Серия
Светът на диска (31)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monstrous Regiment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 56 гласа)

По-долу е показана статията за Чудовищна команда от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Чудовищна Команда
Monstrous Regiment
Автор Тери Пратчет
Първо издание 2003 г.
Великобритания
Оригинален език английски
Жанр пародия, хумористично фентъзи
Вид роман
Поредица Светът на диска
ISBN ISBN 9544220887

"Чудовищна Команда" (Monstrous Regiment) е тридесет и първата книга от поредицата на Тери Пратчет "Светът на диска". Издадена за пръв път през 2003, в България през 2006 г.

Герои

Главен герой на книгата е Поли Пъркс, момиче, което се опитва да спаси брат си, като влезе в армията преоблечено като момче. Действието се развива в непрекъснато разтърсваната от войни страна Борогравия (най-вероятно името е избрано, за да наподобява това на бивша Югославия). Второстепенни герои са останалите членове на Чудовищната команда - Игорина, вампирката Маладикта, тролката Карборунда, лейтенант Блауз, ефрейтор Страпи и сержант Джакръм. Като епизодични герои се явяват Самюел Ваймс и Анкх-Морпоркската градска стража.

Основни мотиви

     Портал „Фентъзи“         Портал „Фентъзи    

— Хмм — обади се Блауз, малко по-късно. — Перачки? Това нормално ли е, сержант Джакръм?

— О, да, сър. Мисля, че жените от близките села основно това правят, също когато и ние държахме крепостта.

— Искате да кажете, че предоставят помощ и комфорт на врага? Защо?

— По-добре това, отколкото да гладуват, сър. Житейски факт. Пък и не е само прането.

— Сержант, тук има млади мъже! — сопна се Блауз, поруменявайки.

— И те ще трябва рано или късно да разберат за гладенето и кърпенето, сър — ухили се Джакръм.

Блауз отвори уста. После затвори уста.

— Чаят, сър! — каза Поли. Чаят бе удивително полезно нещо. Даваше ти повод да си говориш с всеки.

Бяха се скупчили сред останките на полуразрушен чифлик. Съдейки по вида му, дори патрулите не си правеха труда да идват тук — липсваха следи от предишни огнища или дори най-временно пребиваване. Смърдеше на гнилоч и половината покрив липсваше.

— Жените просто отиват и се връщат, а, Пъркс? — попита лейтенантът.

— Да, сър. И ми хрумна нещо, сър. Разрешете да ви кажа какво ми хрумна, сър? — Тя забеляза как Джакръм вдига вежда. Трябваше да си признае, че малко прибързва, но времето не чакаше.

— Казвай, Пъркс — рече Блауз. — Иначе, опасявам се, може да експлодираш.

— Те могат да ни служат за шпиони, сър! Даже може да ги накараме да ни отворят портите!

— Браво, редник! Харесвам войниците с остър ум.

— Да, бе, точно така — изръмжа Джакръм. — Още малко и ще се пореже. Сър, те са перачки, сър, по същество. Без да обиждам младия Пъркс, окумуш е момчето, но средностатистическият страж обикновено забелязва, когато баба Райли се опитва да отвори портите. Пък и не е само една порта. Шест са, а между тях има приятни площадчета, за да могат стражите да те огледат и да видят дали не си от сбърканите. Има и подвижни мостове, и назъбени тавани, които се спускат надолу, ако на някой не му хареса как изглеждаш. А се опитай да отвориш това с насапунисани ръце!

— Опасявам се, че сержантът има право, Пъркс — умърлуши се Блауз.

— Ами ако приемем, че няколко жени успеят да пречукат няколко стражи, сър, може и да ни пуснат през малката им порта — настоя Поли. — Може дори да успеем да пленим командира на форта, сър! Бас ловя, че в крепостта има доста жени, сър. В кухните и така нататък. Те могат… да отворят вратите пред нас!

— О, стига вече, Пъркс… — започна Джакръм.

— Не, сержант, чакайте — прекъсна го Блауз. — Колкото и да е удивително, Пъркс, в своя момчешки ентусиазъм ти, без да осъзнаваш, ми даде много интересна идея…

— Така ли, сър? — отвърна Поли, която в своя момчешки ентусиазъм се бе опитала да татуира идеята на челото на Блауз. За толкова умен човек той наистина схващаше бавно.

— Наистина, Пъркс — възкликна Блауз. — Тъй като, естествено, ни трябва една „перачка“, за да влезем вътре, нали?

Кавичките звучаха обещаващо.

— Ами, да, сър!

— И ако си „махнем кепенците“, всъщност не е речено, че „перачката“ трябва да бъде жена!

Блауз засия. Поли си позволи да сбърчи вежди в искрена почуда.

— Не е ли, сър? Май не разбирам съвсем, сър. Обърках се, сър.

— „Тя“ може да е мъж, Пъркс! — Лейтенантът едва не се пръскаше от удоволствие. — Един от нас! Маскиран!

Поли си отдъхна с облекчение. Сержант Джакръм се разсмя:

— Бога ми, сър, човек се маскира като перачка, за да се измъкне отнякъде! Военно правило!

— Ако влезе мъж, той може да обезоръжи пазачите до портата, да разузнае ситуацията от военен аспект и да вкара останалите вътре! — въодушеви се Блауз. — Ако това стане през нощта, мъжаги, до сутринта може вече да държим ключови позиции!

— Но това не са мъжаги, сър! — извика Джакръм. Поли се обърна. Сержантът гледаше право в нея, право през нея. Ох, за бо… искам да кажа… мътните го взели… той знае…

— Моля, сержант?

— Те са… моите мънички момченца, сър. — Джакръм смигна на Поли. — Окумуш момчета, пълни с жар, но не ги бива да режат гърла и промушват сърца. Те се включиха за копиеносци, сър, в редовната войска. Като се записваха, им рекох: „Вие сте малките ми момченца и аз ще се грижа за вас.“ Няма да стоя и да гледам как ги водите към сигурна смърт!

— Това решение го взимам аз, сержант! Такива са „превратностите на съдбата“. Кой в съдбовния момент не е готов да жертва живота си за родината?

— В почтена открита борба, сър, а не като го бият по главата куп гадняри за това, че се промъква из форта им. Знаете, че никога не съм бил „за“ шпионите и да си крием униформата, сър, никога!

— Сержант, нямаме избор! Трябва да се възползваме от „високата вълна“!

— Наясно съм с вълните, сър. Те изхвърлят малките рибки на сухо! — Сержантът стана, стиснал юмруци.

— Вашата загриженост за момчетата ви прави чест, сержант, но на нас ни предстои…

— Геройски подвиг, сър? — Джакръм плю в огъня в полуразрушеното огнище. — По дяволите, сър, това е просто начин да умреш, ама славно!

— Сержант, вашето неподчинение става…

— Аз ще отида — тихо каза Поли.

И двамата спряха, обърнаха се и се втренчиха.

— Аз ще отида — повтори Поли по-високо. — Някой трябва да го направи.

— Не ставай глупав, Пъркс! — сопна се Джакръм. — Не знаеш какво е там вътре, не знаеш какви стражи чакат точно зад вратата, не знаеш…

— Значи ще разбера, серж, нали? — Поли се усмихна отчаяно. — Може пък да стигна донякъде, откъдето ще ме виждате, и да изпратя сигнал, или…

— По този въпрос поне сержантът и аз сме на едно мнение, Пъркс — намеси се Блауз. — Наистина, редник, това просто няма да стане. О, да, ти безсъмнено си храбър, но какво те кара да мислиш, че имаш шанс да минеш за жена?

— Ами, сър… моля?

— Твоят патриотизъм няма да остане незабелязан, Пъркс — усмихна се Блауз. — Но нали знаеш, добрият офицер наблюдава хората си. Трябва да кажа, че съм забелязал в теб, във всички вас, малки… навици, съвсем нормални, нищо нередно, като например периодично дълбоко изследване на ноздрите и тенденция да се ухилвате, след като сте се изпуснали, естествена момчешка склонност, м-хм, да си почесвате… да се почесвате открито… такива неща. Това са дребни детайли, които ви издават на мига и казват на всеки, който ви наблюдава, че сте мъже в женски дрехи, повярвайте ми.

— Сигурен съм, че мога да ги откажа, сър — слабо рече Поли. Усещаше погледа на Джакръм върху себе си. Ти отлич… адски добре знаеш, нали? Откога го знаеш?

Блауз поклати глава.

— Не, веднага ще те разкрият. Вие сте прекрасни момчета, но тук има само един, който има шанс. Меникъл?

— Дасър? — Шафти се вкочани от паника.

— Можеш ли да ми намериш рокля, как мислиш?

Маладикт пръв наруши тишината:

— Сър, да не би да ни казвате… че ще се опитате да влезете там, преоблечен като жена?

— Е, очевидно аз съм единственият с някакъв опит. — Блауз потри ръце. — В старото ми училище през цялото време се мушкахме и измушвахме от полите. — Той огледа кръга абсолютно безизразни лица. — Театрални представления, сещате ли се? — додаде, светнал. — Разбира се, в интерната нямаше момичета. Но ние не допуснахме това да ни спре. О, даже дочух, че все още споменават моята лейди Спритли в „Комедия за рогоносци“, а моят Амам… сержант Джакръм добре ли е?

Сержантът се беше сгънал надве, но с уста откъм коленете си успя да изхрипти:

— Стара бойна рана, сър. Нещо внезапно ме стегна.

— Моля да му помогнете, редник Игор. Докъде бях стигнал… виждам, че всички сте явно озадачени, но в това няма нищо странно. Добра стара традиция си е мъжете да се преобличат като жени. В шести клас момчетата непрекъснато така се шегуваха. — Той замълча за момент и добави замислено: — Особено Ригълсуорт по някаква причина… — Тръсна глава, сякаш да отхвърли мисъл, и продължи: — Така де, имам известен опит в тази област, ясно?

— А… какво ще правите, ако… имам предвид, когато влезете, сър? — обади се Поли. — Не е достатъчно само да залъжете стражите. Там ще има други жени.

— Това няма да представлява проблем, Пъркс! Ще се държа по женски, пък и владея един сценичен трик, с който мога си направя гласа доста писклив, ето така. — Фалцетото можеше да остърже стъкло. — Видяхте ли? — додаде той. — Не, когато ни трябва жена, аз съм мъжът за тая работа.

— Удивително, сър — обади се Маладикт. — За момент щях да се закълна, че наистина има жена в тази стая.

— И бих могъл със сигурност да открия всякакви други лошо охранявани входове, ако има такива — продължи Блауз. — Кой знае, може дори да успея да отнема ключ от стражите посредством женска хитрост! Във всеки случай, ако всичко е чисто, ще подам сигнал. Може да е кърпа, висяща от прозореца. Така де, нещо напълно необичайно.

Отново последва тишина. Някои от отряда зяпаха тавана.

— Да-а — овладя се Поли. — Виждам, че сте обмислили нещата подробно, сър.

Блауз въздъхна.

— Де да беше тук Ригълсуорт!

— Защо, сър?

— Много го биваше да краде рокли, пустият му Ригълсуорт!

Поли улови погледа на Маладикт. Вампирът направи физиономия и сви рамене.

— Ъм… — обади се Шафти.

— Да, Меникъл?

— Нося една фуста в мешката си, сър.

— Боже мили! Защо?

Шафти поруменя. Не беше измислила отговор.

— Жа бинтове, шър — намеси се гладко Игорина.

— Да! Да! Точно така! — закима Шафти. — Аз… я намерих в кръчмата, там в Плюн…

— Помолих момчетата да вжемат вшичко подходящо, което намерят, шър. Прошто жа вшеки шлучай.

— Много здравомислещ мъж! — възхити се Блауз. — Още някой да е взел нещо?

— Няма да ше учудя ижобщо, шър. — Игорина огледа седящите.

Размениха се погледи. Развързаха се багажи. Всички освен Поли и Маладикт имаха по нещо, което представиха със сведен поглед. Бельо, фусти и най-вече забрадки, носени поради някаква остатъчна, необяснима потребност.

— Очевидно сте си мислили, че ще претърпим сериозни произшествия — удиви се Блауз.

— Ш предпажливоштта не може да ше прекали, сър. — Игорина се ухили на Поли.

— Разбира се, косата ми е доста къса в момента… — размишляваше Блауз.

Поли се сети за къдриците си, вече загубени и вероятно отмъкнати от Страпи. Но отчаянието се заплете из спомените й.

— Май бяха предимно стари жени — бързо каза тя. — Носеха кърпи и забрадки. Сигурна съм, че Игори… сигурна съм, че Игор може да измисли нещо, сър.

— Ние, Игорите, шме много ижобретателни, шър — потвърди Игорина. Извади черен кожен калъф от куртката си. — Дешет минути ш иглата, шър, шамо това ми трябва.

— О, аз мога прекрасно да имитирам стари жени! — Със скорост, от която Лофти подскочи, той внезапно протегна напред изкълчени ръце, изкриви лице в израз на откачено слабоумие и изпищя: — О, горкана аз! Бедните ми стари крачка! Днес нещата не са като преди! Божке!

Зад него сержант Джакръм се хвана за главата.

— Удивително, сър! — отзова се Маладикт. — Досега не съм виждал подобно преобразяване!

— Може би само мъничко по-млада, сър? — предложи Поли, макар че в действителност Блауз й бе напомнил за леля й Хети на третата четвърт от чаша шери.

— Така ли смяташ? О, добре, ако си наистина сигурен.

— И, ъ-ъ, ако се натъкнете на страж, стариците по принцип не се опитват да, да…

— … гушкат… — прошепна Маладикт, чието съзнание явно се бе устремило към същата ужасителна бездна.

— … да се гушкат с тях — довърши Поли, изчервявайки се, и след секунда размисъл додаде: — Така де, освен ако не са на чаша шери.

— И ви препоръчвам да ше обръшнете, шър…

— Обръшнете? — повтори Блауз.

— Обръснете, сър — преведе Поли. — Ще подготвя принадлежностите, сър.

— О-о, да. Разбира се. Не се срещат много старици с бради, а? Освен леля ми Партенопи, доколкото си спомням. А… ъ-ъ… никой не носи балони, нали?

— Ъ-ъ, защо, сър? — обади се Тонкър.

— Голямата пазва винаги предизвиква смях — обясни Блауз. Огледа редицата от лица. — Може би не е добра идея? Получих бурни аплодисменти за представянето си като вдовицата Тремблър в „Жалко, че е дърво“. Не?

— Мисля, че Игор би могъл да пришие нещо по-… ъ-ъ… реалистично, сър — каза Поли.

— Наистина? Е, добре, щом действително смяташ така… — разочарова се Блауз. — Само ще отида да вляза в ролята си.

Той изчезна в единствената друга стая на постройката. След няколко секунди го чуха да декламира „Божке, горките ми крачка!“ в различни пронизителни октави.

Отрядът се струпа.

— Какво беше всичко това? — процеди Тонкър.

— Говореше за театър — обясни Маладикт.

— Какво е това?

— Поругание за Нуган, разбира се — отвърна вампирът. — Твърде дълго е за обяснение, детето ми. Представи си хора, които се преструват на други хора, за да разкажат някаква история в една огромна стая, където светът е различен. Други хора седят и ги гледат, и ядат шоколад. Много, много поругателно.

— Веднъж в града видях куклен театър — сподели Шафти. — Тогава завлачиха мъжа нанякъде и после стана Поругание.

— Спомням си — кимна Поли. Очевидно крокодилите не трябваше публично да ядат властници, макар че преди кукления театър никой в града не знаеше какво е крокодил. А онази част, когато клоунът бе напердашил жена си, също представляваше Поругание, защото пръчката беше по-дебела от регламентираните два и половина сантиметра.

— Знаете, че лейтенантът няма да оцелее и минута — каза тя.

— Да, ама няма да ни слуша, нали? Ще ше поштарая ш ножиците и иглата да го направя жена, но…

— Игорина, когато ти говориш за тия неща, в главата ми се появяват много странни картини — въздъхна Маладикт.

— Съжалявам — увеси нос Игорина.

— Можеш ли да се помолиш за него, Уозър? — обърна се Поли. — Мисля, че тук ще ни трябва чудо.

Уозър послушно затвори очи и сключи ръце, но след миг се обади плахо:

— Опасявам се, че казва, че за това ще трябва повече от една пуйка.

— Уоз? — изтръпна Поли. — Ти наистина ли… — Замлъкна пред светлото личице.

— Да. — Уозър пое дъх. — Наистина говоря с Херцогинята.

— Да, бе, и аз си говорех — озъби се Тонкър. — Молех я, някога. Онова тъпо лице само ми се кокореше и не правеше нищо. Тя никога не спря нищо. Всичките тия приказки, всичките глупави… — Момичето млъкна; прекалено много думи блокираха съзнанието му. — Пък и тя защо ще си говори с теб?

— Защото аз слушам — тихо промълви Уозър.

— И какво казва?

— Понякога само плаче.

Тя плаче?

— Защото хората искат толкова много неща, а тя не може да им даде нищо. — Уозър ги дари с усмивка, която озари стаята. — Но всичко ще бъде наред, когато си отида на мястото.

— Ами, тогава значи, няма проблем… — започна Поли, потънала в дълбокото притеснение, което Уозър предизвикваше у нея.

— Да, бе, добре — намръщи се Тонкър. — Но няма да се моля пред никого, ясно? Никога вече. Не ми харесва това, Уоз. Ти си свестно хлапе, но не ми харесва начинът, по който се усмихваш… — Тя спря. — Ох, не…

Поли се вторачи в Уозър. Лицето й бе слабо и цялото ръбесто, а херцогинята на картината изглеждаше, ами, като преял калкан, но сега усмивката, истинската усмивка…

— Няма да търпя това! — озъби се Тонкър. — Спри веднага! Сериозно ти говоря! Тръпки ме побиват, като те гледам! Оз, накарай я… накарай го да спре да се усмихва така!

— Само се успокойте… — започна Поли.

— Вземете най-добре да млъкнете, дявол го взел! — подвикна Джакръм. — Човек не може да се чуе как дъвчи! Вижте какво, всички сте изнервени. Случва се. А нашият Уозър тук просто си взима дозата религия преди битката. И това се случва. А това, което трябва да направите, е да си запазите всичко за врага. Без шум. Ние военните на туй му викаме ред, ясно?

— Пъркс? — Това беше Блауз.

— По-добре побързай — сръга я Маладикт. — Сигурно трябва да му се пристегне корсетът…

Всъщност Блауз седеше на останките от някакъв стол.

— А, Пъркс! Бръснене, моля.

— О, мислех, че ръката ви е по-добре, сър…

— Ъ-ъ… да. — Лейтенантът изглеждаше неловко. — Проблемът, Пъркс, е, че… всъщност никога не съм се бръснал сам, да си призная. В интерната си имахме човек за тази работа, а после в армията, разбира се, с Блитерскайт си деляхме свръзката и, ъ-ъ, малкото ми самостоятелни опити бяха донякъде кървави. Всъщност никога не се бях замислял за това, докато не отидох в Плоц и, ъ-ъ… там изведнъж беше неудобно да…

— Съжалявам, сър — каза Поли. Светът наистина беше странен.

— Може по-нататък да ми дадеш някой и друг съвет — продължи Блауз. — Не мога да не забележа, че винаги си гладко избръснат. Генерал Фрок би бил изключително доволен. Казват, че е много против мустаците.

— Щом желаете, сър. — Нямаше измъкване. Поли се направи, че остри бръснача. Може би щеше да се справи само с няколко малки порязвания…

— Смяташ ли, че трябва да ми е зачервен носът?

— Вероятно, сър — смутолеви Поли. „Серж знае за мен, сигурна съм. Знам го. Защо си трае?“

— Вероятно, Пъркс?

— Какво? О! Не… защо да ви е зачервен носът, сър? — Тя започна енергично да го насапунисва.

— Сигурно бих изглеждал по-_пфф_ забавно.

— Не съм убеден, че това е целта на упражнението, сър. А сега, ако просто, ъ-ъ, полегнете, сър…

Трябва да знаете нещо за младия Пъркс, сър.

Поли направо подскочи. С тихи стъпки, с каквито само сержант можеше да пристъпва, Джакръм се бе промъкнал в стаята.

пфф сержант?

— Пъркс не знае как се бръсне, сър. Дай ми бръснача, Пъркс.

— Не знае как се бръсне?

— Не, сър. Той ни излъга, нали, Пъркс?

— Добре, серж, няма нужда да го протакаме — въздъхна Поли. — Лейтенант, аз съм…

— … малолетен — прекъсна я Джакръм. — Нали, Пъркс? Нямаш и петнайсет, нали? — Той погледна Поли иззад темето на лейтенанта и намигна.

— Ъ-ъ… излъгах, за да се запиша, да, сър.

— Не смятам, че такъв невръстен момък, колкото и да е смел, трябва да се влачи в крепостта — продължи Джакръм. — И не мисля, че той е единственият. Нали така, Пъркс?

„А, значи такава била играта. Изнудване“ — помисли си тя.

— Да, серж — уморено каза.

— Не можем да допуснем клане на момченца, сър, нали?

— Разбирам ви пфф, сержант — отвърна лейтенантът, докато Джакръм гладко прокара бръснача по бузата му. — Сложен въпрос.

— Значи най-добре да бием отбой, а? — настоя Джакръм.

— От друга страна, сержант, знам, че вие пфф самият сте влезли в армията като дете — изтъкна Блауз. Бръсначът замря.

— Е, то всичко беше различно по онова… — започна Джакръм.

— Излиза, че тогава сте били на пет годинки — продължи лейтенантът. — Знаете ли, когато разбрах, че ще се срещна с вас, легенда в армията, аз естествено поразрових досиетата, така че да мога, тъй да се каже, да подхвърля една-две удачни шеги, когато ви връчвам почетното уволнение. Нали се сещате, комични ситуацийки от отминалите времена? Представете си колко бях удивен следователно да открия, че, изглежда, в действителност сте получавали надници от, ами, малко е трудно да съм сигурен, но вероятно от шейсет години.

Поли напрегнато следеше бръснача. Той не помръдваше от бузата на лейтенанта. Тя се сети за убийството — е, добре, де, за обезвреждането на бягащия пленник — в гората. Няма да е първият офицер, който убивам…

— Сигурно е някоя от онези чиновнически грешки, сър — хладно рече Джакръм. В мрачната стая със стени, превзети от мъх, сержантът придоби застрашителни размери.

Един бухал, кацнал на комина, нададе крясък. Той отекна в стаята.

— Всъщност не е, сержант — възрази Блауз, очевидно забравил бръснача. — Вашите документи, сержант, са били подправяни. Нееднократно. Веднъж, дори от генерал Фрок. Той е извадил десет години от възрастта ви и се е подписал под промяната. И той не е единственият. Честно казано, сержант, всичко това ме навежда само на един извод.

— И какъв е той, сър? — Бръсначът отново спря, опрян в шията на Блауз. Тишината се проточи, остра и тягостна.

— Че е имало и друг, наречен Джакръм — бавно рече Блауз, — чиито документи са се… объркали с вашите и… всички опити на офицери, които, ъ-ъ, не са били съвсем на „ти“ със сметките, да въведат нещата в ред, само са ги заплели още повече.

Бръсначът се раздвижи с копринена плавност.

— Мисля, че направо сте напипали проблема, сър.

— Ще напиша обяснителна записка и ще я приложа към досието ви — додаде Блауз. — Струва ми се, че най-разумното, което мога да направя, е да ви попитам тук и сега на колко години сте. На колко години сте, сержант?

— Четирийсет и три, сър — моментално отвърна Джакръм. Поли вдигна очи в очакване на гръмотевицата, която по всеобщите правила трябваше да придружава подобна космическа лъжа.

— Сигурен ли сте? — попита Блауз.

— Четирийсет и пет, сър. Неволите на войнишкия живот оставят отпечатък на лицето, сър.

— Дори и така…

— А, да, сега се сещам за още един-два рождени дни, които се бяха изплъзнали от паметта ми, сър. На четирийсет и седем съм, сър. — Грохотът на небесното възмущение все още се бавеше, забеляза Поли.

— Ъ-ъ… да. Много добре. Все пак вие трябва най-добре да знаете, а, сержант? Ще внеса поправката.

— Благодаря, сър.

— Точно както е сторил и генерал Фрок. И майор Галош. И полковник Легин, сержант.

— Дасър. Чиновническите грешки ме преследват цял живот, сър. Направо станах мъченик. — Джакръм се отдръпна. — Готови сме, сър. С бузки гладки като бебешко дупенце. Нещата, сър, трябва да са гладки, а? Винаги съм харесвал гладките неща.

 

 

Стояха и гледаха как лейтенант Блауз тръгва през гората към пътеката. Проследиха как се присъединява към безредната върволица от жени, запътили се към вратата. Наостриха уши за викове, но не чуха никакви.

— И-има ли изобщо жена, която се поклаща толкова? — прошепна Уозър, надничайки от храстите.

— Не и правомерно, струва ми се — отвърна Поли, взирайки се в крепостта с телескопа на лейтенанта. — Е, просто ще трябва да чакаме някакъв сигнал, че е добре.

Някъде отгоре изкряска мишелов.

— Няма смисъл, ще го хванат в мига, в който прекрачи прага — каза Маладикт. — Бас ловя.

Оставиха Джейд на пост. Без боята по себе си тролът можеше да се впише в скалния пейзаж толкова добре, че никой нямаше шанс да я забележи, преди да се натресе в нея, а натресеше ли се, вече щеше да е прекалено късно.

Вървяха през гората и почти бяха стигнали разрушения чифлик, когато стана онова.

— Добре се справяш, Мал — подхвърли Поли. — Май номерът с онези жълъди мина? Не си споменал и дума за кафе…

Маладикт спря и бавно се обърна. За ужас на Поли лицето му изведнъж бе лъснало от пот.

— Не можа да си траеш, а? — пресипнало процеди той. — О, моля те, недей! Полагах толкова усилия! Справях се тъй добре! — Залитна напред, но успя да се закрепи на четири крака. Когато вдигна глава, очите му светеха в червено. — Повикай… Игорина — с мъка изпъшка. — Знам, че е готова за това…

… уопуопуоп…

Уозър яростно се молеше. Маладикт опита да се изправи, срути се отново на колене и умолително вдигна ръце към небето.

— Изчезвайте оттук, докато можете — изхриптя той, а зъбите му видимо се удължиха. — Аз ще…

Появи се сянка, полъх от движение, и вампирът рязко се килна напред от удара на четвърткилограмовата торба кафе, паднала направо от небето.

 

 

Поли се довлече до съборетината, носейки Маладикт на гръб. След като го настани доколкото можа по-удобно на някаква стара слама, отрядът се събра на съвещание.

— Мислите ли, че трябва да се опитаме да издърпаме торбата от устата му? — нервно рече Шафти.

— Опитах, но не дава — каза Поли.

— Но той е в безсъзнание!

— Въпреки това не я пуска! Смуче я. Кълна се, беше припаднал, но някак просто се протегна, сграбчи я и я захапа! Падна право от небето!

Тонкър се втренчи в Уозър:

— Херцогинята предлага румсървис?

— Не! Казва, че не била тя!

— Шлучва се чат-пат да вали риба — намеси се Игорина, коленичейки до Маладикт. — Вероятно някаква вихрушка е минала през плантация за кафе и после сигурно заряд от светкавица в горния атмосф…

— А в кой момент е профучала през фабрика за кафени торбички? — прекъсна я Тонкър. — От онези с нарисувания на тях веселяк с чалма на главата, явно възкликващ: „Клачиянско превъзходно опечено! Когато търнокопът не е достатъчен!“

— Е, щом поставяш въпроса така, наиштина изглежда малко прекалено… — Игорина се изправи и додаде: — Според мен ще е наред, когато се освести. При все че може да е малко бърборив.

— Добре, момчета, починете си малко — с влизането си рече Джакръм. — Да дадем на рупърта няколко часа да оплеска нещата и после можем да мръднем по долината и да се смъкнем при нашите. Добра кльопачка и нормална постеля, а? Какво повече му трябва на човек!

— Не знаем дали ще се издъни, серж — възрази Поли.

— А, да, бе, точно така, може вече да е пристанал на командира на гарнизона, а? И по-странни неща са се случвали, при все че не мога да се сетя кога. Пъркс и Меникъл, заставате на пост. Останалите, вземете да дремнете малко.

 

 

В далечината отмина злобенски патрул. Поли го изпрати с поглед. Денят се очертаваше чудесен, топъл, с лек ветрец. Прекрасно сухо време. Прелестен момент да си перачка. Може би Блауз щеше да успее. Може пък всичките стражи да бяха слепи.

— Пол? — прошепна Шафти.

— Да, Шаф… всъщност, как ти е истинското име?

— Бети. Казвам се Бети. Ъ-ъ… повечето от Чукалата са в крепостта, нали?

— Явно.

— Значи там е най-вероятно да намеря годеника си, нали?

„Вече говорихме за това“ — помисли си Поли.

— Сигурно.

— Може да е доста трудно, ако там има много мъже — продължи Бети, съвсем като жена, която си е наумила нещо.

— Е, ако стигнем до пленниците и поразпитаме наоколо, сигурно ще го знаят по име. Как се казва?

— Джони — промълви Бети.

— Само Джони?

— Ъ-ъ… да…

„Ох — въздъхна наум Поли, — мисля, че знам накъде отива работата…“

— С руса коса и сини очи и май имаше златна обица и… един… как се казваше? А, да… нещо като цирей със странна форма на… на… задника си.

— Ясно. Ясно.

— Ъм… сега, като го казвам на някого, не звучи много надеждно, струва ми се.

„Освен ако не сме в положение да проведем много необичаен военен оглед за установяване на самоличността — помисли си Поли, — а не мога да си представя какво ли трябва да е това положение.“

— Не съвсем — съгласи се тя.

— Той каза, че всички в полка го познават — продължи Бети.

— Наистина? О, добре. Значи само трябва да попитаме.

— А ние, ъ-ъ, се разбрахме да счупим едно сребърно петаче на две, нали знаеш, както се прави, тъй че ако му се наложи да замине за дълго, да бъдем сигурни, че няма да сбъркаме, щото двете половинки ще съвпаднат…

— О, това може и да е от помощ.

— Ами, да, само че, ъ-ъ, аз му дадох петачето, и той каза, че ще го даде на ковача да го счупи на менгемето си и отиде и, ъ-ъ, мисля, че го извикаха по тревога… — гласът на Бети заглъхна.

„Е, горе-долу това очаквах“ — Поли въздъхна.

— Сигурно си мислиш, че съм глупаво момиче — промълви Бети след малко.

— Неразумна жена май е по-точно. — Поли се обърна и напрегнато се вторачи в пейзажа.

— Беше, как да ти кажа, вихрен романс…

— На мен ми се струва по-скоро ураганна авантюра — подхвърли Поли.

Бети се усмихна:

— Да, нещо такова.

Поли отвърна на усмивката й.

— Бети, тъпо е да говорим за глупаво и неразумно в тези времена. Откъде да търсим мъдрост? От бог, който мрази пъзели и синия цвят? От закостеняло правителство, предвождано от портрет? Сред армия, която мисли, че инат и кураж е едно и също? В сравнение с всичко това единственото, което ти си объркала, е броенето!

— Не искам да свърша в онзи техникум! Взеха едно момиче от нашето село, а то риташе и пищеше…

— Тогава се бий с тях! Вече имаш меч, нали? Защитавай се! — Тя видя ужаса по лицето на Бети и се сети, че не говори на Тонкър. — Виж, ако се измъкнем живи от това, ще говорим с полковия командир. Сигурно ще може да помогне. — „Все пак, може би момчето наистина се е казвало Джони — додаде наум, — може би наистина са го извикали внезапно. Надеждата е прекрасно нещо.“ Тя продължи: — Ако се измъкнем от това, няма да има техникум, няма да има бой. Нито за теб, нито за която и да е от нас. Не и ако сме умни. Не и ако сме хитри.

Почти разплакана, Бети успя да се усмихне:

— Пък и Уозър говори с херцогинята! Тя ще оправи нещата!

Поли се загледа в светлия, безоблачен простор, кристално чист, с изключение на един мишелов, който правеше широки кръгове в забранената синева.

— За това не съм сигурна — кимна тя. — Но някой там горе ни харесва.