Джаки Колинс
Холивудски интриги (41)

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

Джой лежеше на канапето в дневната и гледаше спорт по телевизията, когато Лара се върна у дома. До него на масичката за кафе имаше купа с карамелизирани пуканки и чиния с току-що изпечени бисквити.

— Както виждам, госпожа Креншоу се грижи за тебе — тя беше доволна, че той се чувства уютно.

Джой едва вдигна поглед, за да отбележи:

— И на нея направих вуду-магията си — и небрежно си взе шепа пуканки.

— Успял си да омагьосаш всички до един — тя го докосна по бузата. — Жените те боготворят, а на тебе това ти харесва.

— Щом ти го казваш — той не отместваше поглед от телевизионния екран.

Тя си пожела той да изключи телевизора и да й обърне малко повече внимание — не беше свикнала кавалерите й да се отнасят с нея така.

— Е — започна тя и приседна на края на канапето, — разказвай какво стана с Куин.

— Всичко е наред — отговори лаконично той.

— Той съгласи ли се да те представлява?

— Ти му каза да го направи, нали?

— Да.

— Добре — гласът му звучеше леко остро. — Когато госпожица Айвъри поиска нещо от някого, той го прави. Нали така?

За момент тя замълча. После каза:

— Това не ти ли харесва?

— Не знам — каза го без настроение. — Понякога ми се струва, че изобщо не трябваше да си правиш този труд заради мене. Вкара ме в „Отмъщение“, после ми намери агент…

— Джой — меко произнесе тя, — аз мога само да отворя необходимата врата. За да те приемат вътре, трябва ти да докажеш способностите си.

— О, да — той се усмихна сардонично. — Сякаш ще посмеят да ме изгонят, ако не им харесвам. Няма начин да рискуват да те ядосат.

— Не съм ти дала аз ролята в „Мечтателят“ — натърти тя. — Ти сам си го постигнал.

— Да, щото съм много добър — измърмори той.

— Кажи какво има — тя внимателно се опитваше да разсее лошото му настроение.

— Тази вечер се чувствам малко кофти — призна си той най-после и насочи към нея цялото си внимание, макар да не си направи труда да намали звука на телевизора.

— Защо?

— Защото днес ме отбягваш.

— Джой, какво говориш? — тя започна да обяснява, сигурна, че той не го казва сериозно. — Цял ден се занимавах с рекламата. Участвах в два филма, които скоро излизат на екран.

— Знам, знам… — Продължителна пауза. — Истината е, че може би ме е налегнала носталгията.

— Носталгия? — тя смръщи вежди.

— Липсват ми шумните улици на Ню Йорк. В Лос Анджелис не познавам никого.

— Ще те запозная с много хора.

Джой се изсмя иронично.

— О, да… И тези хора, с които ще ме запознаеш, сигурно ще си умират да ме срещат.

Тя реши, че разговорът не върви добре.

— И какво възнамеряваш да правиш тази вечер? — попита, за да смени темата. — Можем да излезем и да отидем някъде… където искаш.

— А ти какво смяташ да правиш? — той извъртя въпроса така, че тя трябваше да вземе решението.

— Нямам нищо предвид.

— Тогава ще си догледам мача — и той отново се обърна към телевизора.

Наистина ли му е липсвала? Не можеше да повярва, че цял ден беше мислила само за него, а сега, когато отново си е вкъщи, той се държи така с нея.

— Разбирам, че искаш да бъдеш сам — тя се опита да не изглежда обидена.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. — Ще се видим по-късно.

Бързо изкачи стъпалата към спалнята си. Бяха разговаряли не повече от десет минути и лошото му настроение успя да я завладее. Какво беше направила? Дали не го бе обидила?

Но как може да го обиди? Той й натякваше, че му е уредила среща с агента си, че му е намерила роля във филма. А какво друго е очаквал да направи тя?

Може би не трябваше да му предлага да остане в дома й, а да отиде на хотел.

В този миг очите й се напълниха със сълзи. Тя толкова искаше всичко да е наред, а сега се съмняваше, че може да е сбъркала.

Влезе в банята, изправи се пред огледалото и се вгледа в изражението си. Лара Айвъри. Красива кинозвезда. Жената, която може да има всеки мъж. Да. Сигурно.

А истината е по-различна… Лара-Ан Милър… Знаеш коя е тя — детето, което гледаше как баща й убива майка й и брат й… После седеше в ъгъла, когато той си пръсна мозъка.

Едно сладко момиченце.

Една противна малка мръсница.

По дяволите! Сега нямаше време да окайва миналото си.

Върна се в стаята, отиде в кухнята и се натъкна на госпожа Креншоу.

— Къде са кучетата? — попита тя.

— Господин Джой смята, че за тях ще е по-добре повече да стоят навън — отговори й госпожа Креншоу.

— О, той го е казал, така ли? Е, добре, прибери ги отново вкъщи — веднага.

— Сега, госпожице Айвъри.

Той й бе казал, че обича кучета, а ги бе изпъдил далеч от дома. Какво означаваше това?

Имаше желание да слезе долу и да се скара с него. Ами ако го нарани? Ако той й каже: „Хубаво, явно не се получава, чао“? Беше ли готова за това?

Не. Не беше готова да се раздели с тази любов. Поне не в този момент. Трябваше им още време да се опознаят — тя щеше да осигури това време.

 

Ники и Айдън се отправиха към „Шато мармон“ с колата на Ники. Айдън затвори очи и през целия път изглеждаше така, сякаш спеше. Хм… — помисли си Ники, — той явно няма навика да се държи възпитано.

— Кукуригу! — извика в ухото му, когато пристигнаха.

— Уби ме — той потърка очи. — Енергията ти се изцежда, като не правиш нищо. Нямам търпение да започнем работа.

Седнаха на една уютна масичка. Айдън си поръча както обикновено „Джак Даниелс“, а тя — чаша червено вино. Той запали цигара и духна дима право в лицето й. Тя се закашля и замаха с ръце да го разсее.

— Съжалявам — но въобще не му личеше, че съжалява.

— И така — делово започна тя, — кажи какво те тревожи в сценария.

— Успива ме.

— Моля?

— Искам да се промени диалогът ми — да се напише отново и да се пооправи, за да върви гладко.

— Предполагам, не говориш сериозно.

Той дръпна от цигарата си.

— Даже ужасно сериозно.

— Ами, Айдън, не става. Започваме да снимаме след няколко дена и няма никакво време да се пише отново. А и плюс това всички други са доволни от сценария.

— Това е адски тъпо.

Ставаше много досаден. „Отмъщение“ имаше великолепен сценарий.

— Тогава защо прие тази роля? — попита го тя.

Той се усмихна тъжно.

— Ами трябваше ми работа, Имам си куп неприятности — но ти сигурно ги знаеш по-добре от мене.

За щастие тя имаше опит с актьорите. Всички имаха някакви проблеми — този беше просто един от всичките.

— Виж какво — тя го каза с възможно най-спокойния си глас. — Мик те нае. Той ми гарантира, че си в добра форма, а ти сега ми говориш такива неща.

— Умирам от скука — ледено-сивите очи на Айдън се плъзгаха уморено из салона. — Ще загина, като слушам да ми нареждат какво мога и какво не мога да правя. Сега например ми се чука. Какво ще кажеш за един тек набързо?

Защо й трябваше да се съгласява да пийнат навън? Правило номер едно на продуцента: стой далече от актьорите.

— Я си гледай работата — поклати глава тя.

— Това съм го чувал хиляди пъти. Ще се чукаме или какво?

— Не — тя тръсна глава и рязко стана от масата. — Трябва да се прибирам вкъщи.

— Където мъжлето ти те чака търпеливо?

— Какво те интересува?

— Ами много си млада, за да спиш с такъв дърт задник.

— Защо не се концентрираш върху играта си и не ме оставиш на мира?

— Защото ми харесваш.

— Нима? — колкото и да си придаваше вид на безразлична, ако беше искрена, трябваше да си признае, че той наистина я интригува.

— А ти какво ще кажеш?

— Ами че не е взаимно — сериозно отговори тя.

— Е… Не се заричай.

Тя въздъхна.

— Тръгвам си. Просто тук нямам повече работа.

— И как е да живееш с някого, който е с двайсет години по-стар от тебе? — попита я той — още не смяташе разговора за приключен.

Какво му даваше право да си пъха носа в живота й?

— Всеки си има собствен вкус — натърти тя. — Нали ми разправяше, че онзи ден ти е налетяла една петнайсетгодишна. Можем да сметнем: ти си на трийсет и четири, значи това прави с деветнайсет години по-млада от тебе. Сигурно никога не е и чувала за Брус Спрингстийн. Това не те ли накара да се чувстваш като изкопаемо?

Той се изсмя горчиво.

— Грешно си разбрала. Мик си пада по петнайсетгодишните. Не и аз. Аз не съм по малките.

— Разбира се, че не — тя ясно даде да се разбере, че не вярва и на една негова дума.

Той отпи от своя „Джак Даниелс“.

— Значи, както виждам, няма да ми помогнеш за сценария?

— Оправяйте се с Мик. Той е истински гений.

— Обаче аз искам да те чукам.

— О… Айдън, ти си романтик! Гаджетата ти сигурно се разтапят от удоволствие.

— Гаджета? — кисело се усмихна той. — Нямам никакви гаджета.

— Само няколко на по петнайсет години?

— Ти чуваш ли какво ти говоря? — горящият му поглед се приближи към нея. — Този е Мик. Освен това малката е голяма беля.

— Да не говорим, че е непълнолетна — процеди Ники през зъби.

— Ти не се ли чувстваш неудобно?

— А ти? — върна й той въпроса.

— Моля?

— Все пак става дума за дъщеря ти — думите му се изплъзнаха, преди да успее да се спре.

За момент и двамата замръзнаха. По лицето на Ники изби червенина. Тя отново седна рязко.

— Какво? — промълви безпомощно — не вярваше той да говори истината.

— Ужас! Не трябваше да ти казвам — измърмори той и отпи още една глътка. — Мик си нямаше и представа, че е твоето дете. Той ми каза, че се е домъкнала като сезонна групарка — знаеш ги тия прелетни птички, дето пърхат из града. Когато я видя у вас, изстина.

— О, Боже — Ники изведнъж усети да й се завива свят.

— След вечерята тя дойде в апартамента ми. Разправяше някакви такива, че ако не я чукам, ще каже на баща си да ме арестуват, защото е непълнолетна и т.н. Лошо ми се пише, Ники. Опитвам се да връзвам двата края, но не е лесно. Така че направи добро на всички и я предупреди.

— А ти… спа ли с нея? — попита Ники с пресъхнала уста — предчувстваше какъв ще е отговорът му.

— Кой, аз ли? — възмути се той. — Няма начин. Тя е гадно хлапе, дето не си знае категорията. По-добре направи нещо за нея.

Изведнъж Ники си пожела Шелдън да е тук и заедно да разрешат този огромен проблем.

— Едно не мога да разбера — несигурно каза тя. — Защо ми разказа това?

— Въобще не съм искал да го правя. Между другото, ако тръгна да чукам някого от семейството, това ще си ти.

— Отвратителен си! — избухна тя.

— Не… честно — и той се приближи към нея. — Ами ти?

Сърцето й биеше лудо. Стрес, стрес, стрес. Беше още твърде млада, за да се чувства така. Какво трябва да направи?

Отново се изправи, решена изцяло да поеме нещата в свои ръце.

— Смятай, че съм се погрижила, Айдън — каза го студено. — И ще съм ти много благодарна, ако не разказваш това на никой друг. Дори и на Мик. С всичко ще се справя сама.

— Е, добре — Айдън пресуши чашата си.

Тя изхвърча от салона и нервно изчака пиколото да докара колата й.

Към кого да се обърне за помощ? Към Шелдън или към Ричард? Или беше по-добре да ги остави и да се мобилизира сама да реши проблема.

Да, реши тя, сама ще се оправя.

 

Лара спеше, въртеше се неспокойно, сънуваше морски вълни да я обгръщат, да нахлуват в къщата й, да отнасят всичко. Извика в съня си и рязко се пробуди, покрита с тънка мрежица от пот.

За момент остана да лежи неподвижно, обгърната от мрак. Дишаше тежко… твърде тежко. И също така внезапно осъзна, че не е сама. Сгушен на стола до нея, седеше Джой. Тя се изправи, сподави гнева в гърдите си и просто възкликна:

— Господи! Изплаши ме!

— Може би трябва да си заключваш вратата — обади се той.

— Може би ти не трябва да се промъкваш така — каза тя на свой ред и се опита да различи какво показва часовникът на близката масичка.

— Два часа сутринта — любезно съобщи той.

За момент тя се уплаши. Може би наистина Ричард и Ники имаха основания да се тревожат кой е Джой. Какво знаеше самата тя за него? Нищо. Няколко седмици правиха невероятен секс, но тази вечер видя пред телевизора един непознат, който я пренебрегваше… А сега непознатият се е вмъкнал в спалнята й и я изнервя.

— Какво искаш, Джой? — опитваше се гласът й да звучи както обикновено — равен и любезен.

— Трябва да поговорим.

— Сега?

— Така не може, Лара — започна той бързо и ниско. — Не мога да се съглася с някаква си там връзка. Прекалено много държа на тебе… Искам да съм с теб, защото те обичам, но не съм сигурен дали мога да те направя щастлива.

— Джой, ти ме правиш щастлива.

— И с един удар мога да срина цялото това щастие. Винаги става така. Аз съм прекален егоист, признавам само себе си, своите настроения… А постоянната връзка е нещо много сериозно и отговорно.

— Искаш да ми кажеш, че трябва да си заминеш?

— Не знам — измърмори той.

— Джой — нежно промълви тя; даваше си сметка, че той се бои да не сгреши, но не се страхува гласно да изкаже мислите си. Все пак съвсем скоро беше преживял разпадането на една връзка, а това, което ставаше между тях, беше прекалено бързо — като светкавица, която наистина може да уплаши всекиго. — Разбирам те, наистина те разбирам. И двамата сме объркани от това, което става с нас.

— Не че не искам да се боря за тебе — каза той. — Тъжното е, че не мога да ти дам нищо, което вече нямаш.

— Напротив, можеш — прошепна тя.

— И какво?

— Себе си. Искам тебе.

— Вече ме имаш. Принадлежа ти през цялото време — той отпусна глава на рамото й и се сгуши в нея като малко дете, което търси утеха.

Тя галеше гъстата му черна коса, прегръщаше го силно и в точно в този момент осъзна, че го обича. Не сексуално. Нито заради приятните моменти. Просто чиста, дълбока връзка, която я накара да се разтопи вътрешно.

— Лягай си — гласът й беше овладян, прозряла бе, че са обречени един на друг.

— Сигурна ли си, че искаш да остана?

Това беше един различен Джой — боязлив и неуверен.

— Да — тя усети нов прилив на любов към него.

И той легна до нея. Те се прегърнаха и след известно време заспаха в блаженството на прегръдката си.

Лара беше разбрала, че най-сетне е намерила щастието, което е търсила цял живот.

* * *

Наричам ги моите наркодни. Макар че сигурно трябва да ги наричам моите наркогодини, защото прелетяха толкова бързо, а аз не можех да разбера какво става с мене.

Наркотиците ме покориха изцяло. Единствено заради наркотиците се будех сутрин. Наркотиците ръководеха всяка моя стъпка.

С парите от екшъните си купих къща в Зума и се преместих на брега. След като спрях да работя, парите бързо свършиха и аз се хванах с Кристъл, хубава манекенка, която също беше наркоманка и нямаше нищо против да изкарва малко допълнителни пари.

Животът ми течеше като в омагьосан кръг. Но не ми пукаше. За нищо не ми пукаше.

След време стана неизбежното — на Кристъл й писна да ме издържа и каза, че и аз трябва да внасям някакви пари вкъщи. Вече бях пас… и загубил всякаква форма, така че не можех да получа никаква роля. Пък и нямах желание — за какво ми е да си давам зор? Вече не исках да бъда кинозвезда. И сладките илюзии също бяха отминали.

Един от пласьорите ми продаде пищов. Каза ми:

— Трябва да се пазиш, мой човек. Такива са времената.

Пищовът ми хареса. И когато никой не го беше еня за мене, той оставаше единственият ми верен приятел. Никога не ми противоречеше и винаги беше там, където трябваше, за да се чувствам уютно. През нощта го оставях зареден под възглавницата си.

Това окончателно побърка Кристъл, която си въобразяваше, че някоя нощ ще го извадя и ще пръсна някоя от двете й скъпи силиконови цици. Така ужасно ми лазеше по нервите, че аз започнах да го вадя и да се прицелвам в нея само за да я подлудявам.

Честна дума, когато си друсан, започваш да правиш какво ли не.

В крайна сметка Кристъл ме напусна. Кучка! Когато опре до оная работа, всички са такива.

Така си и останах — един нещастен наркоман с празни джобове — и ти казвам, брат, адски ми трябваха пари, защото не можех и ден да устискам без фармацевтична подкрепа.

Тогава се сетих за Хадли. Беше ми длъжница, защото беше курва, която навремето ме бе минала.

Хадли си живееше в голяма къща на върха на Анджело драйв, която й беше купило гаджето гангстер, а той се мотаеше из Ню Йорк с напудрената си сицилианка.

Една вечер наминах да я видя с най-чисти намерения. Исках само да ми даде назаем една-две хилядарки, докато успея да събера малко пари.

Вкъщи Хадли беше сама. Гаджето не й даваше да държи прислуга, защото не искаше никой да знае кога е в града.

Самата тя ми отвори и ме зяпна, сякаш вижда призрак.

— Знам — започнах аз, — оттогава минаха години. И вече не изглеждам толкова готин, нали?

— Изглеждаш много зле — равно каза тя. — Какво искаш?

— Да ти кажа, ти също ми липсваше — нейното намусено посрещане хич не ми хареса.

— Ти се друсаш — каза го с искрено отвращение.

— Какво означава това — че няма да ми дадеш пари назаем?

— Веднага се разкарай! — изсумтя тя.

Една жена да ми казва да се разкарам. На мене! Не мога да повярвам. Обикновено ме кандърдисват да остана.

— Я повтори! — бях готов да се бия.

— Чу ме много добре — каза тя.

Значи така. Извадих оръжието и го насочих право в нея.

Тя пребледня и запристъпва назад към къщата, за да стигне до аварийния бутон, който обикновено стоеше в коридора.

Не беше достатъчно убедителна. Бърз като мълния я пернах по ръката и нахлух в къщата.

Тя направи опит да рита и да се бори и някак си удари пръста ми на спусъка. Поне така си мисля, че е станало. Оръжието стреля и проби в гърдите й дупка, която изглеждаше по-голяма от Китай. Тя се строполи като шибан камък.

Господи Боже! Каквото и да видя, никога няма да забравя за това. Бях яко надрусан, но дори и в мъгла осъзнавах съвсем ясно какво съм направил.

Обърнах се и като луд побягнах от къщата — от лицето ми се лееше пот като из ведро.

На половината път по автомобилната алея се сетих, че бях докоснал дръжката на вратата, и се върнах обратно, за да я изтрия с тениската си — само това си спомнях че бях пипал. После се метнах в колата си и криво-ляво подкарах към брега.

За убийството на Хадли писаха на втора страница на „Лос Анджелис таймс“. Дори и в смъртта си тя не беше звезда.

Нищо не можеше да насочи дирята към мене, но за всеки случай отпраших за Мексико, където изкарах следващите две-три години и изтрезнях окончателно. Това беше ново начало.