Кони Мейсън
Викинг (1)

ПРОЛОГ

Остров Ман, 850 г.

Когато я видя за първи път, тя беше облечена само в лунна светлина и мъгла и в среднощния облак на блестящата си коса. Движеше се, сякаш бе изтъкана от сенки и облаци, носени от лек ветрец. Той не беше дошъл да плячкосва и да изнасилва. Не и този път. Към острова го бе привлякъл шепотът на ветровете и чувственият повик на една валкюра.

Торн Безмилостния не беше суеверен, не действаше безразсъдно, но към този мрачен бряг го беше привлякла една мощна сила, надделяла над инстинкта му за оцеляване. Неговите капитани никога не оспорваха заповедите му за слизане на сушата, когато флотилията от дракари^[1] стигнеше близо до брега. Не го спираха и когато скачаше във водата, за да прегази прибоя и да стигне до пясъчния бряг.

Торн, първородният син на силния владетел Улоф, никога не ги беше подвеждал. Благодарение на големите му познания за морето и маршрутите на морските търговци капитаните на корабите му и техните екипажи се бяха сдобили със забележителни богатства.

— Чакайте ме тук — заповяда Торн, когато капитаните на петте дракара нагазиха във вълните, за да слязат на брега след него. — Намерете река, налейте вода и направете лагер, докато аз огледам наоколо. Довечера ще ядем пресен дивеч.

— Да дойда ли с тебе, Торн?

Предводителят махна с масивната си ръка към Улм, най-доверения капитан.

— Не, отивам сам. Не оставяй хората да се отдалечават във вътрешността. Не сме дошли да грабим. Корабите вече са пълни догоре с богата плячка от последните набези по нормандското крайбрежие.

Улм поклати укорително рошавата си глава, докато Торн се скриваше от погледа му в гъстите дървета, израсли покрай брега. Торн почти никога не действаше прибързано или без основателна причина и хората му го знаеха. Сегашното слизане на брега имаше смисъл само за него. Да, водата им беше на привършване, но това още не представляваше проблем. И макар че Улм можеше мълком да се чуди какво ли е решил, Торн знаеше, че той никога няма да оспорва заповедите на човек, чиито умения ги бяха опазили в безбройните набези из коварни морета и във враждебни земи.

Един плах елен хукна да бяга, дочувайки стъпките на обутите в кожени сандали крака на Торн по мократа земя и нападалите листа. Той спря, вслушвайки се във вятъра, който шептеше в дърветата, и вдигна лице към лунния сърп, който прозираше през гъсто преплетените клони. Дори да се беше опитал, не би могъл да обясни тайнствения, властен подтик, който го бе накарал да дойде на това място. Ако е магия, не искаше да има нищо общо с нея. Но с какво друго да си обясни странния повик, който го бе привлякъл към този бряг? Сякаш съдбата бе предначертала идването му на този пуст пясъчен плаж. Но защо?

Торн излезе на една полянка и зърна видение, което накара сърцето му да заблъска в гърдите. Тя се къпеше в тесния поток, в една осветена от луната долчинка и голото й тяло блестеше като полирана слонова кост. Лъскавата черна коса се спускаше на едри вълни чак до кръста й. Беше млада и красива, със съвършени пропорции на тялото. Не едра и набита като викингските жени, а дребна и деликатна. Слабините му пулсираха.

Трябваше да я има.

Тя се поизвърна, сякаш усетила присъствието му. Торн едва си пое дъх, запленен от красотата на съвършените й гърди, увенчани с розови връхчета. Копнежът накара устата му да пресъхне. В името на чука на Тор! Тя беше по-красива и от богинята Фрея, помисли Торн и на лицето му се изписа страст. Пулсирането в слабините му бе станало почти болезнено, мъжествеността му се надигна и се втвърди.

Погледът му се плъзна по гърдите и се спря на тънката й талия; лесно би могъл да я обгърне с две ръце. Хълбоците й бяха леко закръглени, краката — дълги и красиво оформени. Тайнственото тъмно петно между бедрата й изглеждаше така, сякаш се моли да бъде докоснато от устата и ръцете му. Имаше изваяни глезени, малки и деликатни стъпала. Той сигурно беше изстенал, защото тя погледна към него и замря като елен, готов да хукне в бяг.

Торн излезе от сенките и пристъпи под лунната светлина. Девойката — едва ли би могла да се нарече жена — ахна, очевидно примряла от страх, когато зърна свирепия викингски воин — един от мъжете, от които нейният народ се бе научил да се страхува. Години наред викингите бяха опустошавали острова й, но никой от тях досега не беше слизал толкова близо до нейния дом.

Фиона никога не беше виждала такъв страшен воин. Беше истински гигант. Имаше широки, здрави гърди, дълги яки крака, като дъбовете, които растяха в гората. Златиста коса се подаваше изпод железния му шлем и падаше по масивните му рамене. Нямаше брада. Беше облечен в плетена ризница, стигаща до средата на бедрата, а туниката по нея оставяше почти открити мускулестите му ръце. Бе обут във високи сандали от кожа, чиито връзки се кръстосваха по силните му прасци. Вниманието й бе привлечено от сребърната тока на кожения му колан и от различните оръжия, които носеше.

Бе препасал дълъг меч с красиво гравирана и украсена със сребро дръжка. Освен него на колана му висяха топор, кама и боздуган. Дори в мрачината Фиона усещаше свирепостта му и в душата й се прокрадна страх. Трепетът като че ли я извади от вцепенението й и тя понечи да хукне в бяг.

Торн долови момента, в който тайнствената девойка реши да бяга, и не загуби нито миг. Тя едва бе направила една крачка, когато той я настигна и я привлече към себе си.

— Не бягай — изрече с глас, пресипнал от страст. — Коя си ти? Истинска ли си или само ми се привиждаш?

Тя се взря в него, явно учудена, че го чува да й говори на родното й галско наречие. Нямаше откъде да знае, че Торн Безмилостния е не само разбойник, но и търговец, научил много езици по време на пътуванията си до далечни страни.

— Коя си ти? — повтори той.

Тя вдигна очи към него и дъхът напусна гърдите му. Очите й! Бяха така наситено виолетови, че Торн не се осмели да се взре в тях, за да не го омагьосат. Но вече беше много късно. Беше завинаги изгубен в тези пленяващи виолетови бездни! Погледът му се спусна към устните й. Пълни, чувствени и примамващи. Ако не вкусеше от сладостта им, сигурно щеше да загине.

Торн беше мъж, който взема всичко, което иска, когато го поиска, а сега копнееше за тази жена. Несвикнал да моли за това, което желае, Торн притисна пленителната девойка до мускулестите си гърди и я зацелува с цялата ярост и страст, на които беше способен.

Стресната от този необуздан похитител, тя протестира и се опита да се защити от осквернението, което този викинг й готвеше. Изнасилване и грабеж. Още от времената на свети Петър християните бяха посещавали нейния остров и девойката заедно със съотечествениците си денонощно се молеше да бъдат избавени от жестокостта на мъжете, идващи от Севера.

Тя затрепери, изплашена и угнетена, докато той опустошаваше устата й. Ризницата му се отпечатваше по гърдите й корема й, по седалището си усещаше следите от силните му ръце. Тя успя да освободи устата си и изкрещя:

— Не!

Гърленият й глас накара Торн да потрепери и да се свести.

— Значи можеш да говориш. Коя си ти, жено?

Държеше я с една ръка, докато с другата галеше гърдите й.

Тя поклати глава, решена да не казва нищо на този свиреп варварин. Ужасно се страхуваше от мисълта, че този брутален мъж може да е онзи викинг, когото Бран, старият келтски мъдрец, беше описал, говорейки за видението, което имал преди много години. Според Бран нейното бъдеще се преплиташе с това на мъжа от Севера. Със сигурност този див варварин не е мъжът, когото съдбата беше предопределила за нея. Бог не можеше да бъде толкова жесток, толкова безчувствен, нали?

— Не ме интересува коя си, жено — изръмжа Торн. — Така или иначе ще те имам.

Той я вдигна на ръце и я положи на земята.

Тя се взря в сините му очи, огън и лед, и разбра, че трябва да избяга. Това, което искаше да й стори, беше нередно и греховно. Когато той коленичи над нея, за да свали ризницата си, тя се освести и реагира така дръзко, както не бе и предполагала. Сви колене, бутна го назад и скочи на крака, докато той се опитваше да се изправи. После се обърна и изчезна в горските сенки.

Торн изпухтя объркано и хукна след нея. Но така накичен с оръжия, не можеше да се мери с леконогата девойка. И я изгуби от поглед.

— Один да те вземе!

Проклятието му отекна сред дърветата, подплашвайки заспалите животни. Незадоволената страст го изгаряше и освен това имаше ужасното предчувствие, че вече никоя жена няма да му хареса така, както тази тайнствена девойка. В ума му се завъртя една дума. Толкова плашеща, че не смееше да я изкаже.

Магия!

Девойката го бе омагьосала. Беше го оплела във вълшебствата си. Сега трябваше да бяга, иначе рискуваше душата си.

Не мина много време и петте дракара леко се отделиха от брега, за да отплават в тъмните мъгли, които се надигаха от морето.