Пол Ливайн
Текила и синьо алиби (6)

Мечта на име Океания
6

Беше малко след осем вечерта, но влагата вече висеше във въздуха, като мокри чаршафи на простора. Над главите им облаците бяха пухкавобели с толкова сиво, колкото да предупредят за следобедния дъжд. Виктория, Стив и Боби се разхождаха из обраслия с шубраци плаж на Пайрътс Коув, докато чакаха самолета на Хал Грифин да дойде и да ги отведе до Парадайз Кий, където ги чакаше Джуниър.

Костенурка колкото капак на боклукчийска кофа се плъзна по пясъка към водата и отплава навътре. На Виктория й се искаше да бяха имали време за едно сутрешно къпане. За предпочитане без мераци на Стив за подводно плющене. И най-добре без катастрофирали яхти и омари с банкноти по тях.

Боби и Стив мятаха камъчета в плитката вода, надпреварвайки се кой ще направи повече жабки, загубилият щеше да обели мангото за следобедното им фрапе. Въпреки безбройните си недостатъци, както служебни, така и лични, Стив беше страхотен втори баща. Ако Виктория държеше сметка на плюсовете и минусите на приятеля си — коя жена не го правеше? — грижата на Стив към Боби щеше да бъде най-хубавото му качество. Веднъж, докато си пиеше шардонето, беше написала върху листата на подложката си разни неща относно възможността да прекара живота си със Стив.

1. Страхотни родителски умения.

2. Кара ме да се смея.

3. Кара ме да свършвам.

Отрицателните му качества запълниха две страници, но въпреки всичко тези три положителни черти доста натежаваха.

Мобилният й иззвъня, на екрана се изписа номерът на болницата.

— Добро утро, чичо Гриф, как се чувстваш?

— Ужасно, Принцесо. Петдесетдоларовите приспивателни не вършат работа.

— Ами главоболието ти?

— Все едно разбиват скала с бормашина.

— Как е Стъбс?

— Питам, ама не ми казват. Слушай, Принцесо, снощи, докато лежах буден, всичко ми стана ясно. Някой се опитва да потопи Океания.

— Океания ли?

— Моя мечта, която е на път да се осъществи. За това исках да говорим. Джуниър ще ти каже всичко.

— Кой се опитва да потопи Океания?

— Същият, който е пронизал Стъбс. Ето ти защитата. Някой иска да ме махне от картинката. Няма ли Хал Грифин, няма и Океания.

Каквото и да беше това. Виктория се цапна по врата, където един комар се беше настанил да закусва.

— Искам да кажа — продължи Грифин, — ако Стъбс не се оправи и ме обвинят в убийство, не можеш просто да се опитваш да пробиеш тезата на обвинението.

— Така защитаваме клиентите си в повечето дела с косвени улики. Доказваме основателно съмнение.

— Не е достатъчно. Трябва да намерите човека, който го е сторил.

О, само това ли, помисли си тя.

— Да се молим Стъбс да оживее. Той ще те оневини, нали така?

— Надявам се.

Беше очаквала уверено „Точно така, по дяволите!“. А не неясно „Надявам се“. Неопределеният отговор на Грифин повдигаше още въпроси, но не питаш клиент по телефона дали е застрелял някого. Вместо това му каза да си почива и приключиха разговора.

Настигна Стив и Боби — момчетата Соломон, — които бяха коленичили с наведени ниско над пясъка лица, сякаш търсеха изгубена контактна леща. Състезаваха се кой прилича повече на белите чапли, които шляпаха из плитчините и завираха клюновете си във водата.

Стив се изправи и изплю една малка мидена черупка, на горната си устна имаше мустак от пясък. Изглеждаше прекалено невинен за опитен съдебен адвокат, какъвто беше.

— Какво каза клиентът ни? — попита той Виктория.

— Че е натопен.

— Боже! Никога не съм го чувал досега.

Боби се изправи на крака и изтръска пясъка от голите си колене. Носеше панталони, срязани на бермуди, и жарсена фланелка на футболния отбор на университета в Маями. Беше нисък и кльощав и дори сандвичите на Стив с хляб панини, шунка и кашкавал и плодовите фрапета, не бяха сложили много месце по кокалите му.

— Къде е самолетът? Скучно ми е.

— Хидропланите здравата реват, докато излитат — каза Стив, тъй като знаеше, че момчето се плаши от силните шумове. — Не искам да се стряскаш.

Хлапето презрително се изсмя.

— Да не съм момиче!

— Не казвам, че си.

— Не ме е страх. „Гръман Малард“ са много добре обезопасени.

— Проверил си ги? — попита Виктория.

— В мрежата. Отне ми трийсет секунди. Ако искате да разберете нещо за хидропланите, просто питайте. После проверих Националната метеорологична служба. Няма бури, постоянни югоизточни ветрове — роден имитатор, момчето сниши гласа си както го правят синоптиците: — Страхотен ден за летене, риболов или просто излежаване на слънце. Още в единайсет.

Виктория се надяваше полетът да мине гладко. Стомахът й се свиваше от буламача със скариди и овесени ядки, който Хърбърт беше изпържил за закуска. Ако на зазоряване нямаше достатъчно морски котки, приготвяше и печени сандвичи с наденички коризо и сирене чедар, прокарвани с подсладеното ракетно гориво „Кафе Кубано“.

— Ако имаш нужда от търсене, само кажи — инструктира я Боби. — Десет пъти по-добър съм от чичо Стив на компютъра.

Тя разроши и без това чорлавата му глава.

— Ти си най-умното момче, което познавам.

Виктория обожаваше Боби и се учудваше на напредъка му. Преди по-малко от две години Стив го беше спасил от религиозна секта, където майка му го биеше и не се грижеше за него. Първоначално му бяха поставили диагноза неизвестно заболяване на централната нервна система — някои признаци на синдрома на Аспергер^[1], плюс прояви на аутизъм. Десетгодишното дете беше некомуникативно и уплашено, тялото му се свиваше от гърчове. Лекарите не можаха да открият органично мозъчно увреждане и под грижите на Стив момчето бързо започна да става по-общително. Освен това започна да демонстрира така нареченото от докторите парадоксално функционално улесняване, странен термин за гениалните му способности за запаметяване и ехолалия, иначе казано, можеше да възпроизвежда буквално всичко, което прочетеше или чуеше. Боби все още се изнервяше от непознати, но много бързо се привърза към Виктория. Тя заместваше присъствието на майка му и се тревожеше какво ли би се случило с Боби, ако двамата със Стив се разделят. Напоследък се безпокоеше дори още повече.

Стив си беше взел поука от критиката й към вчерашната му тениска и беше облякъл нова с друг надпис: „Единствената следа, която съм оставил в живота си, е върху бельото ми.“ Дали наистина смяташе това за напредък, или просто я дразнеше? Е, със сигурност щеше да впечатли Джуниър Грифин, Господин Подготве от детството й.

Виктория беше облечена с бяло горнище и къса морскосиня пола на волани, с дантела отдолу, в същия цвят като океана. Сандалите й „Маноло Бланик“ отиваха на цвета на полата. Две секси каишки отстрани се закопчаваха на глезените и привличаха погледа към прасците й. Това беше идеята, нали така? Сандалите й бяха подарък от Стив, е, не съвсем. Беше защитавал шофьор на камион от Порт Маями, който имал навика да доставя контейнерите в своя „прибери си сам“ склад, вместо на съответните получатели. Стив загуби делото и шофьорът беше разорен и пратен в затвора. Но един контейнер, натъпкан със скъпи италиански обувки, удобно беше паднал от камиона преди произнасянето на присъдата и на Стив му беше платено в кожа, вместо в зелено. Ако работата не потръгнеше, Виктория можеше да остане гладна, но никога боса.

Преди да напуснат баржата на Хърбърт, внимателно си беше сложила сенки с цвят „коняк“, които явно добре се връзваха с червилото с цвят „тропически залез“. Секси, естествено, но не евтино. Русата й коса беше небрежно разрошена. Както Стив казваше — „в стил Мег Райън“, макар че последния път, когато я беше видяла на екрана, косата на Мег не беше нито руса, нито рошава.

Сега, във влажната сутрин, докато чакаше да бъде откарана до частния остров на чичо Гриф, Виктория се чудеше защо си беше направила целия този труд. И какво беше приятното бръмчене, което усещаше? Нима кубинското кафе беше по-силно от обикновено?

Добре, нека бъдем честни. Ще видя Джуниър, пораснал, след всичките тези години.

Погледна крадешком към Стив, на него явно нищо не му бръмчеше отвътре. Беше изял две пълни чинии с пържена риба и имаше киселото изражение, породено от раздразнение в комбинация с лошо храносмилане.

— Защо спа навън снощи, чичо Стив? — Клекнал до водата, Боби събираше рачета с големината на нокът.

— Имам морска болест.

Боби се разсмя.

— Лодката не е помръднала дори.

— Обичам хамака.

— Реших, че може да те боли гърбът.

Стив изръмжа нещо нечленоразделно.

Боби погледна нагоре към него.

— Обикновено с Виктория се гушкате заедно. Но снощи…

— Ти какво, да не си доктор Фил? — прекъсна го Стив и се оригна на пържени скариди.

— Скарахте ли се? — попита Боби.

— Много ясно, че не.

Боби се изправи, килна главата си на една страна и взе да изучава чичо си през дебелите стъкла на очилата.

— Защо възрастните винаги лъжете?

Виктория не искаше Боби да се разстройва. Непрекъснато питаше кога двамата ще се оженят. Тя още не беше казала на Боби, че развалят фирмата. Снощи сигурно ги беше чул да се карат за това: кой ще води разпита днес. Стив настояваше, че тя ще се отнесе много меко с Джуниър. Един ден мина и вече искаше да се налага, нарушаваше споразумението им. Сдърпаха се и Стив — след като не стана неговата — изхвърча от лодката по боксерки и се метна във въжения хамак, опънат между две палми. На сутринта чешеше пъпките си от комари и почти не й говореше. Наистина ли си мислеше, че Боби няма да разбере, че са скарани?

— Не лъжа — отвърна Стив на момчето.

— Ти си адвокат — каза Боби. — Дори не усещаш кога лъжеш — момчето сниши глас и зловещо занарежда впечатлението си от своя чичо: — Между господин Соломон и истината има толкова общо, колкото между синия цвят и числото три. Понякога можете да видите цифрата три, изписана със синьо, и то когато най-малко го очаквате. Същото е и с господин Соломон. Ако каже истината, то е просто случайно съвпадение.

— Страхотно, Боби — каза Виктория. — Невероятен си.

— Да, супер — отвърна Стив без ентусиазъм. — Заключителната ми реч от процеса „Робин срещу Колодий“ дума по дума.

— Само замених името на Робин с твоето.

— Не разбирам само — продължи Стив — как може някой да помни всичко, което чуе, а да забравя да хвърли боклука.

— Стив, трябва да се разберем за Джуниър. — Виктория реши да отклони разговора от далечната връзка между Стив и истината. — На една и съща страница ли сме?

— Мразя този израз — отвърна Стив. — Обзалагам се, че си го научила в прокуратурата. „Същата страница“, „играч от отбора“, „разтегли плика“. Зарежи бюрократичните клишета.

— Извинявай, ако не съм чак толкова непокорна като Стив Соломон Секирата.

— Знаех си, че сте скарани — намеси се Боби.

— Изглаждаме някои професионални различия — успокои го Виктория.

— Тогава защо чичо Стив просто не го каже?

— Защото чичо ти мисли, че най-краткото разстояние между две точки е криволичещият път — Виктория се обърна към Стив. — Аз ще водя разпита на Джуниър. Ясно ли е?

— Кой е Джуниър? — попита Боби.

— Някакъв тип, на когото Виктория раздавала френски целувки, когато и двамата били с шини.

— Понякога, Стивън, си наистина жлъчен — каза тя. Използва цялото му име, за да му даде да разбере колко е ядосана. — И за протокола, никога не съм носила шина — ухили се пресилено, за да му покаже всичките си зъби.

— Джуниър Грифин е разглезено богаташко синче — продължи Стив. — „Ла Горе Кънтри Клъб“. Платинената карта „Американ Експрес“ на татко. Пансион.

Виктория се обърна към Боби, все едно Стив го няма.

— Джуниър Грифин беше най-готиното момче в гимназията в Пайнкрест.

— В гимназията учех заедно с кубинци.

Мистър Мачо! Сякаш е служил с батальона на Великолепните Копелдаци във флота.

— Гимназията на Маями Бийч — припомни му тя. — А не в Багдад.

— Трябваше да се бия за парите си за обяд.

— Когато Джуниър се смееше, на бузите му се появяваха трапчинки и една сладка малка вдлъбнатинка на брадичката — отвърна Виктория с гадна усмивка.

— Правят се с пластична операция — изстреля в отговор Стив.

Тя се обърна към Боби, но насочи думите си като копия към чичо му:

— Джуниър беше капитан на плувния отбор и крал на абитуриентския бал. Майка ми го наричаше „мъж мечта“.

Стив изхриптя, сякаш се задушаваше.

— Приличаше на Брад Пит — не спираше тя, — рус и як.

— Истинското име на Брад Пит е Уилям Брадли Пит — отвърна Боби. Стисна здраво очи и Виктория разбра, че съставя анаграма от името на актьора. След миг се ухили и извика: — Примат, и луд, и бял!

Още не можеше да разбере как го прави. Когато го попита, той й каза само, че буквите се носели из главата му и той ги дърпал от въздуха.

— Жребците от гимназията като Джуниър — не се даваше Стив — двайсет години по-късно се оказват плешиви и дебели загубеняци.

— Още не си ми отговорил. Ще се намесиш ли с Джуниър, както се намеси с чичо Гриф?

— Ти печелиш. Водиш, Вик. Топката е в теб.

— Добре. Трябва да сме в пълен синхрон. Ако делото се окаже криминално…

— О, криминално е.

— Откъде знаеш?

— Ами Уилис Раск няма да бие път дотук, за да ни пожелае „Лек път“ — Стив махна към черния път на двайсетина метра от морския бряг.

Една полицейска кола на Мънроу Каунти спря и шериф Уилис Раск слезе от нея и оправи колана си.