Няма да е голяма загуба — Графа реши въпроса с едно махване на ръка, — той не беше наш. Е, господа, гонитбата е започнала или ще започне всеки момент, ще бъдем преследвани с настървение. Всеки път, който води на запад, от най-малкото разклонение до велосипедната пътечка, ще бъде блокиран както никога до сега. С най-голямо уважение към вас, господин Рейнолдс, но генерал Илюрин е най-едрата риба, която някога се е опитала да избяга от мрежите им. Най-доброто ще е, ако успеем да се отървем живи. Не смея да преценявам шансовете ни като много големи. За това мисля сега.

Никой в камионетката не беше в състояние да направи веднага разумно предложение. Янчи седеше изправен и гледаше напред. Лицето му, отслабнало и пребледняло под гъстата побеляла коса, беше спокойно и безгрижно. Рейнолдс почти можеше да се закълне, че лека усмивка докосва ъгълчетата на устните му. Самият той нямаше никакво желание да се усмихне. Докато камионетката напредваше шумно от белия непрогледен мрак отзад към белия непрогледен мрак напред, той изброяваше наум успехите и провалите, откакто бе влязъл в Унгария само преди четири дни. Този списък не можеше да го изпълни с удовлетворение или гордост. Като успех, на първо място, отчиташе контактите с Янчи и неговите хора, а след това и с професора, но тази среща не беше само негова заслуга, защото без Графа и Янчи едва ли щеше да е възможна. Неуспехите, той потръпна като си даде сметка, че списъкът им е много по-дълъг от списъка на успехите: беше заловен незабавно, след като пристигна в Унгария; беше дал възможност на полицията да запише разговора му с професора и с това да разруши всичко, постигнато с толкова труд; налетя сам на клопката на Хидас и добре, че Янчи и неговите хора успяха да го спасят; щеше да се поддаде на обработката в затвора Сархааза, ако не беше Янчи; почти щеше да предаде приятелите си, когато видя Графа в стаята на коменданта. Рейнолдс се размърда неспокойно на седалката, като си спомни за всичко това. Накратко, той беше провалил професора и беше направил невъзможно събирането на семейството му, беше отговорен не по-малко и за загубената позиция на Графа в тайната полиция, което щеше да попречи организацията на Янчи да изпълнява по-леко задачите си. Най-горчивото от всичко за него беше изгубената надежда дъщерята на Янчи да го погледне отново мило и с обич. За пръв път Рейнолдс отбеляза честно пред себе си, че дори и да се е надявал на това преди, сега тази надежда беше почти напраз на. С почти физическо усилие той опита да се освободи от тази мисъл, но и по-късно, когато разговаряше с другите, тя продължаваше да се върти в главата му: „Има нещо, което аз трябва да направя“. Той се обърна към приятелите си и каза бавно:

— Искам да открия влака, с който ще отведат професора, и ще се оправя сам.

— Защо не го направим всички заедно? — провикна се Графа, за да надвика шума на мотора. Той замахна с облечената си в ръкавица ръка и удари кормилото толкова силно, че едва не го счупи. Върху деликатното му, живо лице разцъфна искрена усмивка. — Защо не всички заедно, момчето ми? Погледни Янчи, не разбираш ли, че откакто потеглихме той не мисли за нищо друго?

Рейнолдс изгледа Графа, после се обърна към Янчи. Разбра, че онова, което бе зърнал върху лицето на Янчи преди малко, е било началото на една широка, доволна усмивка. Докато го наблюдаваше сега, усмивката разцъфна още повече, а Янчи рече:

— Познавам страната като дланта си — гласът му прозвуча, като че се извиняваше за нещо, — преди около пет километра забелязах, че Графа пое право на юг. Не мога да си представя — добави Янчи сухо, — че ще ни посрещнат с „добре дошли“ на югославската граница.

— Така не бива — Рейнолдс поклати глава упорито, — сам трябва да се справя, не искам да ви въвличам в нови неприятности. Всичко, с което се захванах, се провали, стана едва ли не поредна стъпка към концентрационния лагер. Следващия път Графа няма да го има, за да ни измъкне с полицейската камионетка. С кой влак ще пътува професорът?

— Сам ли ще се справиш? — попита Янчи.

— Да, трябва.

— Този човек не е с всичкия си — намеси се Графа.

— Аз не мога — Янчи поклати побелялата си глава, — не мога да те оставя да го направиш. Постави се на мое място. Да предположим, че ти си егоист. За нещастие, имам само едната съвест, за която живея, и не възнамерявам да оставя тя да ме измъчва всяка нощ до края на живота ми.

Янчи погледна напред през предното стъкло.

— И още по-лошо, как бих могъл да гледам дъщеря си в лицето до края на живота си?

— Нищо не разбирам.

— Естествено е, че не разбираш — този път Графа го прекъсна и гласът му прозвуча почти весело. — Честно казано, твоята изключителна преданост към работата заслужава възхищение. Но, за съжаление, аз не мисля така. В момента тази преданост те заслепява за някои неща, които са кристално ясни за твоите по-възрастни приятели. Между другото сегашният спор е безполезен. Полковник Хидас сигурно вече е получил удар в кабинета на коменданта, така ли е, Янчи? Сигурно се чуди какво решение да вземе, но Рейнолдс вече го знае.

— А всички ние бихме искали да го научим, нали? — обърна се Янчи към Графа.

— Естествено — отзова се Графа. — В Сархааза имах на разположение само четири минути, докато доведат затворниците. Не можех да прахосам тези минути и за това научих някои работи.

— Много добре тогава, приеми, Михаил, тази информация заедно с нашата помощ, съгласен ли си?

— Не виждам някаква друга възможност — каза Рейнолдс мрачно.

— Ето — по това се познава интелигентният човек. Той винаги знае кога е изгубил спора и е изчерпал аргументите си. — Графа почти мъркаше от удоволствие, после натисна спирачките и спря колата. Извади от джоба си карта и като се увери, че Шандор и Казака, от задната част на камионетката, също могат да виждат, заби пръст в картата. — Тук е, точно тук е мястото, където днес би трябвало да качат професора на влака или, по-скоро, където вече са го качили. Специален вагон, прикачен на края на композицията.

— Комендантът отбеляза нещо подобно — каза Янчи, — за някакви високопоставени учени.

— Глупости! Учени? Високопоставени криминални, които отправят за сибирската тайга, където наистина заслужават да ги изпратят. Въпреки, че доктор Дженингс заслужава специално отношение, това е вагон за осъдени. Конски вагон. Комендантът не дава пет пари за това. — Пръстът на Графа проследи магистралата, която води на юг през Будапеща и град Сексард, около 60 километра на север от югославската граница. — Влакът ще спре тук, след това ще следва главния път, който води на юг от Сексард — върви направо, след това завива на запад за Печ и напуска посоката на магистралата. Ще трябва да освободим Дженингс някъде между Сексард и Печ, господа. В това е целият проблем. Бих направил всичко възможно да дерайлира, който и да е влак, но не и този със стотици мои съграждани. В края на краищата той е редовен пътнически влак.

— Може ли и аз да хвърля поглед на картата? — попита Рейнолдс. Тя беше подробна пътна карта, но с означени в нея реки, хълмове и планини. Колкото се задълбочаваше в разглеждането й, толкова повече вълнението на Рейнолдс растеше. Споменът му го върна 14 години назад, когато беше младши офицер. Сега това беше една налудничава идея, но и тогава не беше по-малко налудничава. Той посочи едно място на картата на север, не много далеч от Печ, където пътят от Сексард, след като минава около 40 километра през полето, отново върви успоредно на железопътната линия. Рейнолдс погледна към Графа. — Можете ли да закарате камионетката тук, преди да е пристигнал влакът?

— С малко късмет и преди всичко, ако пътищата не са блокирани, ако Шандор помага да я избутаме, когато хлътнем в преспа, може и да успея. Да, мисля, че ще мога.

— Много добре, ето какво предлагам. — Бързо и сбито Рейнолдс очерта плана си и когато свърши обясненията, погледна към останалите. — Е, какво ще кажете?

Янчи поклати глава угрижено, а Графа заговори:

— Невъзможно е — той беше много категоричен, — не може да стане. Планът е неизпълним.

— Този план вече е изпълняван. Във Вогезите през 1944 година. Един ешалон с муниции хвръкна във въздуха по този начин. Зная го, защото и аз участвах… Предлагате ли някакъв друг план?

Настъпи кратко мълчание, след това Рейнолдс продължи: — Точно така. Както каза Графа преди малко, интелигентният човек знае кога е загубил всичките си аргументи. Само си губим времето.

— Наистина е така — Янчи вече се беше примирил, а Графа кимна в знак на съгласие: — Защо пък да не опитаме?

— Тогава — Графа също се беше примирил, — движим се в правилната посока. Влакът трябва да е в Батасейк след 20 минути. Ние ще бъдем там след 15.

— А тайната полиция ще е там след 10 минути — каза Рейнолдс мрачно.

Неволно Графа погледна през рамо и каза:

— Невъзможно е, Хидас още не е подал знак.

— Нали има такива неща, наречени телефони?

— Имало е — обади се Шандор за пръв път, откакто се бяха присъединили към тях и показа на Рейнолдс клещите, които държеше в огромната си шепа. — Шест цели кабела са срязани. Сархааза е напълно откъсната от външния свят.

— Няма как — каза Графа скромно, докато внимаваше в пътя — трябва да се мисли за всичко.