Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

История

  1. — Добавяне (от автора)

Споменът за командироването ми на станция „Гама 353“, свързан с най-важното събитие в моя живот, едва ли ще се изтрие от паметта ми, поне докато усещам, че съм жив. По условията на договора, трябваше да превеждам четиридесет процента от бъдещите си приходи на моите работодатели, но мисля, че бе донякъде справедливо, защото дължах на тях собственото си съществуване. Поне така мислех тогава, докато не бях телепортиран във вътрешността на огромния метален пръстен, който се въртеше в космическото пространство в близост до една от звездите на съзвездие „Лира“. Станцията бе от типа „ретранслаторни“ и основното й предназначение бе да осъществява координацията на транзитните нулеви преходи, извършвани от космическите кораби за свръхдалечна дистанция, като им подава допълнителен енергиен импулс. Не бях запознат детайлно с процесите на обработка на информацията за полетите, нито имах представа за принципа или типа на локалния генератор, който смучеше огромни количества енергия от друг континуум. Знаех само, че като всяка станция от подобен тип, „Гама 353“ разполагаше с многоброен персонал от двата пола, предназначен да осигури нейното перфектно обслужване. Как да ви кажа, даже малко ми е неудобно, но предназначението на моята бъдеща работа се състоеше в задоволяването на сексуалните потребности на женската част от персонала. По известни само на тези дами причини, те предпочитаха „не ангажиращи“, съвсем свободни връзки, без трайно „обвързване“ с индивиди от другия пол. Не ми е известно как са били наричани представителите на моята професия в далечното минало и какво е било отношението на обществото към тях но по мое време, нейното упражняване се смяташе като нещо почти нормално.

Жилището, което ми предоставиха на борда на станцията едва ли се отличаваше от останалите. Подът на каютата ми беше ориентиран перпендикулярно спрямо центробежната сила на нейното въртене, тъй като системите за изкуствена гравитация се въведоха значително по-късно, а това съоръжение бе едно от първите от подобен тип и естествено доста старо. Но в отреденото ми пространство се намираха елементарните удобства за упражняването на моята професия. Хидравлично легло, бар, зареден с подходящи напитки, вградена в ъгъла душ-кабина и масичка, с две кресла, прикрепени здраво към пода. Общо взето обстановката беше скромна, но изискана и с добър дизайн.

Естествено, първата ми работа бе да огледам какво се намира наоколо, любопитството е нормална реакция на всеки мислещ индивид. Излязох от жилището си и тръгнах да се разхождам по тесния коридор, който би ме отвел до някой от центровете за развлечения. Обикновено там се завързват първите запознанства, необходими в професията ми, а общата планировка на станциите от такъв тип общо взето ми беше известна. Но не бях изминал и десетина метра, когато я срещнах. Усещането, което получих от пръв поглед, директно парализира крайниците ми. Срещу мен се спря жена с неземна хубост и само подсъзнателния ми усет намекна, че може би сме колеги по професия. В този момент направо се съмнявах, че и най-великите виртуални дизайнери биха могли да превъплътят подобно съвършенство, което ме погледна с ясно сините си очи и ми се усмихна. Оставаше да се запознаем и го направихме. Докато външният й вид продължаваше да ме смайва, изтръпнах вътрешно, че предположенията ще се оправдаят и Бела (както се представи) би могла да се окаже колега по професия. Тя продължаваше да стои пред мен и ми се усмихваше, а аз бях онемял — нещо, което досега не ми се бе случвало. Бях обзет от непознато досега проклето чувство на безпомощност, когато просто не знаеш какво да кажеш на жената, която от пръв поглед толкова ти е харесала. Тя ме спаси от неловко положение, като ми зададе тривиален въпрос:

— И вие ли сте новоназначен, като мен?

— Да — успях да промънкам.

— Имам чувството, че сме пристигнали тук, за да упражняваме еднакви професии.

— Вероятно имате право — потвърдих и изскърцах със зъби. Очакванията ми се бяха оправдали.

— Никога не съм виждала толкова съвършен мъж, поне на външен вид — призна тя. — Макар че все още нищо не мога да кажа за интелектуалните ви възможности.

Внезапното кръстосване на пътищата ни, макар и на това необичайното място, изглежда се осъществи по волята на съдбата и предопредели бъдещите ни отношения. „Дните“ минаваха и постепенно срещите ми с Бела от спорадични се превърнаха в ежедневни. Правехме ги тогава, когато и тя и аз можехме да се откъснем от работните си задължения. Разговаряхме на различни теми и избягвахме да засягаме ежедневието си, но обикновено стигахме до любовната лирика на Корфиний, псевдоним на поет, живял преди няколко века и успял да превъплъти в стиховете си всички възможни чувства, които биха могли да се породят между двама влюбени. Бяхме на единно мнение — никой преди или след него не би могъл да достигне висотите на такава емоционална изява.

Времето минаваше, ние се чувствахме все по-сродни по душа и несъмнено мечтаехме за физическа близост, но изтънчената деликатност на отношенията ни все още не го позволяваше. Натрупаният в мен емоционален заряд вече беше на път да ме взриви от чувства, когато една вечер тя посети жилището ми, а аз бях обзет от неудържим порив и я прегърнах още преди да влезе в него. Малко след това, тя се отпусна в обятията ми, примряла от чувства, после ми се отдаде напълно. Обладах я с цялата акумулирана енергия, която бях натрупал и на която бях способен. Бях обзет от неистовото желание да я притежавам, все повече и повече, а тя откликваше на всяко мое действие. Тази „нощ“ се оказа прекалено „бурна“, както се описва в любовните романи. Увлечени в сладка борба, ние в продължение на часове сменихме всички възможни пози; съвкупявахме се многократно и където ни попадне. На пода, в банята, изправени до някоя стена или на масичката в кухненския бокс. И двамата бяхме подивели от бесния екстаз, който ни бе обхванал.

Сутринта ни завари в леглото, отпуснати и блажено уморени, изтощени от направените усилия. Държахме се за ръце и се усмихвахме.

През следващите дни в мен се появи непознатото досега чувство на ревност. Мисълта, че Бела в този момент можеше да се намира в прегръдките на някое потно мъжко тяло, ме докарваше до полуда и ме вбесяваше. Наистина, поради естеството на професията си и аз извършвах същото, но нали знаете, мъжът си е мъж и казват, че по природа е полигамен. Просто го приемах като задължение по сключения договор, поради което се бях озовал на станция „Гама 353“ и нали именно заради него получавах заплатата си? Клиентите заплащаха услугите си направо на фирмата, която ме бе командировала, а от там, по хипербанковата връзка, получавах обратно моите отчисления.

Но необяснимо защо не можех да приема същия тип разсъждение спрямо Бела. Всъщност това, което извършвах на станцията, вече ми тежеше. След като пристигнах на нея и срещнах любимата си, редовните повиквания по интерфона вече нарушаваха душевното ми равновесие и стоновете на обслужваните от мен жени изобщо не ме впечатляваха. Но всъщност какво ли друго бих могъл да работя, след като ми липсваше нужната професионална квалификация?

Постепенно в мен назря идеята, че заедно с Бела трябва да избягаме от проклетата станция. Бе възможно да откраднем някоя от спасителните совалки за близки дистанции, притежаващи автоматична настройка за достигане на някоя от най-близките населени планети и ако успеехме да се окажем във вътрешността й, всичко щеше да се разреши само с докосването на сензора за старта й. Совалките се намираха в голям хангар, разположен под енергоцентралата на станцията, която бе разположена в продълговат метален цилиндър, съвпадащ с централната и ос. Трябваше само да открадна магнитната карта на някой (или най-вероятно някоя) от обслужващия персонал, което не представляваше кой знае каква трудност, особено за такива от моя занаят, които посещаваха множество чужди „апартаменти“. След това по някоя от „спиците“ на станцията щяхме да „доплуваме“ до заветния хангар и да се настаним в някоя от совалките. Накратко просто щяхме да предоставим сексуалното обслужване на други наши себеподобни, които сигурно незабавно щяха да ни заменят.

В кратките промеждутъци от време, в които можех да се срещам с моята любима и да потъвам в прегръдките й, аз й предложих моя план и тя се съгласи с него. На някоя чужда планета можехме да унищожим идентификационните си индекси, да измислим начин да се сдобием с нови и след като похарчим спестените си средства да се наемем на работа в някой бар или заведение за обществено хранене, за което не изискваше кой знае каква квалификация. През останалото време щяхме да се обичаме и да живеем един за друг.

— Да, скъпи — каза тогава Бела. — Кога ще го направим?

— Възможно най-скоро. Необходимо е да извърша известно допълнително проучване, все пак достъпът до хангара със совалките не се оказа толкова лесен, колкото предполагах.

— Побързай, Бел, напоследък едва издържам — целуна ме тя и излезе от малкото ми жилище. Забравих да спомена, че имената ни бяха подобни.

Но съдбата на моя вид бе решила нещо друго, злокобно и съвсем различно от предстоящата реализация на съкровените ми мечти. Бях близо до осъществяването на намерението си, когато станция „Гама 353“ бе атакувана от метеоритен рой. Никой не знаеше откъде се бе появил, но това се бе случвало и с други станции от подобен тип, които бяха успели да се справят с подобна критична ситуация. Ръководството на станцията обяви тревога от втора степен, което изключваше телепортацията на персонала или използването на аварийни совалки. За всеки беше ясно, че реенето на милиарди твърди тела из космоса е обичайно явление.

Миниатюрните, малки, средни и големи скални късове се появиха от необятната пустота като зли демони, готови да унищожат всичко по пътя си. Оптичните системи на станцията ги улавяха от огромно разстояние и всеки можеше да наблюдава застрашителното им движение на персоналния си екран. Когато челната маса от тела на метеоритния рой се доближи до няколко хиляди километра от станцията, автоматичната аварийна система включи острия писък на звуковата сигнализация, придружено от неистовото мигане на червени светлини. Класът на тревогата се бе сменил от втора на първа степен, но вече бе късно за масова евакуация. Шефът на станцията бе допуснал скъпо струваща грешка.

— Бела, вземи скафандъра си и ела незабавно при мен! — изкрещях в персоналния си комуникатор, след като бях набрал номера й, известен на всички нейни околни клиенти.

— Идвам незабавно, скъпи — прозвъня мелодичният й глас.

Метеоритната атака бе започнала. Станцията вече оказваше отчаяна съпротива и околностите й непрекъснато се озаряваха от ярки сияния, причинени от системите за антиметеоритна защита, незабавно влезли в действие. Лазерни, анихилационни и термоядрени, всички те работеха в непрекъснат ритъм и унищожаваха или отклоняваха каменните късове, който биха могли да се врежат в нейния корпус. Действието на защитата изглеждаше напълно успешно до момента, до който на екраните не се появи огромен скален обект, значително превишаващ нейните възможности. Все пак термоядрените взривове успяха да го раздробят на няколко къса, но един от тях след броени минути се вряза в един от пръстеновидните сектори на металното тяло и направо го отнесе. Автоматичните шлюзови системи на всеки жилищен отсек се включиха, за да изолират ефекта на декомпресията, която се появи в централния коридор. Очаквайки пристигането на Бела, отворих плъзгащата врата на моето жилище и в този миг тя уплашено застана пред мен. Струята на изтичащия въздух я събори на пода на коридора, аз също бях повален. И двамата се оказахме паднали в непосредствена близост. Докато Бела дращеше с нокти по пода и се опитваше да се залови за нещо, аз вкопчих лявата си ръка в крака на креслото, протегнах дясната си към нейната, хванах я и се опитах да я придърпам през прага. Точно тогава, когато металната пластина на жилищния ми шлюз се измъкна от горното си гнездо, стрелна се надолу и мощната й хидравлика отряза ръката ми като с нож.

Инстинктът ми за самосъхранение проработи незабавно. Погледнах с учудване малкото чуканче, което се подаваше под рамото ми и изтичах до аптечката, окачена на стената. Докато инстинктивно го обвивах със самостягащ се импрегниран бинт и наблюдавах тъмната течност, която все пак се прецеждаше между навивките му, дори не обръщах внимание на страшната болка, която изпитвах, толкова бях изтръпнал от ужас. Едва след това се сетих за Бела, за която не само бих пожертвал ръката си, но и своя живот. Понесено от струята на декомпресията, нейното вледенено тяло сигурно вече се рееше из космоса, заедно с по-голямата част от ръката ми. Прииска ми се да заплача, но моите създатели ме бяха лишили от очна секреция. Строполих се на леглото си, обърнах се по гръб и дълго останах в това положение, с безизразен поглед, вперен в тавана на помещението. Вече не изпитвах никакви чувства, предпазният ми контур беше влязъл в действие.

Четири пети от станцията оцеля в своята цялост, включително възелът й за телепортация и транзитният център за координация на нулеви преходи. От злите демони, възникнали от пустотата на космоса вече не бе останала и следа. Милиардите скални късове си бяха заминали така, както се бяха появили.

След като ме откриха в същата поза, в която бях застинал без желание за живот, не след дълго бях транспортиран до рехабилитационния център за андроиди от клас 1 — модел Бел и клас 2 — модел Бела, които някои вулгарно назоваваха Секси 1 и Секси 2, въпреки че все пак си имахме някакви имена. Там регенерираха изгубената ми ръка и разчовъркаха вътрешностите ми, защото моделът ми е от най-скъпите и никой на този свят не би си позволил неговата окончателна загуба, особено докато не е изплатил с дейността си собствената си цена.

След известни консултации със специалисти от моята фирма производител, биокибернетиците от рехабилитационния център решиха да отстранят високочувствителния ми емоционален блок и го замениха с доста по-простоват. Мотивировката им бе, че именно той е довел до допълните разходи за фирмата, на която бях служител и косвена собственост, свързани с регенерацията на ръката ми, независимо от направената застраховка.

Но въпреки корекциите, които се опитаха да извършат и в централната ми памет, спомените за моята Бела останаха. Винаги, когато се сетя за изживяванията, получени благодарение на нея, по всички контури на тялото ми се разлива приятна топлина.

Напоследък изобщо не ме интересува кого обслужвам, всичките ми клиентки ми изглеждат еднакви. Лишени от чувства, кучките които ме наемат продължават да стенат от удоволствието, което им доставям съвсем механично, но всички след това твърдят, че след престоя ми в рехабилитационния център съм се превърнал в съвършена секс машина. Право да си кажа малко ме съмнява, може би и преди модификацията на емоционалния ми блок съм си бил същият, дори по-добър.

Единственото, което искрено желая, е споменът за моята Бела да не угасне в течение на следващите няколко стотин години, през които се надявам да съществувам. Такъв е гаранционния ми срок, който включва и четиристотин процентова печалба за моя работодател, който някога ме е купил от фирмата производител.

Край