Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Endless Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 35 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
gaytanka (2009)
Допълнителна корекция
ganinka (2015)

Издание:

Амбър Кей. Джена

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Първа глава

Париж, зимата на 1815 г.

Слизайки от каретата, Джена, графиня Ди Понти, се усмихна с благодарност на лакея, който й се притече на помощ. Зимният въздух полази по тялото й и тя потрепери, придърпвайки по-ниско подплатената с кожа шапка от кремав атлаз. В небето над главата й облаците ту откриваха, ту закриваха пълната луна. Беше нощ, изпълнена със загадъчност и суеверни страхове… ако човек вярва в подобни неща. Тя не вярваше.

Зад нея вървеше леля й Хестър, ниска възпълна жена с прошарена коса, прибрана на тила и накъдрена отстрани по последна мода. Обикновено кръглите сини очи на Хестър раздразнено се присвиха, щом замърмори:

— Уж сме в най-добрата част на града, а осветлението и тук е мизерно. Нищо чудно да ни изненада някой спотаил се в сенките главорез.

— Лельо, ти все преувеличаваш — отвърна с безгрижен тон Джена, опитвайки се да разсее безпокойството на възрастната жена.

Ала Хестър бе права. Не биваше да идват в Париж. Причината не бе в лошото осветление. Опасността се криеше в самите французи. Не приемаха леко поражението и непрестанно говореха за бягство на Наполеон, използвайки всяка възможност да докажат, че са по-добри от англичаните, които наводняваха страната им. Фактът, че Хестър е шотландка, а Джена наполовина такава, само правеше френската враждебност по-тревожна.

Звук от суркане на обувки по калдъръма накара мисълта за въображаемата френска заплаха да изчезне от съзнанието на Джена. С крайчеца на окото си тя забеляза движение.

Замръзна и притаи дъх. Езикът й отказваше да се движи. Разбойниците бяха нещо обичайно дори тук. Дали Хестър нямаше да се окаже права?

Една сянка се отдели от ъгъла на къщата, която бяха наели. Олюля се и затътри крака към тях, балансирайки с протегнати напред ръце. В този миг луната изскочи иззад облаците и ярката й светлина очерта подобната на плашило фигура със свити в лактите ръце и дълги крака, които се препъваха при всяка стъпка.

— Мадмоазел — прозвуча от тъмното дрезгав глас. — Secours[1].

Джена за малко да не разбере думите, толкова слабо бяха произнесени. По гърба й полазиха тръпки от дълбокия кадифен глас. После мъжът се отпусна отгоре й.

— Алфонс! — извика тя лакея, докато непознатият я повличаше със себе си. Огъна се под тежестта му и ръцете й инстинктивно го прегърнаха, докато се свличаше на колене. Секунди по-късно Алфонс беше до нея. Тя държеше главата на припадналия непознат в скута си, докато лакеят го опипваше с опитна ръка.

— Ранен ли е? — попита Джена. Опитваше се да диша бавно, за да успокои бързия ритъм на сърцето си, но гласът й трепереше.

— Не мога да кажа, госпожо. Трябва да го внесем вътре.

— Божичко, Джена! — каза Хестър, приближавайки ги с иконома, който я следваше отзад. — Майкълс, я вдигни по-високо свещта, да видим как изглежда този дрипльо.

— По-късно — отвърна Джена и нетърпеливо го спря с ръка. — Майкълс, хвани го за раменете. Алфонс ще го хване за краката. Занесете го в Златната стая. Аз ще нося свещта. — Тя се усмихна извинително на леля си, преди да премести главата на мъжа от скута си.

— Джена! — извика Хестър, сграбчвайки ръката на младата жена с възлестите си пръсти. — Не можеш да го внесеш в къщата. Този човек не е някое от животните ти. Не можеш да го внесеш, да го сложиш на легло със стари одеяла и да се грижиш за раните му, без да помислиш за друго, освен че трябва да го излекуваш. Той е човек, явно несретник, и нищо чудно да ни обере, преди… — тя видимо потрепери — … да ни стори нещо още по-лошо.

Джена изви устни в усмивка при мелодраматичния ужас в гласа на Хестър, макар че понякога се дразнеше от непрестанните й напътствия. Знаеше, че леля й не е жесток човек: дамите просто не искаха да се занимават с неприятни неща. И за двете щеше да е по-просто да се съгласи с леля си, но не можеше.

Вземайки свещта от Майкълс, Джена се извърна към възрастната жена:

— Скъпа лельо, знаеш, че не мога да оставя болен или ранен човек да умре на улицата. Не го ли приберем ние, непременно ще мине някой, който да го обере. Може дори да го убие. — Без да дочака отговор, тя побърза да отвори вратата, за да предупреди икономката си за непредвидения гостенин.

— Хм! — Хестър знаеше, че е безполезно да спори повече, но ги последва по стълбите. — Джена, той е бездомник. Стига ми, дето водиш вкъщи всяко болно животно. Спомням си оная невестулка, която задържа, докато излекуваш крака й. — Тя потрепери тъй, че раменете й се разтресоха.

Джена погледна към Хестър, от която я делеше половин стълбище, и нежно й се усмихна:

— Трябва да го сторя, Хестър. Никога няма да си простя, ако оставя човек да умре само защото съм се страхувала.

Леля й изсумтя:

— Ти няма да си простиш, ако оставиш каквото и да е да умре.

Джена усети раздразнение, но бързо се овладя. При неясната светлина от свещите по стената видя колко здраво леля й стиска перилата. Беше доста изплашена.

— Съжалявам — каза Джена, знаейки, че не бива да я оставя, но знаейки също, че раните на непознатия изискват незабавно внимание. — Ще дойда при теб веднага щом се погрижим за него.

Обръщайки се, Джена настигна икономката, подмина я и отвори вратата. Без да се бави, започна да пали свещите в стаята. Госпожа Майкълс нареди на слугата, който я следваше, да запали огъня, докато Джена смъкваше тежката, извезана със златни нишки покривка от масивното легло.

— Госпожо Майкълс — каза Джена, — ще остана тук, а вие донесете превръзки и топла вода. — Тя погледна изцапаните си с кръв ръце. — Тази кръв не е моя. По-добре донесете и праха против възпаление. — Захапа долната си устна, наблюдавайки как икономката излиза, докато внасят непознатия.

Усети как я изпълва любопитство. Колко тежко беше ранен? Можеха ли да му помогнат? Нямаше да е същото като с Луиджи, мъж, умиращ от старост. Този човек беше млад и щеше да се бори за живота си. Не се боеше, че ще изпита мъка от загубата на някого, за когото се бе грижила дълго и упорито.

— По-добре излезте, милейди — каза Майкълс, щом двамата с Алфонс оставиха изпадналия в безсъзнание мъж върху леглото.

Алфонс кимна в знак на съгласие:

— Трябва да го съблечем, за да видим колко сериозно е ранен. Гледката не е подходяща за дама.

Думите им, така типични за мъжете, я накараха да се усмихне. Израженията им бяха толкова мрачни, че тя не се сдържа да ги подразни, макар и тримата да знаеха, че е сериозна:

— Можете да го съблечете и пред мен. Аз съм вдовица и не мисля, че притежава нещо, което не съм виждала досега. Все пак — очите й заискриха — ще се обърна с гръб, докато не го завиете.

По лицата на мъжете се изписа изумление, после си размениха примирени погледи и се заловиха за работа.

Джена се обърна с гръб. Може и да не им се нравеше поведението й, но бяха верни слуги и знаеха, че е опърничава. Знаеха също, че има голям опит като болногледачка. Докато се грижеше за умиращия си съпруг, беше се убедила, че практичността е по-важна от благоприличието. През последната година от живота си Луиджи крееше, жизнеността се беше изцеждала от измършавялото тяло. Беше труден за гледане, но тя бе непреклонна, знаейки кога трябва да се наложи и кога беше без значение дали той ще изпълнява лекарските предписания.

Беше преди година, а сега този мъж се нуждае от грижи и тя имаше необходимия опит.

Сумтенето на Алфонс прекъсна спомените й. Мърморенията и шумът от разгъване на чаршафи, последвани от тупването на обувки на пода, й подсказваха, че те разсъбличаха мъжа колкото може по-бързо.

— Свършихте ли? — попита тя.

— Да — отвърна Майкълс. Заедно с английския акцент в гласа му звучеше явно неодобрение.

Тя се обърна с лице към него:

— Знам, че ви дразня, Майкълс, още от времето, когато работехте в дома на баща ми. — Тя приближи леглото и поклати глава. — Как очаквате от мен да се погрижа за раните му, като сте го увили като новородено бебе?

Без да дочака отговор, тя внимателно придърпа чаршафа надолу, проследявайки засъхналата кръв и сълзящата рана от нож, спускаща се напречно от лявото му рамо до дясното бедро. Затаи дъх, не бе ясно дали е впечатлена от раната или от широките му рамене. Мъжът беше с добре развити мускули, за разлика от слабоватия Луиджи.

Пропъди мисълта, съсредоточавайки се върху настоящето:

— Поне кървенето е почти спряло. — Тя погледна към купчината свалени дрехи. — Макар че е изгубил доста кръв, ризата и жакетът му са подгизнали.

— Притискал е към раната парче плат. Навярно, за да не остави следи — обади се Алфонс.

Джена погледна към лакея:

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно е бил нападнат, за да има подобна рана.

— Очевидно не е за парите му — измърмори Джена, побутвайки парцаливите дрехи с крак. Но ако не е било за пари, тогава защо са се опитали да го убият? Ръцете й леко трепереха, докато подпъхваше чаршафа около бедрата на мъжа, внимавайки да не докосва широкия гръден кош и къдравите косъмчета, които се събираха под формата на триъгълник към слабините му.

— Може да е заради някоя жена — каза икономката, неодобрително сбърчила чело, докато затваряше вратата след себе си.

Очите на Джена се присвиха, преценяваше думите на госпожа Майкълс. Непознатият имаше изсветляла от слънцето коса, дебели тъмни вежди и мигли, дълги и кафяви като козината на бобър. Челото му беше високо, а скулите добре очертани и измършавели, завършващи в силна челюст.

Джена произнесе замислено:

— Да… наистина е достатъчно привлекателен, за да завърти главата на някоя кръчмарска слугиня. — „Или на някоя благородничка“, добави мислено.

— Хм! — изсумтя госпожа Майкълс и хвърли към господин Майкълс многозначителен поглед. Мъжът й само се усмихна. Без да продума повече, икономката постави таблата с превръзките и водата върху богато резбованата масичка до леглото, после потопи една кърпа във водата и я изстиска.

— Аз ще го направя — каза Джена, посягайки към кърпата. Не пожела да срещне погледа на другата жена, докато я взимаше, знаейки, че госпожа Майкълс очаква изцяло да поеме грижите за този мъж; не беше съвсем наясно защо да не й позволи да го стори. — Аз се грижех за съпруга си — добави тя като оправдание, чувстваше се длъжна да се защити заради неодобрението, което слугите й не се стараеха да прикрият.

— Да, милейди — отвърна госпожа Майкълс, извръщайки се да каже нещо на господин Майкълс.

Ала Джена видя въпроса в очите на икономката. Беше въпрос, на който не можеше да отговори. Поради някаква причина тя се чувстваше привлечена от този мъж; загрижена за него. В началото бе само мигновената реакция да помогнеш на някого в беда. Сега… какво я задържаше да го остави на госпожа Майкълс и Алфонс, и двамата толкова опитни, колкото и тя? Сигурно любопитството… а също и безпокойство. Някой се беше опитал да го убие.

Съществуваше ли опасност за тези, които го бяха прибрали? Тя трябваше да разбере. Твърде много хора зависеха от нея и нямаше право да ги излага на опасност, ако този мъж беше направил нещо, което го е поставило извън закона. Или дори по-лошо — ако някой престъпник, решен да отмъсти, го последва дотук.

Ала точно сега тя трябваше да му помогне. Започна внимателно да бърше кръвта. Надяваше се той да остане в безсъзнание, докато свършат. Ножът се бе врязал дълбоко и на места раната се нуждаеше от зашиване.

Джена тъкмо режеше края на здравия копринен конец, след като бе направила и последния изкусен шев, когато усети погледа му върху себе си. Откога беше буден? Не бе произнесъл звук, нито бе помръднал, тъй че й се щеше да вярва, че се е събудил току-що.

Лицето му бе покрито с капки пот, а очите му бяха издължени и наситенозелени и болката в тях я прониза. Прииска й се да изглади бръчките между веждите му. Вместо това остави иглата и конеца на таблата и посегна към кърпата, за да му изтрие челото.

— Алфонс — каза тя тихо, — моля ви, донесете малко бренди. Нашият болен се събуди.

— Какво си ти — червенокос дявол или огнен ангел? — попита непознатият дрезгаво, френският му беше безупречен, но с изговор, различен от този на парижани.

— Нито едното, нито другото — отвърна тя, взимайки чашата от Алфонс. — Това ще облекчи болката. — Алкохолът винаги бе успокоявал най-тежките страдания на Луиджи. Тя пъхна лявата си ръка под раменете му и приближи чашата до устните.

Той преглътна питието, без да се закашля.

— Тиранин в поли от атлаз — каза, когато можеше да говори. — И червенокоса без лунички.

Тя му се усмихна, възхищавайки се, че може да се шегува в подобно тежко състояние.

— Алфонс, трябва да превържем „ръкоделието“ ми. — Докато чакаше слугата да донесе чисти превръзки, изтегли ръката си изпод раменете на мъжа. — Облегнете се назад, за да мога да ви поръся с този противовъзпалителен прах.

Той не отдели очи от нея, докато тя го поръсваше с праха. Почувства се неловко, че я наблюдават толкова отблизо. Ръката й затрепери.

Щом свърши, си пое дълбоко дъх, преди да изрече:

— Ето! Сега, ако можем да ви изправим на възглавниците, ще е по-лесно да ви превържем.

Той се подпря на лакти и с помощта на ръката й под раменете започна да се надига. По горната му устна изби пот, но не издаде звук.

Страданието му беше по-силно, отколкото тя можеше да понесе.

— Спрете. Почакайте да се върне Алфонс. Това усилие ви струва много. — Той се отпусна назад, с плътно затворени, присвити от болката очи. — Имате ужасна рана… — Гласът й заглъхна, подканяйки го да обясни.

Той отвори очи, за да я погледне:

— Да, и много боли. Благодаря ви, че ме прибрахте.

Беше толкова тържествен, сякаш бе сторила нещо изключително важно, и тя не го насили да отговори на незададения й въпрос. Вместо това отвърна:

— Всеки би сторил същото.

Челюстта му се напрегна от усилието да отговори:

— Не, нямаше. Сигурно щяха да ме оставят да умра или в най-добрия случай за мен щеше да се грижи прислугата.

Сега беше неин ред да отмине въпроса в очите му. Не знаеше защо му бе станала болногледачка, освен че бе принудена да го стори. Почувства се неловко. Алфонс влезе в стаята с гръм и трясък и я спаси от необходимостта да продължи разговора.

— Трябваше да взема още — изсумтя Алфонс и доближи леглото, ръцете му бяха отрупани с чаршафи. — Госпожа Майкълс се развика да не й пипам новото спално бельо, но успях да донеса достатъчно.

В продължение на няколко напрегнати минути двамата подпираха болния и превързваха раната му. Джена усещаше стегнатия му гръб, докато той се напрягаше да стои изправен, за да го превържат. Мускулите му се издуваха и опъваха под пръстите й. Би се справил добре в ръкопашна схватка и тя се чудеше дали нападателят му не го е изненадал. Не можеше да си представи, че могат да го надвият по друг начин.

Погледна лицето му. Върху него не личеше друго, освен изтощение. Може би, докато е толкова слаб, тя ще успее да научи какво се е случило. Инстинктивно усещаше, че ако го изчака да се подобри, за да бъде разпитван, няма да научи нищо. А тя трябваше да знае. Отговаряше за безопасността на леля си и слугите. Но за целта бе нужно да се отърве от Алфонс, защото този мъж никога нямаше да проговори пред повече от един човек. Сигурна беше в това.

— Алфонс — започна тя, щом помогнаха на мъжа отново да легне. — Вече мога и сама. Ще остана да го наглеждам още известно време, а междувременно ти трябва да си лягаш.

— Милейди, не мога да ви оставя тук сама с него. — Той я погледна подозрително, сетне отправи злобен поглед към мъжа. — Ще си тръгна заедно с вас.

Смехът й бе тих и мелодичен. Не можеше да се държи грубо с Алфонс. Алфонс беше камериер на Луиджи и двамата се бяха сближили, докато гледаха болния й съпруг. Алфонс беше останал след смъртта на господаря си, за да се грижи за нея, младата вдовица.

— Алфонс, аз съм силна жена, а той — и тя махна с ръка към мъжа — е ранен. Изгубил е толкова много кръв, че не може дори да стане от леглото, камо ли да ме нападне.

— Той е прав — заговори непознатият и категоричността в гласа му я накара да подскочи. — Една дама не бива да остава насаме с мъж… особено в спалня. Без значение колко слаб е мъжът и колко силна — дамата.

— Значи това ви безпокои. — Не беше сигурна дали изчервяването му се дължи на думите й или на раната, но той се усмихваше. Това й вдъхна надежда, че може би ще й се довери, ако накара Алфонс да ги остави насаме. — По-добре не взимайте страната на Алфонс, защото няма да успея да го накарам да си легне, а той се нуждае от сън.

Мъжът неодобрително поклати глава, но не каза нищо повече. Зад нея Алфонс издаде звук, изразяващ одобрение към човека в леглото. Тя се усмихна против волята си. Мъжете все се грижеха за женската репутация — било за добро или за лошо.

— Алфонс, всичко е наред. Трябва да ставаш рано, а аз мога да спя до късно. — Тя му се усмихна, за да смекчи следващите думи: — Не искам да ти нареждам, преживели сме достатъчно заедно, за да го правя.

Възрастният мъж се намръщи, виждаше се, че желае да й се противопостави, но си тръгна, устните му бяха побелели от стискане. Щом се чу характерният звук от затварянето на вратата, Джена поклати глава, едновременно раздразнена и развеселена от упорството на слугата. Сега обаче трябваше да се грижи за по-важни неща.

Обръщайки се към болния, тя попита:

— Бяхте ли в съзнание, докато ви шиех?

Той въздъхна дълбоко и чаршафът се повдигна и спадна заедно с гръдния му кош:

— Достатъчно дълго, за да оценя майсторството ви.

— Съжалявам, сигурно е било ужасно, но нямаше как. Трябва жестоко да сте обидили някого. Ще ми разкажете ли? — Когато той не отговори, тя добави: — Утре ще извикам лекар.

— Не!

Точно това очакваше да чуе. Какво беше сторил този човек, та не можеше да си позволи дори визитата на лекар? По всичко личеше, че е убил някого. Може би бе направила грешка, че го прибра в къщата си.

— Раната ви е сериозна — започна тя, облизвайки устни, докато внимателно подбираше думите си. — Може да се инфектира. Ако се случи, не мога да ви помогна. Сигурно имате много сериозна причина да рискувате живота си, като отказвате лекар.

Той отвори очи и открито срещна погледа й:

— Така е. Не съм глупак и знам колко е тежка раната, но нямам друг избор.

Гласът му не издаваше друго, освен усилието да говори. В началото доста висок, той постепенно заглъхна и тя едва можа да разбере последните думи.

— Нямате друг избор? Мисля, че преувеличавате.

Изведнъж той се надигна и я сграбчи за китката. Тя трепна и опита да се освободи, но напразно.

— Не викайте лекар — процеди той през зъби.

Инстинктът й я предупреждаваше, че е опасен човек, но в същото време виждаше, че е съвсем омаломощен. От усилието да я сграбчи и държи прикована към леглото по гръдния кош и раменете му изби пот и заблестя по тялото в златисти оттенъци под трепкащата светлина на свещите. За него това бе важно. Тя омекна.

— Ще изчакам да видя как сте утре. Само това мога да ви обещая, не искам животът ви да ми тежи на съвестта. — Той пусна китката й и се свлече на възглавниците. — Все пак трябва да знам дали положението, в което сте изпаднали, не застрашава дома ми. — Тя говореше спокойно, но усещаше пулса в гърлото си.

Щеше ли да й отговори? Щеше ли да каже истината? За да облекчи напрежението в гърдите си и да му даде време да премисли отговора си, тя се пресегна към купата с вода и изстиска кърпата, за да избърше избилата го от усилието пот.

Очите му се бяха присвили, когато се обърна към него, но лицето му оставаше безизразно. От него би излязъл чудесен картоиграч. Може би точно това се бе случило: бе играл добре и някой от загубилите се бе опитал да му отмъсти.

Нямаше ли да отговори най-сетне?

Накрая той заговори, обмисляйки всяка дума:

— Не мисля, че има опасност, но сте права да се тревожите. Ще си тръгна сега. Това е най-малкото, което мога да сторя, за да ви се отплатя. — Надигна се на лакти, изстена и прехапа долната си устна, докато по нея не се появиха капчици кръв.

При вида на болката, изкривяваща чертите му, всички мисли за опасността, застрашаваща хората й, се стопиха. Изпускайки кърпата, тя бързо го бутна назад в леглото и избърбори:

— Глупак такъв! Тази вечер не можете да отидете никъде.

Той се отпусна с тежка въздишка:

— Права сте. Твърде слаб съм. Ще си тръгна утре.

Слисването й развърза езика:

— Кажете ми защо ви нападнаха. Ако е заради карти или жена, няма причина да си тръгвате, преди да сте се възстановили. — Мисълта, че може да се е бил за някоя жена, я накара да изпита мигновено съжаление, но жените и картите бяха нещо обичайно за мъжете.

— Нито едното, нито другото.

Тя едва чу думата, донесла й облекчение, преди отново да застане нащрек:

— Нещо незаконно?

— Не мисля.

Срещна очите му. Зениците му бяха разширени, а веждите сключени от болката, но той не трепна под изпитателния й поглед, нито се опита да го избегне. Каквото и да бе сторил, смяташе се за прав. Кой знае защо, тя не се усъмни в преценката му.

— Засега ще трябва да се доверя на думите ви. — Нищо друго не би могла да направи, още по-малко да го изхвърли на улицата, откъдето го бе прибрала.

Извърна се към легена, за да вземе кърпата и осъзна, че използва необходимостта да попива потта му като средство за разсейване на напрегнатата атмосфера помежду им. С този мъж характерното й самообладание я напускаше.

— Сега ще избърша потта ви, а после ще ви дам още малко бренди, смесено с лауданум[2]. Ще продължим разговора утре сутринта. — Връщането към практичните задачи облекчаваше стегнатото й гърло.

Очите му се затвориха, докато тя прокарваше кърпата по слепоочията, по страните и после по врата му. Поглеждайки безизразното му лице, тя се осмели да избърше широките му рамене, стройни въпреки натрупаните мускули. Пръстите й тайничко се прокрадваха извън кърпата, усещайки гладката му кожа, която контрастираше с по-твърдите златисторуси косъмчета.

Попи потта около очертанията на превръзката, отбелязвайки, че няма прясна кръв. После избърса ръцете му до големите, добре оформени длани. Пръстите бяха дълги и изваяни, ръце на художник, но се бяха оказали достатъчно силни да я приковат към леглото. Китката й още бе изтръпнала на мястото, където я бе стиснал.

Кърпата вече беше топла и Джена отново я потопи във водата, преди да смъкне чаршафа до бедрата му. Беше толкова горещ. Ако не внимаваха, можеше да го втресе. Нямаше опит с треските; кожата на Луиджи бе суха и хладна като пергамент. Емоциите на Луиджи също бяха сухи и хладни.

Знаеше, че този мъж с горещо като фурна тяло няма да е сдържан, какъвто бе покойният й съпруг. Този мъж притежаваше чувства, които изпълваха цялото му същество и бяха също толкова силни, колкото и убеждението, че каквото и да е сторил, за да го прободат, е било необходимо.

Остави кърпата в легена и се обърна към него. Осъзна смаяно, че очите му под натежалите клепачи я наблюдават, наситенозеленият им цвят бе просветлял. Ако не бяха замъглени от болката, би казала, че я изучава, преценявайки я предвид ситуацията, в която бе попаднал. Съмняваше се, че той е в състояние да се съсредоточи дотолкова в момента.

Очите му се затвориха. Най-сетне лауданумът и брендито бяха подействали.

Тя се отпусна в стола близо до леглото. Слепоочията я боляха от напрежението, беше изтощена. С натежали за сън клепачи забеляза едно петно върху полата си. Разглеждайки го отблизо, видя, че е кръв. Главата й забуча.

Какво бе направила? Това не бе същото, като да се грижиш за ранено куче или кон, към който са се отнасяли зле. Това беше човек, нападнат с цел да бъде убит, а тя дори не знаеше защо. И все пак го бе прибрала в къщата си. Сигурно беше луда.

Опита се да диша дълбоко. В момента не би могла да стори каквото и да било. Нито можеше да го изгони навън в студената нощ — единствената й възможност, нито да възпре надигащото се главоболие.

Джена се сдържа да не изпъшка, признавайки пред себе си, че мъжът щеше да остане и че тя трябва да си легне. През следващите няколко часа не би могло да се случи нищо, той щеше да е добре и никой нямаше да дойде да го търси.

Щом взе решение, тя се изправи, отиде до камината и сложи още дърва, разбутвайки старите, за да се подпалят новите.

— Това трябва да го прави някой слуга.

Дълбокият му глас я накара да се обърне рязко, опитвайки се да пренебрегне тръпките, полазили гърба й. Пристъпвайки към потъналото в тъмнина легло, тя вдигна свещта и го погледна изпитателно. Сега добре можеше да различи решимостта, която го държеше буден въпреки изпития лауданум.

Чертите на лицето му бяха остри под трепкащата светлина на свещта, почти зловещи в своята ъгловатост. Тя се отърси от моментната уплаха, чудейки се колко силен трябва да е човек, та да устои на подобно успокоително. Нямаше опит с такъв тип хора, познаваше единствено себичността на Ричи — своя годеник, и ината на един старец.

— Трябва да спите — каза тя, като внимаваше да не издаде с гласа си своята несигурност.

— След малко. Защо не повикате някой слуга? — настоя той.

— Защото са си легнали. Утрото идва бързо, ако не си господарят или господарката. — Отмести поглед, не желаейки той да прочете в него, че иска да запази тайната му, както вече бе решила. — Освен това знам, че ви е необходима дискретност. Каквото и да сте сторили, за да получите тази рана, сигурно не се нуждае от разгласа. А слугите са приказливи. Дори най-добрите.

— Щях да ви се доверя, ако можех.

Въпреки здравия си разум, тя му вярваше, точно както знаеше, че ще го остави в къщата си. Ала сега трябваше да си тръгне. Той се нуждаеше от сън, а на нея й бе необходимо време да помисли, без да усеща смущаващото му присъствие.

Затваряйки вратата след себе си, Джена се обърна и се блъсна в някого.

— Алфонс! — ахна тя, с ръка на гърдите. — Изплаши ме.

— Трябва да ви е страх — каза лакеят. — Да оставите непознат мъж в къщата, и то при подобни обстоятелства.

Тя се намръщи. Той се бе преоблякъл, сменяйки тюркоазено-сребристата ливрея на дома Понти с тъмни дрехи. Не бяха предназначени за леглото. — Алфонс, защо не спиш?

Той също се намръщи.

— Някой трябва да наблюдава този мъж, въпреки съгласието му, че не бива да оставате насаме с него. Знам защо искахте да изляза, милейди.

От обидения израз на лицето му Джена я напуши смях. Не можа да се сдържи. Цялата тази ситуация би могла да бъде комична, ако не бе толкова напрегната:

— Знам, че не се боиш от мен, Алфонс, затова не ме гледай така смразяващо. Разбира се, че знаеш защо исках да си тръгнеш, нали ти казах. Нуждаеш се от сън.

— Вие искахте да разпитате този мъж, милейди, и мислехте, че няма да ви каже нищо, ако в стаята има прислуга — завърши той самоуверено.

Джена поклати леко глава. Е, добре, тя имаше нужда да поговори с някого за това, а Алфонс беше най-подходящият. Доверяваше му се напълно.

— Прав си, както винаги, стари приятелю — каза тя, облягайки се на стената. Потрепващата свещ, която държеше Алфонс, очертаваше единствен кръг от светлина, понеже свещите по стените отдавна бяха угасени. — Но той не пожела да ми каже нищо, освен че това, което е направил, не е незаконно и е убеден, че е трябвало да го стори. И колкото и да е неблагоразумно от моя страна, не мога да го изхвърля на улицата, макар да се боя, че ще ни навлече някоя беда.

— Хм… — Алфонс се олюля на пети. — Смятам, че може да се доверим на думите му, но дали може да се доверим на човека, който навярно все още го преследва, е друг въпрос. Нашият герой се е боял да не го проследят, иначе не би притискал кърпа до раната си. Свършил е добра работа. Преди да се прибера, проверих дали по калдъръма няма капки кръв. Няма никакви.

Бе много уморена, а всички тези приказки за кръв и опасност бяха толкова изтощителни. Потрепери от внезапната болка в слепоочията. Малко почивка щеше да премахне главоболието, но този мъж сякаш не желаеше да й я разреши. Тя трябваше да мисли.

— Ще остана при него през нощта — каза Алфонс. Категоричният му тон не търпеше възражение.

Джена знаеше кога да се признае за победена:

— Няма да ти е лесно. Утре трябва да си отспиш. Сутринта ще увелича броя на лакеите с извинението, че точно сега се чувствам несигурно в Париж. — Въздъхна и потри слепоочия. — Това е добра причина и е разумно, дори да нямахме гост.

Алфонс кимна, после влезе в стаята на болния, затваряйки тихо вратата след себе си.

Джена остана вгледана в тежката дървена врата. Не беше способна да мисли свързано, а трябваше да се отбие и при Хестър. Потискайки една въздишка, тя тръгна по коридора и спря пред стаята срещу своята. Джена беше обещала на леля си, че ще й се обади, а тя винаги държеше на думата си. На тихото почукване не отговори никой. Опита отново — и пак нищо. Изглежда, Хестър бе успяла да заспи, въпреки страховете си.

* * *

Джейсън я гледаше как напуска стаята. Топлотата, която го обгръщаше, си отиде с нея. Той се усмихна мрачно. Само на него можеше да се случи да го ранят смъртоносно тъкмо когато е намерил жена, която иска да впечатли. Ех, ако можеше да й се довери, но той не знаеше дори името й, да не говорим за това на коя страна бе. Френският й беше добър, ала се усещаше някакъв акцент. А пък Алфонс беше френско име.

Не, той не можеше да рискува постигнатото през последните две години, като й се довери, докато не му се наложи или докато не разбере коя и каква е тя.

По дяволите! Искаше му се да й се довери.

Големите й кафяви очи и усмивката й бяха твърде нежни, за да принадлежат на жена, на която не би могъл да се довериш. И тази трапчинка на брадичката й, която го молеше да я целуне. Той направи гримаса, припомняйки си състоянието, в което се намираше. Не беше във форма да направи друго, освен да й бъде благодарен.

Утре ще научи повече за нея, а след това ще трябва да си тръгне. Не можеше да поеме риска човекът, който го бе нападнал, да го проследи и да стори някакво зло на нея или на хората, работещи за нея. Дължеше й повече от това. Сигурно вече щеше да е мъртъв, ако не беше тя.

Трябваше да я пропъди от съзнанието си… и от тялото си. Той се усмихна мрачно. Нуждаеше се от почивка. За първи път от месеци наред му се удаваше случай да спи, без да държи в едната си ръка ножа. Трябваше да се възползва от това. Сутринта щеше да има достатъчно време да реши как да напусне Париж.

Бележки

[1] Помогнете (фр.). — Б.пр.

[2] Опиева тинктура. — Б.пр.