Джули Гарууд
Убийствен чар (1)

Пролог

Джили, майката на Ейвъри Елизабет Дилейни, бе абсолютно ненормална.

За щастие тя бе заминала в неизвестна посока само три дни след раждането на момиченцето.

Ейвъри бе отгледана от баба си Лола и леля си Кери. Трите поколения жени живееха тихо и скромно в една двуетажна къща на Барнет Стрийт, само на две пресечки от градския площад в Шелдън Бийч, Флорида. Атмосферата в дома им бе съвсем различна, след като Джили си тръгна. В къщата, в която преди цареше постоянно напрежение, сега властваше спокойствието. Кери дори започна отново да се смее и в продължение на пет чудесни години животът им бе почти пълна идилия.

Предишните години, прекарани с Джили, обаче се бяха отразили на баба Лола. Тя бе станала майка доста късно и сега беше стара и уморена жена. В деня, в който Ейвъри навърши пет, Лола получи болки в гърдите. Едва успя да довърши глазурата на тортата за рождения ден на детето, преди да седне да си почине.

Лола не каза на никого за проблема си и не отиде при лекаря, когото обикновено посещаваше в Шелдън Бийч защото не разчиташе той да запази в тайна състоянието й. Можеше да реши веднага да съобщи за болестта й на Кери. Вместо това Лола си записа час при един кардиолог в Савана и отиде с колата си чак дотам. След като лекарят и направи обстоен преглед, постави доста мрачна диагноза. Изписа й лекарство, което да облекчава болката и да помогне на сърцето й, препоръча й повече почивка и възможно най-деликатно й намекна, че не е зле да постави работите си в ред.

Лола не обърна внимание на съвета му. Какво ли разбираше този надут доктор? Тя може и да беше с единия крак в гроба, но Бог й бе свидетел, че щеше да си държи другия здраво стъпил на земята. Та тя трябваше да отгледа внучката си и нямаше намерение да си отива, преди да е свършила тази работа.

Лола бе истински майстор в преструвките, че всичко е наред. Бе усъвършенствала това умение през бурните години, когато се опитваше да контролира Джили. Докато се прибере вкъщи от Савана, вече бе убедена, че е здрава като вол.

И толкова.

Баба Лола отказваше да говори за Джили, но Ейвъри искаше да научи възможно най-много за нея. Винаги когато зададеше някой въпрос за майка си, баба й цупеше устни и отговаряше по един и същи начин.

— Желаем й доброто. Където и да е.

После, преди Ейвъри да успее да зададе нов въпрос, баба й сменяше темата. А това, разбира се, не бе задоволителен отговор, особено за едно любопитно петгодишно дете.

Единственият начин Ейвъри да научи нещо за майка си бе, като пита леля си. Кери обичаше да говори за Джили и не забравяше нито едно от лошите дела на сестра си, които, както се оказваше, бяха доста многобройни.

Ейвъри възприемаше леля си като божество. Смяташе я за най-красивата жена на света и искаше повече от всичко да прилича на нея, а не на непрокопсаната си майка. Косата на Кери бе същия цвят като на домашния конфитюр от праскови, който вареше баба Лола, а очите й бяха по-скоро сиви, отколкото сини, като на пухкавата бяла котка, която Ейвъри бе видяла в една от книжките си с приказки. Кери бе постоянно на диета, за да отслабне с десет килограма, но според Ейвъри тя си бе съвършена точно такава, каквато е. Висока метър и шейсет и седем, тя бе стройна и бляскава и когато си сложеше някоя от лъскавите шноли, за да не й влиза косата в очите, докато учи или работи из къщата, изглеждаше като принцеса. Ейвъри обожаваше и начина, по който ухае леля й — на гардении. Кери бе обяснила на племенницата си, че това е нейният отличителен аромат, и детето разбираше, че той трябва да бъде много специален. Когато леля й не си бе у дома и Ейвъри се чувстваше самотна, тя се промъкваше в спалнята й, слагаше малко от специалния парфюм на ръцете и краката си и си представяше, че леля й е в съседната стая.

Това, което Ейвъри най-много харесваше у леля си бе че разговаряше с нея като с възрастен човек. Не я третираше като малко дете, както правеше баба Лола. Когато Кери говореше за непрокопсаната майка на Ейвъри — Джили, винаги започваше, като казваше с небрежен тон:

— Няма да разкрасявам истината само защото си малка. Ти имаш право да знаеш.

Една седмица преди Кери да се премести в Калифорния, Ейвъри отиде в спалнята й да й помогне с приготвянето на багажа. Тя по-скоро се мотаеше в краката й и когато на Кери й писна, настани племенницата си пред тоалетката и постави пред нея една кутия от обувки пълна с евтини бижута от разноцветно стъкло. Беше ги събрала от гаражни разпродажби, за да ги подари на Ейвъри, преди да замине. Малкото момиченце бе очаровано от бляскавите съкровища и веднага започна да се кипри пред овалното огледало.

— Защо трябва да ходиш чак в Калифорния, Кери? От теб се очаква да си останеш вкъщи, при баба и мен.

Кери се засмя.

— От мен се очаква?

— Пейтън каза, че майка й казала така. Казала още, че ти вече си учила в колеж и сега от теб се очаква да си останеш вкъщи, за да помагаш с грижите за мен, защото те не са по силите на един човек.

Пейтън бе най-добрата приятелка на Ейвъри и тъй като беше една година по-голяма от нея, малката вярваше на всяка нейна дума. Според Кери майката на Пейтън — Хариет си пъхаше носа, където не й бе работата, но тъй като се държеше мило с племенницата й, от време на време тя се примиряваше с поученията относно семейните им дела.

След като сгъна любимия си небесносин ангорски пуловер и го прибра в куфара, Кери отново се опита да обясни на Ейвъри защо се налага да замине.

— Спечелих стипендия, нали помниш? Ще получа магистърска степен, а както ти обясних поне пет пъти, колкото повече учи човек, толкова по-добре. Трябва да замина, Ейвъри. Това е чудесна възможност за мен и след като създам собствена компания и стана богата и известна, вие с баба ще дойдете да живеете при мен. Ще имаме голяма къща в Бевърли Хилс, със слуги и басейн.

— Но тогава няма да мога да ходя на уроците си по пиано, а госпожа Бърнс казва, че имам слухове.

Тъй като племенницата й говореше съвсем сериозно, Кери се насили да не се засмее.

— Казала е, че имаш слух, и това означава, че ако се упражняваш упорито, можеш да станеш много добра пианистка. Но и в Калифорния ще имаш възможност да ходиш на уроци по пиано. На тренировки по карате — също.

— Тренировките ми харесват и тук. Сами казва, че ударите ми с крак стават все по-силни, но знаеш ли какво, Кери? Чух баба да казва на майката на Пейтън, че не иска да ходя на карате. Не било подходящо за една млада дама.

— Толкова по-зле — отбеляза Кери. — Аз плащам за тези тренировки и искам да се научиш как да се защитаваш.

— Но защо? — попита Ейвъри. — И майката на Пейтън попита същото баба.

— Защото не искам никой да те тормози така, както Джили тормозеше мен — обясни тя. — Няма да израснеш с чувството за страх. И съм сигурна, че в Калифорния има чудесни училища за самоотбрана и учителите в тях са също толкова приятни, колкото Сами.

— Майката на Пейтън казва, че баба казала, че Джили заминала, за да стане филмова звезда. Ти също ли искаш да бъдеш филмова звезда, Кери?

— Не, аз искам да създам своя собствена компания и да спечеля купища пари. Ще превръщам други хора в звезди.

Ейвъри отново се обърна към огледалото и си сложи чифт зелени стъклени обици. После разплете колието в същия цвят и го сложи на врата си.

— Знаеш ли какво още каза Пейтън? — Не изчака отговора на леля си. — Майка й казала, че когато Джили ме родила, била достатъчно голяма, за да знае как да се пази.

— Точно така — потвърди Кери. Издърпа чекмеджето, в което държеше чорапите си, изсипа ги на леглото и започна да ги подрежда по двойки. — Джили беше на осемнайсет.

— Но какво е искала да каже майката на Пейтън. Как да се е пазела?

— Имала е предвид, че Джили е трябвало да вземе предпазни мерки.

Чекмеджето падна на пода. Кери го вдигна и го пъхна обратно на мястото му, после продължи да сортира чорапите си.

— Но какво означава това? — настоя Ейвъри. Тя беше си сложила друга огърлица и правеше физиономии в огледалото.

Кери се престори, че не я е чула. Нямаше желание да се задълбава в дълъг и усукан разговор за секса и предпазването от нежелана бременност. Ейвъри бе още твърде малка, за да научава всичко това. Като се надяваше да отвлече вниманието на племенницата си, тя каза:

— Знаеш ли, че си голяма късметлийка?

— Защото вие двете с баба се грижите за мен, както не съм по силите на един човек?

— Точно така — съгласи се Кери. — Но си късметлийка и защото докато е била бременна с теб, Джили не е пиела като смок и не се е тъпчела с разни хапчета, от които ти става хубаво. Ако беше взимала всички тези боклуци, щеше да се родиш със сериозни проблеми.

— Пейтън казва, че майка й казала, че съм късметлийка, че изобщо съм се родила.

Доста раздразнена, Кери каза:

— Майката на Пейтън май много обича да приказва за Джили.

— Аха. Хапчетата, от които ти става хубаво, лоши ли са?

— Много — кимна Кери. — Могат да те убият.

— Тогава защо хората ги вземат?

— Защото са глупави. Сега прибери бижутата и ела да седнеш върху куфара ми, за да ми помогнеш да го затворя.

Ейвъри внимателно прибра обиците и огърлиците в кутията от обувки. После се покатери на леглото.

— Може ли да видя това? — попита тя и взе една малка книжка със синя пластмасова корица.

— Не, не може. Това е дневникът ми — отвърна Кери. Тя грабна дневника от ръката на детето и го пъхна в един от страничните джобове. Затвори куфара и Ейвъри се намести върху него. Като го натисна с цялата си тежест, Кери най-после успя да затвори закопчалката.

Тъкмо помагаше на Ейвъри да слезе от леглото, когато племенницата й попита:

— Защо си приготвяш багажа сега, а не следващата седмица? Баба казва, че правиш нещата наопаки.

— Да си приготвя багажа, преди да боядисам стаята, не е наопаки. Така моите неща няма да се пречкат и ще можем спокойно да те настаним в новата ти стая, преди да замина. Утре двете с теб ще отидем в магазина за бои, за да изберем цвят за нея.

— Знам. Вече ми каза, че мога аз да си избера цвета. Кери?

— Да? — попита тя, докато поставяше куфара до вратата.

— Моята непрокопсана майка сигурно не ме е харесала, когато ме е видяла?

Кери се обърна, видя тревогата в очите на Ейвъри и веднага побесня. Макар че Джили не беше при тях, пак успяваше да причини болка. Никога ли нямаше да има край?

Спомняше си нощта, когато научи, че сестра й очаква бебе, сякаш бе станало вчера.

Джили завърши училище в една благоуханна петъчна вечер през май. След което се прибра вкъщи и развали семейното празненство по случая, като съобщи, че е бременна в шестия месец. Едва започваше да й проличава.

Потресена и шокирана, Лола помисли първо за срама и притеснението, които семейството щеше да понесе, после възвърна здравия си разум.

— Ние сме семейство — каза тя. — Ще се справим. Ще намерим начин да се справим с това. Нали така, Кери?

Както стоеше до масата, Кери вдигна ножа и си отряза парче от тортата, която майка й бе украсявала цяла сутрин.

— В наше време и на тази възраст трябва да си наистина тъпа, за да забременееш. Не си ли чувала за предпазни мерки, Джили, или наистина си пълна идиотка?

Джили стоеше облегната на стената, скръстила ръце, и гледаше навъсено сестра си. Лола, която се надяваше да възпрепятства кавгата между двете, бързо се намеси.

— Няма нужда от подигравки, Кери. Не искаме да разстройваме Джили.

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да я разстройваш — поправи я тя.

— Кери, няма да ти позволя да говориш с такъв тон.

Тя разкаяно сведе глава и постави парчето торта в една чиния.

— Да, мамо.

— Мислила съм за мерки — сопна й се Джили. — Отидох при един доктор в Джаксънвил да ме отърве от бебето, но той отказа, защото съм била в много напреднала бременност.

Лола се отпусна тежко на един стол и покри лицето си с длан.

— Ходила си на доктор…

Джили вече бе изгубила интерес към темата. Отиде в дневната, просна се на канапето, грабна дистанционното и включи телевизора.

— Тя предизвиква бъркотията и после се измъква ни лук яла, ни лук мирисала — измърмори Кери. — А ние трябва да се оправяме след това. Типично в неин стил!

— Не започвай пак, Кери — помоли Лола. Тя разтърка челото си, сякаш имаше главоболие, и продължи: — Джили понякога не обмисля внимателно това, което се кани да направи.

— И защо ли да го прави? Знае, че ти винаги си на линия да й оправяш бакиите. Прощаваш й всичко, щом не е убийство, само защото не искаш да я виждаш как изпада в ярост. Мисля, че се страхуваш от нея.

— Това е абсурдно! — прекъсна я майка й. Стана от масата и отиде в кухнята да измие чиниите. — Ние сме семейство и ще се справим с това заедно — извика тя. — И ти също ще помогнеш, Кери. Сестра ти се нуждае от твоята морална подкрепа.

Кери стисна юмруци от отчаяние. Какво ли трябваше да стане, за да отвори очите на майка си и тя най-после да прозре що за егоистична кучка е отгледала? Защо отказваше да признае истината?

Останалата част от онова лято бе изпълнена с ужасни спомени за Кери. Сестра й, както обикновено, бе капризна и непоносима, а майка им търчеше да изпълнява всяка нейна прищявка. За щастие Кери си бе намерила работа за през лятото в ресторантчето на Сами и поемаше възможно най-много извънредни смени, само и само да не се прибира вкъщи.

Джили получи родилни болки в края на август. След като роди в общинската болница, погледна само веднъж пищящото бебе, което й бе причинило толкова болка, и реши, че няма никакво желание да бъде майка. Нито сега, нито когато и да било. Ако докторите се бяха съгласили, би предпочела да махнат матката й или да завържат тръбите й още същия ден.

Лола завлече Кери в болницата да види сестра си. Още не бяха влезли в стаята, когато Джили им съобщи, че е прекалено млада и красива, за да бъде обременявана с бебе. Светът извън Шелдън Бийч, Флорида, бил толкова голям и я очаквал с отворени обятия, но никой мъж с пари не би й обърнал внимание, ако с нея се влачело и бебе. Освен това твърдо си бе наумила, че иска да стане филмова звезда. Като начало щяла да стане Мис Америка. Каза им, че е обмислила всичко. Заяви безцеремонно, че е много по-красива от кравите, които била гледала по телевизията да маршируват на сцената по бански, и била сигурна, че веднага щом съдиите я зърнат, ще й връчат короната.

— Боже, колко си невежа — измърмори Кери. — Не дават короната на момичета, които са раждали.

— Ти си невежата, Кери.

— Млъкнете и двете — скастри ги Лола. — Искате сестрите да ви чуят как се карате ли?

— Не ми пука дали ще ме чуят — заяви Джили.

— Замълчи! — сряза я Лола. — Мисли с главата си, Джили. Вече си майка.

— Не искам да бъда майка. Искам да бъда звезда — изпищя Джили.

Ужасена, Лола издърпа Кери по-навътре в стаята и й каза да затвори вратата. Като стискаше с една ръка саксията с цвете, което бе донесла на Джили, Лола хвана с другата си ръка Кери, за да не изхвърчи навън.

Кери се дразнеше, че насила я карат да помага. Облегна се на вратата и изгледа навъсено сестра си.

— Слушай, Джили, не ме интересува какво искаш — каза Лола, шепнейки вбесена.

Майка й обикновено не използваше този тон, когато разговаряше с Джили, и Кери застана нащрек и се заслуша в разговора.

— Ще се държиш отговорно — каза Лола строго и се приближи към леглото. — Ще бъдеш добра майка, а ние с Кери ще ти помагаме да отгледаш детето си. Ще се справим. Ще видиш. Наистина смятам, че трябва да се обадиш на бащата на бебето… — Смехът на Джили я прекъсна. — Какво ти е толкова смешно?

— Ти — натърти дъщеря й. — Планирала си целия ми живот, нали? Все искаш да се държа прилично и да постъпвам така, както ти мислиш, че трябва. Я се осъзнай, майко. Вече съм голяма. На осемнайсет съм — напомни й тя. — И ще правя каквото си искам.

— Но, Джили, бащата има право да знае, че има дете.

Като намести възглавницата под главата си, Джили се прозя шумно.

— Не знам кой е бащата. Може да е онзи колежанин от Савана, но не съм сигурна.

Лола пусна ръката на Кери.

— Какво значи това, че не си сигурна? Каза ми…

— Излъгах те. Искаш ли да ти кажа истината? Хубаво, слушай. Бащата може да е всеки.

Лола поклати глава. Отказваше да повярва на дъщеря си.

— Стига си приказвала така. Кажи ми истината.

Кери вдигна глава.

— О, за бога, Джили.

Джили обожаваше да шокира хората и да бъде център на внимание.

— Казвам ви истината. Наистина съм била с много мъже. Няма как да знам кой е бащата. — Видя отвращението по лицето на майка си. — Разстроих ли те? — попита Джили, необичайно доволна от тази възможност. — Мъжете ме обожават — похвали се тя. — Готови са да направят всичко, което поискам, за да ми угодят. Купуват ми скъпи подаръци, дават ми пари, които естествено крия от вас с Кери, за да не ми завиждате и да не се държите както сега. Знаех си, че ще реагирате така, нали сте такива светици. Щяхте да ми вземете бижутата и парите, нали? Само че няма да ви позволя. По-умна съм, отколкото си мислиш, майко.

Лола затвори очи, потискайки пристъпите на гадене.

— С колко мъже си била?

— Откъде да знам? Не ме ли чу? Току-що ти казах, че съм им загубила бройката. Просто трябваше да им позволявам да се възползват от тялото ми за малко. Те ме обожават и аз им го позволявам. Много по-красива съм от всички актриси накуп в Холивуд и ще стана по-известна от тях. Само почакайте и ще видите. Пък и сексът ми харесва. Става ми хубаво, когато го правят както трябва. Ти просто не разбираш модерните жени. Вече си стара, майко, и си съвсем пресъхнала отвътре. Сигурно даже не помниш какво е сексът.

— Вземала си пари за секс? Знаеш ли в какво те превръща това?

— Освободена жена — изръмжа Джили.

Кери се отмести от вратата.

— Напротив. Това те прави мръсна малка уличница, Джили. Такава и ще си останеш.

— Не знаеш какво говориш — изкрещя Джили. — Мъжете не те желаят така, както желаят мен. Направо ги побърквам, а теб изобщо не те забелязват. Аз съм освободена, а ти ми завиждаш.

— Хайде, майко. Да си тръгваме. — Кери докосна майка си по рамото.

Като обърна глава на възглавницата си, Джили измърмори.

— Да, тръгвайте си, доспа ми се. Махайте се и ме оставете да си почина.

Наложи се Кери да прикрепя Лола по пътя до колата. Никога не бе виждала майка си толкова разстроена и това я изплаши.

Докато пътуваха към къщи, тя се взираше невиждащо през прозореца.

— Винаги си знаела какво представлява сестра ти и се опитваше да ми го кажеш, но аз отказвах да те чуя. Живяла съм в заблуда, нали?

Кери кимна.

— На Джили нещо не й е наред. Подлостта й далеч надхвърля… просто не е нормално.

— Аз ли съм й причинила това? — попита Лола недоумяващо. — Баща ти я глезеше и след като ни напусна, аз също я глезех, за да не се чувства изоставена. Аз ли я превърнах в чудовището, което е станала?

— Не знам.

Не пророниха нито дума повече, докато стигнаха до дома си. Кери паркира на алеята пред гаража и изгаси двигателя. Тъкмо отваряше вратата, когато Лола сграбчи ръката й.

— Толкова съжалявам за начина, по който съм се държала с теб. — Сега вече се разплака с глас. — Ти си толкова добро момиче, а аз съм те приемала за даденост през всичките тези години. Животът ни се въртеше около Джили, нали? Сякаш съм прекарала по-голямата част от тези осемнайсет години, стараейки се да я държа спокойна… щастлива. Просто искам да знаеш, че се гордея с теб. Никога не съм ти го казвала, нали? Явно трябваше да преживея този кошмар, за да осъзная какво съкровище си ти. Обичам те, Кери.

Кери не знаеше как да отговори. Не помнеше кога и дали изобщо някога майка й й беше казвала, че я обича. Чувстваше се сякаш току-що е спечелила някакво състезание, в което е била предизвестеният победител. Любимката бе изпаднала в немилост и тъй като нямаше друго дете освен нея, тя печелеше наградата.

Но това не беше достатъчно.

— Какво ще правиш с Джили? — попита тя.

— Ще я накарам да постъпи както е редно, разбира се.

Кери се отдръпна.

— Ти все още не разбираш, нали? Тя няма да постъпи както е редно. Може би не може. Не знам. Тя е болна, майко.

Лола поклати глава.

— Тя е разглезена, но аз мога да…

Кери я прекъсна.

— Все още живееш в измислен свят — прошепна тя. Затръшна вратата на колата и тръгна към къщата.

Майка й я последва в кухнята, взе една престилка от закачалката на стената и я върза на кръста си.

— Помниш ли какво се случи на осмия ми рожден ден? — попита Кери, като издърпа един от столовете край кухненската маса и се отпусна на него.

Стараейки се да избегне неприятния спомен, Лола се обърна.

— Не сега, скъпа. Защо не подредиш масата, а аз ще приготвя вечерята.

— Купи ми онази кукла Барби, която толкова исках.

— Кери, не искам да говорим за това сега.

— Седни. Налага се да го обсъдим.

— Случи се преди толкова време. Защо трябва да се ровим в миналото?

Този път Кери нямаше намерение да отстъпи.

— Онази вечер дойдох в спалнята ти.

— Кери, не искам…

— Седни, по дяволите. Не можеш да продължиш да живееш по този начин. Трябва да приемеш фактите. Седни, майко. — Идеше й да я стисне за раменете и да я разтърси, за да я вразуми най-после.

Лола се предаде. Седна на стола срещу дъщеря си и преплете ръце в скута си.

— Помня, че баща ти беше много разстроен от твоите обвинения — каза тя. — А Джили плачеше. Ти събуди цялата къща онази вечер.

— Тя искаше куклата ми — защити се Кери. — Когато отказах да й я дам, тя ми каза, че ще ми извади очите. Събудих се посред нощ и я видях да стои надвесена над мен с ножици в ръка. На лицето й грееше налудничава усмивка. Отваряше и затваряше ножиците шумно. После вдигна новата ми кукла и видях какво бе сторила с нея. Беше й извадила очите, майко, а онази усмивка на лицето й… беше ужасно. Отворих уста да изпищя, а тя се наведе към мен и прошепна: „Сега е твой ред“.

— Беше прекалено малка, за да помниш точно какво се е случило. С времето онзи дребен инцидент е започнал да ти се струва все по-ужасен.

— Напротив — настоя Кери. — Случи се точно това. Ти не видя изражението на лицето й, но ти казвам, че тя искаше да ме убие. Ако бяхме само двете с нея в къщата, щеше да направи точно това.

— Не, не, просто е искала да те изплаши — възрази Лола. — Никога не би те наранила. Джили те обича.

— Ако вие с татко не си бяхте вкъщи, щеше да ме нарани. Тя е луда, майко. Не ме интересува какво ще стане с нея, но сега го има и това невинно бебенце. — Тя си пое дълбоко дъх и после изрече: — Мисля, че трябва да насърчим Джили да даде бебето за осиновяване.

Лола бе възмутена от предложението.

— В никакъв случай — заяви тя и тропна с ръка по масата. — Това бебе е твоя племенница и моя внучка и аз няма да позволя някакви непознати да я отглеждат.

— Това е единствената й надежда за нормално бъдеще — възрази Кери. — Съдбата вече й е нанесла тежък удар с това, че Джили й е майка. Само се моля това, което не е наред у Джили, да не се предава по наследство.

— О, за бога. Това, което не е наред у сестра ти, е, че е свикнала за всичко да й се угажда. Много млади жени си играят с мъжете в наши дни. Това не е редно — добави тя бързо, — но мога да разбера защо Джили е искала мъжете да я обожават. Баща й я напусна и тя се е опитвала…

— Чуваш ли се какво говориш? — изкрещя Кери. — За момент си помислих, че най-после си прозряла какво представлява Джили, но явно съм грешала. Ти никога няма да отвориш очите си. Питаше ме дали ти си я превърнала в чудовището, което е станала, помниш ли?

— Имах предвид, че поведението й е чудовищно, но сега Джили е майка. Когато отида в болницата, за да ги прибера с детето у дома, ще видиш. Тя ще се държи различно.

Все едно блъскаше главата си в тухлена стена.

— Мислиш, че в нея ще се събуди майчиният инстинкт?

— Да, така смятам — каза Лола. — Ще видиш — повтори тя. — Джили ще поиска да постъпи както е редно.

Кери се отказа. Повдигаше й се, така че се прибра в стаята си и не излезе повече същата вечер. Когато слезе долу на следващата сутрин, намери бележка на масата. Майка й бе отишла да купува бебешко креватче, дрешки, столче за кола.

— В измисления й свят — прошепна Кери.

В понеделник сутринта Лола отиде в болницата да отведе Джили и бебето, което още нямаше име, у дома. Кери отказа да придружи майка си. Каза й, че е на работа първа смяна, и излезе, преди Лола да се усъмни в това.

Джили очакваше майка си. Беше облечена, стоеше пред огледалото в банята и решеше косата си. Махна с ръка към ревящото бебе, което бе тръснала на неоправеното си легло секунди след като сестрата бе излязла от стаята, и заяви на Лола, че може да задържи бебето, да го продаде или да го подари — не й пукало какво ще стане с него. После взе чантата си и напусна болницата, пъхнала в сутиена си парите, които бе откраднала от спестяванията за колеж на сестра си.

Тегленето на парите се появи в банковото извлечение чак две седмици по-късно. Кери побесня. Беше работила усилено, за да спести тези пари и бе твърдо решена да си ги върне. Опита се да съобщи за кражбата в полицията, но Лола не й позволи.

— Семейните дела си остават в семейството — заповяда тя.

Кери завърши училище на следващата година и работи на две места през лятото. Лола използва част от спестяванията си, за да помогне на дъщеря си да плати таксата за колежа, а там Кери си намери почасова работа, за да изкарва пари за останалите си разходи. Когато се върна у дома за коледната ваканция, не искаше и да поглежда бебето на Джили.

Но Ейвъри не беше дете, което можеше да бъде пренебрегнато. Само след две-три беззъби усмивки Кери вече й се усмихваше в отговор. С всяко следващо завръщане у дома връзката между двете ставаше все по-силна. Детето я обожаваше и това чувство, макар и не открито демонстрирано, бе взаимно.

Ейвъри бе най-сладкото и умно малко момиченце и Кери се бе превърнала в нейна втора майка във всяко едно отношение. Определено имаше всички защитни инстинкти на майка. Би направила всичко, за да запази безопасността на детето.

И ето ги сега, пет години по-късно. Джили все още успяваше да им причини болка.

— Така ли е станало, Кери? Намразила ли ме е?

Кери се насили да се съсредоточи върху въпроса на детето. Опря длани на бедрата си и попита:

— Защо те е грижа какво си е мислела Джили за теб?

Ейвъри повдигна рамене.

— Не знам.

— Слушай ме внимателно. Непрокопсаната ти майка може и да те е намразила, но не заради това каква си била или как си изглеждала, когато си се родила. Ти беше съвършено бебе. Джили просто бягаше от отговорността. — Тя посочи един стол до леглото. — Ще ти кажа нещо важно и искам да седнеш и да слушаш внимателно.

Ейвъри бързо седна на стола.

— Може би си прекалено малка, за да научаваш това, но въпреки това ще ти го кажа. Майка ти е луда.

Ейвъри бе разочарована. Тя се беше надявала да чуе нещо ново.

— Това си ми го казвала вече, Кери. Много пъти.

— Просто исках да ти го напомня. Джили никога не е била нормална. Всъщност би трябвало да я затворят в някоя лудница още преди много време. Това е място, където пращат болните хора.

— Джили болна ли е?

— Да. Но не болна по начин, заради който да я съжаляваме. Тя е подла и злобна и абсолютно побъркана. Човек трябва да не е с всичкия си, за да изостави толкова прекрасно същество като теб — добави Кери. Тя се наведе напред и вдигна косата от очите на Ейвъри. — На майка ти нещо много съществено й липсваше в главата, докато растеше. Може да не е истински социопат, но е много близо до това, по дяволите.

Ейвъри се ококори и прошепна:

— Кери, ти каза „по дяволите“.

— Знам какво казах и знам какво ти говоря.

Ейвъри стана от стола и седна до леля си на леглото. Обви ръка около нейната и каза:

— Обаче аз не знам какво ми говориш.

— Ще ти го обясня. Социопат е човек, който няма съвест, и преди да ме попиташ, ще ти обясня какво е съвест. Това е гласът в главата ти, който се обажда, когато направиш нещо нередно. Съвестта ти те кара да се чувстваш зле в такива случаи.

— Както когато казах на баба, че вече съм се упражнявала на пианото, а не бях, и тя ме похвали, че съм добро момиче, но аз не бях добра, защото я излъгах, и се почувствах зле заради това?

— Да, точно това — кимна Кери. — Майка ти няма сърце или душа и това е самата истина.

— Като онази песен, която обичаш да пееш? За такова сърце и душа ли говориш?

— Да, точно като в песента — увери я Кери. — В сърцето й няма място за емоции, които не са пряко свързани със собствената й изгода.

Ейвъри се бе облегнала на ръката й и я гледаше с прекрасните си теменуженосини очи, които бяха много по-красиви от тези на майка й. Кери виждаше чистотата и добротата буквално да струи от тях.

— Джили е прекалено заета да обича себе си, за да обича някого другиго, но ти не трябва да се тревожиш за това. Ти нямаш никаква вина. Вярваш ми, нали?

Ейвъри кимна сериозно.

— Виновна е непрокопсаната ми майка, ясно.

Кери се усмихна.

— Точно така.

— Аз имам ли душа?

— Да, имаш. Всички освен майка ти имат.

— Преди Джили да убие Уискъс, той имал ли е душа?

— Може би — каза Кери и се замисли за котенцето, което жестоката й сестра й бе отнела.

— Къде е сега?

— Душата ти ли? — Кери обмисли въпроса няколко секунди преди да отговори. — Вътре в теб, като обвивка на сърцето ти. Душата ти е чиста като на ангел и смятам да ти помогна да я запазиш такава. Ти изобщо не си като майка си, Ейвъри.

— Но приличам на нея. Ти си ми го казвала.

— Няма значение как изглеждаш. Важно е какво има вътре в теб.

— Може би Джили обича теб и баба, а само мене — не?

Кери се отчая.

— Мислех, че си разбрала какво ти обяснявам. Тя не обича никого освен себе си. Не обича баба ти, не обича мен, не обича и теб. Сега ясно ли ти е?

Ейвъри кимна.

— Може ли сега да си поиграя с бижутата, Кери?

Тя се усмихна. Очевидно детето бе преминало към по-важна тема. Загледа се в Ейвъри, която седна на тоалетката и отново започна да рови из кутията.

— Знаеш ли кое е най-хубавото нещо в живота ти?

Ейвъри отговори, без да се обръща.

— Това, че ти си ми леля.

— Това ли смяташ за най-хубавото нещо? — попита тя изненадана и поласкана. — Защо така?

— Защото ти ми каза, че това е най-хубавото.

Кери се засмя.

— Е, има нещо още по-хубаво.

— Какво?

— Няма да израснеш с постоянното чувство за страх, с което растях аз. Джили никога няма да се върне. Ти никога няма да я видиш… никога. Това определено е най-хубавото.

Тръпки побиха Кери секунда след като изрече тези думи. Дали не предизвикваше съдбата с тези приказки? Можеше ли човек да призове дявола дори само като отрече съществуването му? Прие тръпките по гърба си като лошо предчувствие. Но всъщност нямаше нищо такова. Просто се тревожеше прекалено много. Прогони мрачните чувства и отново се зае за работа.

Следващата седмица бе много натоварена. Ейвъри избра розова боя за стените, а Кери добави бял перваз. Според нея стаята изглеждаше все едно в нея е избухнал контейнер с ягодов шейк, но момиченцето много я харесваше. До неделя следобед Ейвъри вече бе напълно настанена в голямата предна спалня. Куфарите на Кери бяха натоварени в багажника на колата. Последната нощ тя щеше да спи в старата спалня на племенницата си, на едно ужасно неудобно канапе.

Вечерята се състоеше от всички любими на Кери храни — иначе забранени заради перманентната й диета: пържено пиле, картофено пюре и зелен боб с бекон. Лола бе приготвила салата от зеленчуците, които отглеждаше в задния двор, но Кери почти не я докосна. Тъй като вече бе решила да си даде почивен ден от диетата — един чудесен ден без чувство за вина, — тя си сипа по два пъти от всичко останало и го излапа с огромен апетит.

След като баба Лола прочете на Ейвъри приказка и я зави в леглото, Кери се отби при племенницата си да я целуне за лека нощ. Тя изгаси нощната лампа, затвори вратата на стаята и се върна долу, за да прибере някои последни неща в ръчния си багаж.

Залиса се и се качи горе чак след единайсет. Лола вече спеше в стаята си в задната част на къщата. Кери надникна да види Ейвъри — о, как щеше да й липсва това мъниче! — и едва не избухна в смях, когато видя племенницата си в огромното легло. Детето беше поне с пет огърлици и четири гривни. Диадемата с изкуствени диаманти бе заплетена в косата й и изкривена на една страна. Ейвъри спеше по гръб, стиснала едно протъркано мече. Кери седна на леглото и се опита да свали бижутата, без да буди племенницата си.

След като прибра дрънкулките в кутията, тя тихо излезе от стаята. Тъкмо затваряше вратата, когато Ейвъри прошепна:

— Лека нощ, Кери.

Преди тя да успее да се обърне, Ейвъри вече спеше. На меката светлина от уличната лампа момиченцето приличаше на херувимче. Кери не мислеше, че щеше да я обича повече, ако беше нейно собствено дете. Инстинктът да я защити бе по-силен от всичко. Тежко й беше, че заминава, имаше чувството, че изоставя Ейвъри.

Но се налагаше, напомни си тя. Бъдещето на Ейвъри зависеше от нея. Когато постигнеше финансова стабилност, щеше да е в състояние да издържа майка си и племенницата си така, както заслужаваха според нея. Вината, че ще бъде далеч от Ейвъри, бе твърде тежка, но Кери нямаше намерение това да попречи на плановете й. Имаше цели и мечти и Ейвъри и Лола бяха свързани и с двете.

— Постъпвам правилно — прошепна си тя, докато вървеше по коридора към банята. Все още се опитваше да се убеди в това, когато се пъхна под душа.

Кери тъкмо пусна водата с пълна сила, когато шумна затръшване на врата на кола събуди Ейвъри. Чу някакъв плътен смях и стана от леглото да види кой вдига такъв шум. Видя мъж и жена. Стояха до някакъв стар очукан автомобил, доближили глави, смееха се и си говореха.

Жената имаше златиста коса. Мъжът бе мургав, а тя доста светла. Той държеше нещо в ръката си. Ейвъри надникна през страничния прозорец, за да не я видят и да не й се скарат, че любопитства. Мъжът надигна бутилка и отпи продължително. После предложи на жената и тя отметна глава назад и също отпи.

Какво правеха тези хора пред къщата на баба й? Ейвъри застана на колене и се скри зад дантелените пердета. Бързо се дръпна от прозореца, когато жената се обърна и тръгна по тротоара. Зловещият на вид мъж не я последва. Той отново отпи от шишето, после хвърли празната бутилка на улицата. Звукът от счупеното стъкло бе почти толкова силен, колкото ахването на Ейвъри. Беше лошо да се прави боклук. Баба Лола й го беше казала.

Мъжът не гледаше къщата. Той оглеждаше улицата, така че Ейвъри прецени, че е в безопасност да се надигне, за да вижда по-добре. Когато той се обърна към колата, Ейвъри забеляза, че от задния джоб на панталона му стърчи нещо. Какво ли беше? Може би още една бутилка?

Неприятният мъж беше с мръсна тениска и навярно бе ужасно жаден, защото се протегна и извади бутилката. Само че всъщност не беше бутилка. Държеше лъскав черен пистолет. Като тези, които показваха по телевизията.

Ейвъри бе прекалено развълнувана, за да се изплаши. Само чакайте да каже на Пейтън какво бе видяла. Дали да не събуди баба и Кери и да им каже за пистолета? Може би те щяха да се обадят на добрия полицай, за да дойде и да отведе лошия мъж в затвора.

Ейвъри подскочи, когато някой заблъска по входната врата. Сигурно жената чукаше, предположи детето, и викаше баба посред нощ.

Жената крещеше ужасни лоши думи. Ейвъри изтича обратно в леглото си и се скри под завивките, в случай че баба й наминеше да я провери, преди да слезе долу, за да каже на жената да престане да вдига толкова шум.

Да не се опитваш да събудиш мъртъвците? Точно така щеше да каже тя. Винаги казваше така на Кери, когато тя пускаше телевизора или уредбата твърде високо. Но ако баба надникнеше и видеше, че я няма в леглото, тогава Ейвъри изобщо нямаше да разбере какво става.

Понякога трябва да се направи нещо лошо, за да откриеш нещо важно. Пейтън й беше казала, че не е чак толкова ужасно да слушаш нечий разговор, стига да не казваш на никого какво си чул.

Блъскането по вратата премина в удари с юмрук и жената настояваше баба й да я пусне вътре.

Баба Лола отвори вратата и Ейвъри чу как жената продължи да крещи. Разбираше всяка нейна дума. Изведнъж вече не искаше да слуша. Беше ужасена. Отметна завивките, скочи на пода, легна по корем и се пъхна под леглото. Плъзна се до горната табла и се сви на кълбо, опряла колене в брадичката си. Беше голямо момиче, прекалено голямо, за да плаче. Сълзите се стичаха по страните й само защото стискаше толкова силно очите си. Затисна ушите си с длани, за да не чува ужасните крясъци.

Ейвъри знаеше коя е лошата жена. Това бе непрокопсаната й майка Джили и се беше върнала, за да я вземе със себе си.