Алфонс дьо Ламартин
Езерото

И тъй, от бряг на бряг отнасяни, ласкани,

на тая вечна нощ в света неочертан

ще можем ли веднъж да хвърлим котва — спряни

        в живота океан?

О, езеро, една година в скръб изтече…

Но ето ме: вървя по същите места.

На камъка студен пак сядам, ала вече

        до мен не сяда тя…

Под дивите скали ти пак така щастливо

се пенеше преди; и вятърът така —

със цветни пръски, с вик — се хвърляше игриво

        във нейните крака.

А спомняш ли си ти оная нощ, когато

със лодка из леса се губихме? До мен

седеше кротко тя и само на веслата

        шумът бе извисен.

Внезапно странен звук във здрача се изправи.

Но ехото — и то се вдигна начаса.

Вълната бе добра — полегна и остави

        на ехото гласа:

„О, време, не лети! Бъдете вечно млади,

        приятни часове,

та в късите ни дни най-бързите наслади

        духът да призове!

Нещастните отвред на теб се молят, време:

        надежда остави!

Ти бягаш. И от теб надежда кой ще вземе?

        Щастливците, уви!

Напразно моля миг единствен от съдбата:

        Сатурн в нощта лети…

И казвам на нощта: не бързай, нощ — зората

        сама ще заблести!

Но да обичаме! О, радостта ще вземем,

        когато не заспим.

Пристанище и бряг не знае нашто време —

        лети! — и ний летим.“

О, време, та нима ще позволи съдбата

и той миг, изгрял от твоите висини,

да отлети далеч — по-бърз и от крилата

на горестните дни?

Ах, няма ли поне следи да ни оставиш?

Завинаги ли — да, изцяло ли — кажи,

ни вземаш радостта, която ни раздаваш

        с най-щедрите лъжи?

Нищожество и мрак, о, минало и вечност,

каква е вашта цел към всеки грабнат час?

Върнете ми поне от тая безсърдечност

        най-нежния екстаз!

Ах, пещери, вода и бряг, и лес огромен,

които пролетта закриля — съдник лош

не е за вас смъртта! Затуй пазете спомен

        от тая чудна нощ!

Да бъде тя във теб, о, езеро, когато

гърмиш или мълчиш; и в тъмните ели,

и в хълмовете там, засмени от луната,

        и в дивите скали.

И във ветреца, що трепти и отминава

в шума на твоя бряг, подзет от друг твой бряг,

дори в една звезда, която в тебе плава,

        да се усеща пак!

И нека тоя тих ветрец във храста, даже

и въздухът свенлив, дърветата — и те,

които все мълчат — о, всичко нека каже:

        „Обичали са те!“