Адел Паркс
Да си намериш майстора (15)

15.

Цял живот не съм работила толкова усилено, както през последните няколко месеца. Или, ако трябва да сме малко по-откровени, работата никога не ми е коствала толкова много усилия. Не съм забелязала кога е отминала пролетта — бездруго не ми е присъщо да се възторгвам от зелените пъпки и сините небеса, но сега въобще нямам време за подобни вълнения, затънала до уши в графици, крайни срокове, разчети за приходите, рейтинги и класации на водещите предавания. Не съм достатъчно заета. Стигам до извода, че социалният ми живот се нуждае от нов тласък, поради което не пропускам парти, коктейл, премиера, вечеря и официално събитие. Напоследък обогатих житейския си опит с представление на „Le Cirque du Soleil“, уикенд, посветен на езда на пони в Северен Уелс, и целодневен „аеробатон“ с благотворителна цел; участвах в две момински партита (и на двете гвоздеят на програмата беше мъжки стриптийз, изпълнен от полицай) и се записах на курса по грънчарство, който посещава Иси. При все цялата тази фриволност никъде не се забавлявам.

Безразборното приемане на всевъзможни покани запълва времето ми, но с цената на две съкрушителни последствия. Първо, открих, че предишното ми мнение за хората (считано от мнозина за доста сурово) всъщност е било много снизходително. Оказва се, че хората са далеч по-отегчителни, отколкото съм предполагала. Всички жени, с които се запознавам, са едностранно обсебени от маниакален интерес към талията си и безнадеждно завладени от копнеж по някой тъпанар. Мъжете потвърждават първоначалното ми мнение. Биват или неискрени невротици с фобия от обвързване, или безгръбначни женени. И макар че аз лично все още упорито избягвам да се обвързвам, ненавиждам тази черта у другите. Преди можех да изтърпя изтърканите реплики и лепкавите длани поне до следващата сутрин. Сега не съм в състояние да симулирам интерес и пет минути, колкото човек да се добере до бара. Иси е в луд възторг от факта, че спазвам новогодишното си решение.

— Тази година с изключение на Дарън не си имала случайни свалки. — Изчервява се. — Хм, с Дарън включително не си имала случайни свалки.

Не коментирам.

Второто последствие от безразборното приемане на покани е, че бидейки нонстоп на разположение, вече не съм толкова желана. Опасявам се да не ми излезе име на „постоянно присъствие“. Поради това твърдо отклоних абсолютно всички покани за този уикенд. Отказах да отскочим до Ню Йорк, за да пазаруваме по американски маниер „до припадък“. Това обаче беше евфемизъм. Този, който ме покани, всъщност имаше предвид — докато гащите ми паднат. Отказах коктейл в галерия „Тейт Модърн“ довечера и не отидох да пия по едно с екипа. Отклоних покана за вечеря и бал с маски утре вечер, както и за обяд с приятели в неделя. Иси ще прекара уикенда в активни тренировки с някакви хора, които също ще участват в Лондонския маратон, а Джош замина с Джейн в провинцията. Не на романтично пътешествие, а за да й съобщи, че късат. Страда от заблудата, че това е най-благородното поведение в случая. С Иси се опитахме да му обясним, че Джейн почти със сигурност би предпочела сърцето й да бъде разбито на собствена територия, но Джош изтъкна довода, че ако не заминат, депозитът за хотелската резервация ще изгори. Тъй като и двамата ми приятели са извън града, ще прекарам уикенда в пълно усамотение.

Изпълнена съм с надежда и очакване. Нямам търпение да остана насаме с маската за лице, хладилника и дистанционното. Разполагам се удобно, въоръжена с текст маркер, притурката на „Обзървър“ с телевизионните програми и бутилка джин. Отбелязвам предаванията, които ще гледам тази вечер: „Коронейшън Стрийт“, документален филм за сина на Бекъм — Бруклин (наша продукция), „Бруксайд“ и „Приятели“, после ще превключва на кабелния канал да видя някой филм. Погледът ми попада върху датата и машинално изчислявам, че не съм виждала Дарън от един месец, три седмици, пет дни и осем часа.

Само четвърт час до началото на „Кори“.

Тринайсет минути.

Девет минути.

Остава съвсем мъничко време. Я да се обадя на мама.

— Здрасти, мамо.

— О, здравей, Йокаста, миличка, как си? Тъкмо говоря на Боб за теб.

— На кого?

— На Боб, нали се сещаш…

— Съседът.

— Именно!

— И какво му казваш?

— Тоест?

— Какво казваш на Боб? — Започвам да съжалявам, че се обадих.

— Казвам му, че се питам как е Йокаста.

— Ами, добре съм.

— Радвам се да го чуя.

— А ти как си?

— О, добре, с изключение на моя си проблем. — Нямам представа за какво говори, макар че несъмнено безброй пъти е споделяла с мен „нейния си проблем“, а и нямам желание да узная. Минавам на следващата реплика.

— Обаждам се да ти предложа утре да идем на пазар. Понеже е събота, а аз по неведоми причини не съм на сватба. — Не знаех, че се обаждам за това — явно петнайсетте минути насаме, преди да седна да гледам телевизия, са ми дошли нанагорно. Очаквам да ме залее с благодарствени излияния, задето й предлагам да прекараме заедно целия съботен ден, макар да не е рожденият й ден, а Коледа да е още далеч. Тя ме изненадва.

— Предполагам, с това предаване и прочие, че на хората много-много не им се иска да те канят на сватбите си. Виж, миличка, с удоволствие бих дошла с теб на пазар, но с Боб ще ходим на занаятчийско изложение, запланували сме го доста отдавна. Не мога да му откажа — той много ще се разочарова, а и на мен ми се ходи.

Не я питам що за мъж би тръгнал на занаятчийско изложение, но не се и поддавам, когато допълва обнадеждено:

— Какво ще кажеш да го отложим за следващата седмица?

Затварям телефона и усилвам звука на телевизора.

* * *

Макар че уикендът беше много конструктивен (изпилих си ноктите — и на ръцете, и на краката; подредих чекмеджето си с приборите и почистих чайника и душа от варовиковите наслоявания), в неделя следобед започвам да се питам дали не трябваше да приема поканата за обяд. Изчетох неделните вестници от край до край, включително малките обяви за премахване на нежелани бръчици, тлъстини и окосмявания, както и за уголемяване на бюстове и пениси. Изгледах Бог знае колко предавания и повторенията на всички сапунени сериали. Всъщност почти всичките ми развлечения и цялата ми храна се съдържат в радиоактивни кутии. Разполагам с цялото време на света и въпреки това не мога да се накарам да се замъкна до „Теско“ или поне до „Кълънс“. Не виждам никакъв смисъл да купувам пресни подправки и зеленчуци, да ги режа и задушавам. Вместо това претършувам кухненските шкафове в търсене на вдъхновение. Напразно. Не ми идва наум нито една рецепта за вкусно ястие, приготвено от фъстъчено масло, бисквити „Карс“ и овесени ядки. Хладилникът ми не съдържа нищо смислено, било то и само за украса. Имам на разположение буркан мухлясали чушки и буркан аншоа (който бях купила за една вечеря); сос „Табаско“, здравословна напитка „Якулт“ и „Ред Бул“. И, разбира се, неизменната бутилка шампанско, но дори аз не обичам да пия „Вов Клико“ сама. Вместо да готвя, размразявам безвкусни полуфабрикати. Продукти с вкус на картон, опаковани в картонени кутии — храна за самотници.

От близкия парк долитат виковете на играещите деца. Доколкото схващам, целта на играта е да се произведе възможно най-пронизителният писък. Много любопитно занимание, особено когато си на осем години. Питам се какво ли правят Шарлот и Луси. Над покривите прелита самолет. Недалеч отеква пресекливото ръмжене на товарен камион, пренасящ готова продукция от някоя фабрика към някой склад. Депресирана съм. Не виждам друго обяснение. Камионът, изглежда, ми навява мъчителни спомени. Оглеждам се за подходящ съд, който да използвам вместо пепелник. Всички пепелници, чинийки, чаени чаши и саксии, разположени на една плюнка разстояние от дивана, вече преливат от фасове и пепел.

И докато времето, посветено на занимания със себе си, е изключително поучително, изглежда, единствената поука от цялото упражнение е, че съм доста отегчителна компания. Не успя да ме зарадва дори фактът, че съботното издание на предаването беше голям хит и от телевизията ми се обадиха да ми съобщят, че сме достигнали 10.4 милиона зрители.

Най-лошото е, че не съм съвсем сама.

Разхождайки из къщи, виждам Дарън, проснат по корем, да чете неделните вестници; заварвам го да изстисква портокалов сок в кухнята; неволно се сблъсквам с него на излизане от банята. Силното му тяло е увито с бял пешкир през кръста, по мократа му коса се стичат капчици. Но килимът си остава сух, понеже Дарън е само във въображението ми, а леглото ми е празно.

Спомням си как го доведох за пръв път у дома.

— Приятно местенце. Сигурно си го изписала по каталог, заедно с обзавеждането. — После се обърна и ме целуна. Вместо да поставя мантото си на закачалка в дрешника, го захвърли на облегалката на дивана. Отвърнах на целувката, без да се обиждам от забележката.

— Много странно. И Иси смята, че жилището ми е безлично. Аз пък съм на мнение, че е всичко друго, но не и безлично. Купих празен апартамент и със собствени усилия създадох свой дом от нулата. Какво по-лично от това?

Дарън ме прегърна и силно ме притисна в обятията си. Вдъхнах дълбоко аромата, който излъчваше тялото му. Тогава още тръпнех от вълнение — всичко ми се струваше ново и непознато. За пръв път ми се случваше да говоря по този начин. За пръв път водех у дома мъж, с когото да споделя живота си, пък макар и само за една седмица.

Взирам се в прозореца и внимателно проследявам надбягването на дъждовните капки, както ме е научил Дарън. Идеята е следната: всеки си избира по една капка, горе-долу на една и съща височина, най-добре в горния край на стъклото. Победител е онзи, чиято капка първа достигне до перваза. Аз печеля. Естествено — нали играя сама. Не ми идва наум нищо, което би могло да ме развесели, да ми достави удоволствие или да ми подобри настроението. Включително фактът, че гаджето на Джош ще се чувства по-зле и от мен. Това само доказва моята теория, че обвързването е лудост. Моля се Джош да ми се обади по-скоро с новини от фронта — имам нужда да се поразсея.

Решавам най-сетне да сменя натрапчивата мелодия на потракващите радиатори и мъркащия хладилник. С усилие се откъсвам от уютното местенце при еркерния прозорец и започвам да ровя сред касетите и компактдисковете си. В съзнанието ми неканен нахлува споменът за Дарън, който разглежда музикалната ми колекция.

— Пусни нещо, докато приготвя питиетата — поръчах му аз и се заех да избера подходяща бутилка от поставката за вина.

— Интересна сбирка — отбеляза той.

— Обикновено минава за пълна еклектика. Представлява летопис на бившите ми завоевания.

— Ааа, ясно.

И вероятно наистина му стана ясно, понеже съм убедена, че отлично ме разбира — както миналото ми, така и настоящето ми. Тъкмо в това е бедата.

— „Смитс“ и „Кюър“ са от тревожните години на юношеството.

— Точно така. В действителност бях изключително жизнерадостна тийнейджърка, но гаджето ми преливаше от гняв, затова симулирах жив интерес. Червено или бяло? — Показах му две бутилки, опитвайки се да замажа ефекта от последното изречение. Изведнъж си дадох сметка, че съм превърнала симулирането на жив интерес в стереотип за цял живот.

— Червено. Някое по-пълнокръвно, ако ти се намира.

Поразена съм от факта, че Дарън съумя културно да изкърка онзи киселаж в Уитби, без да прояви и капчица снобария или погнуса, макар очевидно да разбира от вина. Може би не съм права да вдигам толкова шум около факта, че съм пила „Блу Нън“, особено като се има предвид, че госпожа Смин го беше купила специално за мен. Не че има значение. Нищо няма значение.

Още ме човърка.

— Да разбирам ли, че Лойд Коул, Том Уейтс, Лу Рийд, „Пет шоп бойс“ и Скот Уокър са от студентските ти години?

— Как позна! Съответно Фил, Пол, Иън, Грег и… ъъ… Марк.

Налях му чаша вино и му я подадох. Преповтарям случката наум с керамична чаша за кафе, което е доста нелепо.

— Определено имаш широк и разнообразен вкус към музиката. „Ар и Ем“, „Блър“, „Ред хот чили пепърс“, Рубен Гонзалес. — Дарън отпи от виното и ми се усмихна. И тогава, и сега, усмивката ме порази право в гърдите, където сякаш избухна и засипа с шрапнел гърлото, коленете и слабините ми. Никога не съм се чувствала толкова добре. Изтръпвам от болка.

— Не към музиката, а към мъжете. Тези дискове съответно са свързани с Нейтън, Анди, Том и Дейв.

— И „Дъ джъдс“?! — И повдига вежди.

— Зная — пълна отврат, нали? Питър. Бъди спокоен, за компенсация на ужасните си музикални пристрастия беше много добър в леглото. До такава степен, че му бях простила дори навика да носи бели чорапи.

— Не мога да бъда спокоен. Ревнувам от всички тях, взети заедно, и от всеки един поотделно.

Сграбчи ме и се нахвърли да ме целува толкова ожесточено, че едва не изпуснах чашата си. Започна да разкопчава ризата ми. Пръстите му едва-едва ме докосваха и кожата ми настръхна. Първо опасаха ключиците ми, после се спуснаха надолу по гърдите и бавно се плъзнаха към корема ми.

На всяка цена трябва да се завърна в настоящето.

То е студено и отблъскващо. Въобразявах си, че съм пределно наясно със загубата, но празнината, оставена от Дарън в живота ми, е толкова болезнена и безвъзвратна, че се питам как въобще съумявам сутрин да стана от леглото. Чувствам се като Дороти, само дето кадрите текат наобратно. Вместо да се озова на жълтите плочки, които да ме отведат в преливащата от пъстри багри страна на Оз, съм запратена в някакво безцветно, монотонно съществуване. Не се радвам на партитата, баровете, клубовете. Не ми е приятно в компанията на хора, мразя да оставам сама. Изгубила съм очарователното си излъчване, вече не преливам от жизнерадост. Не съсичам събеседниците си с хапливи реплики. Дори работата ми се струва скучна. Питам се как съм могла да се заблуждавам, че подобен живот изобщо носи удовлетворение, камо ли да е вълнуващ. Всичко около мен запада. Повръща ми се от самота. Буквално затъвам в нея.

Де да не го бях срещала.

Не говоря сериозно.

Мразя се, задето съм толкова подла. Ясно осъзнавам, че ако имах възможност, бих повторила всичко отначало. За пореден път бих се качила на онзи влак. Още когато срещнахме погледи в залата за интервюта, вече беше твърде късно. Въобразявах си, че съм ненадмината умница. Толкова възвишена. Толкова недосегаема. И макар че вместо очарователния човек виждам в дневната си единствено призрака му, той — загърнат в моята хавлия, аз — в неговия пуловер, двамата потънали в блаженство и любов — зная, че все още държа положението в ръце.

О, едва го удържам, длъжна съм да призная.

Аз напуснах него. Не той мен. Не знае как се чувствам. Не знае колко съм уязвима.

Само аз зная.

Звъненето на телефона прорязва усамотението ми. Хвърлям се върху апарата. Джош е. Сигурна съм още преди да чуя гласа му.

— Как мина? — проявявам абсурден интерес, тъй като отчаяно се мъча да се откъсна от собствената си безхарактерна апатия.

— Отвратително — простенва той.

— Ммм — мънкам съчувствено, понеже наистина му съчувствам. — Тя много ли се разстрои?

— Разплака се. — Като цяло е много кисел, но дълбоко в себе си ликува.

— Ммм.

— По-гадно е да зарязваш, отколкото да те зарежат. — Надали го казва сериозно.

— Не бих могла да знам — напомням му.

— Разбира се, че не знаеш. Теб никога не са те зарязвали.

— Какъв е смисълът да проточваш една връзка, докато ти разбият сърцето? — дръзко отвръщам, по-скоро окуражително, отколкото откровено. Искам да говорим да всичко друго; но не и за мен. Кой знае защо, не съм признала на Джош истинските си чувства към Дарън. Джош го смята за поредното ми мимолетно и маловажно увлечение. Не мога да призная какво изпитвам, защото, изречени на глас, чувствата ми стават още по-истински. Трябва да ги погреба. Просто трябва.

— Какво й каза?

— О, редовните глупости.

— Че нещата не вървят както трябва?

— Да — въодушевено отвръща той.

Колкото и да обичам Джош, понякога много ме вбесява. Въздъхвам само като си помисля за всички онези жени, които са заплаквали при думите: „Нещата не вървят какво трябва.“ Защо мъжете стигат до това откритие едва когато свалят използвания „Дюрекс“?

— Знам какво си мислиш, но не исках да я нараня.

Поомеквам. В крайна сметка го познавам от времето, когато си играеше с пластмасови войници, а аз — с кукли Синди^[1]. Сега, когато сме си разменили играчките, не мога просто така да го зарежа. Впуска се да ми описва раздялата в най-големи подробности. Не му отнема дълго — нали е момченце. Ако Иси ми разказваше как е зарязала някой тип, разговорът щеше да продължи с часове. Най-напред щяхме да уточним кой с какво е бил облечен. После щяхме да обсъдим къде се е разиграла драмата. Много е важно да се подбере подходящо място. Удобно е да му съобщите у тях, защото можете да си тръгнете когато пожелаете, а и му спестявате неудобството да се прибира сам, със замъглен от сълзи поглед, безутешно преплитайки крака по улиците. Може и на неутрална територия — в някой бал или на парти. В никакъв случай не му сервирайте новината у майка му. Изключено е тя да застане на ваша страна. За нищо на света не го канете у дома. Може да реши да не си отива, настоявайки, че връзката ще потръгне. Това е изключено. А да се вика полиция, е грозна работа. Зная — правила съм го. Тъй че, ако на телефона беше Иси, разговорът щеше да протече по съвършено различен начин. Тя щеше да ми опише всичко в големи детайли. Разказът й щеше да бъде изпъстрен с уточнения от типа на: „и той каза“, „а аз казах“, „и ме погледна така, сякаш…“ Колкото и да сме близки, в ДНК-то на Джош има твърде много хромозоми Y, за да подходи по този начин. Вместо това се прави на безразличен и жесток. Но когато ме поканва да му отида на гости, цялата му поза отива по дяволите.

— Ще дойда в десет.

Естествено, че ще отида. За него съм готова да се хвърля в огъня.

Джош обича да казва, че живее в Излингтън, но в действителност жилището му се намира в Кингс Крос. Обитава партерен апартамент, напълно съответстващ на лаконичното определение „ергенски“. До трийсетия си рожден ден Джош упорито отказваше да обръща каквото и да било внимание на вътрешния дизайн, чистотата и удобството. Живееше в пълна кочина — което обаче не му правеше абсолютно никакво впечатление. Дори често се шегуваше, че мръсотията и безредието са най-добрите му приятели. Така и не разбрах дали визира дома си, или съответно мен и Иси. Миеше чинии единствено когато картонените чинийки за еднократна употреба се свършеха в кварталната бакалия, а чаршафите си сменяше по-рядко и от жените. Банята му не познаваше благотворното въздействие на „Аякс“, „Циф“ „Доместос“, които, ако питате Джош, спокойно можеха да са гръцки острови. Обзавеждането му се състоеше от мебелите, които майка ми така и не успя да натика в къщата си. Живееше в подобна бърлога съвсем не защото страдаше от крайна бедност — мъжка му работа, никой не знае защо го правят, както и защо, когато все пак започнат да проявяват интерес към дома си (като навършат трийсет или се оженят, както дойде), се опитват да замажат цялата тази свинщина в синьо.

Сини стени, сини плочки, синя дамаска, сини сервизи, сини прибори, синя тоалетна хартия, сини кърпи за хранене и сини пръстени за кърпите за хранене (които влязоха в употреба един-единствен път — на празненството по случай трийсетия му рожден ден); син диван, синьо легло със сини завивки, синя лопата за смет, син парцал за под и най-сетне, синя четка за зъби. Като се случеше по време на ремонта Иси или аз да му отидем на гости, не смеехме да седнем нито за миг — все се страхувахме, че ако се застоим прекалено дълго на едно място, на бърза ръка и нас ще пребоядиса сини.

На влизане в дома на Джош мислено отбелязвам, че един яркожълт акцент в антрето или един тъмночервен акцент в дневната несравнимо би подобрил вида на жилището.

— Джош, каква е тази приглушена светлина? — питам от вратата и моментално включвам осветлението. После се разкикотвам и отбелязвам: — Аа, загрях, заради свещите. Да не си се отдал на някакъв псевдодруидски самосъжалителен ритуал? — Целувам го по челото и размахвам бутилката, която съм донесла. — „Шато ла кроа дьо Муше“, деветдесет и четвърта. Пазех го за някой специален повод, но тъй като скоро не се очертава такъв, реших да го донеса.

С бодра крачка се отправям към кухнята да търся чаши. Натъквам се на най-голямата кошница с цветя, която съм виждала досега.

— За кого са тези цветя, или може би трябва да попитам от кого? За Бога, Джош, домът ти изглежда така, сякаш се каниш да прелъстяваш някого, а не сякаш току-що си се разделил с гаджето си. — Изведнъж ме осенява прозрение. — Не ми казвай, че ти е поднесла тези цветя точно преди да я зарежеш. — Потресена съм от глупостта на някои жени. — И ти си ги приел. — Жестокосърдието на мъжете не ме изненадва толкова. — Мръсник. — Усмихвам се. Ще се досети, че се шегувам. Джош безмълвно поема виното и чуква чаша о моята. Аз продължавам жизнерадостно да бърборя, доволна, че съм си намерила някаква компания. Джош далеч не е на обичайното си зашеметяващо ниво.

— Господи, прекарах най-самотния уикенд на света — признавам.

— Така ли?

— Не злорадствай, Джош. Знаеш, че с Иси сте ми крайно необходими. Излишно е да ми го доказвате, като решите да заминете едновременно. Взеха да ми минават какви ли не мелодраматични мисли. Накрая вече ми се прииска да ме бяха поканили на сватба. И това ако не е върхът!

Джош засиява:

— Наистина ли?

— Какво?

— Наистина ли ти се прииска да те бяха поканили на сватба?

— Ами, като се има предвид, че бях принудена да избирам между това — да нагъвам цели шепи „Коко Попс“ направо от кутията, или да ида на сватба, определено бих предпочела второто. — Тупвам с длан по дивана, подканяйки Джош да седне до мен. — Ела тук. Разкажи ми как заряза Джейн. — Взирам се в приятеля си. — Изглеждаш ми много разстроен. Да не си размислил?

— Не — отривисто клати глава.

— Е? — Отвръща ви с най-дългото мълчание на света. Нещо определено го тревожи. — Мили Боже, Джош, да не си болен? — Вледенявам се от ужас.

— Не, не съм болен.

— Тогава какво става? — Промушвам длан през лакътя му. Той издърпва ръката си и неловко се намества на дивана.

— Не знам как да започна.

— Казвай направо, без значение какво си намислил — поощрявам го. Откъде се взе това колебание? С Джош винаги сме си разговаряли съвсем открито. Какво толкова ужасно има да ми казва? Ненадейно сграбчва дланта ми.

— Добре, ще говоря направо. Кас, ще се омъжиш ли за мен?

— Ха-ха. — Отпивам от виното си.

— Говоря сериозно — упорства.

Вдигам очи. Натойчивия му поглед сияе.

Наистина говори сериозно.

Мамка му.

— Хм, хващаш ме малко неподготвена. Не зная какво да кажа.

Може би всичко друго, но не и това. Звучи гадно. Даже отвратително. За щастие Джош е твърде развълнуван и неуместната реплика минава покрай ушите му. Той пъхва ръка под възглавницата и вади кутийка с пръстен от „Тифани“. Като същински фокусник незнайно откъде измъква и голяма кремава роза.

— Дявол да го вземе, Пол Даниелс^[2] ми прави предложение за женитба. — Смея се, но смехът ми прозвучава кухо и екливо. Не успява да изпълни тишината. Тя прави впечатление на Джош.

— Да му се не види, забравих музиката.

Скача и включва сидиплеъра. В стаята отеква „РДВ вика майор Том“ на Дейвид Бауи, аз избухвам в смях, а Джош започва да псува. Сигурна съм, че цял следобяд се е размотавал с цедка на главата и е препявал на песента.

— Мамка му, това парче хич не е подходящо за целта. — Бързо пуска Франк Синатра, „Влязла си ми под кожата“. Благодаря се за този смешен инцидент.

— Значи наистина говориш сериозно, а, Джош? — питам повторно.

— Да — отвръща на стената.

Известно време си играе с басите и силата на звука, сетне отново се настанява до мен. Сяда малко по-далеч от обикновено. Пази се да не ме докосне, но е достатъчно близо, за да забележа, че трепери и над горната му устна са избили капчици пот.

— За мен ли купи пръстена, или за Джейн?

— За теб, разбира се! — Май се обиди.

— Само проверявам — ухилвам се неспокойно. — Питам се дали постъпката ти е импулсивна, или дълго си мислил по въпроса. — Лицето му посърва. Бързам да продължа: — Е, очевидно си му хвърлил бая разсъждаване, просто не бях сигурна, че именно аз съм била обект на мислите ти. — Гледа ме още по-ужасено. Давам си сметка, че се държа като пълен задник. — Господи, искрено съжалявам, Джош, това, което казах, беше отвратително. Малко се смущавам. — Разкикотвам се. — Не ми се беше случвало да се смущавам в твое присъствие.

— Е, и на мен не ми се беше случвало да ти правя предложение, Кас. — След кратко мълчание добавя: — Нито пък на някой друг.

— Но защо го правиш?

— Защото си пасваме. Приличаме си. Познаваме се от край време. Никоя друга жена не е в състояние да ме накара да се смея така, както ти умееш. Другите жени ме отегчават.

Мъча се да печеля време:

— Значи вече си готов за моногамия? Тъй като, предполагам, ще се придържаме към установената практика?

— Да, готов съм. Писна ми да търча подир всяка новопоявила се пеперудка. Другите жени ми еднаквеят. Ти си различна. — Замълчава и аз зная, че се бори със себе си. — Мисля, че изборът ми е предопределен. Мисля, че именно поради това всяка друга жена ми се струва недотам подходяща. Мисля, че тъкмо ти си причината да зарязвам гаджетата си.

— Сигурен ли си, че тези мисли са твои? Подобни изказвания подозрително напомнят теориите на майка ми. Надявам се, се, че предложението ти не е плод на факта, че тя най-сетне те е изнудила да й повярваш.

Джош се разхилва и продължава, без да отговори на въпроса ми:

— Пък и си казах, че тъй или инак нямаш други планове. — Лицето му се разлива в широка усмивка. — Така де, не допускаш никой мъж да се задържи край теб достатъчно дълго, че да узнаеш фамилното му име.

Смит.

— Но е вярно, че ако се оженим, много ще зарадваме майка ти. Пък и виж сега, бракът е следващата логична стъпка — помисли за данъчните облекчения.

— Колко романтично — прихвам да се смея.

Изведнъж добива сериозен вид.

— Аз ще те направя щастлива, Кас. В крайна сметка, нали се обичаме?

— Просто ми дойде изневиделица.

Джош се смее.

— Ами, нищо подобно. От години чакам повод да ти покажа чувствата си. Може би трябваше да спазя традицията и най-напред да те целуна и да те поканя на питие.

— И без това винаги пием заедно — изтъквам сухо.

— Именно. Тъкмо поради това въобще нямах идея как да подходя по въпроса. И не зная дали някога въобще щях да събера кураж, но напоследък ти се промени. Сякаш си станала по-сериозна. Разбрах, че моментът е дошъл. Какво ще кажеш, Кас? Можеш ли да си представиш себе си в ролята на моя съпруга?

Джош е „моятнайдобърприятелДжош“. И не щеш ли — „моятнайдобърприятелДжош“ на колене, с роза в ръка и диамантен пръстен в другата. Прав е — женитбата е церемония, институционализирана от логиката, данъчните облекчения, закона и хиляди години повторение. Джош е мил, силен, заможен, с ненадминат интелект, боготвори ме, няма нищо против истеричните ми пристъпи и негримираното ми лице, а на всичко отгоре е красив.

Нито един от тези доводи не е в състояние да ме накара да се омъжа за него. Вдигам поглед и пред очите ми изведнъж изплува образът на Дарън.

С Джош мога да се чувствам сигурна. С него няма от какво да се страхувам. Изключено е да се окажа в бракоразводен съд, изтерзана и разбита. Защото, колкото и да го обичам, не примирам от любов. Като го видя, сърцето ми не се разтуптява, следователно е невъзможно той да го разбие. Охолният живот на семейство от средната класа винаги ще ни държи на повърхността като спасителен пояс. Ще излизаме на вечеря с общи заинтересовани и интересни приятели. Ще каним гости, ще играем на „Тривиал Пърсют“. След време ще запишем децата в частно училище и ще почиваме по екзотични курорти. Обичам всички тези неща. Обрисувана в подобни розови краски, сигурността не изглежда чак толкова невъзможна.

Търсих всякакви начини да запълня дните без Дарън. Нито един от тях не проработи. Но ако съм с Джош, ако се омъжа за Джош — прехвърлям идеята в ума си, — ще съм в пълна безопасност. Ако се омъжа за Джош, ще съм предпазена от безразсъдни постъпки, като например да се напия, да позвъня на Дарън и да му кажа какво изпитвам. Ако се омъжа за Джош, ще си осигуря най-надеждната предпазна мярка на света. Много е сложно. И рисковано, но нямам друга възможност.

— Да.

— Какво да? Да, обичаме се, или… да, ще се омъжиш за мен?

— И двете.

— Ааахххх. Господи, аз съм най-щастливият човек на света. Боже Господи! Дали да не се обадим на Иси? — Джош изпълнява смешен триумфиращ скок, кълчи се, плясва с длани и победоносно размахва юмрук. — Не, не, по-добре да позвъним най-напред на майка ти. Или пък на моите родители, как мислиш? — Джош припряно обикаля апартамента си и тършува къде ли не в търсене на мобилния си телефон, макар че разполага с напълно изправна кабелна телефонна линия. — Шампанско? Искаш ли шампанско? — Обръща се към мен, изпраща ми въздушни целувки и отново размахва юмруци. Никога не съм го виждала толкова щастлив. А аз… и аз съм щастлива. Изпитвам някакво кротко щастие.

— Е, по традиция не трябва ли да ме целунеш? Да скрепим делката, така да се каже — предлагам.

— Господи, естествено. Извинявай, Кас. Каня се да го направя от двайсет и шест години.

Давам си вид, че не забелязвам как целият е плувнал в пот. Пренебрегвам и факта, че зъбите му неумело изтракват о моите, и за миг сякаш се пренасям зад бараката за велосипеди с Бари Картър. Полека-лека се напасваме и скоро целувката започва да ми харесва. И двамата сме твърде опитни, за да се безпокоим за техническото изпълнение.

* * *

Идвам по-рано и се настанявам с лице към стената, предоставяйки на Иси мястото с изглед към салона на ресторанта. Свалям пръстена и го скривам под салфетката, за да я изненадам. После отново го надявам — по-добре да предизвикам съкрушителен ефект „Та-да-да-даааааа“, като й протегна ръка в мига, в който дойде. Или по-добре не. Връщам го под салфетката. Неспокойна съм. Питам се как ли ще реагира Иси. В крайна сметка Джош е единственият й действителен шанс да се омъжи. Шегувам се. Зная, че не е така, но подобна крачка ще внесе неизличими промени в динамиката на взаимоотношенията ни. Хм, нужно ли е?

Не, не е.

Да, нужно е.

Иси много ще се зарадва за нас двамата. Дали?

Определено.

Ето я. Целува ме, поръчва си „Блъди Мери“ и започва направо:

— Каква е новината?

Поемам дълбоко дъх:

— Омъжвам се за Джош.

Целият ресторант сякаш застива. Не долита звън от чаши, нито потракване на прибори. Или поне аз не чувам. Взирам се в лицето на Иси и очаквам реакцията й.

— Омъжваш се за Джош ли? — прошепва тя. Замлъква, отпива глътка вода от чашата ми. Явно е малко слисана.

Но е доволна. Или?

Е, поне не е видимо недоволна. Дали?

— Да, тъкмо това казвах — ухилвам се до уши, защото сгодените жени се усмихват постоянно и Иси го знае. Поръчвам вино. Тя прехвърля салфетката в ръцете си. Разтварям менюто. Тя не го поглежда. Питам се коя от двете ни ще смени темата. С Иси винаги сме били сто процента искрени една с друга. С изключение на онзи случай, когато не й казах, че Джош си пада по нея. Но това беше преди много години и в крайна сметка беше за добро. Сега щяхме да се чувстваме крайно неудобно, ако навремето те двамата бяха преспали. Но мисълта ми беше, че Иси винаги е била сто процента откровена с мен. Никак не ми се иска да си премълчи, ако има какво да каже по въпроса.

Но не изгарям от нетърпение да предизвиквам бруталната й честност на мига.

И все пак отчаяно се надявам да не заговори за времето.

Моля те, Иси, не ме изоставяй.

— Кас, трябва да бъда честна с теб. Потресена съм.

— Защо? — Блъфирам. Зная защо. Защото Джош никога не ме е вълнувал като мъж и защото винаги съм била активен противник на брака.

— Защото Джош никога не те е вълнувал като мъж и защото винаги си била активен противник на брака.

Стрелвам я с гневен поглед. Сервитьорката й поднася коктейла (който тя пресушава на един дъх) и изрежда специалитетите на деня. Карам я да ги повтори два пъти. Иси си избира „онова“, аз взимам същото. Нямаме представа какво сме си поръчали.

— Не си ли твърдяла винаги, че Джош би бил прекрасен съпруг? — окуражавам я да продължи.

— Да — признава тя.

— Не си ли ми повтаряла милион пъти, че трябва да се омъжа? Да допусна някого по-близо до себе си, да му се доверя, да престана да се крия от интимността?

— Да.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не съм казала, че виждам някакъв проблем.

— Но очевидно е така.

— Струваш ми се малко войнствена. Ти самата виждаш ли някакъв проблем?

— Не.

— Радвам се.

— Да, и аз се радвам.

Сервират ни виното, вода и хляб. Посрещам келнерката с бурна радост, сякаш е отдавна изгубената ми сестра. Но скоро става ясно, че няма да придърпа един стол и да се настани при пас. Проследявам я с поглед как се отдалечава към кухнята с чевръста крачка и ме оставя насаме с Иси и въпросите й.

— А Дарън?

— Дарън ли? — Хлябът ми пресяда. Дъвча ли, дъвча, но не мога и не мога да го преглътна. Отпивам вода: — Кой Дарън? — но не помага. — Дарън ме научи на много неща. — Поемам дълбоко дъх. — Дължа му адски много. Той ми отвори очите и ме накара да проумея, че и аз бих могла да се радвам на истинска близост.

— Не ми говори така, сякаш съм някое от превзетите ти телевизионни продуцентчета — срязва ме Иси. Нетипично за нея е да се нахвърля върху мен. Размислям над думите си. Наистина звучат адски претенциозно. Е, малко ми е непривично да говоря за чувствата си. Обикновено споделям мислите си, което е далеч по-лесно.

— Дарън беше важен — признавам.

— Ти се влюби в него.

Не мога да й разкрия истината. Не мога да й кажа, че се омъжвам за Джош, защото ми се вижда най-сигурната защита. Тя обича Джош не по-малко, отколкото обича мен, и никога няма да ми го прости. Не ми остава друго, освен да преинача историята.

— Не, Иси, Дарън беше мимолетно увлечение. — Твърдо. Отричането на Дарън ми причинява болка.

— Ти каза, че си влюбена. — Непреклонно.

— Не бях права. — Благоразумно.

— Ти каза, че никога не грешиш. — Изважда ме от търпение.

— И за това не съм била права — буквално изкрещявам. Поемам дълбоко дъх и правя опит поне донякъде да си възвърна самообладанието. — Дарън ми каза неща, които никой друг не е в състояние да ми каже, и ме научи да гледам на живота по различен начин, но не съм била влюбена в него.

Тя се взира в мен с явно недоверие.

— А-ха, да разбирам ли тогава, че не си в състояние да изрецитираш абсолютно всички реплики, които ти е казал някога? И не те е разсмивал? И не говориш за него непрекъснато?

Има право.

— Дарън беше… — напрягам се — … въодушевяващо и вълнуващо преживяване, но си остава непознат. Жените не се влюбват в мъже, с които едва-що са се запознали.

— Естествено, че се влюбват!

— Защо говорим за Дарън? С Джош се чувствам сигурна. Винаги съм го познавала.

— Това не ми звучи като любов, а като опит да заложиш на сигурна карта.

Келнерката се връща с поръчката и на масата за миг се възцарява неохотно примирие. Двете с Иси навъсено чоплим салатата с козе сирене и отпиваме от виното. Не си го представях така. Исках да се зарадва на новината.

— Признавам, че като видя Джош, стомахът ми не се свива.

— Както при вида на Дарън.

Без да обръщам внимание на вметнатата реплика, довършвам:

— Но това е напълно нормално, тъй като го познавам от памтивека.

Какво да кажа?

Иси очевидно е разстроена, че животът се променя, но няма начин. Де да можеше да остане непроменен. Но запознанството с Дарън преобърна всичко. Откакто го срещнах, тълпите ме карат да се чувствам самотна. Само че аз не се предавам лесно, а бракът с Джош е най-успешната тактика за оцеляване. Колкото и да ми е неприятно, че Иси не одобрява решението ми, просто нямам друг избор. Продължавам:

— Дарън ме привличаше сексуално. Безразсъдно се увлякох. Давам си сметка, че наговорих големи глупости. — Вдигам поглед към Иси и се опитвам да преценя дали думите ми й въздействат убедително. По изражението й познавам, че много й се иска да ми повярва. Почти колко аз искам да си повярвам. Не се отказвам: — Джош иска да се ожени за мен. Обичам го. Той ми е като брат. — Иси прави опит да каже нещо, но й правя знак да мълчи. — Може би в момента ме обича по различен начин. Но двама души рядко се обичат по равно, по един и същи начин и в един и същи момент. Предстоят ни години съвместен живот, в които ще наваксам. — Замлъквам, за да придам на думите си възможно най-голяма убедителност, и умолително завършвам: — Ще му бъда добра съпруга. — Имам най-сериозно намерение да изпълня това обещание. Смятам да бъда перфектна. Ще се опитам да компенсирам факта, че не съм влюбена в него. Ще положа максимални старания винаги да поставям неговите потребности на първо място. Ще му предоставя възможността да си избере от коя страна на леглото да спи. Ще го придружавам на всички служебни коктейли. Дори ще науча правилата на ръгбито. Джош няма да съжалява.

Иси мълчаливо размишлява над думите ми. Сякаш минава цяла вечност.

Най-сетне смотолевя:

— Тъй като не мога да си представя, че ще си позволиш да разиграваш Джош, Кас, явно ще трябва да приема, че говориш искрено. — Втренчва поглед в мен и не го откъсва в продължение на едва ли не двеста години.

— Така е.

На лицето й засиява широка, доволна и уверена усмивка. На свой ред насилвам усмивка на облекчение. Често съм я съдила, че е прекалено доверчива, и съм я обвинявала, че сама кани хората да избършат подметките на дизайнерските си обувки в душата й. Сега се благодаря, че е толкова чистосърдечна.

С това разговорът приключва. Отсега нататък всичко ще върви като по мед и масло.

Показвам й пръстена. Тя започва да ахка и да охка. Заявява, че няма никакво намерение да носи розово, бледолилаво или къдрички. Вадя от чантата си сватбения каталог на Аманда Уейкли. Започваме пронизително да се кикотим и в общи линии се отдаваме на радостна превъзбуда.

Нали приятелките са за това.