Нора Робъртс
Тайна звезда (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Разтърси го светкавица, обвита в черно кадифе. Зави му се свят, кръвта му закипя. Никоя част от него не избегна яростната атака на сочните и умели устни.

Вкусът й, неочакван и въпреки това познат, се разля в него като горещо вино, което го удари веднага в главата и го остави замаян, пиян и отчаян.

Мускулите му се напрегнаха като за скок. А ако скочеше, щеше да притежава това, което вече бе негово. Трябваше да призове цялата си воля, за да удържи ръцете си, които копнееха да се протегнат, да вземат. Вкусът й бе също толкова тъмен и опияняващ, както ароматът й. Дори ниският й гърлен стон, докато движеше срещу него фантастичното си тяло, бе подмамващ намек за онова, което би могло да бъде.

Сет стисна ръцете си в юмруци, бавно преброи до пет, после ги отпусна и остави вътрешната си война да бушува, докато устните му оставаха пасивни, тялото му неподдаващо.

Нямаше да й достави удовлетворението да отвърне на целувката.

Грейс знаеше, че бе допуснала грешка. Бе го знаела още докато се приближаваше към него. И преди бе правила грешки и се опитваше да не съжалява за това, което бе сторено и не можеше да се поправи.

Ала за това съжаляваше.

Дълбоко съжаляваше, че вкусът му бе толкова неповторим и идеален за нейното небце. Че косата му, формата на раменете му, силните му мускулести гърди й се надсмиваха, когато бе искала само да се надсмее над него, да му покаже какво би могла да му даде. Ако тя поискаше.

А сега, увлечена от страстта, която я прониза при този допир на устните, му даваше много повече, отколкото бе възнамерявала. А той в отговор не й даваше нищо.

Улови долната му устна между зъбите си и бързо я захапа, после прикри гневното си разочарование, като отстъпи нехайно назад и му се усмихна развеселено.

— Леле, леле, бива си те, а, лейтенант?

Кръвта го изгаряше с всеки удар на сърцето, но Сет само наклони глава:

— Не си свикнала да ти устояват, нали, Грейс?

— Не. — С жест, едновременно разсеян и предизвикателен, тя потърка с пръст устната си. Вкусът му упорито оставаше там, настоявайки, че там му е мястото. — Но пък повечето мъже, които съм целувала, имат във вените си лед вместо кръв. Жалко. — Отдели пръста си от устната си и докосна неговата. — Толкова хубава уста. Такъв потенциал. Ала теб може би просто не те привличат жените…

Усмивката му, закачлива и чаровна, я потресе. Очите му грейнаха с невероятни златисти отблясъци, устните му се смекчиха. Изведнъж й се стори достъпен, почти момче, и сърцето й се сви от копнеж.

— Може би просто не си моят тип.

Грейс се изсмя невесело.

— Скъпи, аз съм типът на всеки мъж. Е, да го отчетем като неуспешен експеримент и да продължим нататък. — Като си каза, че бе глупаво да се чувства обидена, пристъпи отново към него и оправи вратовръзката му, която бе разхлабила.

Сет не искаше тя да то докосва, не сега не когато едва се крепеше на ръба на самообладанието.

— Имаш страхотно самочувствие.

— Предполагам. — Все още с ръце върху вратовръзката му, Грейс вдигна глава и го погледна в очите. По дяволите, помисли, ако не можеха да бъдат любовници, може би можеха да бъдат предпазливи приятели. Мъжът, който я бе погледнал и й се бе усмихнал, щеше да бъде добър, сигурен приятел. Затова и тя му се усмихна мило и непресторено и направо прониза сърцето му. — Но пък мъжете като цяло са предсказуеми. Ти си просто изключение от правилото, Сет, изключение, което потвърждава правилото.

Спусна ръце надолу да приглади сакото му и каза още нещо, ала той не я чу от бученето в ушите си. Самообладанието му се пречупи, усети го като меч, стоварен върху броня. С жест, който едва ли осъзнаваше, я завъртя, притисна гърба й срещу стената и се нахвърли върху устните й.

Сърцето й подскочи в гърдите и й изкара въздуха. Грейс се вкопчи в раменете му и за да запази равновесие, и в отговор на това неочаквано бурно желание, което прелетя от него към нея и ги съедини.

Отдаде му се, напълно, после обви ръце около врата му и изля сърцето си в целувката.

Ето — това бе всичко, което можеше да измисли замаяното й съзнание. О, ето, най-после.

Ръцете му се втурнаха по нея, откриваха и по някакъв начин разпознаваха всяка извивка. И този спомен го разкъсваше, горещ и реален като страстта. Сет искаше този вкус, трябваше да го има в себе си, да го погълне целия. Опустошаваше устните й като човек, хранещ се след безкраен пост, изпълваше се с нейните аромати, всичките тъмни, зрели, сочни.

Тя бе тук и бе негова, помисли си той, винаги е била тук, невъзможно тук.

И разбра, че ако не се отдръпне, никога няма да може да оцелее без нея.

Опря ръце на стената от двете й страни, за да престане да докосва, да престане да взема. Като се бореше да възстанови дишането и разсъдъка си, се отскубна от целувката и отстъпи назад.

Грейс остана опряна на стената, със затворени очи и кожа, пламнала от страст. Когато най-после ресниците й трепнаха и унесените й сини очи успяха да се фокусират, Сет безмилостно се бе взел в ръце.

— Непредсказуемо — успя да промълви тя, като едва сдържа желанието си да притисне две ръце към препускащото си сърце. — Много.

— Предупредих те да внимаваш какво правиш. — Гласът му бе студен и й подейства като плесница.

Грейс трепна и сигурно би залитнала, ако не бе опряна на стената. При реакцията й Сет за миг присви очи. Обида? Не, това бе глупаво. Тя бе ветеран в тази игра и бе преживяла какво ли не.

— Да, предупреди ме. — Гордостта я накара да се изправи и да се усмихне непринудено. — Просто никак не обичам да се вслушвам в предупреждения.

Той помисли, че със закон би трябвало да я задължат да носи табела с надпис: „Внимание! Жена!“

— Имам работа. Мога да ти дам още пет минути, ако искаш да те изчакам, докато си събереш багажа.

Ах ти, копеле такова, помисли Грейс. Как можеш да си толкова студен, толкова невъзмутим!

— Ти си тръгвай, хубавецо. Аз ще се оправя.

— В момента бих предпочел да не те оставям сама в къщата. Върви си събери багажа.

— Това е моят дом.

— Сега е местопрестъпление. Останаха ти четири минути и половина.

През нея се разнесе ярост на горещи пулсиращи вълни.

— Не ми трябва нищо оттук. — Обърна се и тръгна към вратата, после рязко се извъртя, когато Сет я хвана за ръката. — Какво?

— Трябват ти дрехи — обясни той търпеливо. — За един или два дни.

— Наистина ли мислиш, че ще нося нещо, което това копеле може да е пипало?

— Това е глупава и предсказуема реакция. — Тонът му не се смекчи ни най-малко. — Ти не си нито глупава, нито предсказуема жена, Грейс. Не се прави на жертва. Върви си събери багажа.

Бе прав. Само това бе достатъчно, за да го мрази. Но смущаващото желание, което още я изгаряше, бе много по-добра причина. Тя не каза нищо, просто се обърна и излезе.

Сет с удовлетворение отбеляза, че не се чу затръшването на входната врата. Бе се качила горе да си събере багажа, както й каза. Той изключи кафе-машината, изплакна чашите, остави ги в умивалника и седна да я чака.

Бе очарователна жена, помисли, темпераментна, енергична и със самочувствие. И го разсипваше, развързваше всичките му старателно завързани възли. Откъде знаеше точно коя нишка да дръпне бе просто още една загадка.

Бе поел този случай, напомни си Сет. Да седи на бюрото си и да дава нареждания бе само част от работата. Имаше нужда лично да се захване, и той се захвана с това… Следователно и с нея. Участието на Грейс в цялото бе малко, ала Сет искаше да се отнася към нея със същата обективност, с която се отнасяше към всяка друга част на случая.

Вдигна очи, привлечен от портрета, който му се усмихваше толкова подканящо.

Трябваше да бъде по-скоро машина, отколкото човек, за да остане обективен, когато ставаше дума за Грейс Фонтейн.

Сет чак следобед успя да се освободи дотолкова, че да проведе разпитите. Ключът към всичко бяха диамантите и той искаше отново да ги погледне. Не се изненада, когато в резултат на телефонния си разговор с доктор Линструм получи уверения в почтеността и квалификацията на Бейли Джеймс. Диамантите, които тя бе положила толкова усилия да запази, оставаха в „Салвини“ и под нейна грижа.

Спря пред елегантната ъглова сграда в покрайнините на Вашингтон, в която се помещаваше фирмата, и кимна на униформения полицай, който охраняваше входната врата. Изпита леко съчувствие към него — жегата бе непоносима.

— Лейтенант! — Въпреки мократа си от пот униформа, полицаят застана мирно.

— Госпожица Джеймс вътре ли е?

— Да, сър. Магазинът през следващата седмица ще бъде затворен за клиенти. — Човекът кимна към затъмнената изложбена зала зад дебелата остъклена врата. — На всеки вход сме поставили охрана, а госпожица Джеймс е на долния етаж. По-лесно ще влезете през задния вход, лейтенант.

— Добре. Докога си дежурен?

— Още един час. — Полицаят не изтри чело, въпреки че му се искаше. Сет Бюкенън имаше репутацията на педант. — Сменяме се през четири часа, както сте наредили, сър.

— Следващия път си вземи шише вода.

Сет заобиколи сградата. Много добре знаеше, че полицаят бе отпуснал рамене в момента, в който бе видял гърба му. След кратък разговор с дежурния на задния вход натисна звънеца на поправената стоманена врата.

— Лейтенант Бюкенън — представи се той, когато Бейли отговори по домофона. — Бих искал да поговоря за няколко минути с вас.

Отне й известно време да стигне до вратата. Сет си я представи как излиза от своята лаборатория, завива по късия коридор, минава стълбите, под които само преди дни се бе крила от убиеца.

Той самият два пъти бе обходил сградата, отгоре до долу. Знаеше, че не всеки би преживял това, през което бе минала Бейли Джеймс.

Ключалката прещрака и вратата се отвори.

— Лейтенант… — Тя се усмихна на полицая, като безмълвно се извини за мъчителните му задължения. — Моля, влезте.

Изглеждаше добре, със спретнатите си блуза и панталон, с прибраната назад руса коса. Само леките сенки под очите й издаваха напрежението, което бе преживяла.

— Говорих с доктор Линструм — започна Сет.

— Да, очаквах, че ще говорите. Много съм му благодарна за разбирането.

— Диамантите са се върнали там, откъдето са тръгнали.

Бейли се поусмихна:

— Б, върнали са се там, където са били преди няколко дни. Кой знае дали отново ще видят Рим. Мога ли да ви предложа нещо студено за пиене? — Посочи към яркия автомат за безалкохолни напитки, подпрян до тъмната стена.

— Аз черпя. — Той пусна монетите. — Бих искал да видя диамантите и да поговоря с вас.

— Добре. — Тя натисна бутона и взе кутийката, която падна. — Те са в хранилището. — Поведе го натам, като продължаваше да говори: — Уредих да се подсилят охранителната и алармената системи. От няколко години имаме камери в изложбената зала, но поисках да инсталират и на вратите, на всички етажи, за да се покрие цялата площ.

— Разумно — одобри Сет и реши, че зад крехката външност се криеше и здрав разум. — Вие ли ще движите бизнеса сега?

Бейли отвори една врата и се поколеба.

— Да. Вторият ми баща го остави на нас тримата, като братята ми си поделяха осемдесет процента. В случай, че някой от нас почине и няма наследници, делът му се разделя между преживелите го. — Пое въздух. — Аз ги преживях.

— Това е нещо, за което трябва да бъдете благодарна, Бейли, не да се чувствате виновна.

— Да, и Кейд така казва. Но виждате ли, някога хранех поне илюзията, че сме едно семейство. Седнете, аз ще донеса Звездите.

Той влезе в работилницата, огледа оборудването, дългата работна маса. Заинтригуван, се приближи да види цветните камъни, преплетените златни нишки. Това сигурно щеше да бъде колие. Прокара пръст по гладката верижка. Нещо дръзко, почти езическо.

— Трябваше да се заема отново за работа — обади се Бейли зад гърба му. — Да правя нещо… Различно, нещо лично мое, преди отново да започна да се занимавам с това. — Остави кутийката с трите диаманта.

— Ваш проект ли е? — попита Сет и посочи към колието на масата.

— Да. Виждам го в съзнанието си. Не мога да рисувам, ала мога да си представям. Исках да направя нещо за Емджей и за Грейс, за да… — Тя въздъхна и седна на един висок стол. — Е, да кажем, че за да отпразнуваме оцеляването си.

— И това е за Грейс.

— Да. — Стана й приятно, че го бе почувствал и се усмихна. — За Емджей виждам нещо по-модерно. Но това е за Грейс. — Внимателно премести недовършената си работа върху една табличка и постави между тях кутийката с Трите Звезди. — Никога не губят въздействието си. Всеки път, когато ги видя, съм потресена.

— Колко време остава, докато свършите с тях?

— Едва бях започнала, когато… Когато се наложи да спра. — Тя се прокашля. — Удостоверих автентичността им. Това са сини диаманти. Ала и музеят, и застрахователният агент предпочитат по-задълбочено изследване. Ще проведа още няколко теста, освен тези, които вече съм започнала или завършила. Един металург прави тестове на триъгълника, но ще ми го дадат след един или два дни. Няма да отнеме повече от седмица, преди да ги предам в музея.

Той извади единия диамант от гнездото му и още щом го хвана в ръката си, разбра, че бе диамантът, който Грейс бе носила със себе си. Каза си, че това е невъзможно. Неопитното му око не би могло да ги различи.

И въпреки това чувстваше нея върху камъка. В камъка.

— Ще ви бъде ли трудно да се разделите с тях?

— Би трябвало да кажа не, след последните няколко дни. Ала наистина ще ми е трудно.

Очите на Грейс имаха същият цвят, помисли Сет. Не цвета на сапфира, а на рядък, силен диамант.

— Струва си да се убие за тях — каза тихо, като гледаше камъка в ръката си. — Да се умре за тях. — После, ядосан на себе си, го остави. — Доведените ви братя са имали клиент…

— Да, те говореха за някакъв клиент, караха се. Томас искаше да вземе парите, първоначалния депозит, и да избяга. — Парите сега бяха проверени, но нямаше голяма надежда да се открие техния източник. — Тимъти му каза, че е глупак, че никога няма да може да избяга достатъчно бързо или достатъчно далеч. Че той… Че клиентът ще го намери. Той изобщо не е човек, така каза Тимъти, или нещо подобно. И двамата се страхуваха, ужасно се страхуваха и бяха ужасно отчаяни.

— За главите си.

— Да, мисля, че са се страхували за главите си.

— Би трябвало да е някой колекционер. Никой не би могъл да предложи тези диаманти за препродажба. — Погледна към скъпоценните камъни които проблясваха като звезди в гнездата си. — Вие намирате, купувате и продавате скъпоценни камъни на колекционери.

— Да. Със сигурност не от мащаба на Трите Звезди, но да. — Бейли разсеяно прокара пръсти през косата си. — При нас може да дойде клиент, който предлага или търси скъпоценен камък. Понякога се случва да търсим определен камък за конкретен клиент.

— Значи имате списък на клиентите си? Имена, предпочитания?

— Да, и имаме списък какво е купил или продал всеки клиент. — Тя сплете ръце. — Томас го пазеше в кабинета си. Тимъти сигурно има копия в своя кабинет. Ще ви ги намеря.

Той леко я докосна по рамото, преди да бе станала от стола.

— Аз ще ги намеря.

Бейли въздъхна с облекчение. Още не можеше да се качи на горния етаж, в стаята, където бе видяла убийството.

— Благодаря ви.

Сет извади бележника си.

— Ако ви помоля да назовете най-големите колекционери, кои имена ви идват наум, без да се замисляте?

— О… — Тя се съсредоточи и прехапа устни. — Питър Морисън в Лондон, Силвия Смит-Симънс в Ню Йорк, Хенри и Лора Мълър тук във Вашингтон, Матю Волински в Калифорния. И, предполагам, Чарлз Ван Хорн, също тук във Вашингтон, макар че той отскоро се занимава. През последните три години му продадохме три прекрасни камъка. Единият беше много красив опал, който аз си бях харесала. Все още се надявам да ми позволи да му го направя на бижу. Проектът е в главата ми… — Тръсна глава, изведнъж осъзнала защо я пита. — Лейтенант, аз познавам тези хора. Работила съм с тях лично. Мълърови са приятели на покойния ми втори баща. Госпожа Смит-Симънс е над осемдесет години. Никой от тях не е крадец.

Той не си направи труда да вдигне поглед, а продължи да пише.

— Значи ще можем да ги изключим от списъка. Да се приеме някой или нещо за това, което изглежда, е грешка в едно разследване, госпожице Джеймс. Вече имаме достатъчно грешки.

— Като моята особено се откроява. — Приела този факт, Бейли премести недокоснатата си чаша върху масата. — Трябваше веднага да отида в полицията. Трябваше да съобщя на властите информацията или поне моите подозрения. Ако го бях сторила, няколко души щяха да са още живи.

— Възможно е, ала не е сигурно. — Сега вече Сет вдигна глава и забеляза измъчения поглед в меките кафяви очи. В него се надигна съчувствие. — Знаехте ли, че вашият доведен брат е бил изнудван от един второразреден гарант на заеми?

— Не — прошепна тя.

— Знаехте ли, че някой е дърпал конците, толкова силно ги е дърпал, че да превърне доведения ви брат в убиец?

Бейли поклати глава и болезнено прехапа устни.

— Проблемът е бил в нещата, които не съм знаела, нали? Аз изложих на ужасна опасност двамата души, които обичам най-много, а след това забравих за тях.

— Амнезията не е избор, тя е състояние. А вашите приятелки се справиха. И продължават да се справят. Всъщност тази сутрин се срещнах с госпожица Фонтейн. Не ми се стори много измъчена.

Бейли долови презрителната нотка в гласа му и се обърна към него.

— Вие не я разбирате. Предполагах, че човек, който си изкарва хляба с вашата професия, би трябвало да е по-проницателен.

Стори му се, че усети в гласа й намек за съжаление.

— Винаги съм мислил, че съм проницателен.

— Хората рядко са проницателни, когато става дума за Грейс. Те виждат само това, което тя им позволява да видят… Освен ако не се постараят да погледнат по-дълбоко. Тя е най-щедрият човек, когото познавам. — Бейли забеляза недоверчивото весело пламъче в очите му и усети, че се ядосва. Скочи от стола. — Вие не знаете нищо за нея, а вече я отхвърляте. Можете ли да си представите какво прави Грейс точно в този момент? Братовчедка й е била убита, и то у тях.

— Едва ли тя е виновна за това.

— Лесно е да се каже. Но тя ще се самообвинява, семейството ще я обвинява. Лесно е да се обвинява Грейс.

— Вие не я обвинявате.

— Не, защото я познавам. И знам, че през по-голямата част от живота си е трябвало да се справя с мнения като вашето. А нейният начин да се справи с това е да прави каквото й харесва, защото каквото и да прави, тези мнения рядко се променят. Точно в момента мисля, че тя е с леля си и поема поредния психологически бой. — Гласът й се разгорещи. — Тази вечер ще има помен за Мелиса и роднините ще се нахвърлят върху нея, както правят винаги.

— Защо?

— Защото това правят най-добре. — Тя уморено обърна глава и погледна към Трите Звезди. Любов, познание, щедрост. Защо в света изглежда имаше толкова малко от тях? — Може би ще хвърлите още един поглед, лейтенант.

Вече прекалено много ги бе гледал, реши Сет. И си губеше времето.

— Тя определено внушава вярност в приятелите си — отбеляза той. — Отивам да потърся списъците.

— Знаете пътя. — Бейли взе диамантите да ги отнесе обратно в хранилището.

 

 

Грейс бе облечена в черно и никога не се бе чувствала по-малко в траур. Бе шест вечерта и започваше да вали лек дъждец, който обещаваше да превърне града в парна баня, вместо да го разхлади. Главоболието, което се надигаше от часове, изсумтя презрително на аспирина, който вече бе взела, и се развихри.

Имаше още един час преди панихидата, която бе организирала набързо и сама, защото леля й настояваше за това. Хелън Фонтейн се справяше със скръбта по свой си начин, както с всичко друго. В този случай това означаваше да посрещне Грейс със студени, обвиняващи и сухи очи. И да настоява погребението да се извърши веднага, да се уреди от Грейс и за нейна сметка.

Щяха да пристигнат от всички посоки, мислеше Грейс, докато се разхождаше из голямата празна стая с подредените в нея цветя, с плътни червени завеси и дебели килими. Тъй като такива неща се очакваха, те се отразяваха в пресата. А семейство Фонтейн никога не би дало на средствата за масово осведомяване и една троха. Освен, разбира се, самата Грейс. Не бе трудно да се уредят залата за погребението, музиката, цветята, изисканите закуски. Необходими бяха само няколко телефонни обаждания и споменаването на името Фонтейн. Хелън бе донесла снимката, голяма цветна фотография в блестяща сребърна рамка, която сега украсяваше полираната махагонова маса и бе обградена с червени рози в сребърни вази, каквито Мелиса бе обичала. Нямаше да има тяло, което да се вижда. Грейс бе уредила тялото на Мелиса да бъде освободено от моргата и вече бе подписала чека за кремацията и за урната, която леля й бе избрала.

Нямаше благодарности. Не бе и очаквала. Бе така от момента, в който Хелън официално й стана настойник. Бяха й дали всичко необходимо за живот — за живот в стил Фонтейн. Страхотни къщи в няколко страни, безупречно приготвена храна, изискани дрехи, отлично образование.

И непрекъснато бе обучавана как да яде, как да се облича, как да се държи, кого може да избере за приятел и кого не. Безспир й бе напомняно какво с нищо незаслужено щастие е за нея, че има зад гърба си такова семейство. И безмилостно бе измъчвана от братовчедка си, която тази вечер бе дошла да оплаква, за това, че бе осиротяла, за това, че бе зависима. За това, че бе Грейс.

Бе се бунтувала срещу всичко това, срещу всички очаквания и изисквания. Бе отказала да бъде отстъпчива, послушна, предсказуема. С времето болката по родителите й избледня, а с нея и отчаяната детска нужда от любов и приемане.

Бе дала на пресата достатъчно материал. Диви купони, неразумни любовни истории, безогледно харчене.

Когато това не облекчи болката, намери нещо друго. Нещо, което я караше да се чувства порядъчна и завършена. И намери Грейс.

Тази вечер щеше да бъде точно това, което бе свикнало да очаква от нея семейството й. И щеше да преживее следващите безкрайни часове, без да им позволи да я докоснат.

Отпусна се тежко на дивана с бухналите кадифени възглавници. Сърцето й бумтеше, стомахът й се свиваше конвулсивно. Затвори очи и си заповяда да се отпусне. Щеше да прекара този последен час сама и да се подготви за останалото.

Ала едва бе поела за втори път въздух, когато чу стъпки, приглушени от дебелия килим. Раменете й се стегнаха, гърбът й се изправи. Тя отвори очи и видя Бейли и Емджей.

Позволи си отново да затвори очи и се отдаде на обзелото я чувство на благодарност.

— Казах ви да не идвате.

— Да, все едно, че щяхме да те послушаме. — Емджей седна до нея и я хвана за ръката.

— Кейд и Джек паркират колата — съобщи Бейли, седна от другата й страна и я хвана за другата ръка. — Как си?

— По-добре. — Грейс стисна ръцете им и в очите й запариха сълзи. — Вече много по-добре.

В едно ширнало се имение, не много далеч от мястото, където Грейс седеше с тези, които я обичаха, един мъж се взираше в съскащия дъжд.

Всички се бяха провалили, помисли той. Мнозина бяха платили за провалите си. Но възмездието не можеше да замести Трите Звезди.

Само забавяне, успокояваше се той. Звездите бяха негови, бяха предназначени да бъдат негови. Бе ги сънувал, бе ги държал в ръцете си в тези сънища. Понякога ръцете бяха човешки, понякога не, ала винаги бяха неговите ръце.

Пиеше вино, гледаше дъжда и обмисляше какви възможности има.

Плановете му бяха забавени от три жени. Това бе унизително и те трябваше да бъдат накарани да платят за неговото унижение.

Салвини бяха мъртви — Бейли Джеймс. Глупаците, които бе наел да доставят втората Звезда, бяха мъртви — Емджей О’Лиъри.

Човекът, когото бе изпратил с поръчение да вземе третата Звезда на всяка цена, бе мъртъв — Грейс Фонтейн.

Той се усмихна. Това бе недискретно, защото лично бе ликвидирал мошеника, който се бе опитал да го излъже. Да му разправя, че било нещастен случай, че жената се била борила с него, побягнала, паднала и се убила. Да му разправя, че бил претърсил всички ъгълчета на къщата и не намерил диаманта.

Този провал бе достатъчно дразнещ сам по себе си, но после откри и, че бе умряла не която трябва жена и че глупакът бе откраднал пари и бижута, без да му докладва. Е, такава нелоялност в делови партньор едва ли можеше да бъде толерирана.

Усмихна се замечтано и извади от джоба си една блестяща диамантена обица. Грейс Фонтейн я бе носила на възхитителното си ухо, помисли той. Сега я пазеше като талисман, докато обмисляше какви стъпки да предприеме по-нататък.

Оставаха само дни, преди Звездите да попаднат в музея. Да ги измъкне от тези свещени зали щеше да отнеме месеци, ако не и години планиране. Той нямаше намерение да чака.

Може би се бе провалил, защото бе прекалено предпазлив, стоеше на разстояние от събитията. Може би боговете искаха по-личен риск. По-дълбоко обвързване.

Бе време, реши той, да излезе от сянката, да се срещне лице в лице с жените, които му пречеха да вземе онова, което му принадлежи. Отново се усмихна, развълнуван от тази мисъл, зарадван от тази възможност.

Когато на вратата се почука, той отговори весело и с добро настроение:

— Влез.

Икономът, в строг черен костюм, не се осмели да пристъпи по-далеч от прага.

— Моля за вашето извинение, посланик. Гостите ви пристигат.

— Много добре. — Той допи виното и остави празната кристална чаша на една маса. — Веднага слизам.

Когато вратата се затвори, се приближи до огледалото, провери безупречния смокинг, блестящите диамантени копчета на яката, тънкия златен часовник на китката си. После се вгледа в лицето си — гладките линии, добре поддържаната бледозлатиста кожа, аристократичния нос, твърдите, макар и малко тънки устни. Приглади с ръка идеално подстриганата си гъста черна коса, прошарена със сребърни нишки.

После бавно и усмихнато срещна очите си. Светли, почти прозрачни, те му се усмихнаха в отговор. Гостите му щяха да видят това, което виждаше той — един идеално поддържан петдесет и две годишен мъж, ерудиран и образован, любезен и с добри обноски. Те нямаше да знаят какви планове се крият в сърцето му. Нямаше да видят по ръцете му кръв, макар че само преди по-малко от двадесет и четири часа бе убил с тези ръце.

При спомена изпита единствено удоволствие, единствено наслада от мисълта, че скоро ще вечеря с елита, с влиятелните хора. И че можеше да убие всеки от тях с едно щракване на пръстите си и да остане напълно неприкосновен.

Засмя се — нисък, прелъстителен звук, с трептящи обертонове. Пъхна обицата обратно в джоба си и излезе от стаята.

Посланикът бе луд.