Серия
Светът на диска (31)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monstrous Regiment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 56 гласа)

По-долу е показана статията за Чудовищна команда от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Чудовищна Команда
Monstrous Regiment
Автор Тери Пратчет
Първо издание 2003 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр пародия, хумористично фентъзи
Вид роман
Поредица Светът на диска
ISBN ISBN 9544220887

"Чудовищна Команда" (Monstrous Regiment) е тридесет и първата книга от поредицата на Тери Пратчет "Светът на диска". Издадена за пръв път през 2003, в България през 2006 г.

Герои

Главен герой на книгата е Поли Пъркс, момиче, което се опитва да спаси брат си, като влезе в армията преоблечено като момче. Действието се развива в непрекъснато разтърсваната от войни страна Борогравия (най-вероятно името е избрано, за да наподобява това на бивша Югославия). Второстепенни герои са останалите членове на Чудовищната команда - Игорина, вампирката Маладикта, тролката Карборунда, лейтенант Блауз, ефрейтор Страпи и сержант Джакръм. Като епизодични герои се явяват Самюел Ваймс и Анкх-Морпоркската градска стража.

Основни мотиви

     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

По полетата жени и старци събираха пшеницата, смачкана от снощния дъжд, надявайки се да спасят каквото могат. Не се виждаха никакви младежи. Поли забеляза как някои от новобранците поглеждат крадешком ровещите хора и се зачуди дали и те си мислят за същото.

До обяд не видяха друг по пътя, виещ се сред ниските хълмове. Слънцето бе прогонило част от облаците и поне за малко лятото се върна — влажно, лепкаво и леко неприятно, като гост, който не си тръгва от гощавката.

Едно червено петно в далечината се превърна в доста по-голямо петно и накрая — в групичка мъже. Още щом го зърна, Поли знаеше какво иде насреща им. По реакциите на някои от останалите разбра, че не знаеха. Настъпи моментно стълкновение и объркване, докато новобранците се сбутаха едни в други, а после спряха и се оцъклиха.

Ранените бавно се изравниха с тях и бавно ги подминаха. Двама мъже, все още цели, доколкото прецени Поли, влачеха ръчна количка, в която лежеше трети. Други куцаха на патерици или крепяха ръцете си в превръзки през врата, или носеха червени куртки с празен ръкав. Може би най-зле бяха онези като мъжете в хана — с посивели лица, невиждащи очи, здраво закопчали куртки въпреки жегата.

Докато ги подминаваха с несигурна стъпка, един-двама от ранените хвърлиха погледи на новобранците, но лицата им не изразяваха друго, освен ужасяваща решителност.

Джакръм дръпна юздите на коня и измърмори:

— Добре, двайсет минути почивка.

Игор се обърна, кимна към групата неумолимо устремени по пътя си ранени и отрапортува:

— Ражрешете да опитам да им помогна, шержант?

— Скоро ще имаш тая възможност, момко.

— Шержант? — В гласа на Игор прозвуча горчивина.

— О, добре. Щом трябва. Искаш ли едно рамо?

Откъм ефрейтор Страпи се разнесе гаден хилеж.

— Тъй вярно, шержант, няма да е ижлишна малко помощ — с достойнство отвърна Игор.

Сержантът изгледа отряда и кимна:

— Редник Холтър, крачка напред! Отбираш ли нещо от докторлък?

Червенокосият Тонкър стегнато пристъпи напред:

— Колил съм прасета за мама, серж!

— Чудесно! Дума да няма, това е по-ценно от военен хирург. Заминавайте. Двайсет минути, ясно?

— И не давай на Игор да си домъкне сувенири! — подвикна Страпи и отново се разхили със стържещия си смях.

Останалите седнаха на тревата край пътя, а неколцина изчезнаха в храстите. Поли тръгна със същата мисия, но навлезе доста по-навътре и използва момента да нагласи малко чорапите. Имаха навика да се изсулват, ако не внимаваше.

Тя замръзна, долавяйки шумолене зад гърба си, но после се успокои. Все пак наистина внимаваше. Никой не би могъл да види нищо. „Ами ако някой също пикае? Просто ще се прокрадна обратно до пътя и няма да обръщам внимание…“

Когато разтвори храстите, Лофти скочи с панталони до глезените и лице, червено като ряпа.

Поли не се сдържа. Може би заради чорапите. Може би заради умолителния израз на Лофти. Когато някой излъчва сигнал „Не гледай!“, очите действат по своя воля и се насочват точно натам, накъдето не трябва. Лофти подскочи, дърпайки дрехите си.

— Не, виж, няма нищо… — започна Поли, но прекалено късно. Момичето беше избягало.

Поли се вторачи в храстите и се замисли: „Дявол го взел! Две сме! Но какво да й кажа? Няма проблем, и аз съм момиче. Можеш да ми се довериш. Можем да бъдем приятелки. О, и един добър съвет за чорапите?“

 

 

Игор и Тонкър се върнаха късно, без да отронят дума. Сержант Джакръм не каза нищо. Отрядът пое отново.

Поли маршируваше отзад с Карборунд. Това й даваше възможност да държи под око Лофти, или както изобщо се казваше. За пръв път Поли наистина се вгледа в нея. Тя не се набиваше на очи, защото все беше в сянката на Тонкър. Беше ниска, макар че сега, когато Поли знаеше, че е момиче, би било по-редно да се нарече „дребничка“, мургава и тъмнокоса и имаше странен, самовглъбен израз. И винаги крачеше до Тонкър. Всъщност, като се замисли човек, и винаги спеше до него.

„Аха, значи това било! Следва приятеля си!“ — помисли си Поли. Беше някак романтично. И много, много глупаво. След като вече знаеше, че не бива да се води по дрехите и прическата, забеляза всички онези малки детайли, които издаваха, че Лофти е момиче, и то момиче, което не е дообмислило нещата. Видя я как шепне нещо на Тонкър, който се извърна и изгледа Поли с внезапна омраза и с известна заплаха.

Не мога да й призная — реши. — Тя ще му каже. Не мога да си позволя да се издам. Вложих твърде много от себе си. Не е само това, че си отрязах косата и нося панталони. Аз планирах…

О, да… плановете.

Всичко започна ненадейно от едно чудато хрумване, но се доразви в план. Първо, Поли се зае да наблюдава внимателно момчетата. Това предизвика обнадежден ответ от страна на неколцина мераклии, обречени на провал. Тя изучаваше походката им, вслушваше се в ритъма на онова, което сред момчетата минаваше за разговор, забеляза как се сръгват един-друг за поздрав. Това беше нов свят.

Макар че фигурата й бездруго бе доста мускулеста за момиче, тъй като поддържането на голяма странноприемница се изразява главно в мъкнене на тежки предмети, тя пое и част от по-грубата работа, което порядъчно загруби ръцете й. Дори навличаше под дългата си пола старите панталони на брат си, за да свикне с усещането.

За подобно нещо някоя жена можеше да си изяде боя. Мъжете носят мъжки дрехи, а жените — женски. Обратното бе „скверно Поругание за Нуган“, по думите на отец Джуп.

„И вероятно това е тайната на успехът ми досега — помисли си тя, прегазвайки една локва. — Хората не очакват да видят жена с панталони. За случайния наблюдател мъжките дрехи, късата коса и леко полюшващата се походка са достатъчни да бъдеш мъж. О, и втори чифт чорапи.“

Това също я човъркаше. Някой я беше разкрил, както и тя — Лофти. И не я издаде. Тя се беше усъмнила във Веждата, но отхвърли предположението. Той щеше да я изпее на сержанта, просто бе от този тип хора. Сега допускаше, че е Маладикт, но може би само защото през цялото време той си даваше толкова компетентен вид.

Карбор… не, той се беше гипсирал, пък и във всеки случай… не, не и тролът. А Игор фъфлеше. Тонкър? Все пак той би трябвало да знае за Лофти, така че може би… Не, понеже защо му е да й помага? Не, да си признае на Лофти щеше да й навлече само неприятности. Най-добре беше да се погрижи момичето да не я издаде покрай себе си.

Дочу как Тонкър шепне на приятелката си:

— … току-що беше умрял, така че той му отряза единия крак и ръката и ги заши на тия, дето им трябваха, сякаш закърпва кръпка! Да го беше видяла! Чак не смогваш да следиш пръстите му! И има всякакви мазила, дето… — Гласът му затихна. Страпи отново викаше нещо на Уозър.

— Тоз Страпи бая ми лази по жилите — промърмори Карборунд. — Кво шъ ка’еш да му откина тиквата, се едно по случайност?

— По-добре недей — отвърна Поли, но известно време се наслаждаваше на идеята.

Стигнаха до едно кръстовище, където пътеката от планините се сливаше с онова, което минаваше за главен път. Беше претъпкан с всевъзможни каруци, ръчни колички, хора, подкарали стада от крави, баби, натоварили цялото имущество на гърбовете си, прасета и деца… и всички се бяха запътили в една посока.

Обратната на тази, в която вървеше отрядът. Потокът от хора и животни го обливаше като река, обтичаща неудобна скала. Новобранците се скупчиха. Налагаше се, ако не искаха да бъдат повлечени от кравите.

Сержант Джакръм се изправи на ритлата:

— Редник Карборунд!

— Да, сержант? — избоботи тролът.

— Мини отпред!

Това помогна. Потокът все още напираше, но поне се разцепваше малко по-напред и правеше място на отряда. Никой не искаше да се сблъска с макар и бавно движещ се трол.

Но докато ги подминаваха забързани, хората ги гледаха особено. Една старица се откъсна за миг и преди тълпата да я погълне отново, тикна самун стар хляб в ръцете на Тонкър с думите: „Бедните момчета!“

— Какво става, сержант? — попита Маладикт. — Тези приличат на бежанци!

— Подобни приказки всяват Тревога и Униние! — кресна ефрейтор Страпи.

— О, значи просто са тръгнали по-отрано, за да избегнат блъсканицата по празниците? — каза Маладикт. — Прощавайте, объркал съм се. Сигурно заради жената, помъкнала цяла копа сено на гърба си, която току-що подминахме.

— Знаеш ли какво може да ти се случи за нагло отношение към висш офицер? — изджавка Страпи.

— Не! По-лошо ли е от онова, от което тези хора бягат, каквото и да е то?

— Сам постъпи в армията, господин Кръвопиецо! Ще се подчиняваш на заповедите!

— Добре! Но не си спомням някой да ми е заповядал да не мисля!

— Стига толкова! — рязко се намеси Джакръм. — Без много крясъци там долу! Движение! Карборунд, ако хората не правят път, поразбутай ги, чуваш ли?

Продължиха напред. След известно време тълпата пооредя и насрещният порой от хора се превърна в ръмеж. От време на време се изравняваха с по някое семейство или със самотна, забързана, превита под тежестта на товара си жена. Един старец с мъка тикаше ръчна количка, препълнена с репи. „Взимат дори реколтата от нивичките си — помисли си Поли. — И всички се движат някак полутичешком, сякаш нещата ще се пооправят, щом застигнат тълпата отпред. Или може би стига само да подминат отряда.“

Направиха път на една старица, превита на две под тежестта на черно-бяло прасенце. А после пред тях остана само пътят, изровен и кален. Над полята от двете им страни се надигаше смълчана и хладна следобедна мъгла. След шума от бежанците тишината в околността изведнъж стана угнетителна. Единственият звук бе тежкото шляпане на ботушите им.

— Разрешете да попитам, сержант? — обади се Поли.

— Да, редник? — вдигна вежди Джакръм.

— Колко остава до Плоц?

— Не им трябва да знаят, серж! — намеси се Страпи.

— Около девет километра — пренебрегна го Джакръм. — Там в щаба ще получите униформи и оръжие.

— Това е военна тайна, серж! — проточи глас Страпи.

— Можем да си държим очите затворени, тъй че да не виждаме с какво сме облечени, става ли така? — подметна Маладикт.

— Стига, редник Маладикт — скастри го Джакръм. — Просто върви напред и си мери приказките.

Продължиха нататък. Пътят стана още по-кален. Задуха лек ветрец, но вместо да разнесе мъглата, само я накълби по влажните полета в засукани, хладни и отблъскващи форми.

Слънцето се превърна в оранжево кълбо.

Поли забеляза как нещо голямо и бяло се рее над полето, носено от вятъра. Отначало реши, че е бяла чапла, малко окъсняла с миграцията. Но птицата очевидно се рееше във въздуха. Спусна се надолу веднъж-дваж и после, подхваната от порива на вятъра, профуча по пътя и се пльосна в лицето на Страпи.

Той запищя. Лофти грабна пърхащото нещо. То беше влажно и се разпердушини в ръцете му… ръцете й, свличайки се по ръкомахащия ефрейтор.

— Това е само лист хартия — каза тя на Страпи, който се впусна да го разкъсва.

Знаех — изджавка той. — Не съм те питал!

Поли вдигна едно от късчетата. Хартията беше тънка и окаляна, но тя разчете думата „Анкх-Морпорк“. Нечестивият град. А талантът на Страпи автоматично правеше всичко, срещу което той бе против, да изглежда привлекателно.

— Анкх-морпоркски вестник… — прочете тя на глас, преди ефрейторът да го измъкне от ръката й.

— Не може да четеш всичко, което ти попадне, Пръц! — изкряска той. — Не знаеш кой го е писал! — Хвърли прогизналите късчета хартия в калта и ги стъпка. — Така, а сега продължаваме!

Поеха отново. Когато всички закрачиха що-годе в ритъм, вперили очи в краката си или в мъглата пред тях, Поли вдигна дясната ръка до гърдите си и внимателно обърна длан нагоре, за да погледне полепналото късче хартия.

„Никаква капитулация пред съюза“ казва херцогинята (97 г.)

от Уилям дьо Слов, долината на Нек,

7 сектомври

 

Борогравски войски, подкрепени от лорд В

лека пехота, завзеха Некската крепост тази сут

след жестоки ръкопашни схват

тяхното въоръжение, което е

били нападнати остатъ

борогравските сили ожес

Негова светлост командир сър С

каза за „Вестника“, че

капитулацията била отхв

според вражеския команди

куп дебеловрати тъпанари, не

във вестника.

Както става ясн

отчаяно полож

поголовен гла

из цялата стр

Няма алтерн

нашествен

„Но ние печелим войната, нали? Защо тогава се говори за капитулация? И какво е «съюзът»?“

От друга страна, я гризеше проблемът със Страпи. Личеше си, че той лази и по нервите на Джакръм със своето перчене, с цялото това… ъ-ъ… чорапчене, сякаш командването всъщност се полага на него. Може би всичко се дължеше на противното му излъчване, но…

— Ефрейтор? — подхвана тя.

— Да, Пръц? — Носът на Страпи все още бе доста зачервен.

— Печелим войната, нали? — беше се отказала да го поправя.

На мига целият отряд наостри уши.

— Това не е твоя грижа, Пръц! — сопна се ефрейторът. — Твоята работа е да воюваш!

— Тъй вярно, ефрейтор. Значи… ще воювам от печелившата страна, нали?

— Охо, тук си имаме един, дето задава твърде много въпроси, серж! — подвикна Страпи.

— Да, не задавай въпроси, Пъркс — разсеяно подхвърли Джакръм.

— Значи губим, така ли? — намеси се Тонкър.

Страпи се извърна и изкряска:

— Отново всяваш Тревога и Униние, а? Значи помагаш на врага!

— Да, стига приказки, редник Холтър! — обади се Джакръм. — Окей? Сега, хайде…

— Холтър, поставям те под арест за…

Ефрейтор Страпи, думичка в раковинообразното ти ушенце, моля? Вие на място! — ревна сержантът, смъквайки се от фургона.

Джакръм се върна петнайсетина метра обратно по пътя. Хвърляйки кръвнишки погледи към отряда, ефрейторът заситни след него.

— Закъсахме ли? — обади се Тонкър.

— Ти как мислиш? — заяде се Маладикт.

— Със сигурност — умърлуши се Шафти. — Страпи винаги ще измисли нещо да те набута.

— Спорят — забеляза Маладикт. — Което е странно, не мислите ли? Предполага се ефрейторът да се подчинява на заповедите на сержанта.

— Но ние печелим войната, нали? — промърмори Шафти. — Тъй де, знам, че още не е свършила, но… тъй де, нали получихме оръжия и ще… ами, те ще ни обучат, нали така? Сигурно дотогава всичко ще е свършило, а? Всички казват, че ние печелим!

— Ще попитам Херцогинята във вечерната си молитва — каза Уозър.

Останалите от отряда се спогледаха с взаимно разбиране.

— Да, добре, Уоз — любезно рече Тонкър. — Непременно я попитай.

Слънцето бързо залязваше, полускрито в мъглата. Тук, на калния път сред мокрите поля, внезапно стана ужасно студено.

— Май никой освен Страпи не твърди, че печелим — обади се Поли. — Просто разправят, че всички викат, че ние печелим.

— Мъжете, които Игор… закърпи, не разправяха така — намръщи се Тонкър. — Само повтаряха „копеленца нещастни, ако имате малко акъл в главата, ще офейкате“.

— Благодаря, че сподели — смръщи се Маладикт.

— Като че ли всички ни съжаляват — забеляза Поли.

— Ами да, и аш шъщо, пък аш шъм от наш — каза Игор. — Някои от онежи мъже…

— Хайде, хайде, стига сте дрънколевили — кресна Страпи, който с маршова стъпка се върна при тях.

— Ефрейтор? — тихо подхвърли сержантът, стоварвайки се обратно във фургона.

Страпи спря, след което с пропит от сладникавост и сарказъм тон продължи:

— Извинете ме. Със сержанта бихме били задължени, ако вие, бъдещи герои, бихте се присъединили към нас за едно леко походче? Прелестно! А по-нататък ще получите и бродерийки. Бързо напред, госпожички!

Поли чу как Тонкър шумно пое дъх. Страпи се извърна, очите му бяха светнали в злобно очакване.

— О, на някой не му се нрави да го наричат госпожица, а? Боже мой, редник Холтър, колко още има да учиш, нали? Ти си малко мамино момиченце, докато не направим мъж от теб, ясно? А не ми се мисли колко ще отнеме това. Движи се!

„Аз знам — каза си Поли, като тръгнаха. — Отнема около десет секунди и чифт чорапи. Един чорап, ако ще ставаш Страпи.“

 

 

Плоц се оказа същият като Плюн и даже по-зле, защото беше по-голям. Дъждът заваля отново, когато наближиха покрития с калдъръм площад. Тук сякаш винаги валеше. Сградите бяха сиви, а приземните им стени — изцапани с кал. Улуците преливаха и изливаха дъждовните води на калдъръма, ръсейки пръски по новобранците. Не срещнаха нито един човек. Поли забеляза хлопащи на вятъра отворени прозорци и останки от покъщнина по улиците и си спомни хората, които бързаха по пътя. Тук нямаше жива душа.

Сержант Джакръм се смъкна от фургона, докато Страпи с крясъци ги строяваше в линия, и взе думата, оставяйки ефрейторът да се мръщи встрани.

— Това е прекрасният Плоц! — подхвана той. — Добре го огледайте, щото ако ви убият и отидете в ада, да не ви дойде като шок! Ще бивакувате в онази казарма там, дето е военна собственост! — Той посочи някаква порутена каменна сграда, която изглеждаше горе-долу толкова военна, колкото склад. — Ще ви дадат униформи. А утре ще направим един хубав дълъг поход до Кроц, където ще пристигнете момчета и ще си тръгнете мъже. Да не би да казах нещо смешно, Пъркс? Не? И аз така мисля! Мирно! Това значи да застанете изпънати!

— Това значи мирно! — кресна Страпи.

През площада към тях идваше млад мъж, яхнал уморен и кльощав кафяв кон, който доста му подхождаше, понеже самият ездач беше уморен и кльощав. Хилавостта му се подчертаваше от факта, че носеше мундир, който очевидно бе направен за два-три номера по-едър човек. Същото се отнасяше и за шлема му. „Сигурно му е сложил подплънки — реши Поли. — Веднъж да кихне и ще го захлупи до носа.“

Когато офицерът приближи, сержант Джакръм изкозирува:

— Джакръм, сър. Вие сигурно сте лейтенант Блауз, сър?

— Отлично, сержант.

— Това са новите попълнения от околията нагоре по течението, сър. Чудесен отбор мъжаги, сър.

Ездачът проточи врат към отряда. Всъщност се надвеси през врата на коня, изливайки дъжда от шлема си.

— Това ли е всичко, сержант?

— Дасър.

— Повечето изглеждат доста млади — забеляза лейтенантът, който нямаше вид на много възрастен.

— Дасър.

— А онзи не е ли трол?

— Дасър. Чудесно забелязахте, сър.

— А онзи с шевовете по цялата глава?

— Това е Игор, сър. Един вид особен клан, сър, живеят горе в планините.

— Бойци ли са?

— Могат да разчленят човек много бързо, сър, доколкото разбирам — отвърна Джакръм, без да трепне.

Младият лейтенант въздъхна:

— Е, вярвам, че всичките си ги бива. Добре, тогава, ъ-ъ… мъжаги, имам…

— Наострете уши и слушайте какво ви говори лейтенантът! — изрева Страпи.

Лейтенантът потръпна.

— … благодаря ви, ефрейтор — съвзе се той. — Мъжаги, имам добра новина — подхвана наново, но тонът му не беше на щастлив вестител. — Сигурно сте очаквали да прекарате седмица-две в учебния лагер в Кроц, нали? Е, с радост мога да ви съобщя, че… войната напредва така… така… така добре, че ще отидете направо на фронта.

Поли долови няколко ахвания и кикота на Страпи.

Всички ще отидете на линиите — каза лейтенантът. — Вие също, ефрейтор. Моментът да действате най-накрая дойде!

Кикотът секна.

— Извинете, сър? — позеленя Страпи. — На фронта? Но нали знаете, че съм… ами, нали знаете за специалните задължения…

— Заповедите ми гласяха всички физически годни мъже, ефрейтор! Предполагам, че млад човек като вас няма търпение да се хвърли в боя след всичките тези години, нали?

Страпи замълча.

— При все това — продължи лейтенантът, тършувайки под прогизналото си наметало — нося пратка за вас, сержант Джакръм. Дългоочаквана без съмнение.

Джакръм предпазливо пое пакета.

— Благодаря, сър, ще го погледна после…

— Напротив, сержант Джакръм! — прекъсна го Блауз. — Последните ви новобранци трябва да видят това, тъй като сте както боец, така и „баща на бойци“! Така че редно е да видят как един боец получава наградата си: почетно освобождаване от военна служба, сержант! — Блауз сякаш поднесе думите със сметана и черешка.

Освен дъжда сега единственият шум идваше от Джакръм, който бавно разкъсваше пакета с дебелия си пръст.

— О! — рече той, като че ли потресен. — Добре. Портрет на херцогинята. Този ми е осемнайсетият. О, и о-о, лист хартия, на който пише, че това е медал, значи май вече и тенекето ни е свършило. О, и уволнението ми с печат на собствения подпис на херцогинята! — Той обърна пакета наопаки и го разтръска. — Ама нито монетка от заплатата ми за последните три месеца.

— Три пъти мощно ура за сержант Джакръм! — насили се лейтенантът към дъжда и вятъра. — Хип-хип…

— Но нали ни трябва всеки мъж, сър! — обърна се Джакръм.

— Съдейки по бележките по тази пратка, сержант, май ви е следвала от години. Знаете военните. Това, опасявам се, е официално освобождаване от длъжност. Не мога да го анулирам. Съжалявам.

— Но… — започна Джакръм.

— Носи подписа на херцогинята, сержант. Ще го оспорвате ли? Казах, че съжалявам. Пък и какво бихте правили? Няма да набираме повече войници.

— Какво? Но нали все ни трябват хора, сър! — запротестира Джакръм. — А аз отново съм в ред, добре съм, издръжлив съм като кон…

— Вие бяхте единственият, който се върна с нови попълнения, сержант. Това е положението.

Сержантът се поколеба за момент и после изкозирува.

— Дасър! Тъй вярно, сър! Ще се погрижа да се настанят новаците, сър! Чест бе да служа, сър!

— Може ли да попитам нещо? — обади се Маладикт.

— На офицер не се говори свойски, редник — сопна се Джакръм.

— Не, нека каже, сержант. Все пак положението е… необичайно. Да, друже?

— Правилно ли чух, че ще влезем в бой без обучение, сър?

— О, ами, повечето от вас почти сигурно ще бъдат копиеносци, ха-ха — нервно се засмя лейтенантът. — Това не иска много учене, а? Трябва само да знаете кой край е предният, ха-ха. — Той придоби убийствено измъчен вид.

— Копиеносци? — повтори Маладикт с изненада.

— Чу лейтенанта, редник! — сряза го сержантът.

— Да, сър. Благодаря, сър. — Маладикт пристъпи обратно в строя.

— Има ли други въпроси? — Блауз огледа редицата. — Чудесно тогава. Тръгваме с последната лодка в полунощ. Продължавайте, сержант… засега. Какво беше още… а, да. Ще ми трябва свръзка.

— Който иска да бъде свръзка на лейтенанта, крачка напред! Не ти, редник Маладикт! — озъби се сержантът.[1]

Никой не помръдна.

— Е, хайде сега — сконфузи се лейтенантът.

Поли бавно вдигна ръка:

— Какво е свръзка, сър?

Сержантът тъжно се усмихна.

— Добър въпрос — въздъхна той. — Свръзка е нещо като личен асистент, който се грижи за офицера. Носи му храната, поддържа го в изряден вид, такива неща. За да може да изпълнява задълженията си по-адекватно.

Игор пристъпи напред.

— Игорите ша швикнали да шлужат, шержант.

Използвайки удивителната дарба да оглушее и частично ослепее, притежавана дори от най-нервните офицери, сержантът, изглежда, не го забеляза. Той се втренчи в Поли.

— Ами ти, редник?

— Редник Пъркс е работил в кръчма, сър — услужливо подхвърли сержантът.

— Прекрасно. Яви се в щаба ми в кръчмата в шест, редник Пъркс. Продължавайте, сержант.

Докато кльощавият кон се отдалечаваше с клатушкане, сержант Джакръм впи поглед в отряда, но без истински хъс. Явно действаше по инерция, а умът му беше другаде.

— Не ми стойте там като истукани! Вътре има униформи и оръжие! Идете да се екипирате! Ако искате манджа, сгответе си я сами! Веднага! Ходоммм мммарш!

Отрядът се втурна към казармата, тласкан от порива на гръмогласието му. Но Поли се поколеба. Ефрейтор Страпи не беше помръднал, откакто му секна хилежът. Стоеше, втренчил празен поглед в земята.

— Добре ли сте, ефрейтор? — попита тя.

— Махай се, Пръц! — отвърна той с глух глас, което беше доста по-лошо от обичайното му сприхаво кряскане. — Просто се разкарай, ясно?

Тя сви рамене и последва останалите. Но бе забелязала димящата влага около краката на ефрейтора.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи — свръзка / ординарец на английски с „batman“ Б.пр.