Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthlight, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)

Издание:

„Камея“, 1998

Редактор: Весела Петрова


ГЛАВА 1

Монорелсовият влак губеше скорост, докато се изкачваше над потъналите в сенки равнини. Садлър очакваше всеки момент да догонят Слънцето. Тук линията, разделяща светлината и мрака, се местеше толкова бавно, че човек можеше без усилие да върви с нея, за да вижда светилото все на хоризонта, чак докато се наложи да спре за почивка. Дори и тогава Слънцето щеше да се скрие сякаш неохотно от погледа му — ще мине повече от час, преди и последното ослепително крайче да изчезне зад хоризонта, за да започне на това място дългата лунна нощ.

Носеха се устремно в мрака през териториите, където първите заселници бяха стъпили преди два века, с равномерните и удобни за пътуване петстотин километра в час. Освен скучаещия придружител, който май нямаше друго занимание, освен да сипва кафе, единствените други пътници в салона бяха четирима астрономи от Обсерваторията. Когато Садлър се качи във влака, те кимнаха достатъчно дружелюбно, но скоро се увлякоха в твърде специализиран спор и просто забравиха за него. Той се почувства малко засегнат, че не му обърнаха внимание, но скоро се утеши с догадката, че са го взели за отдавнашен обитател на Луната, а не за новак, пратен с първата си задача.

Светлините в салона не му позволяваха да види почти нищо от тъмната околност, през която се стрелкаха безшумно. Относително тъмна, разбира се. Вярно, засега Слънцето не я огряваше, но близо до точката на зенита Земята беше в първа четвърт. Към средата на лунната нощ — след седмица — щеше да засияе с пълна сила като ослепителен диск, твърде ярък за незащитено човешко око.

Садлър стана от креслото и мина напред покрай все още увлечените в неразбираемата си дискусия астрономи към отделената със завеса ниша в предната част на вагона. Още не бе свикнал да тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята, и стъпваше с пресилена предпазливост по тесния проход между тоалетната и малката кабина с контролни уреди.

Вече виждаше добре. Вярно, илюминаторите не бяха достатъчно широки, защото някакво правило за безопасност забраняваше да ги правят панорамни. Този път обаче не му пречеше никаква допълнителна светлина и той най-сетне можа да се наслади на студеното величие на тези древни, пусти простори.

Студено… Гледката не оставяше никакво съмнение у него, че навън температурата вече е паднала до двеста градуса под нулата, макар Слънцето да бе залязло преди броени часове. Някаква особеност на светлината, отразяваща се от далечните океани и облаци на Земята, засилваше впечатлението. Всичко беше в зеленикави и синкави оттенъци. Арктическо сияние, в което сякаш нямаше и следа от топлина. А това, каза си Садлър, е истински парадокс, защото върху сияещата над него планета имаше и непоносимо горещи земи.

Пред вагона се виждаше единствената релса, поддържана от колони, които според него бяха обезпокоително малко на брой. Продължаваше право на изток. Още един парадокс. Спътникът на Земята като че изобилстваше с чудатости. Защо и тук не можеше Слънцето да залязва на запад? Сигурно имаше някакво простичко астрономическо обяснение, но в момента той не успяваше да си го спомни. Най-после се сети, че определянето на посоките е условност, въпрос на договорка.

Още се издигаха по лек наклон, вдясно един остър връх ограничаваше изгледа. Вляво — я да видим, това трябва да е юг, нали?… — неравната повърхност се спускаше на стъпала, сякаш преди милиард години лавата, изригваща от разтопеното сърце на Луната, бе застивала на все по-слаби вълни. Гледката смразяваше душата му, но веднага си призна, че и на родната му планета има не по-малко мрачни и унили пейзажи. Аризонската пустош не беше по-приветлива, а склоновете на Еверест дори бяха по-враждебни, защото тук поне липсваше вечният свиреп вятър.

След миг Садлър едва не ахна на глас, защото отвесната скална стена вдясно свърши изведнъж, като че отрязана от великански сатър. Вече нищо не му пречеше да оглежда чак до северния хоризонт. Случайностите на природата бяха сътворили спиращо дъха чудо, не беше за вярване, че е само каприз на пространството и времето.

В небето показваха огненото си величие върховете на Апенините, пламтящи в последните лъчи на вече скрилото се от очите му Слънце. Внезапният взрив на светлината удари болезнено очите на Садлър. Почака да се успокоят, преди да се взре отново. И промяната беше невъобразима. Звездите, изпълвали небето допреди миг, сякаш угаснаха. Неговите свили се зеници не бяха в състояние да ги видят. Дори от полумесеца на Земята остана само бледо зеленикаво петно. Яростният блясък на планините, от които го деляха поне стотина километра, затъмни всичко.

Върховете наглед се рееха над хоризонта, фантастични пирамиди от огън. Натрапваше се илюзията, че са свързани с повърхността не повече от облаци при залез на Земята. Сенките бяха толкова резки, че подножието на склоновете тънеше в мрак, сякаш съществуваха само пламтящите зъбери. Още часове трябваше да минат, за да потънат и гордите върхове в тъмата на лунната нощ.

Някой дръпна завесата. Друг пътник влезе в нишата и застана пред илюминатора. Садлър се двоумеше дали да подхване разговор — още изпитваше леко раздразнение, че го пренебрегнаха. Мъжът до него обаче му спести колебанията дали да спази правилата на учтивостта.

— Струва си да долетите тук от Земята, за да видите това, нали? — разнесе се гласът му в мрака.

— Няма съмнение — охотно потвърди Садлър, но реши да се покаже по-обръгнал към тези чудеса. — Предполагам, че човек свиква с всичко.

Непознатият се подсмихна.

— Едва ли. С някои неща няма да свикнете, колкото и дълго да останете. Наскоро ли пристигнахте?

— Да. С „Тихо Брахе“ снощи. Засега почти нищо не успях да разгледам.

Садлър се усети, че неволно наподобява доста кратките и сдържани изречения на събеседника си. Зачуди се дали всички на Луната говорят така. Дали пък не пестяха въздух?…

— В Обсерваторията ли ще работите?

— Да, в известен смисъл, но няма да съм от постоянния състав. Аз съм счетоводител. Ще проверя ефективността на разходите във вашата дейност.

Другият явно се позамисли. След малко отново наруши мълчанието:

— Хм, държа се нелюбезно, трябваше да ви се представя веднага. Казвам се Робърт Молтън и ръководя групата по спектроскопия. Ще ни бъде от полза да имаме до кого да се допитваме за данъчните си декларации.

— Опасявах се, че точно това ще кажете — отвърна Садлър суховато. — Аз съм Бертрам Садлър и работя в Сметната палата.

— М-да-а… Смятате, че тук прахосваме пари ли?

— Други ще правят изводите. На мен възложиха само да установя как ги харчите, а не защо.

— Е, значи ви очакват много забавни моменти. Всеки в Обсерваторията прелива от доводи защо са му необходими поне двойно повече средства. А и аз не мога да проумея как, дявол да ме вземе, ще сложите етикетчета с цени на всички видове научни изследвания.

И Садлър изпитваше немалко съмнения, но предпочете да не задълбава в темата засега. Този човек сметна прикритието му за напълно правдоподобно. Опиташе ли се да обяснява подробностите, можеше само да събуди подозрения. А и знаеше, че не е изкусен лъжец, макар да се надяваше, че ще напредне в занаята с трупането на опит.

Освен това казаното от него беше вярно. Как му се искаше това да е цялата истина, а не някакви си жалки пет процента от нея!

— Тъкмо се питах как ще минем през тези планини — посочи на изток. — Над тях или под тях?

— Отгоре — подсказа астрономът. — Величаво зрелище са, но всъщност не са чак толкова грамадни. Почакайте, докато видите връх Лайбниц от веригата Оберте. Двойно по-висок е от тези.

„О, стигат ми за начало“ — мислено се подсмихна Садлър. Вагонът, оседлал единствената си релса, продължаваше да се изкачва полека през сенките. Край тях мигновено отминаваха неясни зъбери и стени, като че отнесени от взрив. Садлър предположи, че само тук е възможно да се пътува с такава шеметна скорост над самата повърхност. В кабината на никой реактивен самолет не би могъл да изпита това преживяване.

Ако беше лунен ден по тези места, би могъл да разгледа плодовете на инженерното хитроумие, позволило да бъде прокарана линията в подножието на Апенините. Но мракът скриваше приличащите на паяжина мостове и извивките, минаващи по ръба на урвите. Можеше да се взира само в наближаващите върхове, плаващи върху морето от нощ наоколо.

После далеч на изток започна да се издига огнена дъга. Бяха излезли от сенките, навлизаха сред страховитите планини и настигаха Слънцето. Садлър се извърна, за да не гледа срещу сиянието, и за пръв път огледа внимателно стоящия до него мъж.

Доктор — или професор — Молтън изглеждаше на петдесетина години, но косата му беше черна и гъста.

Имаше едно от онези стъписващо грозни лица, които незнайно защо веднага вдъхват доверие. Щом го видеше, човек неизбежно си казваше: „Ето го насмешливия, опознал света философ. Съвременен Сократ, достатъчно безпристрастен, за да даде непредубеден съвет, но не и отчужден от събратята си.“

„Златно сърце под груба външност“ — допълни след миг Садлър на ум и се намръщи на изтърканата пошловата фраза.

Погледите им се срещнаха изпитателно в мълчалива взаимна преценка на хора, които знаят, че работата ще ги среща отново. Молтън се усмихна и по лицето му се вдълбаха бръчки, оприличили го на околния суров пейзаж.

— Сигурно това е първият ви изгрев на Луната. Разбира се, ако думата е подходяща за случая… Все едно, за мен е изгрев. Жалко, че ще трае само десетина минути — докато се прехвърлим през възвишенията, после пак ще се гмурнем в тъмното. И ще се наложи да почакате две седмици, докато зърнете отново Слънцето.

— А не ви ли е… малко досадно да седите затворени две седмици?

Садлър още не бе изрекъл въпроса си докрай и се почувства глупаво. Молтън обаче не се възползва от повода за насмешка.

— Сам ще видите как е. Пък и без това сме под повърхността, няма особено значение дали горе е ден или нощ. И по всяко време можете да отидете където поискате. Някои дори предпочитат да се качват на повърхността нощем. Земната светлина им се струва романтична.

Монорелсовият вагон достигна връхната точка на линията през планините. Двамата събеседници се смълчаха, загледаха се във върховете, които постепенно оставаха зад тях. Скоро вече се спускаха по далеч по-стръмните склонове над Маре Имбриум. И Слънцето, сякаш издърпано обратно зад хоризонта от скоростта им, отново се превърна от пламтящ лък в ивичка, после в точица, която примигна и угасна. В последния миг на този измамен залез, само секунди преди пак да потънат в сянката на Луната, се случи вълшебство, което Садлър никога нямаше да забрави. Движеха се по било, до което слънчевите лъчи вече не достигаха, но линията — само на метър над него — още отразяваше последната светлина. Стори му се, че летят над пламтяща лента, сияйна нишка, сътворена с магия, а не от човешката изобретателност. После се спусна тъмнина и мигът отмина. Очите на Садлър отново започнаха да се приспособяват и скоро той виждаше звездите.

— Късметлия сте — промърмори Молтън. — Минавал съм по този маршрут стотина пъти, но такова нещо не ми се беше случвало… Да влезем в салона, скоро ще ни дадат нещо за хапване. И без това няма нищо за гледане нататък.

На Садлър не му беше лесно да се съгласи с толкова безчувствено твърдение. Блясъкът на Земята отново господстваше в небето, заливаше огромната равнина, която древните астрономи толкова несполучливо нарекли Море на дъждовете. Да, в сравнение с останалите зад вагона планини не беше чак толкова стъписваща гледка, но пак му спираше дъха.

— Ще постоя още малко. Не забравяйте, че за мен всичко е ново и не искам нищичко да пропусна.

Молтън се засмя добродушно.

— Напълно ви разбирам. Боя се, че с времето започваме да забравяме къде сме попаднали.

Монорелсовият вагон вече се спускаше по такъв главозамайващ наклон, че на Земята опитът за преодоляването му би се равнявал на самоубийство. Студената зеленикава равнина сякаш се издигаше стремително, за да ги пресрещне. В далечината се виждаха очертанията на ниски хълмове, направо джуджета в сравнение с предишните възвишения. И отново хоризонтът стана смущаващо близък. Бяха на „морското“ равнище…

Садлър отметна завесата и влезе в салона, където стюардът подреждаше подноси пред спътниците му.

— Винаги ли е толкова празно? — попита астрономите. — Не бих казал, че е особено икономичен начин за пътуване.

— Зависи — отвърна Молтън. — Немалко неща на Луната сигурно са твърде странни от гледната точка на счетоводител. Всъщност поддържането на монорелсовата линия не струва почти нищо. Няма какво да я разрушава — нито ръжда, нито промени във времето. А вагоните минават през текущ ремонт веднъж на две-три години.

За това Садлър изобщо не се бе досетил. Много имаше да учи и се надяваше невежеството да не му излезе през носа.

Храната беше вкусна, само не можа да различи от какво е приготвена. Не се съмняваше, че съставките са отгледани в големите хидропонни ферми, разположени на множество квадратни километри по екватора на земния спътник. Разбира се, месото почти сигурно беше синтезирано. Доста приличаше на телешко, но пък Садлър знаеше, че единствената крава на Луната живее сред разкош в зоологическата градина в Хипарх. Дяволски грабливата му памет непрекъснато събираше и прилежно съхраняваше подобни безполезни парченца информация.

Вероятно ситите стомаси направиха астрономите по-приветливи, защото щом доктор Молтън им го представи, успяха да се въздържат от професионални разговори поне няколко минути. Веднага стана очевидно обаче, че обясненията му с каква задача е изпратен тук ги разтревожиха. Садлър лесно си представи как започват да премислят отново какви средства са им отпуснати и вече се чудят как да ги опазят от съкращения, ако се наложи. Нито за миг не се усъмни, че ще го затрупат с извънредно убедителни доводи, ще се опитат да го зашеметят с потоци от научна алабалистика, ако се опита да ги притисне в ъгъла. Неведнъж му се бе случвало същото, макар и далеч не в същите съпътстващи обстоятелства.

Вагонът се движеше по последния отрязък от пътя и след около час щеше да пристигне в Обсерваторията. Шестстотинте километра през Маре Имбриум се изминаваха почти само по права линия през равен терен, с изключение на завоя около скалните стени на огромната равнина на Архимед. Садлър се настани удобно в едно кресло, извади документацията за тази задача и започна да я проучва.

Когато разгъна организационната схема, тя зае изцяло масичката. Беше ясно съставена и за по-голяма нагледност разпечатана в различни цветове, обозначаващи различните групи в Обсерваторията. Садлър се вторачи в нея с искрено неудоволствие. Спомни си, че историците определяха първите хора като животни, служещи си с оръдия на труда. Често му се струваше, че най-подходящото определение за съвременния човек е: животно, прахосващо хартия.

Под правоъгълниците „Директор“ и „Заместник-директор“ схемата се разделяше на три части — „Администрация“, „Техническо обслужване“ и „Обсерватория“. Веднага потърси доктор Молтън. Ето го в раздела „Обсерватория“, точно под „Научен ръководител“ и над късата колона с имена, обозначена „Спектроскопия“. Молтън имаше шестима асистенти. С двама от тях — Джеймисън и Уилър — Садлър вече се запозна. Другият пътник във вагона всъщност не беше учен според схемата. Имаше си свое местенце и се подчиняваше пряко на директора. Садлър предположи, че секретарят Уогнъл е сериозна величина на властта в това научно царство и си струва да му влезе под кожата.

Бе се заровил в схемата от половин час, забравил всичко друго в умуването над положението на всекиго от Обсерваторията, когато някой включи радиото. Не му пречеше тихата музика. Способността му да се съсредоточава можеше да се справи с много по-сериозни дразнители. После музиката спря, след кратка пауза прозвучаха шест писукания и плътен школуван глас изрече:

— Вие сте с Канал две на „Междупланетна мрежа“ от Земята. Сега е двадесет и един часът по Гринуич. Следва емисия новини.

Нямаше абсолютно никакви смущения. Думите звучаха ясно, сякаш слушаха местна станция. Но Садлър бе забелязал антената на покрива на вагона и знаеше, че това е пряко предаване от Земята. Сигналът бе напуснал планетата преди две секунди и половина и вече продължаваше към други далечни светове. Някои хора щяха да чуят новините след много минути или дори часове — ако екипажите в корабите на Федерацията около Сатурн си правеха труда да следят тези предавания. Гласът на Земята щеше да се разпростира в Космоса — все по-слаб, докато далеч извън пределите на овладяното от хората пространство накрая бъде заличен от неспирния радиошепот на звездите.

— … Току-що получихме съобщение от Хага, че конференцията по планетарните ресурси е била прекратена. Делегатите на Федерацията ще напуснат Земята утре, а от канцеларията на президента ни предадоха следното изявление…

За Садлър нямаше нищо неочаквано в този обрат. Но когато отдавнашното опасение все пак се превърне във факт, сърцето на човек се свива, дори да е подготвен. Озърна се към спътниците си. Дали и те съзнаваха колко мрачен е смисълът на прозвучалите думи?

Явно разбираха. Секретарят Уогнъл яростно мачкаше брадичката си с пръсти, доктор Молтън се бе облегнал в креслото с уморено затворени очи, Джеймисън и Уилър бяха заболи унило погледи в масичката пред себе си. Разбираха, и още как! Тяхната работа и отдалечеността им от Земята не ги бяха изолирали от основния поток на отношенията между човешките общности.

А безстрастният глас редеше възражения и контрааргументи, дори заплахи, едва прикрити от тънкото було на дипломатичните увъртания, и сякаш гибелният студ на лунната нощ се просмукваше през стените на вагона. Истината беше горчива и милиони хора щяха да предпочетат приятните заблуди пред нея. Щяха да вдигат рамене и да мърморят с пресилен оптимизъм: „Не се тревожете, всичко ще се оправи от само себе си.“

Садлър обаче не вярваше в това. Седеше в малкия, ярко осветен цилиндър, носещ се стремително на север през Морето на дъждовете, и се мъчеше да осмисли увереността си, че за пръв път от две столетия човечеството отново се изправяше пред заплахата от война.