Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Savage Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 36 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кристин Дорси. Диво сърце

ИК „Абрис“, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ПРОЛОГ

— Викал си ме.

Човекът, отпуснат в мекото кресло до камината, се понадигна и извърна глава. Огледа полутъмната стая, страх проблесна в светлозелените му очи. Погледът му се спря върху високия мъж, изпълващ рамката на вратата и дълбока бръчка проряза челото му. В гласа му, сънен и прегракнал, се долавяше обида.

— Цели две седмици. По дяволите, къде беше?

Улф пристъпи в светлия кръг около единствената свещ, която пращеше в месинговата поставка. Намести дългата пушка в ръката си и изгледа по-възрастния мъж с присвити, черни като антрацит очи.

— Както всяко лято, бях на лов.

Робърт Макуейд впи пръсти в обвитите в кариран памучен плат облегалки на креслото, но болката в крака, здраво превързан и протегнат върху табуретката пред него, му попречи да стане.

— По дяволите! — Той стовари юмрук върху бедрото си и безпомощно се отпусна между възглавниците, зачервен от усилието.

Улф можеше да се разчувства от тази гледка, ако пред него беше някой друг. Но сега очите му останаха безизразни, върху красивото му загоряло лице не се появи и намек от състрадание. Вече бе научил за счупения крак на баща си. Само заради това бе дошъл. И заради глождещата го тревога, че Мери може би се нуждае от помощта му.

— Трябва да внимаваш повече.

— Теб какво те е грижа! И как смееш да идваш тук, облечен като дивак?!

— Дрехите са ми удобни. — Уойа не мигна, докато презрителният поглед на Робърт се спускаше от дългата черна коса, падаща свободно върху раменете му, към ризата за лов от домашно тъкан плат и гамашите от еленова кожа. — Освен това — продължи Улф, преди да му отправят и други обвинения — не съм казал, че ме е грижа.

— Нима? Неблагодарен келеш! Изобщо не трябваше да… — лицето на Робърт почервеня от гняв, когато едрата ръка на Улф стисна рамото му и не му позволи да се надигне.

— Не съм дошъл да подновявам стари вражди. — Улф се обърна и пристъпи безшумно по дебелия килим. Отправи се към вратата.

— Почакай, Раф. Искам да ми направиш една услуга.

Като чу английското си име, Улф погледна през рамо. Повдигна гарванови вежди и зачака, ядосан на себе си, че изобщо бе дошъл тук.

— Трябва да отидеш в Чарлз Таун вместо мен.

Още при първите думи Улф повдигна резето.

— По дяволите, Раф! — Робърт се надигна в креслото и се пресегна за грубата патерица, която един от слугите му бе измайсторил. — Дължиш ми го. За бога, ти си мой син.

— Твой незаконен син — поправи го Улф и отвори вратата.

Робърт пренебрегна думите му, така както винаги бе пренебрегвал и Алкини, майката на Улф.

— Ако можех да отида сам, нямаше да те моля.

Улф изсумтя презрително:

— Не се и съмнявам.

Никой никога не беше обвинявал Робърт Макуейд, че не си върши сам работата — той сам управляваше плантацията си, сам мамеше индианците от племето чероки, сам обезчестяваше невинни девици. При мисълта за майка си Улф дълбоко пое въздух, дробовете му се изпълниха с боров аромат. Не се обърна назад, дори когато чу как патерицата — троп-троп — се приближава към него.

— Защо не изпратиш някой друг да ти докара провизиите?

— Бих изпратил друг, но няма кого.

И в това Улф не се съмняваше. От деня, в който бе напуснал бащината къща, Робърт не се интересуваше повече от живота на сина си. Ако имаше кого да изпрати, изобщо не би го повикал.

— Логън се бие с диваците на север, а аз не мога да се доверя на никой друг.

— Брат ми би трябвало да се погрижа първо за безопасността на жена си, а после да търси нови подвизи.

— Мери си е добре. Какво искаш да кажеш? Тук сме в пълна безопасност. — Робърт присви светлите си очи. — Вече години наред си имам работа с тия хора. Нито един от твоите братя чероки няма кураж да предизвика каквито и да било неприятности тук.

Това беше подигравка и преди Улф сигурно би отвърнал. Конфликт между белите заселници и индианците чероки щеше да има и Улф не бе способен да го предотврати. Но да обясни това на Робърт бе невъзможно, дори и да имаше желание. Освен това думите на Макуейд вече не можеха да го наранят. Не го интересуваше какво приказва старецът, нито какво върши, щом това не засягаше племето му или пък Мери.

Поне така си мислеше, преди да чуе следващите думи на баща си.

— Моля?! — Улф се извърна толкова бързо към него, че Робърт се стресна.

— Казах, че ще се женя отново — гласът на баща му прогърмя предизвикателно. — Не ми се живее без съпруга. Построих този дом — Робърт посочи с глава това, което смяташе за свое владение — и искам да го споделя с жена. С някоя изискана жена.

Улф избухна в смях и старото куче, което спеше на верандата, отвори очи. Повдигна муцуна и задуши въздуха, после отново се отпусна на предни лапи. Имаше една жена, която навремето бе обичала Робърт, макар че Улф не разбираше защо. Е, не беше достатъчно изискана за вкуса на баща му, но притежаваше чар и добро сърце. Но Робърт бе отхвърлил майката на Улф с нехайството, с което тъпчеше тревата под нозете си.

Баща му изпъчи гърди:

— Лейди Каролайн Симънс пристига от Англия, за да се омъжи за мен.

— Лейди Каролайн? — Улф сбърчи чело. — Какво ще търси дама с титла при теб?

Макар че много добре знаеше какво търсят жените. През годините, прекарани в Англия, Улф бе видял повече будоари, отколкото можеше да си спомни. Но той предлагаше младост и силно, красиво тяло. Тяло, привлекателно дори без дивашките черти, от които английските благородници се възхищаваха. Беше смаян, когато разбра, че повечето аристократки горят от желание да прогонят скуката с мъж, в чиито жили тече индианска кръв. Те сякаш усещаха, че нито копринените жилетки, нито дантелените яки можеха да обуздаят дивото в него. Отхвърляха кат след кат одеждите на цивилизацията и търсеха първична страст. Улф се стараеше никога да не ги разочарова.

Но скоро бе разбрал къде е мястото му в отбраното общество. С първите лъчи на слънцето и девойката, и омъжената жена избираха сигурността на утъпкания път. Отегчен от всичко това, Улф се завърна в родината.

— Не ти се вярва, че дъщерята на граф ще се омъжи за мен? — Робърт изправи рамене, доколкото му позволяваше патерицата, на която се подпираше.

Улф не посмя да отвърне. Чичо му, Цесани, му бе разказал, колко силно желание имала майка му да се омъжи за Робърт. Но тя бе починала преди девет години, когато Улф се намираше в Англия. Не бе разбрал за смъртта й чак до завръщането си през следващата година. Ала през цялото време го бе измъчвала мисълта, че единственият й син, синът на Робърт, носи клеймото „незаконороден“.

— Парите! — Безизразното лице на баща му просветна. — Парите, момче, купуват всичко. Колкото по-рано разбереш това, толкова по-добре. Те са най-важното в живота.

— А откъде идват — няма значение, така ли? — Улф се ядоса на себе си, задето се бе оставил да го въвлекат в разговора. Много добре знаеше как разсъждава този човек и на какво е способен.

— Мислиш ли, че лейди Каролайн се интересува как съм спечелил парите си? — самодоволно подхвърли Робърт.

— Сигурно не. — Улф не се постара да скрие презрението си. Повечето жени, които бе срещнал в Англия, бяха празноглави, суетни и не мислеха за нищо друго, освен за себе си. Щом тази лейди Каролайн няма нищо против да се продаде за пари, то баща му явно бе прав. Тя сигурно не даваше пукнат грош нито за племето чероки, което баща му мамеше, нито за жената, живяла с него дълги години, преди да бъде захвърлена накрая.

— Ще ти платя да ми я доведеш. — Робърт едва се крепеше на патерицата. — Лейди Каролайн пристига в Чарлз Таун тази седмица. Може би дори вече е там.

Улф отвори уста да му каже какво да направи с парите си и с изисканата си английска дама, но пред очите му изникна образът на майка му. Майка му в онзи ден, когато той навършваше десет години. Денят, в който й го отнеха. По-късно тя почина от треска, но Робърт бе убил сърцето й още в онзи ден; бе разкъсал душата й. Смъртта й бе останала неотмъстена, виновникът — ненаказан… Досега.

Улф вдигна очи — сурови и тъмни като небето. Баща му току-що му бе връчил оръжието, с което щеше да отмъсти… Все още не осъзнаваше какво е сторил, но скоро щеше да разбере. Улф щеше да се погрижи за това. Пълните му, чувствени устни се извиха в усмивка, подобна на гримаса.

Щеше да си отмъсти и никой не можеше да го спре. Лейди Каролайн Симънс беше обречена.

— Ще я доведа — кимна Улф, напусна бързо верандата и се сля с гората, която ги заобикаляше от всички страни.