Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (31)

ГЛАВА 30

Ейб Пантър не беше напускал старото си разпадащо се имение повече от десет години — откакто беше получил удар, предизвикан от ежедневните машинации във филмовия бизнес. Когато продаде студиото си на Лъки, беше убеден, че то ще бъде нейно до смъртта му, че и още дълго след това. Новината, че някой друг е поел „Пантър“, го беше разгневила, особено ако беше вярно това, че крадливият съпруг на внучката му, Мики Столи, е бил възстановен като шеф на студиото.

Преди Лъки да пристигне, той се обади на внучката си Абигейл, за да разбере какво става. Абигейл беше истинска холивудска принцеса — пробивна и ловка, тя живееше за развлеченията и за светските купони. След като Ейб продаде студиото си на Лъки, огорчената Абигейл не му беше говорила известно време. И чак когато Мики беше назначен за шеф на „Орфиъс“, Абигейл най-сетне се беше помирила с дядо си.

Сега той говореше с нея по телефона, опитвайки се да извлече информация.

Абигейл не искаше да му сътрудничи.

— Ще има съобщение в пресата — каза тя твърдо, нежелаейки да разкрие повече.

— Сигурен съм, че ще има — сериозно отговори Ейб. — Обаче аз искам да зная какво става в момента.

— Информацията е поверителна — рече Абигейл; все още беше сърдита на дядо си за това, че се е оженил за дългогодишната си компаньонка, неизвестната шведска актриса Инга Ървинг. — Мики ще ме убие, ако кажа на някого.

— Аз не съм някого — напомни й грубо Ейб. — Аз съм ти дядо.

— Ще говоря с Мики и ще ти се обадя по-късно.

Когато Лъки пристигна, Ейб седеше на терасата и пушеше дълга хаванска пура. Тя го целуна по двете бузи, чудейки се на жилавостта на стареца.

— Сядай, момиченце — каза той и повтори разговора си с Абигейл.

— Типично — заяви Лъки и си запали цигара.

— Кой те предаде? — попита Ейб и се наведе към нея; не толкова белите му зъби бяха здраво стиснати.

— Мортън Шарки — отговори тя и изпусна тънка струйка дим. — Имам намерение да разбера защо.

— Необяснимо е, че е могло да стане без твое знание — каза Ейб и отвори уста, за да дръпне от пурата си. Димът им изпълваше въздуха наоколо.

— Не чак толкова — произнесе Лъки. — Всичко е било направено тайно. Свикали са директорски съвет и са пропуснали да ме уведомят.

— И никой не те осведоми?

— Искали са да ме махнат — каза буйно тя. — Последното нещо, което биха направили, е да ме предупредят.

— Така, така — промърмори той.

— Защо позволих на Мортън да ме убеди да продам толкова много от акциите си? — избухна тя, ядосана на себе си, че е постъпила така. — Какво става с мене? Трябваше да задържа петдесет и един процента, за да мога да се защищавам.

— А защо не го направи? — попита Ейб и я погледна накриво.

— Защото по това време ми трябваха много пари в брой и аз се доверих на Мортън.

— Никога не се доверявай на адвокат.

— Не ме карай да се чувствам още по-зле — отсече тя. — И без друго съм се подпалила.

— Имаш ли някакъв план, момиченце?

Тя стана и се заразхожда нагоре-надолу по оградената с цветя тераса.

— Ще си върна „Пантър“, Ейб. Ще видиш. Ще го направя и заради двама ни.

Ейб изкряка.

— Това е то дух — каза той, пуфкайки дългата си хаванска пура. — Ако някой може да се справи с тях, залагам на тебе!

Инга Ървинг излезе от къщата и кратко поздрави Лъки. Инга — някога много красива — беше жена с едър кокал към края на петдесетте, с широко недоволно лице. Много отдавна, когато Ейб беше най-големият от холивудските големи, той я беше довел в Холивуд от родната й Швеция с надеждата да я направи кинозвезда. Но не би. Инга остана завинаги кисела заради липсата на успех. Преди две години Ейб най-сетне се ожени за нея. Но и това не докара усмивка на лицето й.

— Лъки — каза Инга, кимайки с обичайното си високомерие.

— Инга — отговори Лъки — беше привикнала с липсата на настроение у Инга.

— Време е да поспиш, Ейб — обяви Инга с нетърпящ възражения глас.

— Не виждаш ли, че Лъки е дошла при мене? — възрази й Ейб, сочейки с пурата си към нея.

— Ще трябва да дойде някой друг път — рече Инга със сериозно изражение.

Ейб продължи да възразява, но Инга изобщо не му обърна внимание. Деветдесетгодишният му живот беше в ръцете й. Точно там щеше и да си остане.

— Всичко е наред, Ейб — каза Лъки и го целуна по бузата. — Така или иначе трябва да вървя.

Триумфална тръпка прекоси лицето на Инга. Тя най-сетне беше открила роля, в която можеше да изпъкне — пазач на някога великия Ейб Пантър.

Лъки се качи в колата си и подкара към къщи. Имаше да върши много работа.

* * *

— Колко глупава можеш да бъдеш! — извика Алекс по телефона.

— Съжалявам — каза Франс, извинявайки се за трети път.

— Съжаляваш? Как можа да изпратиш погрешната шибана бележка и погрешните шибани цветя на погрешния човек? — изрева той. — Аз си направих труда сам да надпиша картичката, Франс. Ти какво си? Да не би да си малоумна?

— Съжалявам, Алекс — повтори тя отново, докато държеше слушалката далече от ухото си.

Той се почуди дали не го е направила нарочно — въпреки че историята между тях отдавна беше свършила. Алекс знаеше, че и тя, и Лили се отнасяха много собственически към него. Те бяха приели, че е прекарал една нощ с Лъки, и сега се бяха съюзили, за да са сигурни, че тя ще получи погрешното съобщение. Лоялността и ревността не можеха да вървят заедно.

— Какво мога да направя? — проплака Франс.

— Нищо — каза кисело Алекс. — Отмени срещата с Тин Лий. Кажи й, че трябва да остана да пренощувам във Вегас. Аз сам ще се обадя на Лъки. Намери ми домашния й телефон.

Лили се обади след няколко секунди.

— Нямаме го, Алекс.

Беше сигурен, че умишлено го затрудняваха.

— Обади се на секретарката на Фреди — отсече той.

— Разбира се, Алекс. Ще можем ли да те открием на мобифона ти?

— Да, сега излизаме от хотела.

— Веднага ще се свържа с тебе.

— Чакай малко — каза той, напълно раздразнен от двете си асистентки. — Още не съм свършил.

— Какво има, Алекс? — попита Лили съвсем спокойно.

— Кажи на Фреди да ми се обади.

— Някакво съобщение, ако не можем да се свържем с него?

— Да. Уредете пробни снимки на Винъс Мария с Джони Романо утре следобед.

— Ще бъде направено, Алекс.

Той затвори телефона и премина през хотела, за да се срещне с Ръсел и с останалите от екипа пред него. Докато с труд се промъкваше през претъпканото фоайе, го оглуши шумът около масите. Някога той също беше отчаян комарджия. За щастие — с помощта на своя психоаналитик, — беше зарязал игрите, след като беше профукал един милион долара в разстояние на една година. Точно сега единственото му изкушение беше неговата работа.

Екипът му се беше събрал пред хотела и наблюдаваше големите фонтани, чиято вода изригваше като огън. Тъй като щяха да оглеждат местата за снимки, тук бяха и операторът му, продуцентът на филма, първият асистент-режисьор, постановчикът и неколцина асистенти.

Ръсел го представи на местния отговорник за снимките, Клайд Ломас — той имаше малък чип нос и не изглеждаше на мястото си с издълженото си, едновременно румено и печално лице.

Стиснаха си ръцете. Ръцете на Клайд бяха потни и това довлоши настроението на Алекс, защото единственото, за което можеше да мисли, беше да натика Клайд в банята и да измие потта от ръцете му.

— Избрали сме няколко приятни места, които да огледате — гръмко заяви Клайд. — Аз съм ги избирал. Пет къщи и три хотела.

Алекс погледна часовника си.

— Ще имаме ли време да видим всичко? — попита той Ръсел.

— Надявам се — отговори Ръсел. — Имаме билети за самолета в осем вечерта за Лос Анджелис. Но ако искаш да останеш тук тази нощ, мога да го уредя.

— Нямам такова намерение — каза Алекс и си помисли, че ако успее да се свърже с нея, би искал да прекара вечерта с Лъки.

— Кажи ми, ако промениш мнението си — отвърна Ръсел. — Съгласен съм и на двата варианта.

Качиха се в голям микробус с климатик и потеглиха.

* * *

Лъки мислеше да отмени вечерята с Винъс в „При Мортън“, но после се отказа. Защо трябваше? Точно това щяха да очакват от нея всички — да пропълзи някъде и да изчезне.

Холивуд. Град без съзнание. Просто един голям клуб на щастливите момчета. Които щяха да са очаровани да разберат, че Лъки Сантейнджело е била изместена.

Тя отказа да им достави това удоволствие. Щеше да излезе довечера с високо вдигната глава, та всички да я видят. И това беше повече от моментна поза.

Сиси и децата вече се бяха прибрали, когато тя се върна. Поигра си малко с Мария, след това нахрани бебето Джино с биберона му. После го предаде в ръцете на жизнерадостната Сиси, която го сложи да спи.

Малко след шест вечерта донесоха голям кафяв плик от адвоката й. Тя влезе в кабинета си, отвори го и започна да изучава съдържанието му.

Дона Ландсман. Бизнес дама. Царица на бързите поглъщания на чужда собственост. Шеф на корпорация, жаден да купува малки компании, да ограбва активите им и след това да ги препродава с печалба.

Лъки не можеше да схване. Ако Дона Ландсман беше толкова могъща бизнес сила, защо й трябваше „Пантър“? Студиото имаше големи задължения и щеше да мине много време, преди да започнат първите печалби. Нямаше активи за ограбване, освен ако, разбира се, не опустошеше цялото студио и не продадеше ценния терен.

Да! Това планираше да направи. Това трябваше да е.

Що се отнасяше до останалите акционери, било им е платено два пъти повече от номиналната стойност на акциите им. Предполагаше, че след като Мортън ги е вкарал в играта, те са продали по негов съвет.

Хмм… Вземи парите и бягай^[1]. Защо не? Това беше добър бизнес.

Изглеждаше, че Дона Ландсман беше придобила тридесет и девет процента от акциите. Останалите акционери бяха „Конкуест инвестмънтс“ — компания със седалище на Бахамските острови — те притежаваха десет процента. Също и госпожа А. Сморг, за чиито работи се грижеше един адвокат от Пасадена — тя имаше шест процента. След това самият Мортън Шарки с неговите пет процента. Беше сигурна, че той е принудил останалите акционери да гласуват в полза на Дона Ландсман. Щеше да му го начука на Мортън Шарки, защото точно това беше направил с нея.

Тя отново седна. Мислите й летяха. Трябваше да има причина той да постъпи така с нея. Винаги имаше причина. Утре, когато Буги се върнеше от отпуската си, тя щеше да му възложи случая на Мортън. Буги работеше от години като нейна охрана и ако имаше нещо, което можеше да бъде разкрито, той щеше да го направи. Не беше проблем. Дотогава единственото, което тя можеше да стори, беше да чака.