Ференц Молнар
Момчетата от улица „Пал“ (6)

VI

Когато на другия ден към два и половина следобед момчетата едно след друго се запровираха през портичката на площадката, видяха от вътрешната страна на оградата голям лист, забоден за дъските с четири едри гвоздея.

Големият лист беше възвание, което Бока жертвоготовно беше написал през нощта. То беше написано с големи печатни букви с черен туш, а началните букви на всяко изречение бяха кървавочервени. Пълният текст на възванието гласеше:

ВЪЗВАНИЕ!

Сега всеки трябва да е на крак! Голяма опасност грози владението ни и ако не сме храбри, ще ни отнемат площадката!

Площадката е в опасност!

Червеноризците искат да ни нападнат!

Но ние сме готови и ако трябва, ще защитим с живота си нашето владение!

Всеки да изпълни дълга си!

От председателя

Никой нямаше желание да играе на топка. Тя почиваше в джоба на Рихтер, защото той пазеше топката. Момчетата се разхождаха насам-натам, разговаряха за предстоящата война и отново се връщаха към възванието върху оградата и за десети или двадесети път прочитаха призивните думи. Мнозина вече го знаеха наизуст, декламираха го войнствено от върха на някоя купчина дърва на онези, които стояха долу, които също го знаеха наизуст, но въпреки това го слушаха със зяпнали уста и после бързаха към оградата, прочитаха го отново и сами се покачваха на някоя купчина дърва, за да го издекламират.

Цялата дружина живееше с възванието, което беше първо по рода си. Изглежда опасността беше наистина голяма и положението доста сериозно, щом Бока се беше решил да напише възвание, авторитетно подписано лично от него.

Момчетата бяха чули вече някои подробности. Тук-там се споменаваше името на Гереб, но никой не знаеше нищо положително за него. По различни причини председателят считаше за по-добре да пази в тайна случката с Гереб. Между другото искаше да го разобличи на площадката и веднага да го изправи пред съда. Разбира се, и самият Бока не бе допускал че малкият Немечек на своя глава ще отиде в Ботаническата градина и там, в центъра на противниковия лагер, ще предизвика неповторим скандал… За него председателят бе научил едва преди обяд след часа по латински, когато слезе в мазето, където разсилният продаваше хляб с масло, и Немечек го извика настрана, за да му разкаже всичко. Ала и в два и половина на площадката все още цареше пълно неведение и всеки чакаше председателя. Към общото вълнение се прибави още едно. Сред членовете на съюза на маджунарите избухна раздор. Съюзният маджун беше се втвърдил, напукал и станал негоден за употреба, което значеше, че не можеше повече да се дъвче. Това безспорно беше вина на председателя, защото вече обяснихме, че председателят беше длъжен от време на време да го дъвче. Колнаи, новият председател, най-брутално беше пропуснал своето задължение. Лесно е да се отгатне кой пръв възнегодува срещу него. Барабаш беше този, който повдигна въпроса. Той обиколи всички членове и остро порица немарливостта на председателя. Старанието му се увенча с успех, защото само за пет минути успя да убеди част от членовете да поискат свикването на извънредно събрание. Колнаи се досещаше за какво ще стане дума.

— Добре — каза той, — но въпросът за площадката сега е по-важен. Извънредното събрание ще свикам утре следобед.

Барабаш се възмути:

— Няма да чакаме! Изглежда господин председателят се изплаши!

— От тебе ли?

— Не, от общото събрание! Настояваме още днес да свикаш общо събрание.

Колнаи тъкмо понечи да му отговори, когато откъм вратата се чу паролата на момчетата от улица „Пал“:

— Хахо, хей! Хахо, хей!

Всички се спогледаха. През вратичката влезе Бока. До него пристъпваше Немечек, а вратът му беше увит с голям червен плетен шал. Колнаи неочаквано отстъпи:

— Добре, още днес ще проведем общо събрание. Но първо да изслушаме Бока.

— Съгласен съм — отговори Барабаш. През това време членовете на съюза заедно с останалите заобиколиха Бока и го атакуваха с хиляди въпроси.

Колнаи и Барабаш побързаха при другите. Бока махна за тишина. После, обкръжен от голямо внимание, каза:

— Момчета! Вече сте чели възванието и знаете каква голяма опасност ни грози. Съгледвачите ни проникнаха в противниковия лагер и узнаха, че червеноризците готвят нападението си за утре.

Разнесе се силен ропот. Никой не очакваше, че войната ще избухне още на другия ден.

— Да, утре — продължи Бока — и затова още днес обявявам обсадно положение. Всеки е длъжен да се подчинява безусловно на началството си, а всички офицери да се подчиняват на мен. Не мислете, че ни чака някаква детска игра. Червеноризците са силни момчета и са много. Борбата ще бъде жестока. Ние не искаме да принуждаваме никого и затова нека се обадят тези, които не желаят да участвуват.

Настъпи дълбока тишина. Никой не се обади. Бока повтори поканата:

— Който не иска да участвува във войната, да пристъпи напред! Никой ли няма?

Всички викнаха в хор:

— Никой!

— Тогава всички дайте дума, че ще бъдете тук утре в два часа.

Всички поред заставаха пред Бока и му даваха дума, че ще дойдат на другия ден.

Когато се ръкува с всички, той каза с повишен глас:

— Който не дойде утре, е безчестен лъжец и ако след това се появи тук, ще го прогоним с тояги.

Лесик излезе от редицата:

— Господин председател, всички сме тук, само Гереб отсъствува — каза той.

Пак настъпи мъртва тишина. Всички очакваха любопитно да узнаят какво се е случило с Гереб. Но Бока не беше момче, което се отказва от първоначалния си план. Той не искаше да издаде Гереб, за да може да го разобличи пред всички.

Мнозина запитаха:

— Какво се е случило с Гереб?

— Нищо — отвърна спокойно Бока. — За него ще говорим друг път. Преди всичко трябва да спечелим битката. Преди обаче да издам заповедите, трябва да ви кажа още нещо. Ако сте се скарали помежду си, сдобрете се. Всички, които са сърдити, да се помирят.

Настъпи тишина.

— Е? — запита председателят. — Няма ли сърдити?

Вайс се обади свенливо:

— Доколкото зная…

— Хайде, казвай!

— Колнаи и Барабаш…

— Вярно ли е?

Барабаш се изчерви.

— Да — призна той, — защото Колнаи…

А Колнаи каза:

— Да… защото Барабаш…

— Помирете се веднага — скара им се Бока, — иначе ще изгоня и двама ви! Битката ще спечелим само ако всички сме приятели!

Двамата сърдити неохотно се приближиха до Бока и неохотно си подадоха ръце. Още не бяха си пуснали ръцете, когато се обади Барабаш:

— Господин председател!

— Какво има?

— Имам едно условие.

— Какво е то?

— Ако… ако случайно червеноризците не ни нападнат, тогава… тогава ние ще си бъдем сърдити с Колнаи, защото…

Бока го изгледа така, сякаш искаше да го промуши с погледа си:

— Мълчи!

Барабаш млъкна. Той кипеше от яд и беше готов да даде какво ли не, за да смушка в ребрата Колнаи, който се усмихваше весело…

— А сега — подхвана Бока — редник, дай военния план!

Немечек бръкна услужливо в джоба си и извади оттам лист хартия. Това беше военният план, измислен от Бока същия следобед.

Планът изглеждаше така:

Бока разгъна плана върху един камък и момчетата се скупчиха около него. Всички с любопитство очакваха да разберат къде ще бъдат разпределени и каква роля ще изпълняват. А Бока започна да обяснява бойния план:

— Внимавайте добре. Вижте този чертеж. Това е картата на нашето владение. По сведения на съгледвачите, неприятелят ще ни нападне едновременно от две страни: откъм улица „Пал“ и откъм улица „Мария“. Да караме наред. Тези два квадрата, в които е написано „А“ и „Б“, са определени за двете отделения, които ще защищават вратата. Отделение „А“ се състои от трима души под командата на Вайс. Отделение „Б“ също се състои от трима души под командата на Лесик. Вратата откъм улица „Мария“ ще се защищава пак от две отделения. Командир на отделение „В“ ще бъде Рихтер, а на отделение „Г“ ще бъде Колнаи.

— А защо да не бъда аз?

— Кой се обади? — попита строго Бока.

Беше Барабаш.

— Пак ли ти? Ако кажеш още една дума, ще те изправя пред трибунал! Седни!

Барабаш измърмори нещо и седна. Бока продължи да обяснява:

— Черните точки, означени с „К“ и цифри, са крепостите. Те ще бъдат снабдени с пясък, тъй че за всяка крепост ще са достатъчни по двама-трима души. Да се воюва с пясък е лесно. Освен това крепостите са толкова близо една до друга, че ако нападнат една, от другата могат да бомбардират нападателите. 1-ва, 2-ра и 3-та крепост ще защищават площадката откъм улица „Мария“. А 4-та, 5-та и 6-та крепост ще помагат с пясъчни бомби на отделенията „А“ и „Б“. По-късно ще ви кажа кой в коя крепост ще се сражава. Командирите на отделения да си изберат по двама души за помощници. Разбрахте ли?

— Да! — прозвуча единодушният отговор.

Момчетата насядаха зяпнали, с широко отворени очи около чудесния боен план, някои дори извадиха бележници и усърдно записваха това, което беше казал председателят пълководец.

— Дотук — продължи Бока — говорих за разпределението. Сега следва истинската бойна задача. Всички внимавайте добре. Когато съгледвачът от оградата съобщи, че се приближават червеноризците, хората от отделенията „А“ и „Б“ ще отворят вратата.

— Ще я отворим ли?

— Да, ще я отворите. Няма да се заключваме, защото приемаме битката. Нека влязат, а после ние ще ги изгоним. Значи ще отворите вратата и ще ги пуснете. Щом влезе и последният им човек, ще ги нападнем. В същото време крепостите 4, 5 и 6 ще започнат бомбардировката. Това е задължението на едното отделение. Това ще бъде армията откъм улица „Пал“. Ако успеят, ще ги прогонят, ако не, поне ще ги възпрепятствуват да преминат през линията, образувана от крепостите 3, 4 и 5, и ще ги задържат на площадката. Другата армия откъм улица „Мария“ ще има по-тежка задача. Рихтер и Колнаи, внимавайте добре! Отделенията „А“, „Б“ и „В“ ще изпратят съгледвач на улица „Мария“. Когато другата чета на червеноризците се появи на улица „Мария“, отделенията ще се разгънат за бой. Когато червеноризците нахлуят през голямата порта, две отделения ще се престорят, че бягат. Вижте картата… виждате ли? Рихтер, ти ще командуваш отделение „В“, което ще влезе под навеса за каруци… — той посочи с пръст: — Ето тук. Разбра ли?

— Разбрах.

— Отделение „Г“ на Колнаи ще се скрие в колибата на Яно. Сега внимавайте, защото следва най-важното. И гледайте добре картата. Червеноризците ще заобиколят отляво и отдясно парната резачка и зад нея ще налетят на 1-ва, 2-ра и 3-та крепост. Те веднага ще започнат да бомбардират. В същия миг двете избягали отделения ще се появят от навеса и от колибата на словака и ще нападнат в гръб неприятеля. Ако се биете храбро, неприятелят ще попадне в клещи и ще бъде принуден да се предаде. Тогава ще го натикате в колибата и ще заключите вратата. Когато се свърши с това, отделение „В“ ще се покаже откъм колибата, а отделение „Г“, заобикаляйки купчините дърва, ще се озове при 6-та крепост и двете ще се притекат на помощ на „А“ и „Б“. Войниците от 1-ва и 2-ра крепост ще се прехвърлят на 4-та и 5-та крепост и ще подсилят бомбардировката. След това в единна бойна верига отделенията „А“, „Б“, „В“ и „Г“ ще нападнат и ще подкарат неприятеля към вратата на улица „Пал“. През това време всички крепости ще бомбардират неприятеля, който няма да устои под напора на обединения удар. И тогава ще го изгоним през вратичката на улица „Пал“! Ясно ли е?

След този въпрос избухна шумно оживление. Момчетата развяваха кърпи и подхвърляха шапките си. Немечек свали от врата си големия червен плетен шал и с гъгнещ от простудата глас викна през общата радост:

— Да живее председателят!

— Ура! — беше отговорът.

Но Бока отново махна за тишина:

— Тишина! Още нещо. Аз и моят адютант ще бъдем близо до отделенията „В“ и „Г“. Всичко, което ви поръчам по него, ще изпълнявате като моя заповед.

Един глас попита:

— Кой ще бъде адютантът?

— Немечек.

Неколцина се спогледаха. Членовете на Съюза на събирачите на маджун дори се смушкаха помежду си — трябва да се възрази. Чуваха се следните спорове:

— Обади се де!

— Обади се ти!

— Защо аз? Кажи ти!

Бока ги погледна учудено:

— Да не би да възразявате против него?

Лесик беше единственият, който посмя да се обади:

— Да.

— Защо?

— Миналия път на общото събрание на съюза… когато…

Бока изгуби търпение. Скара се на Лесик:

— Стига! Млъкни! Не ме интересуват вашите глупости! Немечек ще бъде адютант, точка! Който каже дума против него, ще бъде изправен пред военен съд.

Това изявление беше малко прекалено строго, но всички признаваха, че във военно време може да се действува само така. Следователно всички се примириха с мисълта, че адютантът ще бъде Немечек. Настъпи кратко шушукане сред ръководителите на маджунарите, които смятаха, че това е обидно за съюза. Срамуваха се, че в тази война човекът, когото те бяха обявили за предател и чието име бяха записали с малки букви в черната книга на съюза, ще изпълнява такава важна роля. Ако знаеха обаче…

Бока измъкна от джоба си списък. Той прочете кой в коя крепост е разпределен. Командирите на отделения си избраха по двама души. Всичко се вършеше много сериозно и момчетата бяха толкова развълнувани, че никой не пророни дума. Когато всичко приключи, Бока изкомандува:

— Всички по места! Ще проведем учение.

Изведнъж всички се пръснаха по местата си.

— Всеки да стои на мястото си, докато не получи нова заповед! — викна след тях Бока.

Той остана насаме с адютанта Немечек в центъра на площадката. Нещастният адютант кашляше здравата.

— Ерньо — каза му нежно Бока, — увий си шала около врата. Много си настинал.

Немечек погледна благодарно приятеля си и го послуша, сякаш му беше по-голям брат. Той намота около врата си големия червен плетен шал така, че само ушите му се виждаха.

Когато свърши, Бока рече:

— Сега ще предадеш една заповед на 2-ра крепост. Внимавай добре…

Ала в този момент Немечек направи нещо, което не беше правил никога досега. Прекъсна думите на командира си.

— Извинявай — започна той, — но преди това искам да ти кажа нещо.

Бока свъси вежди.

— Казвай.

— Преди малко членовете на Съюза на събирачите на маджун…

— Остави, моля ти се — прекъсна го нетърпеливо председателят, — и ти ли гледаш сериозно на подобни глупости?

— Да — отвърна Немечек, — защото и те гледат сериозно на тях. Зная, че те са глупави, и не ме интересува какво мислят за мене, но не бих искал ти… ти… да ме презираш.

— За какво да те презирам?

Между ресите на големия червен плетен шал Немечек се обади почти разплакан:

— Защото те… те… ме обявиха за предател…

— За предател? Тебе?

— Да. Мене.

— Казвай, много съм любопитен!

Немечек започна стеснително и със свито гърло да разказва случката. Трябвало да бърза тъкмо когато членовете на съюза полагали тайна клетва. Те, от своя страна, използували тази случайност и го обвинили, че бързал, защото го било страх да постъпи в тайния съюз. Обявили го за предател и безчестник.

Според него, всъщност всичко това се случило, понеже подпоручиците, поручиците и капитаните са недоволни, че председателят не дружи с тях и споделя всички държавни тайни с него, обикновения редник. Накрая той каза, че са записали името му с малки букви в черната книга.

Бока изслуша търпеливо целия разказ. Помълча малко. Заболя го, че сред момчетата се намират и такива. Бока беше умно момче, но още не знаеше, че всички хора са различни, че не приличат на него и че научаването на подобна истина винаги причинява болка. После той погледна нежно малкото, русичко момче.

— Добре, Ерньо — каза той, — върви си гледай работата и не се грижи за тях. Не искам да им казвам нищо преди започването на войната. Но щом свърши битката, ще ги оправя. Изтичай до първа и втора крепост и предай на момчетата веднага да се прехвърлят на четвърта и пета крепост. Искам да видя колко време им трябва за прехвърлянето.

Редникът се изпъна мирно, отдаде чест и си помисли колко е тъжно, че заради една война се отлага разглеждането на въпроса за неговата чест, но преглътна горчивината си и каза по войнишки:

— Слушам, господин председател!

И Немечек хукна в галоп. След него се вдигна облак прах и скоро след това адютантът изчезна зад купчините дърва, върху които бяха разположени крепостите. Отгоре надничаха рошави детски глави с широко отворени очи. По лицата им личеше възбуда, каквато обзема войниците преди сражение, което знаете от описанията на смелите военни кореспонденти.

Бока остана сам-самичък в центъра на площадката. До голямата равна земя, заградена от всички страни, достигаше шумът на отминаващите каруци, но въпреки това Бока имаше чувството, че се намира не в центъра на голям град, а някъде далече в непозната земя, в необятна равнина, където утре една битка ще реши съдбата на народите. Момчетата не издаваха звук, стояха спокойно по местата си и чакаха команда. Бока чувствуваше, че сега всичко зависи от него. От него зависеше добруването и бъдещето на малката дружина. От него зависеха веселите следобеди, играта на топка, различните игри и забавления, които приятелите му устройваха тук. И Бока се гордееше, че е приел да изпълни такава благородна задача.

„Да, ще ви защитя!“ — каза си той наум.

Той огледа любимата площадка. После погледна към купчините дърва, над които любопитно надничаше тесният железен комин на парната резачка и весело бълваше снежнобели облачета пара — толкова весело и безгрижно, сякаш днешният ден не се различаваше от другите, сякаш не беше заложено на карта всичко, всичко…

Да, Бока се чувствуваше като голям пълководец пред решително сражение. Той си спомни за великия Наполеон… И мислите му се зареяха в бъдещето. Как ще бъде? Що ще бъде? Какво ще стане от него? Ще стане ли войник, ще командува ли някога в униформа истинска армия в някоя далечна земя на истинско бойно поле — не заради едно малко късче земя като площадката, а заради онази голяма, родна земя, която се нарича отечество? Или ще стане лекар и всеки ден ще води велики, сериозни и смели битки срещу болестите?

Докато Бока размишляваше унесен, спусна се тиха пролетна привечер. Той въздъхна дълбоко и тръгна към купчините дърва, за да направи проверка на войските в крепостите.

Момчетата видяха от върховете на купчините, че към тях се приближава пълководецът. В крепостите настъпи оживление. Войниците подредиха пясъчните бомби и застанаха мирно.

Но пълководецът внезапно спря насред път и погледна назад, сякаш се ослушваше. После се обърна и бързо се отправи към вратичката на оградата.

Някой чукаше на нея. Бока дръпна резето и отвори малката врата. Той отстъпи изненадано.

Пред него стоеше Гереб.

— Ти ли си? — запита смутено той.

Бока не успя веднага да му отговори. Гереб влезе бавно и затвори вратичката след себе си. Бока все още не знаеше защо е дошъл Гереб. Този път той не беше весел и спокоен, както друг път. Беше бледен и измъчен; наместваше нервно яката си и личеше, че иска да каже нещо, но не знае как да започне. Бока мълчеше, Гереб също и двамата стояха безмълвни и смутени един срещу друг. Накрая се обади Гереб:

— Дойдох… да поговоря с теб.

Бока също си възвърна дар слово. Спокойно, сериозно му отговори:

— Няма за какво да говорим. Най-хубаво е да си отидеш през тази врата така, както си дошъл.

Но момчето не го послуша.

— Слушай, Бока — започна Гереб, — зная, че си разбрал всичко. Вие почти всички знаете, че съм преминал на страната на червеноризците. Дошъл съм тук не като шпионин, а като добър приятел.

Бока го прекъсна тихо:

— Ти не можеш да дойдеш тук като добър приятел.

Гереб наведе глава. Очакваше, че ще го нагрубят, че ще го изгонят, но не беше очаквал, че ще разговарят с него така кротко и отчаяно. Много го заболя. Повече, отколкото ако бяха го ударили. Той продължи да говори също тихо и унило:

— Дойдох да поправя грешката си.

— Не можеш — каза Бока.

— Но аз съжалявам… много съжалявам… нося ви знамето, което Фери Ач заграби оттук и което малкият Немечек беше успял да вземе… и което после двамата Пасторовци изтръгнаха от малката ръка на Немечек…

Произнасяйки това, той измъкна изпод палтото си малкото червено-зелено знаменце. Очите на Бока светнаха. Малкото знаме беше смачкано, на места разкъсано, личеше, че са водени битки за него. Ала тъкмо затова знаменцето беше красиво. Беше дрипаво като истинско знаме, минало през огъня на битките.

— Знамето — започна Бока — ще си върнем сами от червеноризците. А ако не можем да си го върнем, все едно — всичко ще пропадне… Тогава ще се махнем оттук, ще се пръснем… няма да бъдем повече заедно… А така не ни трябва знамето. И ти не ни трябваш…

Той понечи да тръгне. Сякаш искаше да зареже Гереб. Ала онзи го хвана за края на сакото.

— Янош — започна той сподавено, — признавам, че много сгреших пред вас. Искам да поправя грешката си. Простете ми!

— О — отвърна Бока, — аз вече отдавна съм ти простил!

— И ще ме приемете ли пак?

— Не.

— В никакъв случай ли?

— В никакъв случай.

Гереб извади кърпичката си и я поднесе към очите си. Бока му каза натъжено:

— Гереб, не плачи, не искам да плачеш пред мен. Иди си кротко в къщи и ни остави на мира. Дошъл си при нас, защото и червеноризците вече ти нямат доверие.

Гереб прибра кърпичката в джоба си, искаше да се покаже мъж.

— Добре, ще си отида — каза той. — Никога вече няма да ме видите. Но ти давам честна дума, че дойдох тук не защото са ме намразили червеноризците. Причината е съвсем друга.

— Така ли? А каква е тя?

— Няма да ти кажа. Може би ще разбереш. Но тежко ми, ако разбереш…

Председателят го погледна с недоумение:

— Какво искаш да кажеш?

— Сега няма да ти обясня — измърмори Гереб и тръгна към малката вратичка. Там спря, обърна се още веднъж и каза: — Ако те помоля още веднъж, няма ли да ме приемете обратно?

— Не.

— Тогава… няма да те помоля.

Той побягна и тръшна вратичката. Бока се поколеба за миг. За първи път беше толкова жесток с някого. Той дори понечи да тръгне след него и да извика: „Върни се, но вече никога не прави така!“ — ала внезапно си спомни една сцена. Спомни си смеха на Гереб, с който преди няколко дена той беше побягнал по улица „Пал“. Спомни си как им се подигра, когато двамата с Немечек стояха на тротоара тъжни, с оклюмали глави и в ушите им звучеше презрителният смях на Гереб.

„Не — каза си той, — няма да му извикам да се върне. Той е лошо момче.“

Бока се обърна, за да тръгне към купчините дърва, но спря от учудване. Всички момчета стояха върху купчините, всички до едно бяха наблюдавали разигралата се сцена. Бяха се покачили горе дори онези, които не бяха разпределени по крепостите. Затихнала, цялата малка армия се беше наредила върху симетрично подредените купчини дърва, никой не проронваше дума, всички със затаен дъх бяха очаквали да видят какво ще стане между Бока и Гереб. И когато Гереб си излезе и Бока тръгна към купчините, потисканото вълнение избухна и цялата армия внезапно завика възторжено в хор:

— Ура! — екнаха свежите детски гласчета от купчините дърва и шапките полетяха във въздуха.

— Да живее председателят!

Страхотно изсвирване разцепи въздуха, такова изсвирване, каквото, вероятно не можеше да издаде и парната резачка, колкото и да се надуваше. Това беше остро, победоносно изсвирване. Разбира се, беше свирнал Чонакош. Той се огледа щастливо и заяви весело:

— Брей, никога през живота си не съм свирил с такова удоволствие!

Бока спря насред площадката. Трогнат и щастлив, отдаде чест на армията си. Сега пак си спомни за великия Наполеон. Той е бил обичан така от своята стара гвардия…

Всички видяха разигралата се сцена и всички бяха наясно с Гереб. Не можеха да дочуят разговора на двете момчета при вратичката, но видяха движенията и разбраха всичко. Видяха отрицателния жест на Бока. Видяха, че не му подаде ръка. Видяха, че Гереб си тръгна разплакан. Когато се обърна при вратичката и каза нещо на Бока, всички се сепнаха малко.

Тогава Лесик прошепна:

— Ох… може би сега ще му прости.

Но когато видяха, че Бока клати отрицателно глава и Гереб все пак си отиде, всички избухнаха от възторг.

А когато председателят се обърна към тях, гръмна щастливото „ура!“. Харесваше им, че председателят им не е дете, а сериозен мъж. На всички им се искаше да го прегърнат и разцелуват. Но времето беше военно, не можеха да сторят друго, освен да извикат. Така и сториха, извикаха с пълни гърди, колкото им глас държеше.

— Твърд момък си, батенка! — каза гордо Чонакош. Ала се изплаши и веднага се поправи: — Не „батенка“… извинете… господин председател.

И започна бойното учение. Разнесоха се гръмки команди, между купчините дърва се разтичаха военни части, атакуваха крепостите, на всички страни се разхвърчаха пясъчни бомби. Всеки изпълняваше точно определената му задача. Това още повече засили въодушевлението.

— Ще победим! — носеше се отвсякъде.

— Ще ги разбием!

— Ще вържем пленниците!

— Ще пленим самия Фери Ач!

Само Бока остана сериозен.

— Не се главозамайвайте — каза им той. — Запазете доброто си настроение за след битката. А сега, който иска, може да си върви. Още веднъж повтарям: които утре не дойде навреме, е изменник!

С това обучението свърши. Но никой не искаше да си ходи. Момчетата се разделиха на групи и обсъждаха поведението на Гереб.

Барабаш се провикна пискливо:

— Съюзът на маджунарите! Съюзът на маджунарите!

— Какво искаш? — запитаха момчетата.

— Общо събрание!

Колнаи не беше забравил за общото събрание, което бе обещал да свика и пред което трябваше да даде обяснение защо е оставил да се втвърди съюзният маджун. Той не се зарадва, че ще има събрание.

— Е добре, нека има общо събрание — съгласи се той. — Моля уважаемите членове да се оттеглят встрани.

И уважаемите членове начело със злорадствуващия Барабаш се измъкнаха между купчините дърва чак до оградата, за да проведат общото събрание.

— Да чуем, да чуем! — викаше Барабаш. А Колнаи се обади служебно:

— Откривам събранието. Има думата господин Барабаш.

— Хм, кхм… — прочисти зловещо гърлото си Барабаш. — Уважаемо общо събрание! Господин председателят се надяваше, че заради военното обучение ще се отложи събранието, на което той ще бъде свален.

— Ехе! Ехе! — провикнаха се от противниковата страна.

— Какво ехекате — кресна ораторът, — зная какво говоря! Господин председателят успя да отложи за малко неприятните въпроси благодарение на учението, което проведохме… но повече не може да ги отлага. Защото сега…

Той спря внезапно. На малката вратичка се потропа силно, а напоследък момчетата се стряскаха от всяко почукване. Не знаеха дали не пристига врагът.

— Кой чука? — попита ораторът и всички наостриха уши.

Отново се разнесе силно, нетърпеливо чукане.

— Чукат на вратата — каза с разтреперан глас Колнаи и погледна през една цепнатина между дъските на оградата. После учуден се обърна към момчетата: — Пристигнал е някакъв господин.

— Отвори му де!

Той отвори вратичката. В двора наистина влезе добре облечен господин, в черна пелерина с голяма яка. Имаше голяма закръглена брада и носеше очила. Той спря на прага и се провикна:

— Вие ли сте момчетата от улица „Пал“?

— Да! — отговориха в хор членовете на съюза на маджунарите.

Човекът с наметката влезе и изгледа по-дружелюбно момчетата.

— Аз съм бащата на Гереб — съобщи той, като междувременно затваряше вратичката.

Настъпи тишина. Щом при тях идваше бащата на Гереб, работата беше сериозна. Лесик смушка в ребрата Рихтер:

— Тичай, викни Бока!

Рихтер изтича към парната резачка, където Бока тъкмо обясняваше на момчетата провиненията на Гереб. А господинът с брадата се обърна към тях:

— Защо сте изхвърлили сина ми оттук?

Колнаи пристъпи:

— Защото ни издаде на червеноризците.

— Кои са тези червеноризци?

— Една друга група момчета, които ходят в Ботаническата градина… но сега искат да ни отнемат площадката, защото няма къде да играят на топка. Те са нашите противници.

— Преди малко синът ми се прибра разплакан. Дълго го разпитвах какво му е, но той не искаше да каже. Най-после, когато му заповядах, той призна само толкова, че го обвиняват в предателство. Тогава му рекох: „Вземам си шапката и отивам при тези момчета. Ще поговоря с тях и ще попитам дали това е вярно. Ако не е вярно, ще настоявам да ти се извинят. Но ако е истина, ще си изпатиш, защото баща ти цял живот е бил честен човек и няма да позволи синът му да стане предател“. Така му казах. Ето ме сега тук и ви подканям да кажете откровено, с чисто сърце — предател ли е синът ми или не. Е?

Настъпи мъртва тишина.

— Е? — повтори бащата на Гереб. — Не бойте се от мен. Кажете ми истината. Аз трябва да зная несправедливо ли е обиден синът ми или заслужава наказание.

Никой не отговори. Никой не искаше да огорчи човека с пелерината, който изглеждаше добър и толкова ревниво пазеше честта на малкия си син. А той се обърна към Колнаи:

— Ти каза, че ви е предал. Сега трябва да докажеш това. Кога ви е издал? Как ви е предал?

Колнаи се обърка:

— Аз… аз… само чух…

— Това е нищо. Има ли някой, който е сигурен в това? Кой го е видял? Кой знае?

По това време откъм крепостите се показаха Бока и Немечек. Водеше ги Рихтер. Колнаи въздъхна облекчено.

— Ето — започна той, — там идва… онова малко, русичко момче… това е Немечек… той го е видял. Той знае.

Те изчакаха, докато трите момчета се приближат. Но Немечек се запъти направо към вратичката. Колнаи се провикна:

— Бока! Елате тук!

— Сега не можем — отговори Бока. Почакайте малко. На Немечек му е много лошо, задушава се от кашлицата. Трябва да го изпратя до в къщи…

Когато човекът с наметката чу името на Немечек, той се провикна:

— Ти ли си Немечек?

— Да — отвърна тихичко малкото русичко момче и пристъпи към облечения в черно мъж, който му каза строго:

— Аз съм бащата на Гереб и дойдох тук, за да узная дали моят син е предател или не. Другарчетата ти казаха, че ти си го видял, че ти знаеш. Тогава отговори честно: вярно ли е или не?

Лицето на Немечек изгаряше от температура. Той беше вече сериозно болен. Слепоочията му тупаха, ръцете му пареха. И целият свят наоколо изглеждаше толкова особен… Този брадат чичко с очила, който беше толкова строг към него, както учителят господин Рац, когато мъмреше лоши ученици… и тези вцепенени момчета, които го гледаха… войната… вълненията… всичко… и строгият въпрос, зад който се криеше и това, че ако Гереб наистина е предател, ще си изпати здравата…

— Отговори — подкани го човекът, облечен в черно. — Сега говорете! Отговори! Предател ли е?

И малкото русичко момче отговори смело, с пламнало лице от температурата, с блеснали очи, тихичко, сякаш то беше виновникът, който трябва да признае вината си:

— Не. Не е предател.

Бащата се обърна гордо към останалите:

— Значи ме излъгахте?

Членовете на съюза на маджунарите стояха в недоумение. Не се чуваше звук.

— Ехе! — каза иронично човекът с черната брада. — Значи ме излъгахте! Знаех си, че моят син е честно момче!

Немечек едва се държеше на краката. Той запита скромно:

— Мога ли да си вървя?

Брадатият му се засмя:

— Върви си, малък всезнайко!

И Немечек се затътра към улицата с Бока. Сега вече всичко се сля пред очите му. Пред погледа му танцуваха размазано човекът в черно, улицата, купчините дърва, в ушите му бучаха странни думи. „Момчета на крепостите!“ — пищеше някакъв глас. А друг глас каза: „Предател ли е моят син?“ — и човекът в черно се смееше презрително и от смях устата му порасна и стана голяма колкото входната врата на училището… и през тази врата излезе учителят господин Рац…

Немечек свали шапката си.

— Кого поздравяваш? — запита го Бока. — По цялата улица няма жива душа.

— Поздравих господин учителя Рац — отговори тихо малкото русичко момче.

Бока заплака. Задърпа припряно по стъмнилата се вече улица своя малък приятел.

А на площадката Колнаи се изправи пред човека в черно и каза:

— Извинете, този Немечек е безподобен лъжец. Ние го обявихме за предател и го изключихме от съюза.

Щастливият баща не разбра и се съгласи с него:

— Личи си. Подла мутра. Гризе го съвестта.

И си отиде щастлив, за да прости на сина си. На ъгъла на булевард „Юлои“ човекът в черно видя как Бока се препъваше с Немечек през улицата точно пред клиниката, за да минат на другата страна. Сега и Немечек беше заплакал, много тъжно, много горчиво, с дълбока болка в своето обикновено войнишко сърце, и обхванат от този трескав плач, повтаряше непрекъснато:

— Написаха името ми с малки букви… написаха с малки букви моето бедно, честно име…