Ружа Велчева
Отсякоха дървото под прозореца ми…

Отсякоха дървото под прозореца ми.

Белязали го бяха с кръст зелен —

каква ирония! —

и дни наред безмълвно пита

„защо“ пръстта,

която ще го погребе…

 

А още имаше корона

дъхава и силна,

в която птиците гнездяха

и корените му,

преливащи от сокове,

лудуваха във майката — земя.

 

Но тялото му бавно се привеждаше

под непосилния товар

от страсти и тъга.

Ах, тялото —

ковчегът тесен

за всяка скитница — душа…

 

Душата ми, потресена, се свлече

до шепата трески,

кървящи на пръстта.

Господи,

не позволявай

и мен така да посекат!