Стив Мартини
Класацията (1)

ПРОЛОГ

Сложи го пред дясното си око и затърси издайнически следи от топлина, неясен инфрачервен силует, който да се крие в сенките на палубата.

Старият оптичен прибор беше реликва от шейсетте. Би предпочел новите си очила за нощно виждане, но тях ги нямаше.

Една тръба на борда на кораба изпускаше облак топла пара, която се виждаше като злокобна зелена пелена, като особена мъгла. Той свали прибора от окото си, за да се ориентира, после отново продължи да търси, започвайки от мястото, до което беше стигнал — сто и осемдесеттонния кран, който стърчеше към небето от предната палуба.

— Виждаш ли я? — Другият стоеше до рамото му.

— Още не.

— Може вече да се е вмъкнала вътре.

— Не. — Би трябвало да прекоси откритата палуба и тогава нямаше как да не я види. — Някъде там е.

Продължи да оглежда палубата. Понякога попадаше на светлина от кораба и изображението в окуляра припламваше. Той примижаваше и после започваше да търси отново.

— Смяташ ли, че той е на борда?

— Иначе тя не би дошла. — Мъжът с оптическия прибор не искаше да разговаря — уредът потрепваше и изображението се превръщаше в плетеница от неясни фосфоресциращи линии.

— Хайде просто да я хванем и да се махаме.

— Няма да е толкова лесно.

— Мислиш ли, че той е въоръжен?

— Не знам. — Не вярваше онзи да има оръжие. Не ги очакваше. Дори и да имаше обаче, щяха да се справят с него. — Какво е това?

— Кое?

— Ето там.

Престана да движи прибора и го насочи към светла зелена ивица, като луничка на нокът, която се показваше иззад едно брезентово покривало малко зад крана.

Аби Чандлис беше страшно изтощена. Инстинктът за оцеляване беше силен, но не безграничен. Беше уморена, а уморените хора допускат грешки. Вече бе допуснала грешка на летището и те я бяха видели. Животът й бе в опасност и тя бягаше.

Бе се прилепила до студените стоманени плоскости на палубата, мокра до кости от мъглата и потта си. Криеше се в сенките на корабното оборудване и се опитваше да долови някакво движение.

Знаеше, че те са някъде там, между палетите и огромните стоманени контейнери, че дебнат и се ослушват. Не се лъжеше — беше ги видяла. Нещо по-лошо — те я бяха видели.

Придвижи се малко напред, бавно, клекнала, опряла ръце на стоманената повърхност на палубата, докато се скри зад купчина надуваеми спасителни лодки, покрити с брезент. По-нататък беше открито и нямаше как да не я забележат. Даваше си сметка, че рано или късно трябва да рискува. За да стигне средата на кораба, където бяха надстройките и вратата, водеща вътре.

Морган беше на този кораб. Трябваше да го намери. Да го предупреди. Знаеше, че ще го убият, както се бяха опитали да убият нея. Без да иска, ги беше довела при него.

Надежда й даваше фактът, че Морган познаваше корабите. Щеше да се ориентира и в този и вероятно щеше да намери някакъв начин да се измъкнат незабелязано. Аби беше сигурна. Двамата щяха да се изплъзнат от мъжете на кея. След като предадат документите, всичко щеше да свърши. Онези двамата нямаше да спечелят нищо, ако ги убият. Когато информацията от тези документи станеше известна, а тя включваше и договорите, и авторските права, всичко щеше да свърши. Онези търсеха документите, само заради тях искаха да пречукат Морган. Без да си дава сметка, Аби го бе превърнала в мишена.

* * *

— Открих я. — Мъжът фокусира обектива.

— Сигурен ли си?

— Да. — Посочи към стъпалата на трапа, които се изкачваха от кея към предната палуба. Огледа мостика, за да провери има ли някой. Нямаше жива душа. — Хайде.

Спуснаха се по стълбата. Той пъхна прибора в джоба си и последва другия зад редицата стоманени контейнери. Чувстваше грапавата дръжка на деветмилиметровата берета, мушната в колана на панталона му отзад.

Под огромния пристанищен кран бяха подредени контейнери, по два един върху друг, в очакване на докерите, които щяха да ги качат на друг кораб. Бяха между тях и „Куеста Верде“ и Аби нямаше как да ги види, докато се криеха в сенките им. Щяха да я пипнат, преди да гъкне. Най-важното беше да я изненадат.

Стигнаха до ъгъла на последния контейнер. Оттам до основата на трапа разстоянието беше около трийсет метра, без никакво прикритие. Тя би могла да ги види само в първите десет от тях, при това, ако знаеше накъде да гледа. После бордът на кораба щеше да ги скрие от полезрението й. Оттам нататък нямаше да е трудно — нагоре по трапа, крадешком зад гърба й…

— Първи ти — прошепна другият и го погледна.

Това беше негова работа, така че не възрази. Събу се. Дори гумените подметки вдигат шум по асфалт. Завърза връзките едни за други и окачи обувките на рамото си. Другият направи същото. После, без да се колебае, изскочи иззад контейнера и се втурна напред с разтуптяно сърце. Ако ги видеше или чуеше, щеше да изчезне — на един кораб има милион удобни прикрития.

Стигнаха до трапа безшумно, спряха и се ослушаха. Чуваше се само монотонното боботене на спрелия кораб — двигател тук, генератор там, далечни ритмични звуци, несмущавани от тропот на крака по палубата горе. Мъжът се обърна назад и направи знак на другия да го по-следва.

Вече не можеха да разговарят. Той тръгна първи — вземаше по две стъпала наведнъж, държеше се за металния парапет, много внимателно, защото можеше да се раздрънчи.

Оставаха му само десет стъпала до горния край — вратичката в борда, — когато чу трополенето зад гърба си. Обърна се и погледна. Обувките на другия се бяха развързали — едната се удари още два пъти по стъпалата и падна на кея с меко тупване. Бе успял да задържи другата.

Тя бе потънала някъде в миналото, но шумът я върна към реалността. Обърна се рязко и погледна към стълбата отзад. Можеше да е безобиден, да се дължи на поклащането на кораба, но Аби не смяташе да проверява. Понесена от инстинкта си, тя хукна напред към високата надстройка, без да обръща внимание, че стъпките й отекват по металната палуба. Спусна се през прохода между борда и надстройката и блъсна първата врата. Беше заключена. Опита да вдигне резетата. Невъзможно. Бяха като замръзнали.

Сега чу стъпките някъде отзад, меки, приглушени. Приближаваха.

Продължи нататък. Следващата врата беше отворена — полутъмен коридор, осветен от една-единствена съвсем слаба крушка. Прекрачи прага с единия крак и се обърна, за да затвори вратата. Не успя да я помръдне.

Стъпките приближаваха. Аби надникна зад вратата — голяма метална кука, мушната в заварена за стоманената стена халка, я задържаше отворена. Освободи куката, обърна се и ги видя — два силуета, очертани от светлината на палубата. Тичаха.

Аби се дръпна навътре и затвори зад себе си. Засуети се с резетата и най-накрая успя да ги затвори едно по едно, общо четири дръжки. Проблемът беше в това, че онези можеха да ги отворят също толкова лесно от другата страна.

Увисна с цялата си тежест на горните две и с ужас видя как долните две се вдигат, почувства, че онези напъват вратата. Беше тежка и почти не помръдваше. Заеха се с горните две резета.

Силите й я напускаха, поддържаше я само адреналинът. Дланите я боляха. Нямаше да издържи дълго и го знаеше. Обърна глава и опря лице на студената стомана. Вторачи се със зачервените си очи в стената и се замисли какво ли е да умреш. С тази мисъл в ума, видя нещо в ъгъла — голяма четка с дълга дървена дръжка, опряна до стената. Опита се да я достигне с крак, но не успя.

Мъжете продължаваха да се борят с дръжките на резетата — успяха да ги вдигнат почти догоре въпреки цялата й тежест, но не им достигна съвсем малко и пуснаха. Тялото й се свлече надолу, както бе увиснала на ръце. Това й даде миг спокойствие и тя пусна едното резе. Онези веднага го отвориха. Сега врата се държеше на едно-единствено резе и то бавно, но сигурно се вдигаше, защото тя бе преместила тежестта си — противопоставяше им само силата си и битката бе безнадеждна.

Протегна свободната си ръка към четката и я сграбчи. Обърна я с дръжката към тавана и подпря резето, натисна я напред, докато заседна. Сега нямаше да е толкова лесно да отворят.

Продължаваха да натискат, но резето държеше.

Аби хукна по тъмния коридор, без да знае къде отива.

Вратата не помръдваше. Беше подпряна с нещо.

— Да потърсим друг вход. — Продължиха нататък. Следващите две врати бяха заключени, резетата не помръдваха. Стигнаха до осветен отвътре илюминатор — от другата страна се чуваха гласове. Надникнаха през кръглото стъкло и видяха малка каюта, в която разговаряха двама мъже. Този, който седеше с гръб към тях, беше с омаслени сини дрехи — явно работеше в машинното.

Приклекнаха, за да минат под илюминатора, и продължиха напред.

Малко по-нататък стигнаха до широк проход в основата на надстройката, който се простираше от левия до десния борд. Мъжът знаеше, че проходът свързва двата борда, защото беше служил в морската пехота. Изчака няколко секунди и влезе. Моряците го използваха, за да се придвижват по-бързо от единия до другия борд. Сега корабът беше закотвен на кея, по-голямата част от екипажа беше на сушата и проходът беше тъмен и пуст. Двамата хлътнаха вътре и след секунди се появиха от другата страна на надстройката.

След още няколко крачки в посока към носа намериха отворена врата и влязоха.

Първата експлозия повали Аби на колене в тъмния коридор. Ярка огнена мълния освети пространството, а някъде отдолу започна да нахлува дим. Запищяха сирени и алармени системи. Тя се изправи, но втората експлозия я запрати към стоманената стена. Остра болка проряза рамото й. Ушите й запищяха и тя се свлече на пода като парцалена кукла. Беше зашеметена, сетивата й бяха парализирани, умът й отказваше да работи. От металната повърхност на пода се надигна приятна топлина, която обгърна цялото й тяло.

В ума й затанцуваха образи като във филм на бавни обороти. Носеше се из сумрачните кътчета на съзнанието си, трепереща и изтощена, питаше се дали това е смъртта и напрягаше памет да си спомни кога точно я бе обзело онова желание да се откаже от самоличността си, какво я бе подтикнало да го стори.