Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bride of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 69 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Интриги

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“


Пролог

Едно оръдие даде изстрел и във въздуха се издигнаха черни кълба дим. Гюллето едва не улучи „Лейди Мей“. Издигна се огромен фонтан вода. Корабът се залюля застрашително над развълнуваното море.

Облакът се разсея бавно и тогава изникна смъртоносната заплаха. Тя се издигна високо в кристалносиньото небе, платната й се опънаха на вятъра и в сърцата на моряците пропълзя леден страх.

Мъртвешки череп над кръстосани кости. Бяло върху черно. Гордият пиратски флаг. Капитан Нименс стоеше на руля, насочил далекогледа си към неприятелския кораб, който пореше без усилие високите вълни. Когато заповяда на първия си офицер да отговори на огъня, гласът му прозвуча спокойно. И техният изстрел не успя да улучи неприятеля.

Дали пиратът беше дал само предупредителен изстрел? Не, нямаше съмнение. Намерението му беше да плени „Лейди Мей“. Капитанът се вгледа напрегнато в пиратския флаг. Знаеше, че многобройните черепи и кости се различаваха твърде много един от други, също както мъжете, които плаваха под флаговете. По гърба му лазеха студени тръпки. Да вървят по дяволите тези негодници! Не се страхуваше за себе си. Знаеше, че ще се бие с врага до последна капка кръв.

Трябваше обаче да мисли за лейди Роуз, която беше също така ценна като името, което носеше. Лейди Роуз със смарагдовозелените очи, обкръжени от гарвановочерни мигли, и класически красивите черти на лицето. Устните й приличаха на цветето, на което я бяха кръстили. Когато излезеше на слънце, в кестенявочервената й коса заблестяваха златни и медени искри. Меката й кожа блестеше с цвят на слонова кост, бузите й бяха покрити с изкусителен розов мъх.

Тя беше доста висока за жена, пък и никога не се стараеше да скрива ръста си, а посрещаше всяко предизвикателство гордо и решително изправена. Сигурно вече беше забелязала флага, но не пищеше от страх, нито затрупваше капитана с обвинения за събитието, за което той не носеше никаква вина. Камо ли пък да се строполи в безсъзнание на палубата…

Гордо безмълвна, тя стоеше до него и се взираше в наближаващия пиратски кораб. Цветът на очите й беше красиво подчертан от тъмнозелената рокля, прекрасно модно творение с развяващи се копринени поли и кадифен корсаж. Раменете й бяха закрити с копринена наметка. Фини бели дантели красяха дълбокото кръгло деколте, ръкавите също бяха драпирани с дантела. Въпреки крехката си красота тази жена притежаваше огнен темперамент. Той се проявяваше най-вече когато трябваше да защити някой човек, пострадал несправедливо. Към подчинените си лейди Роуз се отнасяше приятелски и почтено. Капитанът знаеше това, защото също се числеше към тях. Тя беше наследила флотата от лорд Дефорт и Нименс ценеше високо новата си господарка. Той беше твърдо убеден, че вътрешната й красота можеше напълно да се мери с външната.

— Скъпа лейди Роуз… — започна колебливо той.

— Познавате ли флага им? — прекъсна го остро тя и го погледна право в очите.

Мъжът кимна.

— Мисля, че да, но може и да се лъжа. Доколкото знам, този човек не напада английски кораби, а нашите цветове се виждат отдалече.

— Значи наистина е Убиецът на дракони? — Бузите й побледняха, но по лицето й не трепна нито едно мускулче. Сърцето й биеше лудо в гърлото. От няколко месеца насам този пират всяваше страх и ужас в сърцата на моряците и търговците, които плаваха по океана. Нито един испанец или холандец не можеше да бъде сигурен за кораба си. И макар че кралската заповед обещаваше смърт на всички пирати, Чарлз II очевидно се радваше на всяка нова победа на негодника, който се обогатяваше за сметка на омразните му испанци. Пиратът отвличаше високопоставени дами и господа от испанските кораби и ги освобождаваше срещу висок откуп. Носеха се какви ли не слухове за съдбата на нещастните пленници.

А сега Убиецът на дракони имаше намерение да нападне английски кораб! Капитан Нименс се обърна загрижено към господарката си:

— Ще ви отведа в кабината си, милейди…

— Не. Няма да остана затворена като птица в кафез. Освен това, какво значение има, след като ни очаква най-лошото? Оттук мога да следя събитията.

— Моля ви, милейди, послушайте ме! Някоя мачта може да падне точно върху вас. Или да пострадате, когато започнем да стреляме с оръдията.

— Нима искате да чакам в каютата, докато онзи куц негодник дойде да ме заколи?

Капитанът я погледна съчувствено. За момент беше готов да повярва, че ще бъде по-добре, ако я прониже със собствения си меч. От друга страна обаче, тя със сигурност щеше да остане жива, защото Убиецът на дракони се славеше като галантен кавалер и никога не убиваше заложничките си.

Само като си помислеше какво я чакаше… Нименс не смееше да я погледне. Баща й беше един от най-богатите хора в колониите. Сигурно пиратът го знаеше, след като бе решил да нападне „Лейди Мей“, английски кораб.

— Капитан Нименс — обади се тихо Роуз, — дайте ми нож.

— Стреляйте пак! — заповяда дрезгаво капитанът и първият офицер, мършав момък с лице на гробокопач, побърза да изпълни заповедта. Капитанът улови ръката на Роуз и я поведе по стълбичката към каютите. Щом слязоха под палубата, Нименс отвори вратата на кабината си, просторна стая точно под кормилото.

Роуз го погледна възмутено.

— Няма да остана тук, капитане! Защо ме карате да се чувствам безпомощна?

— Моля ви, милейди! Умолявам ви, мислете за честта си!

Да върви по дяволите този Нименс, каза си ядно Роуз. Можеше просто да я заключи, а вместо това стоеше тук и я гледаше с големите си очи като предано куче. Наистина ли не разбираше какво става в душата й? Ако се стигнеше до битка, той щеше да умре за нея, това беше сигурно. Но защо не й позволяваше да се защитава? Тя си припомни времето, когато копнееше за смъртта. Болката беше толкова мъчителна, че тя не искаше да живее повече, но скоро разбра, че има нещо, заради което си струваше да остане жива. И сега щеше да се бори.

— Капитане!

Мъжът затвори вратата и се отдалечи бързо. Следващата експлозия я оглуши и разлюля кораба из основи. И този път пиратите бяха съвсем близо до целта. Роуз политна и се хвана за писалището на Нименс, за да не се удари в стената.

След малко тя се добра до пейката с брокатена покривка и седна. Загледа се като замаяна през прозореца, без да смее дори да диша. Пиратският кораб се приближаваше с невероятна бързина. Флагът му се виждаше съвсем ясно, както и фигурата на галеона — гола жена с дълги къдрици, нападали по пищните й гърди. Тази красива фигура беше в странен контраст с грозната гримаса на мъртвешкия череп върху развяващото се знаме.

Роуз се опита да прецени бойната сила на пиратите. Видя по половин дузина дула на оръдия и от двете страни и куражът й започна да се стопява. По палубата над главата й отекваха забързани стъпки. След малко прозвуча отчетлива заповед:

— Огън!

„Лейди Мей“ сякаш си пое въздух и потрепери с целия си корпус, след което отекна оглушителен изстрел. Залпът остана без последствия. Пиратите се приближаваха неумолимо.

Не мога да остана тук, каза си отчаяно Роуз. Дали щеше да се осмели да се бори за живота си? Трябваше да се върне вкъщи…

Изведнъж в гърлото й се надигна писък. Женската фигура се носеше право срещу прозореца на каютата. Роуз скочи, за да избегне опасността, но в този миг корабът зави и удари „Лейди Мей“ отстрана. Трясъкът беше ужасен.

Роуз полетя към писалището, после наляво и падна по лице върху красиво резбованото, закрепено за пода легло.

В кабината й проникнаха странни шумове — стържене на метал, звън на стомана и тя разбра, че пиратите са хвърлили абордажните куки. Нападателите се прехвърлиха на борда и тя застана на колене, за да чува по-добре. Една висока вълна запрати „Лейди Мей“ към неприятелския кораб и Роуз отново падна на леглото сред бъркотия от сатенени поли и дантелено бельо.

На палубата проехтя гневен рев, разнесе се звън на метал. Много скоро дебелите греди щяха да попият кръвта на десетки трупове. Роуз се молеше горещо победата да бъде за Нименс. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че почтеният, горд мъж, неин добър приятел и усърден моряк, не беше дорасъл да се пребори с тези диви пирати. Нямаше сили да си представи съдбата, която го очакваше.

Шумът заглъхна също така бързо, както се беше появил. Битката свърши само след минути и светът потъна в мълчание. Роуз се надигна и се вслуша смаяно.

След минута вратата на кабината се отвори. Не, победителят наистина не беше капитан Нименс. Победителят стоеше на прага. Убиецът на дракони. Отначало Роуз видя само неясна тъмна фигура, едър силует пред слабата ивица светлина, която проникваше през вратата. Пиратът беше сложил едната си ръка на хълбока, а с другата стискаше сабята си. Ризата с широки ръкави беше черна като нощта, също като тесния панталон и високите ботуши. Макар че лицето му беше засенчено от широкопола шапка, тя можа да види черната превръзка на окото.

Този мъж приличаше на палач! Тази мисъл й вдъхна леден ужас. Въпреки това реши да се бори, да оцелее. Пиратът стоеше и я гледаше втренчено. За какво ли мислеше? Тишината се сгъстяваше с всяка минута. Изведнъж морският бриз развя бялото перо на шапката и тъмната мъжка коса. Роуз се надигна колебливо. В този миг съзря блестящия, остро наточен нож за отваряне на писма на капитанското писалище. Без да съзнава какво прави, тя посегна към него. В отчаянието си не можеше да разбере, че тънкото острие не е в състояние да се справи с дългата сабя на противника. Но нали трябваше да има нещо, с което да се защити…

Тя сграбчи ножчето за писма и в същия момент пиратът влезе в кабината. Вратата се затвори безшумно зад него.

— Ще ви убия! — проговори предупредително Роуз. — Не ме докосвайте! Ще получите голям откуп, ако ме… — Тя млъкна стреснато, защото мъжът се приближи и вдигна сабята си. Стоманеното острие се вряза в шнуровете на зелената рокля и светкавично ги разсече.

Кадифе, памук и дантела се разпръснаха на всички страни и Роуз се дръпна като опарена. С едната си ръка стисна разрязаната рокля на гърдите, с другата размаха ножчето за писма.

— Ще ви убия — повтори ледено тя и отметна глава назад. — Не ме ли чухте? Баща ми ще ви плати цяло състояние, ако ме върнете у дома жива и здрава. Знаете ли коя съм аз? Глух ли сте? Не разбирате ли английски?

Стиснала до болка седефената дръжка, тя се хвърли напред с намерението да забие ножчето в сърцето му. Но мъжът беше по-бърз и изви болезнено китката й. Оръжието падна на пода и врагът й го изрита в другия край на кабината. После блъсна Роуз към леглото.

Тя се огледа трескаво, търсейки някакво друго оръжие. На писалището беше разтворен корабният дневник и тя го грабна, за да го запрати по главата на пирата. Ала той се приведе и книгата не улучи целта, също като пълните бутилки, които я последваха. Карибски ром, добро ирландско уиски и ръжено уиски от колониите се разсипаха по дебелите греди.

След всяко безуспешно нападение пиратът правеше по една крачка към нея. Накрая Роуз измъкна едно чекмедже от шкафчето и понечи да го хвърли по главата му, но острието на сабята се опря в гърлото й и тя видя засенченото от широкополата шапка око да блести по странен начин.

— Хайде, убийте ме, жалки негоднико! — изкрещя вбесено тя.

Най-после мъжът отвори уста. Английският му беше безупречен.

— Повярвайте, мадам, аз зная коя сте. Значи искате да се откупите с парите на Дефорт? Това няма да ви се отдаде. — Острието се впи немилостиво в гърлото й и тя падна на леглото.

Този глас… Сърцето на Роуз заби като лудо. Не, невъзможно. Мъжът отдръпна меча, свали черната превръзка от окото си и я хвърли на леглото.

Господи, нима наистина беше той! Гъста къдрава коса, черна като катран, обграждаше остро изсеченото лице със сребърносиви очи под красиво извитите вежди. Високите, силно подчертани скули, острият като връх на стрела нос, пълните устни, които се свиваха толкова мрачно и заплашително — и в същото време бяха дяволски чувствени…

По-рано този мъж беше най-желаната партия за всички млади жени в Лондон, приятел и верен привърженик на краля, богат и могъщ, герой от многобройни битки, а в мирно време винаги готов за смях и забавления. Справедлив, великодушен и умен, както твърдяха всички. Роуз не знаеше това от собствен опит, тъй като от самото начало между двамата царуваше някаква съдбоносна враждебност.

Мъжът се поклони подигравателно и свали шапка.

— Изглеждаш, като че си видяла призрак, скъпа.

Точно така. Всички знаеха, че този мъж е мъртъв. Мъжът, който я беше научил на всичко, което днес знаеше за страстта, за копнежа, за тъгата — и за любовта. Сега стоеше пред нея по-жив от всякога и в първия момент Роуз изпита дива радост. Да, тя се бе научила да го обича, а когато получи вестта за смъртта му, нещо в нея се пречупи завинаги. За малко да скочи и да се хвърли на гърдите му…

Не, истината беше очевидна. Той не знаеше какво беше станало в действителност и продължаваше да я счита за свой враг — както беше открай време. Никога нямаше да му позволи да узнае колко го обича. Тя го погледна ледено и вирна брадичка.

— Да, видях призрак от дълбините на ада.

— Правилно — потвърди тихо той. — И скоро ще откриеш, че си извикала на бял свят най-злия демон.

Роуз се опита да не забележи гнева в гласа му. След всичко, което беше изстрадала, я чакаха нови мъчения. Толкова жив беше споменът за шепота му по голата й кожа, за милувките на силните му ръце, за горещината на тялото му и още повече за сладкото замайване, което я обземаше в прегръдките му.

Не, сега не можеше да мисли за това. Не биваше да забравя гордостта и достойнството си и да проси любовта му.

— Мислех, че си мъртъв.

— Съжалявам, че те разочаровах.

— Но как така… Убиецът на дракони?

— Всички повярваха, че смъртта ме е отнесла в студените си обятия, любов моя. — Последните думи изплющяха като удари с камшик. — Ала щастието се оказа на моя страна. Един испанец, който имаше стари сметки с англичаните, ме откри и ме взе на борда на кораба си. Ден и нощ ме биеха и мъчеха, за да ми втълпят, че трябва да съм благодарен за спасението си… — Той помълча малко и добави горчиво: — Щом успях да се освободя от капитана и да си възвърна свободата, станах пират и започнах да грабя испанците.

Господи, как ли е бил измъчван! Сърцето й се сви от болка, но лицето й остана каменна маска.

— Този кораб е английски — проговори ледено тя.

— О, да, знам. — Той се приведе към нея, опря се на резбованата рамка на леглото и сложи ръка на рамото й. Роуз потръпна, сякаш беше усетила върху кожата си студено желязо. — Знаех, че си на борда. — Блясъкът в сребърните очи я накара да потрепери от желание и тялото й се събуди за нов живот. — Освен това корабът е мой.

— Какво искаш? — попита с измамно спокойствие тя.

— Какво искам ли? — Мъжът се изправи, устните му се разкривиха в саркастична усмивка и острието на сабята отново се опря в шията й.

Роуз на помръдна.

— Да. Какво искаш?

Острието се стрелна надолу и разряза остатъците от корсажа й. Роуз стисна зъби, за да не изпищи.

— Онова, което иска всеки добър пират — отговори провлечено той. — Богата плячка. Кораби с целия им товар и заложници. И отмъщение.

Острието беше точно срещу лицето й. Роуз го блъсна настрана и мъжът се изсмя тихо.

— Ти си глупак, Пиърс Дефорт! — изсъска ядно тя. — Хората, които те предадоха, продължават да си живеят спокойно в Англия. Ако беше поне малко по-умен, щеше да проумееш, че съм невинна!

— Веднъж вече повярвах в твоята невинност — отговори студено той. — И платих скъпо и прескъпо за глупостта си.

— Ти просто не искаш да чуеш истината. И все пак ти обещавам, че няма да издам тайната ти и няма да разкажа на никого кой е в действителност Убиецът на дракони.

— Много си великодушна!

— Остави ме да се върна при баща си и…

— Ти да не си полудяла?

— Той ще ти плати добре. Нали току-що ми каза, че държиш много на богатата плячка?

— И на отмъщението си. Ти си станала още по-сладка, скъпа.

Той имаше намерение да си отмъсти — на нея! Роуз скочи на крака и го погледна възмутено. Много й се искаше да му зашлеви един хубав шамар. Този мъж правеше грешка след грешка! Още при първата им среща я бе преценил погрешно.

— Ти нямаш право…

— Напротив! — Мъжът я привлече към себе си и за първи път от цяла вечност насам тя усети отново стройното, мускулесто тяло, силата, за която беше мечтала в сънищата си, трудно сдържания му темперамент. Опита се да се изтръгне от прегръдката, но не успя.

— Винаги си била своенравна — заговори почти нежно той. — Но този път изключителният ти инат няма да ти послужи за нищо. Може би някой ден ще ти подаря свободата, но това ще стане само ако се уморя да си отмъщавам. И в никакъв случай няма да взема откуп.

— Копеле! — изплака безпомощно тя.

— Точно така, Роуз. И копелето ще се отнесе с теб, както заслужаваш. Освен това ще се върна в Англия и ще поискам сметка и от съучастниците ти. Обещавам.

— Ти си луд! Не можеш да се върнеш в Англия. Ще те обесят.

— Каква е разликата дали ще увисна на бесилката за убийство, което не съм извършил, или защото съм станал пират? Повярвай ми, отмъщението си струва всеки риск. Имаше време, когато само мисълта за отмъщение ме поддържаше жив. Засега обаче ще почакам. Имам и друга работа. Не се бой, скъпа, ще се върна скоро. — Той й обърна гръб и закрачи към вратата.

— Жалък негодник! — извика подире му тя. — Нямаш право да ме държиш в плен!

Той се върна бързо при нея, сграбчи я за раменете, хвърли я на леглото и падна отгоре й. Роуз се извиваше отчаяно под него и се опитваше да го удари, но той стисна китките й като в железни клещи.

— Не ме дразни, Роуз!

Младата жена преглътна напиращите сълзи и нарастващата потребност да му се подчини. Господи, как я замайваше проклетата му близост! Колко нощи беше лежала будна и беше страдала от страшната загуба… Тя простена мъчително и стисна здраво зъби. Нямаше да се предаде — не и докато сърцето му беше пълно с горчивина и презрение.

— По дяволите, ти нямаш право… — повтори задъхано тя.

— Лъжеш се! — изсъска вбесено мъжът. — знам правата си. — Той впи гневен поглед в очите й, но ръката, която се плъзна по бузата й, беше изненадващо нежна. — Защо забравяш, че си моя жена?

— Нима бих могла да забравя? — прошепна измъчено Роуз.

— Разбирам те. Повярвала си, че си най-богатата вдовица в Англия, и сега ти е трудно да приемеш истината. Съжалявам, скъпа, но съм още жив.

— Глупак! — извика отчаяно тя. — Негодник!

— И все още твой съпруг. — Той скочи на крака и от устата му се изтръгна ядно проклятие. Обърна й гръб и силните рамене видимо се напрегнаха. Постоя малко, после отиде с големи крачки до вратата, отвори я и изчезна. Роуз се обърна настрана и се сви на кълбо. Да, тя беше негова жена. И го мразеше още от самото начало. А после го обикна като последна глупачка…

След малко тя разтърси глава и стана. Трябваше да избяга оттук! Отиде до вратата и натисна бравата с цялата си тежест. Напразно. Мъжът й не беше забравил да спусне резето отвън.

— О, мразя те, мразя те! — изхълца тя и затропа с юмруци по дебелото дърво. Само да можеше да забие нож в студеното сърце на Пиърс Дефорт…

Велики Боже, той беше жив и беше съвсем близо до нея! Този факт беше толкова невероятен, толкова прекрасен. Мъжът й се беше върнал при нея от царството на мъртвите, за да си отмъсти. Скоро щеше да дойде отново. А дотогава не й оставаше нищо друго, освен да чака, да се моли — и да си спомня…