Серия
Светът на диска (31)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monstrous Regiment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 56 гласа)

По-долу е показана статията за Чудовищна команда от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Чудовищна Команда
Monstrous Regiment
Автор Тери Пратчет
Първо издание 2003 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр пародия, хумористично фентъзи
Вид роман
Поредица Светът на диска
ISBN ISBN 9544220887

"Чудовищна Команда" (Monstrous Regiment) е тридесет и първата книга от поредицата на Тери Пратчет "Светът на диска". Издадена за пръв път през 2003, в България през 2006 г.

Герои

Главен герой на книгата е Поли Пъркс, момиче, което се опитва да спаси брат си, като влезе в армията преоблечено като момче. Действието се развива в непрекъснато разтърсваната от войни страна Борогравия (най-вероятно името е избрано, за да наподобява това на бивша Югославия). Второстепенни герои са останалите членове на Чудовищната команда - Игорина, вампирката Маладикта, тролката Карборунда, лейтенант Блауз, ефрейтор Страпи и сержант Джакръм. Като епизодични герои се явяват Самюел Ваймс и Анкх-Морпоркската градска стража.

Основни мотиви

     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

Не ги тикнаха в килия, въпреки че минаха покрай доста. Имаше безброй мрачни каменни коридори, безброй тежки врати с решетки, безброй стрели и безброй въоръжени мъже, чиято работа очевидно ставаше интересна, ако всички стрели изчезнеха. Затвориха ги в кухня. Беше огромна и очевидно не от местата, където се кълцат подправки и консервират гъби. В мрачно, мръсно, окадено със сажди хале като това готвачите сигурно бяха приготвяли ядене за стотици гладни мъже. От време на време вратата се отваряше и мрачни фигури се вглеждаха в тях. Нито веднъж някой не каза и дума.

— Очаквали са ни — промърмори Шафти. Всички седяха на пода, опрели гърбове в огромен древен касапски тезгях, освен Игорина, която се суетеше около Уозър.

— Не може да са вдигнали асансьора досега — възрази Поли. — Много яко заклиних онзи камък.

— Тогава сигурно перачките са ни издали — допусна Тонкър. — Госпожа Енид не ми се понрави.

— Вече няма значение, нали? — сви рамене Поли. — Това единствената врата ли е?

— На онзи край има склад. Без изход, освен една решетка в пода.

— Можем ли да се измъкнем оттам?

— Само накълцани.

Загледаха се унило в далечната врата. Тя се отвори отново и от силуетите зад нея долетя приглушен разговор. Тонкър се опита да се промъкне към освободения вход и откри, че е внезапно запълнен от мъже със саби.

Поли се извърна да погледне Блауз, който се бе тръшнал до стената и зяпаше с празен поглед нагоре.

— Най-добре да ида да му кажа — предложи тя. Тонкър сви рамене.

Блауз сведе очи и анемично се усмихна, когато Поли приближи.

— А, Пъркс! Почти успяхме, а?

— Съжалявам, че ви разочаровахме, сър. Разрешете да седна, сър?

— Разполагай се на твърде хладните плочи като у дома си — покани я той. — И всъщност, опасявам се, че аз ви разочаровах.

— О, не, сър…

— Вие бяхте първите под моя команда — прекъсна я Блауз. — Е, освен ефрейтор Дребб, но той беше седемдесетгодишен и еднорък, горкият. — Той потърка слепоочията си. — Всичко, което трябваше да направя, бе само да ви заведа до долината. Нищо повече. Но не, аз безразсъдно мечтаех за свят, в който някой ден всички ще носят блаузи. Или ще ги ядат вероятно. Трябваше да послушам сержант Джакръм! О, ще видя ли отново скъпата си Емелин?

— Не зная, сър.

— Това беше по-скоро риторичен вик на отчаяние, отколкото същински въпрос, Пъркс.

— Съжалявам, сър. — Тя пое дълбоко дъх, в готовност да се впусне в ледените дълбини на истината. — Сър, трябва да знаете, че…

— И се опасявам, че щом разберат, че не сме жени, ще ни тикнат в големите тъмници — продължи лейтенантът. — Много големи и много мръсни, както разбрах. И много претъпкани.

— Сър, ние сме жени, сър.

— Да, браво на теб, Пъркс, но няма нужда да се преструваме повече.

— Не ме разбрахте, сър. Ние наистина сме жени. Всичките.

Блауз нервно се усмихна.

— Мисля, че малко си се… объркал, Пъркс. Спомням си, че и с Ригълсуорт се случи нещо подобно…

— Сър…

— … въпреки че, трябва да призная, много го биваше да избира пердета…

Не, сър. Аз бях… аз съм момиче, но си отрязах косата и се престорих на момче, и взех шилинга, сър. Приемете го на доверие, сър, защото наистина не ми се ще да ви описвам подробности. Изиграхме ви номер, сър. Е, всъщност не точно номер, но ние, всичките, си имахме причини да бъдем някъде другаде, сър, или поне да не сме там, където бяхме. Излъгахме.

Блауз се втренчи в нея:

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Аз съм от женски пол. Уверявам се ежедневно, сър.

— И редник Холтър?

— Да, сър.

И Лофти?

— О, да, сър. И двете, сър. Не питайте друго, сър.

— Ами Шафти?

— Очаква бебе, сър.

Блауз изведнъж се ужаси:

О, не! Тук ли?

— Не и в близките няколко месеца, сър, поне така си мисля.

— А горкият дребничък редник Гуум?

— Момиче, сър. И Игор всъщност е Игорина. А Карборунд, където и да е в момента, в действителност е Джейд. Не сме сигурни за ефрейтор Маладикт. Но останалите от нас определено имат розови одеялца, сър.

— Но вие не се държите по женски!

— Не, сър. Държахме се по мъжки, сър. Съжалявам, сър. Искахме само да открием мъжете си или да избягаме, или да докажем нещо. Съжалявам, че се случи на вас, сър.

— И си сигурен, че не бъркаш за всичко това, така ли?

„Какво очаква да му кажа? — запита се Поли. — Опа, сега като се замисля, ами, да, все пак сме истински мъже?“ — Тя се ограничи да отвърне:

— Да, сър.

— Значи… не се казваш Оливър, така ли? — Лейтенантът явно имаше големи затруднения да преглътне новата ситуация: не спираше да задава един и същ въпрос по различни начини с надеждата да получи някакъв по-различен отговор от онова, което не искаше да чуе.

— Не, сър. Казвам се Поли, сър…

— О? Знаеш ли, че има една песен за…

Да, сър — твърдо го прекъсна тя. — Честно казано, предпочитам да не си я тананикате дори със затворена уста.

Блауз зарея леко нефокусиран поглед в далечната стена. „О, боже!“ — каза си Поли.

— Поели сте ужасен риск — замислено рече той. — Бойното поле не е място за жени.

— Тази война не се ограничава с бойните полета. В такива времена панталоните са най-добрият приятел на едно момиче, сър.

Блауз отново потъна в мълчание. Внезапно на Поли й дожаля за него. Той беше един вид глупец, по онзи специален начин, по който много умните хора изглупяваха, но не беше лош човек. Държеше се добре с отряда и мислеше за тях. Не заслужаваше това.

— Съжалявам, че ви намесихме, сър — обади се тя.

Блауз вдигна очи.

— Съжаляваш? — За нейно удивление изглеждаше по-весел, отколкото през целия ден. — Боже мой, не трябва да съжаляваш! Знаеш ли нещо от историята, Поли?

— Може ли да се придържаме към Пъркс, сър? Аз съм все още войник. Не, не знам много от историята, сър. Поне не много, на което да вярвам.

— Значи не си чувала за амазонките от Самотрип? Най-страховитата бойна сила в течение на столетия. Всичките жени! Абсолютно безмилостни в битка! Изкусни стрелци с големите лъкове, макар че за да опънат докрай тетивата, е трябвало да си отрежат една от, ъ-ъ… мм… вие, момичета, нали не сте си отрязали една от, ъ-ъ, мм…

— Не, не сме си отрязвали нито една от ъъммите, сър. Само косата.

Блауз изглеждаше невероятно облекчен.

— Е, а за телохранителките на цар Самюъл в Хоуондаленд? Всичките били по два метра високи и смъртоносни с копията. В Клач, разбира се, има много предания за жени-воини, които се сражавали рамо до рамо с мъжете си. Страховити и безстрашни. Мъжете по-скоро биха дезертирали, отколкото да се изправят пред жени, Пъркс. Не могат да се справят с тях.

Поли отново изпита леко неустойчивото усещане, че се е опитала да прескочи плет, който се е оказало, че липсва. Тя потърси убежище във въпроса:

— Какво мислите, че ще се случи сега, сър?

— Представа нямам, Пъркс. Мм… какво я е прихванало малката Гуум? Някакъв вид религиозна мания?

— Може би, сър — предпазливо рече тя. — Херцогинята й говори.

— О, боже — въздъхна Блауз. — Тя…

Вратата се отвори. През нея се изнизаха дузина войници и се наредиха от двете й страни. Бяха с различни униформи — предимно злобенски, но Поли разпозна и няколко анкх-морпоркски или каквито там ги наричаха. Всичките бяха въоръжени и държаха оръжията си с вида на хора, които очакват, че ще се наложи да ги използват.

След като войниците се строиха със свирепо изражение към отряда, ги последва по-малка група. И тези бяха с различни униформи, само че доста по-скъпи. Носеха ги офицери — висши, съдейки по надменните им физиономии. Най-високият от тях, още по-дълъг заради стърчащия си, окичен с пера кавалерийски шлем, изгледа изотгоре жените. Имаше бледосини очи и изразът му подсказваше, че всъщност не иска да вижда нищо в това помещение, освен ако преди това не е било щателно почистено.

— Кой е офицерът тук? — попита той. Звучеше като адвокат.

Блауз стана и отдаде чест.

— Лейтенант Блауз, сър, Десета пехота.

— Ясно. — Мъжът се обърна към придружаващите го офицери. — Смятам, че вече можем да освободим стражата, как мислите? Този въпрос трябва да се реши тихо. И, за бога, не може ли да намерим някакви панталони за този човек?

Последва известно мърморене. Дългучът кимна на сержанта от стражата. Въоръжените мъже се изнизаха навън и вратата се затвори.

— Аз съм лорд Ръждьо — представи се той. — Оглавявам анкх-морпоркските части тук. Поне — подсмръкна — военните части. Добре ли се отнесоха с вас? Не ви малтретираха? Виждам, че една… млада дама лежи на пода.

— Тя е в несвяст, сър — каза Поли. Сините очи се спуснаха върху нея.

— А вие сте?…

— Ефрейтор Пъркс, сър — изкозирува Поли. Доста от офицерите я загледаха със зле сподавена насмешливост.

— А! Значи вие сте тази, която търси брат си? — заинтригува се лорд Ръждьо.

— Откъде знаете коя съм?

— Ние сме, м-м, ефикасна армия. — Сега и лордът си позволи усмивчица. — Вашият брат се казва Пол?

— Да!

— Ще го открием рано или късно. Както разбрах, и друга дама търси един младеж?

Шафти притеснено направи реверанс.

— Аз, сър.

— И него ще открием, стига да ни кажете името му. А сега, моля, слушайте ме внимателно. Вие, госпожице Пъркс, и останалите от вас, ще бъдете изведени оттук съвсем непокътнати и придружени до вътрешността на страната ви докъдето могат да стигнат патрулите ни, което, мисля, ще е доста дълго разстояние. Дотук разбрахте ли? Ще получите онова, за което сте дошли. Не би ли било чудесно? И няма да се върнете тук. Тролът и вампирът бяха заловени. Същата оферта важи и за тях.

Поли гледаше офицерите. Изглеждаха нервни…

… освен един отзад. Тя беше решила, че всичките стражи са си отишли, но макар че този мъж бе облечен като страж — точно така, облечен като страж, при това зле — не се държеше като такъв. Подпираше се на стената до вратата, пушеше цигара и се хилеше. Сякаш присъстваше на шоу.

— Това тъй щедро предложение — продължи Ръждьо — се отнася и до вас, лейтенант… Блауз, нали? Но във вашият случай ще бъдете освободен условно — предлагаме ви къща в Злобения, доста приятна, както ми казаха, здравословни разходки из природата и всякакви подобни неща. Бих добавил, че тази оферта не бе предложена на висшите ви офицери тук.

„Защо тогава я предлагате на нас? — запита наум Поли. — Да не сте уплашени? От шепа момичета? Няма никаква логика…“

Иззад офицерите мъжът с цигарата й намигна. Униформата му беше много старомодна — древен шлем, нагръдник, малко ръждясала ризница и големи ботуши. Носеше я сякаш е навлякъл работните си дрехи. За разлика от ширитите и блясъка на останалите, единственото послание на неговите дрехи беше, че не възнамерява да пострада. Поли не забеляза никакви отличителни знаци освен малка значка, окачена на нагръдника.

— Ако ме извините за малко — каза Блауз, — бих искал да се консултирам с момчетата си.

— Момчета? — възкликна Ръждьо. — Та това са шепа жени, човече!

— Но в този момент, сър — хладно отвърна лейтенантът, — не бих ги разменил за които и да е шестима мъжаги. Бихте ли изчакали навън, господа?

В дъното на групата зле облеченият тип избухна в тих смях. Чувството му за хумор обаче не бе споделено от останалите.

— Невъзможно е дори да помислите да отхвърлите това предложение! — втрещи се лорд Ръждьо.

— Въпреки това, сър, ще отделим няколко минути. Смятам, че дамите биха предпочели известно уединение. Една от тях очаква бебе.

— Какво, тук? — като един, групата се дръпна назад.

— Има още време, струва ми се. Но ако бихте изчакали отвън…

Когато офицерите се оттеглиха в мъжката сигурност на коридора, лейтенантът се обърна към отряда:

— Е, момчета? Трябва да кажа, че това е много привлекателна оферта за вас.

— Не и за нас — възрази Тонкър. Лофти кимна.

— Нито за мен — каза Шафти.

— Защо не? — удиви се Блауз. — Ще намериш съпруга си!

— Може да се окаже малко трудничко — смутолеви тя. — Както и да е, какво ще правим с нашествието?

— Няма да ме изпратят вкъщи като колет — заяде се Игорина. — А този във всеки случай имаше противна костна структура.

— Е, редник Гуум не може да се включи в момента — въздъхна Блауз, — така че оставаш ти, Поли.

— Защо го правят? — възкликна тя. — Защо искат да им се махнем от пътя? Защо просто не ни оставиха заключени? Тук трябва да е пълно с килии!

— А, може би съзнават слабостите на вашия пол! — Пържейки се под погледите им, Блауз добави бързо: — Не говорех за себе си.

— Можеха просто да ни убият — каза Тонкър. — Ами да, можеха — повтори тя. — Защо не? Кой го е грижа? Не мисля, че се броим за военнопленници.

— Но не ни убиха — изтъкна Поли. — Дори не ни заплашват. Държат се много внимателно. Според мен се страхуват от нас.

— О, да, бе! — усмихна се Тонкър. — Да не си мислят, че ще ги преследваме и ще им лепнем по една голяма лигава целувка?

— Добре, значи разбрахме се, че няма да приемаме — обобщи Блауз. — Дяволите да ги… о, извинявам се…

— Всички знаем тия ругатни, сър — сви рамене Поли. — Предлагам да проверим колко точно ги плашим, сър.

 

 

Офицерите чакаха с неприкрито нетърпение, но лорд Ръждьо успя да изцеди кратка усмивка, влизайки отново в кухнята:

— Е, лейтенант?

— Обмислихме предложението ви, сър — изправи се Блауз, — и отговорът ни е: наврете си го в… — Той се наведе към Поли, която спешно зашепна. — Кой? О, да, точно така. В джемпъра, сър. Наврете си го всъщност в джемпъра. На името на полковник Хенри Джемпър, струва ми се. Много полезна вълнена дреха, сходна на лек пуловер, сър, който, ако си спомням правилно, е бил наречен на полкови старшина Пуловер. Ето там, сър, може да си го наврете.

Ръждьо прие това спокойно и Поли се зачуди дали е защото не го беше схванал. Запуснатият тип обаче, който отново се бе облегнал на стената, явно беше разбрал, защото се хилеше.

— Ясно — каза Ръждьо. — И това е отговорът от всички ви? Тогава не ни оставяте избор. Приятна вечер.

Опитът му да излезе беше затруднен от останалите офицери, които нямаха такъв усет за драматичен момент. Вратата се тръшна зад тях, но не и преди последният да се обърне мимоходом и да направи едва доловим жест с ръка. Човек щеше да го пропусне, ако не го наблюдаваше — но Поли го наблюдаваше.

— Май мина добре — обърна се Блауз.

— Надявам се, че няма да закъсаме заради това — притесни се Шафти.

— В сравнение с какво? — натърти Тонкър.

— Онзи последният вдигна палец и намигна — каза Поли. — Забелязахте ли го? Дори не носеше офицерска униформа.

— Сигурно е искал среща — подбели очи Тонкър.

— В Анкх-Морпорк това значи „много гот“ — обясни Блауз. — В Клач, струва ми се, означава „надявам се магарето ти да експлодира“. Забелязах го. Приличаше ми на сержант от стражата.

— Нямаше нашивки — изтъкна Поли. — Защо да ни казва „много гот“?

— Или да ни мрази толкова магарето? — додаде Шафти. — Как е Уозър?

— Спи — отвърна Игорина. — Поне така мисля.

— Какво имаш предвид?

— Ами, не мисля, че е умряла.

— Не мислиш, че е умряла? — разтревожи се Поли.

— Да. Понеже изглежда така. Ще ми се да мога да я затопля.

— Струва ми се, каза, че гори?

— Гореше. Сега е мъртвешки студена.

Лейтенант Блауз отиде до вратата, сграбчи дръжката и за изненада на всички я отвори без проблем. Четири меча се насочиха към него.

— Тук имаме болен човек — сопна се той на паникьосаните стражи. — Трябват ни одеяла и дърва за огрев! Донесете ни веднага! — Той затръшна вратата. — Може и да стане — сви рамене.

— Тази врата няма резе — усети се Тонкър. — Полезен факт, Поли.

Поли въздъхна.

— В момента искам само нещо за ядене. Това все пак е кухня. Би могло да има някаква храна.

— Ами да, това е кухня — възкликна Тонкър. — Би могло да има сатъри!

Винаги е разстройващо да откриеш, че врагът е умен колкото теб. Имаше кладенец, но плетеницата греди отгоре му не осигуряваше проход за нищо по-голямо от кофа. И някой без никакъв усет за приключенски сюжет бе махнал от стаята всичко остро и по някаква причина всичко, което би могло да става за ядене.

— Освен ако не искаме да вечеряме със свещи. — Шафти измъкна връзка свещи от един скърцащ шкаф. — Все пак това си е лой. Бас ловя, че старият Скалът щеше да направи свещен бъркоч.

Поли провери комина, който явно не бе използван от доста време. Беше голям и широк, но на около два метра височина преграден с тежка решетка, покрита с опушени паяжини. Решетката беше стара и ръждясала и вероятно можеше да се повдигне само с двайсетинаминутна работа с крик, но когато на човек му трябва, никога няма крик.

В килера имаше няколко чувала древно, сухо и прашно брашно. Миришеше ужасно. Имаше и едно нещо с фуния и дръжка и някакви странни винтове.[1] Имаше и две-три точилки, метална цедка, няколко черпака… и вилици. Куп огромни вилици. Поли се почувства измамена. Беше абсурдно някой, който затваря хора в някаква, макар и приспособена, затворническа килия, да остави вътре всичките пособия за бягство. При все това, изглежда, не беше съвсем така. Те всъщност не разполагаха с нищо по-добро от пръчките си. Вилиците може и да бяха остри, цедката сигурно беше тежка, точилките поне бяха традиционно женско оръжие, но единственото, което можеха да постигнат с нещото с фунията с дръжка и странни винтове, беше да озадачат хората.

Вратата се отвори. Влязоха въоръжени мъже, които се наредиха като конвой около няколко жени, натоварени с одеяла и дърва. Жените заситниха, забили в пода очи, оставиха товара си и почти избягаха навън. Поли закрачи към пазача, който й се стори главен. Той се отдръпна. На колана му издрънча голяма връзка ключове.

— Следващия път почукайте, ясно?

Той се усмихна нервно:

— Да, добре. Казаха, че не трябва да говорим с вас…

— Ами-и?

Пазачът се озърна и додаде заговорнически:

— Ама според нас се справяте адски добре за момичета.

— Значи няма да ни застреляте, когато избягаме? — сладко запита Поли.

Усмивката му се стопи:

— Не го пробвайте.

— О, каква голяма връзка ключове имате, сър — обади се Тонкър и мъжът светкавично посегна към колана си.

— Просто стойте тук! Нещата и без това са зле. Стойте тук!

Той тръшна вратата. След малко нещо тежко я подпря отвън.

— Е, сега поне имаме огън — каза Блауз.

— Ъ-ъ… — започна Лофти. Тя продумваше толкова рядко, че всички се обърнаха към нея и тя спря притеснена.

— Да, Лофти? — окуражи я Поли.

— Ъ-ъ… знам как да отворим вратата — смутолеви Лофти. — Така че да остане отворена, имам предвид.

Ако беше друг, някой щеше да се изсмее. Но от устата на Лофти думите явно излизаха след премисляне.

— Ъ-ъ… добре — съвзе се Блауз. — Браво.

— Обмислях един план — каза тя.

— Добре.

— Ще свърши работа.

— Значи, точно какъвто ни трябва! — Лейтенантът сякаш се опитваше въпреки всичко да запази присъствие на духа.

Лофти вдигна поглед към големите опушени греди по тавана и кимна:

— Да.

— Но отвън все пак ще има стражи — обади се Поли.

— Не. Няма да има.

— Няма ли?

— Ще са изфирясали. — Лофти млъкна с вида на човек, казал всичко, което е трябвало да каже.

Тонкър се приближи до нея и я подхвана за ръката.

— Само малко да си побъбрим, а? — Тя отведе момичето в другия край на стаята. Захванаха приглушен разговор. През повечето време Лофти стоеше, забила поглед в пода. Накрая Тонкър се върна.

— Ще ни трябват чувалите с брашно от килера и въжето от кладенеца. И едно от тези… какви са тези големи кръгли неща, които покриват съдовете? С топка отгоре?

— Похлупаци? — предложи Шафти.

— И една свещ — продължи Тонкър. — И много каци. И много вода.

— И какво ще направим с всичко това? — озадачи се Блауз.

— Голяма шумотевица — отвърна Тонкър. — Тилда разбира много от огън, повярвайте ми.

— Когато казваш, че разбира много… — неуверено започна Поли.

— Имам предвид, че всяко място, на което е работела, е изгоряло.

 

 

Изтъркаляха празните каци до средата на стаята и ги напълниха с вода от помпата. Под едносричното ръководство на Лофти, с въжето от кладенеца вдигнаха три прашни, леко пробити чувала брашно колкото можаха по-високо, така че да виснат между каците и вратата.

— А! — отдръпна се Поли встрани. — Май вече разбирам. Преди две години на другия край на града избухна една мелница за брашно.

— Да — кимна Тонкър. — Това беше Тилда.

— Какво?

— Биеха я. И още по-зле. А тя е такава, че само наблюдава и мисли, а някъде в нея всичко това се насъбира. И после избухва.

— Но двама умряха!

— Собственикът и жена му. Да. Но аз чух, че други момичета, изпращани там, никога не са се върнали. Да ти кажа ли, че Тилда беше бременна, когато я доведоха в Сивата къща след огъня? Роди, взеха й бебето и не знаем какво се случи с него. А после отново я биха, понеже била Поругание за Нуган. По-добре ли се чувстваш сега? — изръмжа Тонкър, връзвайки въжето за крака на една маса. — Сами сме, Поли. Само тя и аз. Нямаме наследство, нямаме уютен дом, в който да се върнем, нямаме роднини, за които да знаем. Сивата къща унищожава всички ни по някакъв начин. Уозър говори с херцогинята, аз нямам… средна скорост, а Тилда ме плаши, когато в ръцете й попадне кутия кибрит. Само да й видиш лицето тогава. Светва! Естествено — додаде с плашещата си усмивка, — както и други неща. Най-добре вкарай всички в килера, преди да запалим свещта.

— Не трябва ли Тилда да я запали?

— Тя ще я запали. Но ние трябва да я извлечем оттук, иначе ще остане да гледа.

Всичко бе започнало като на игра. Не беше си мислила, че е игра, но то си беше игра, наречена „Нека Поли пази Херцогинята“. А сега… вече нямаше значение. Беше правила всякакви планове, но те вече не играеха. Бяха се справили адски добре, за момичета…

Последната каца с вода бе поставена — след известни спорове — пред вратата на килера. Поли надникна иззад нея към Блауз и отряда.

— Добре, народе, сега ще го… ъ-ъ… отпочнем — обяви тя. — Сигурни ли сме, Тонкър?

— Ъхъ.

— И няма да пострадаме?

Тонкър въздъхна.

— Прашасалото брашно ще избухне. Това е лесно. Ударната вълна оттук ще помете каците с вода, които сигурно ще издържат само колкото за рикошета. Най-лошото, което може да ни се случи, е да се измокрим. Така мисли Тилда. Ще спориш ли? А в другата посока е единствено вратата.

— Как ги измисля тези неща?

— Не ги измисля. Просто вижда как трябва да станат. — Тонкър подаде на Поли края на въжето. — Това върви през гредата до похлупака. Ще го хванете ли, сър? Но не дърпайте, докато не ви кажем. Сериозно говоря. Хайде, Поли!

Клекнала между каците и вратата, Лофти палеше свещта. Движенията й бяха бавни, сякаш извършваше обред или някакъв древен ритуал, от който всеки детайл имаше огромно и сложно значение. Тя запали клечката и внимателно я задържа, докато пламъкът се разгори. Прокара го няколко пъти през основата на свещта и твърдо я заби в плочите, така че горещият восък залепна на място. После запали фитила на свещта и коленичи, загледана в пламъка.

— Добре — прошепна Тонкър. — Сега ще я хвана, а ти лекичко отпусни похлупака над свещта, ясно? Хайде, Тилда!

Тя внимателно я подхвана, шепнейки й непрекъснато, и кимна на Поли, която отпусна похлупака със старание, което граничеше с благоговение.

Лофти вървеше като в полусън. Тонкър поспря до крака на тежката кухненска маса, за която беше привързала другия край на въжето, на което висяха четирите чувала.

— Дотук добре — обади се тя. — Сега, когато освободя възела, я грабваме от двете страни и тичаме, Поли, ясно? Тичаме. Готови? Хванали я? — Тя дръпна въжето. — Тичай!

Брашнените чували паднаха в облак бял прах и се разбиха пред вратата. Брашното се вдигна като мъгла. Те стигнаха килера и се срутиха на купчина зад кацата. Тонкър извика:

— Сега, сър!

Блауз дръпна въжето, което повдигна похлупака и пламъкът на свещта достигна…

Думата не беше „бууум“. Изживяването беше „бууум“. Поразяваше всички възприятия. Разтърси света като чаршаф, оцвети го в бяло и най-накрая изненадващо го изпълни с миризмата на препечен хляб. А после за секунда всичко свърши. Долавяха се само далечни викове и грохотът на срутваща се зидария.

Поли се разгъна и потърси очите на Блауз.

— Мисля, че сега трябва да си грабваме партакешите и да тичаме, сър. Не би било зле и да пищим.

— Мисля, че мога да се справя с пищенето — продума Шафти. — Това изживяване не беше много възпитателно.

Блауз сграбчи черпака си:

— Надявам се това да не е последният ни подвиг.

— Всъщност, сър, мисля, че ще ни е първият — каза Поли. — Разрешете да крещя сърцераздирателно, сър!

— Имаш разрешение, Пъркс!

Подът беше залят с вода и трески — доста малки трески — от каците. Половината комин се беше срутил в огнището и неудържимо бълваше сажди. Поли се зачуди дали от долината това е изглеждало като сигнал.

Вратата я нямаше. Както и доста от стената около нея. От другата страна…

Дим и прах изпълваха въздуха. Сред тях мъжете се въргаляха стенейки или опипом се лутаха из отломките. Когато отрядът пристигна, те не само че не успяха да окажат съпротива, а и не успяха да разберат. Или да чуят. Жените отпуснаха оръжията си. Поли забеляза сержанта, който седеше и удряше слепоочието си с длан.

— Дай ключовете! — нареди тя.

Той се опита да се фокусира.

— Какво?

— Ключовете!

— За мен кафяв, моля.

— Добре ли си?

— Какво?

Поли се пресегна и дръпна връзката ключове от покорния му колан, борейки се с инстинкта да се извини. Метна я на Блауз.

— Ще им направите ли тази чест, сър? Мисля, че скоро ще имаме доста посетители. — Тя се обърна към отряда: — Вземете им оръжията!

— Някои са пострадали доста зле, Поли — обади се Игорина, прикляквайки. — Този тук е с множество.

— Множество какво? — запита Поли, вперила поглед в стълбите.

— Просто… множество. Множество от всичко. Но съм убедена, че мога да спася ръката му, понеже току-що я открих ей там. Май е държал меча си и…

— Просто направи, каквото можеш, става ли?

— Ей, тия са врагове! — каза Тонкър, грабвайки един меч.

— Това ши е Игоршка работа. — Игорина свали мешката си. — Шъжалявам, едва ли ще разбереш.

— Почвам съвсем да не разбирам. — Тонкър се присъедини към Поли и се втренчи в стълбите. Около тях стенеха мъже и пропукваха камъни.

— Интересно колко ли щети сме нанесли? Там има доста прах.

— Скоро тук ще стане доста населено — каза Поли по-спокойно, отколкото се чувстваше. „Защото това ще е то — помисли си тя. — Този път няма да има пуйка, която да ни спаси. Тук ще разбера дали съм плътта или стоманата…“

Чуваше как Блауз отваря вратите и гласовете на онези отвътре.

— Лейтенант Блауз, Десета пехота! — повтаряше той. — Това е спасителна операция, най-общо казано. Извинявайте за бъркотията.

„Сигурно това последното го добави вътрешната му Дафне“ — отбеляза наум Поли. А след това коридорът се изпълни с освободени мъже и някой каза:

— Какво правят тези жени тук! За бога, девойче, дай ми този меч!

А точно в този момент изобщо не й се спореше.

Бележки

[1] Във всяка стара кухня има по едно от тези пособия и никой не си спомня защо. По принцип се употребява за нещо, което никой вече не прави, а дори и когато се е правело, не е било с особен ентусиазъм, като например стриване на целина, мелене на орехи или в най-лошия случай, пълнене на съселчета.