Сандра Браун
Обичай ме (21)

Дочула шума на приближаващите се копита, Сейдж вдигна глава от врата на коня си. Беше станало вече толкова тъмно, че в първия момент ездачът й заприлича на тъмна, движеща се сянка. Той намали темпото и конят бавно тръгна към нея.

Разпознала шапката и широките му рамене, тя го изгледа, без да може да реши дали е прекалено ядосана или твърде радостна, че е тръгнал след нея. Харлан преметна крак над седлото и скочи на земята.

— Какво правиш тук?

Той обърна глава в посоката, от която беше дошъл.

— Безпокоят се за теб. Така изхвърча от къщата, че се уплашихме, че може да си счупиш врата. Или този на жребеца.

— Оценявам вашата загриженост, но, както виждаш, и конят, и аз сме добре и не се нуждаем от ничия помощ. Особено пък от твоята.

— Изпитвам истинско облекчение, че няма да се наложи да застреляме нито него, нито тебе.

Без да променя буреносното си изражение, Сейдж заобиколи животното и постави крак в стремето. Преди да успее да се качи обаче, Харлан я хвана за ръката и я обърна към себе си.

— Още дълго ли смяташ да ме избягваш?

— Винаги.

— След всичко, което се случи между нас?

— Казах ти, че не искам да говоря за това.

— Но аз искам. — Той извиси глас и почти се разкрещя. — И имам да кажа много неща по въпроса. И след като рискувах собствения си врат, докато препусках насам в тъмнината, ти ще останеш на мястото си и ще ме слушаш и проклет да съм, ако мръднеш, преди да съм свършил.

Докато стискаше ръката й по този начин, Сейдж така или иначе не можеше да си тръгне. Не че тя нямаше да се опита да се освободи… ако наистина го желаеше. Въпреки здравия си разум, обаче, искаше да чуе онова, което очевидно не му даваше мира.

— Добре. Печелиш — сухо изрече тя. — Кое е това толкова важно нещо, което трябва да чуя на всяка цена?

— Ти беше девствена, Сейдж.

— Зная това по-добре от теб.

— А аз непрекъснато се питам дали взимаш противозачатъчни хапчета.

Сейдж шумно пое въздух. Когато отвори уста, за да му отговори, тя установи, че временно с онемяла. Отрицателно поклати глава.

Той свали шапката си и се плесна с нея по бедрото.

— О, Боже!

— Е, не се притеснявай, господин Бойд. — жлъчно изрече тя. — Ако възникне проблем, аз сама ще се погрижа за него. Освобождавам те от всякаква отговорност.

— Знаеш ли какво, госпожице Сейдж. — Той бавно произнасяше думите през стиснатите си зъби. — Не те моля за опрощение. Искам само да знам пред какво точно сме изправени. За какво, по дяволите, си мислеше, когато легна с мъж, който не взима никакви предпазни мерки? Защо поне ти не се опита да се предпазиш? Ами че аз бих могъл да ти лепна и някоя болест.

Тя се олюля и се подпря на хълбока на жребеца.

— Успокой се, няма такава опасност. — Гласът му малко поомекна. — Винаги съм взимал всички необходими предпазни мерки. Но както сигурно и сама си спомняш, аз нямах никакви дрехи и джобове по себе си, когато връхлетя като хала в спалнята ми.

Тя усети, че се изчервява при спомена за красивото му голо тяло.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — попита го с дрезгав глас.

— Не. Не, по дяволите! — Той я пусна и пъхна и двете си ръце в задните джобове на дънките си. Няколко мига остана загледан в тъмнината пред себе си, а после отново я погледна.

Когато заговори, от устата му излезе облак пара.

— Не исках да ти се случи нищо лошо, Сейдж. Трябва да ми повярваш. Идеше ми да си пръсна главата, когато разбрах, че си девствена. Но когато го разбрах, вече бе прекалено късно да направя каквото и да е. Просто не можех да се спра. — Прикова очи в нейните. Сейдж бързо отклони поглед. Гласът му беше малко по-нисък, когато продължи. — Имах намерение да… ами, да го извадя. Нали разбираш?

Тя шумно преглътна и се загледа в яката на ризата му.

— Но ти беше… Всичко беше… По дяволите, не е необходимо да ти го обяснявам. — Той шумно изпусна насъбралия се в гърдите му въздух и изруга. — Ти мръдна леко, скъпа, и аз бях загубен.

Приглушените му думи й припомниха чувствата, които я връхлетяха, когато това се случи. Гласът му и настойчивостта, с която говореше, съживиха позатихналите й страсти. Зави й се свят и тя инстинктивно протегна ръце, търсейки опора.

Той я сграбчи за раменете и я придърпа към себе си, а после плътно я обгърна с ръцете си. Заговори отново, със заровено в косата й лица.

— Кажи ми, че си добре. Успокой ме, Сейдж.

— Добре съм. Честно. Всичко е наред.

— Нараних ли те?

— Не.

— Закълни се!

— Кълна се.

— Не бих могъл да живея с мисълта, че съм ти причинил болка. Но ти се чувстваш добре, Сейдж, нали? Изпита ли изобщо някакво удоволствие… тогава!

Тя мълчаливо кимна, опряла глава на гърдите му.

— Малко?

— Ами, да — срамежливо промърмори тя.

— Това означава ли по-вече от малко? — Тя отново кимна.

Измърморвайки едно „О, Сейдж“, той хвана кичур от косата й и дръпна главата й назад. Разтворените му устни потърсиха нейните. В студения нощен въздух устата му й се стори още по-топла, по-влажна, по-мека. Целуваха се жадно и ненаситно. Най-накрая той се отдръпна назад и притисна главата й към разтворената яка на ризата си и тя с наслада вдъхна аромата на чистата му кожа и долови силните удари на сърцето му.

— Чуй ме, зная, че все още не знаеш дали си бременна или не. Може би дори не си й помисляла за това с цялата тая суматоха около сватбата…

Наистина не беше. Бе толкова зашеметена от случилото се, че мозъкът й сякаш се бе оказал неспособен да мисли за каквото и да било друго, дори и за последиците от постъпката й.

— Това, което искам да кажа, е — продължи той, — че искам веднага да разбера, ако пропуснеш месечния си цикъл. Искам да постъпя по най-почтения начин, Сейдж. Ще се оженя за теб.

Топлината на тялото му, сигурността, която изпитваше в прегръдките му, тихият му глас, бяха предизвикали измамно спокойствие в душата й. Грубата реалност сякаш бе смекчена от ласките му, от страстната целувка, от дъха, който галеше косата й.

Но в момента, в който думите му най-сетне достигнаха до съзнанието й, прекрасната омая, която я бе обгърнала, веднага изчезна. Романтичните, розови блянове мигновено бяха изместени от обхваналата я ярост.

Сейдж рязко го отблъсна от себе си и в същото време силно го изрита в крака с върха на ботуша си.

— Копеле такова! — Свила юмруци, тя започна да нанася удари по главата му, а той в повечето случаи успяваше да се предпази от тях. — Нямам нужда от състраданието и милосърдието ти. Мога и сама да се грижа за себе си. Притрябвала ми е твоята помощ. Не бих се омъжила за теб..

— Сейдж, успокой се. Лошо се изразих. Това, което исках да кажа…

— Зная какво искаше да каже — тя отново размаха юмруци.

— Престани! По дяволите! Спри! Не ме карай да те наранявам!

— Да ме нараняваш! — изпищя тя. — Откакто сме се срещнали, ти непрекъснато ме нараняваш по един или друг начин. — Изгледа го яростно, напълно забравила за уверенията си отпреди няколко минути.

Той успя да хване и двете й китки, което окончателно я вбеси. Тя се бореше с него, риташе и свиваше пръсти подобно на хищни нокти, с които би издраскала очите му, ако ръцете й бяха свободни.

И двамата стреснато подскочиха когато фаровете на някаква кола прорязаха тъмнината и те изведнъж се оказаха в центъра на светлината им.

— Какво, по дяволите, става тук? — властно запита Чейс.

— Надявам се, че имаш някоя дяволски убедителна причина да я държиш по този начин, Харлан — излая Лъки.

— Имам. Ако я пусна, тя вероятно ще ме убие.

— Ще го направя! — Сейдж заби рамо в ребрата му.

Той изръмжа и се сви от удара. Едва си пое дъх и заговори с хриптящ глас.

— Тя … тя може да…

— Не! — Сейдж замръзна на мястото си, прекратила борбата си с него и го погледна умолително.

— Трябва да им кажа, Сейдж. — Погледът му изразяваше истинско съжаление. После отново се обърна към братята й. — Може да е бременна от мен.

Атмосферата изведнъж се изпълни с напрегнато очакване, подобно на това, предхождащо гръмотевичния тътен след яркия блясък на светкавицата.

— Ти, подъл кучи син!

Лъки се хвърли към Харлан. Харлан успя навреме да избута Сейдж настрана. Юмрукът на Лъки попадна в стомаха му. Той се преви на две, но веднага се изправи под въздействието на съкрушителния удар, уцелил брадичката му.

Харлан очевидно искаше да каже нещо, но то остана неизречено, когато поредният удар попадна в рамото му. Той се опита да го избегне, но загуби равновесие и падна по задник в мръсотията.

Той отметна глава и се втренчи в братята й. Сейдж си припомни, че и преди бе виждала гневния блясък в очите му.

— По дяволите! Казах ви, че не искам да се бия с вас, но вие не ми оставихте никакъв избор. — След това се изправи на краката си, наведе глава и замахна към Лъки.

— Чейс — изкрещя Сейдж, — направи нещо!

Чейс не бе толкова избухлив, колкото по-малкия си брат, но иначе не му отстъпваше нито по сила, нито по бързина. Никога не бе стоял настрана от някое сбиване, особено пък ако ставаше дума за семейната чест.

Макар че само няколко минути по-рано Сейдж бе заплашила Харлан с убийство, сега с облекчение видя, че той няма да е принуден да се бие е двамата й братя. Вместо да се присъедини към тях Чейс се опита да ги разтърве.

Лъки и Харлан обаче не искаха и да чуят за това. Свирепо се налагаха един друг, а Чейс в опитите си да ги помири също отнесе няколко удара.

За известно време Лъки имаше надмощие, Харлан само се защитаваше. После сякаш си размениха ролите и Харлан започна да напада. Удари Лъки в стомаха, поспря, а след това злобно го изпра по брадата. Ударът бе много силен и главата на Лъки отскочи назад. Той отстъпи няколко крачки назад, обърна се и се подпря на пикапа.

Дори и от мястото, на което стоеше, Сейдж чу, как се счупи костта на ръката му. Той сякаш остана увиснал върху колата цяла вечност, а после се смъкна на земята. Притиснал дясната ръка към стомаха си, той се срина в праха.