Джанет Дейли
Ритуалът на нощта (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Пейзажът се простираше безкраен като въображението, прорязван от потоци и увенчан от стръмни скалисти плата и възвишения. Кедри и борове джуджета тъмнееха по склоновете, а туфи пелин и трева се стелеха разхвърляни по пустото плато; Високо в яркосиньото небе над резервата на индианците навахос дълга бяла ивица дим, оставена от самолет, постепенно изчезваше. Резерватът граничеше с четири щата — Аризона, Ню Мексико, Юга и Ню Хемпшир Колорадо, и се простираше на територия колкото Кънектикът, Масачузетс и Ню Хемпшир, взети заедно.

В южния му край, на границата с Аризона, се намираше каньон, сякаш изсечен с длето в огромния масив от червен пясъчник. Най-горните клони на гигантското дърво като че се мъчеха да достигнат билото му. Гъстата им зеленина закриваше входа на пещера, издълбана в скалата. Тя беше празна, напусната от древните жители, които, смятайки я за свещено място, за да я достигнат, бяха издълбали многобройни захватки по стената на каньона. От пещерата се откриваше гледка към целия каньон, в дъното на който, като малко петънце, се виждаше едно-единствено жилище — шестоъгълен градеж от трупи, затварящ едно помещение и врата, обърната към свещената посока изток. До него примитивен навес от сухи клони даряваше прохлада и спасение от парещите слънчеви лъчи. Отзад се виждаше стара открита каруца, подпряна на оградата от дървени колове.

Конят, който запрягаха, стоеше с наведена глава, а опашката му се мъчеше да пропъди бръмчащите наоколо мухи. Куче с нещастен вид и щръкнали ребра се беше свило в прохладна дупка в сянката на колибата.

Едно момче на около девет години изтича от колибата. Носеше керемиденочервена риза, наполовина извън платнените панталони, и беше обуто в мокасини от мека кожа. Лицето му беше с цвят на тъмна мед, но очите бяха сини като небето, окъпано от пролетна буря. Жълта лента пресичаше челото и стягаше косите, буйни, гъсти и черни като гарваново крило.

Младата жена, наведена над земята, в която засяваше царевица, се надигна при шума от малките крачета. Погледна момчето, което се приближаваше, и ъгълчетата на устните й се привдигнаха в усмивка на гордост и обич. Очите й блестяха като разпалени въглени и излъчваха топ лота и любов. Черните, гладки и прави коси, прибрани от бяла панделка на кок зад тила, откриваха и подчертаваха изпъкналите скули и яката челюст. Коланът „кончо“, направен от големи сребърни розетки, очертаваше талията под блуза от зелено кадифе. От дългата пола се подаваха краищата на множество шумолящи фусти, които стигаха до мокасините от сърнешка кожа, украсени с блестящи копчета и стигащи до глезена. Имаше фигура на млада жена, с висок бюст и все още тесен ханш.

— Чисх кин гоне ях юнил. — Момчето се спря до нея, леко задъхано от бягането от колибата до царевичното поле.

— Не. — Жената поправи: „Този-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки-като-клати-глава.“ — Трябва да го кажеш на английски. Той каза, че не го говориш добре. Трябва да го научиш, защото това също е твоят език.

Израз на спокойно примирение се изписа по лицето на момчето:

— Донесох вкъщи всичките дърва само на едно отиване — повтори то предишната си мисъл, внимателно подбирайки думите. — Дали ще дойде днес?

Жената откъсна поглед от вдигнатото нагоре детско лице и се взря в хоризонта на юг. Нямаше никакъв път. Само бледи следи тук-там показваха, че все пак някаква кола е успяла да стигне по тези места. Вятърът на Аризона бързо заличаваше следите. На изток, на стотина километра, се намираше град Флагстаф от същия щат. Галъп, в Ню Мексико, беше на запад, на около сто и осемдесет километра. На север се простираше само територията на навахос, набраздена от едва забележими пътеки, зле поддържани пътища и редки магистрали. На юг се намираше ранчото на мъжа й.

— Може би — каза замечтано детето. Държеше в ръка кол за засяване и това й припомни работата, която трябваше да свърши.

— Сега, след като си донесъл дървата за огъня, можеш да ми помогнеш да засеем царевицата — и му подаде торбичката със семената.

Царевицата не се засяваше на редове, какъвто бе обичаят на белите, а на купчини. Колът беше инструментът, който позволяваше да се заровят семената на трийсетина сантиметра в почвата, където индианската царевица пускаше дълбоки корени в търсене на влага. „Четири зърна за нощната пеперуда, четири за гарвана, четири за калинката и четири, за да пораснат“ гласеше древната поговорка. Царевицата беше основната им храна. Използваше се всяка част на растението. От покълналите зърна, сварени, се правеше салата. Крехките стъбла се изпичаха в пепел. От първите мамули, млечни и крехки, се приготвяше нещо като качамак и хляб. От средно зрелите се правеше супа, докато напълно узрелите се смилаха за брашно. Царевицата беше свещено растение не само заради хранителните й качества. Според митовете на навахос прародители на човешкия род били два кочана царевица и едва когато били засети четири бели, четири сини, жълти и разноцветни зърна, се родила земята.

Бяла салвия знаеше, че белите не вярват земята да се е появила така. В резервата имаше много мисии, поддържа ни от членовете на различни религиозни секти на белия човек. Църквите на францисканци, методисти, баптисти, мормони и епископската църква твърдяха всяка по отделно, че тяхната религия е истинската. Объркването, което цареше сред белите, усилваше вярата във вековните вярвания на народа навахос.

Да оставим това, но всички тези християни говореха за някаква далечна земя, наречена Палестина, и за някакъв град, наречен Витлеем, които Бяла салвия не можеше дори да си представи. Напротив, народът навахос разправяше истории за четирите свещени планини и тя самата можа да види Сан Франциско Пик, т.е. Западната планина, отвъд Флагстаф. Свещената книга на белите говореше за Бог-мъж и почти всички други също бяха мъже. Бяла салвия чувстваше липсата на Жената-която-се-мени, централен образ в много истории, а също така и на други божества, като Жената паяк и Жената сол. Белият човек вярваше, че неговият Бог е всемирна доброта, но тя знаеше, че във всяко нещо има и зло, освен добро. Вярванията на белия човек бяха лишени от смисъл.

Детето се наведе, за да разпредели зърната на една купчинка. Докато жената ги заравяше под купчината пръст, то се изправи и се огледа внимателно. Нервен спазъм набразди челото му.

— Ние бедни ли сме? — попита то.

— Не, не сме бедни. Нима нямаме достатъчно храна? Баща ти се грижи за всичко, от което имаме нужда, дори повече отколкото трябва. Той е богат.

Мери Бяла салвия беше убедена в това, защото само един много богат мъж можеше да си позволи да издържа две домакинства. Белите учителки в училището на резервата твърдяха упорито, че е лошо един мъж да има две жени. Въпреки това Очи-които-се-смеят й беше казал, че белите също го правят, и то доста често. Много се бяха смели над глупостите на белите, които проповядваха едно, а в действителност вършеха съвсем друго. Тя го бе разбрала чудесно, когато Очи-които-се-смеят й каза, че на първата му жена няма да се хареса да живеят под един и същи покрив. Представите на първата му жена бяха твърде различни от тези на Мери. Беше се случило вече на една приятелка на Мери, която се бе омъжила за мъж, женен за друга жена. Приятелката на Мери трябвало да се кара постоянно с първата, защото била мързелива. Най-сетне, за да запази спокойствието, мъжът построил втора колиба, на километър и половина разстояние от първата, като разделил по този начин двете жени.

— Има ли много овце? — попита момчето. Престижът на един навахос често се измерва с броя на овцете, които притежава.

За разлика от това, което ставаше с индианците, живеещи извън резервата, земята не принадлежеше само на един човек. Съществуваше нещо като „ползване на наследствена собственост“, която принадлежеше на цялото семейство. Мъжът, който е глава на семейството, я контролира, но не може да я продава или отнема от останалите членове на семейството. Всъщност управлява земите благодарение на доверието на истинските „собственици“ — жена му и децата. Всеки член на семейството наследява правото да отглежда добитък в точно определено пространство, чиито размери зависят от броя на отглежданите животни. Колибата, в която живееше Бяла салвия, се намираше на територия, „собственост“ на семейството на майка й. На по-малко от три километра разстояние се намираше колибата на чичо й, Куция крак.

— Той има много, много добитък — отвърна жената, което правеше голямо впечатление, тъй като животните имат нужда от повече земя, за да намират достатъчно храна. — И има много, много хора, които работят за него като онзи човек Роулинс, с когото беше тук при нас.

— Ние трябва да имаме овце — каза твърдо детето, — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за тях. Куция крак ми дава да гледам неговите, когато му отидем на гости.

— Не можеш да гледаш овце, ако ходиш на училище — отсъди майката.

Сините му очи, преди така прозрачни и лъчисти, по тъмняха от обида и потиснат бунт.

— Няма нужда да ходя на училище. Ти можеш да ме учиш и той може да ме учи на всичко, което трябва да знам.

Тези думи й се сториха странни в устата на сина й. Винаги беше жаден за знания, а и се учеше много бързо, бе по-любопитен дори от койот. Спря и го загледа изпитателно.

— Защо не искаш да ходиш на училище?

Отговорът не последва веднага:

— Защото казват, че аз съм един от Народа на хората.

Навахос определят себе си като „дине“, т.е. „народ на хората“. Думата произлиза от името, което им дали индианците тева-пуебло, апахи от Наваху, и означава „врагове на засетите нивя“.

— Кой го казва?

— Всички — сви рамене то, за да отбегне конкретния отговор. — Това е, защото нямам прави коси като техните и очите ми са сини, а не тъмни.

Бяла салвия се поколеба за миг, колкото да долови един особен звук, различен от всичко, което можеше да се отнася до земята. Обърна се притеснено, вглеждайки се в облака прах, който се приближаваше, и щом различи малкия камион, погледът й омекна и проблесна.

— Идва — каза на сина си.

Момчето хвърли в ръцете й торбичката с царевични зърна. Допреди миг леко намръщено, сега то засия от ненадейна и безгранична радост. Изтича с лекотата на антилопа, за да стигне до колибата преди пристигането на камиона. Като знаеше, че повече няма да работи, докато той е тук, Бяла салвия бавно прибра торбичката и пръта за засяване и последва момчето. Въпреки че не тичаше, стъпките й бяха също така нетърпеливи като тези на сина й. Фустите й шумоляха и танцуваха по земята при всяка дълга, грациозна крачка. Когато камионът спря, момчето вече беше там, готово да се хвърли в обятията на високия мъж, който слезе, хвана го и го подхвърли нагоре. Ритуалът по посрещането беше винаги един и същ. Детето се смееше щастливо, като чувстваше, че го вдигат над главата на баща му. После го свалиха и една силна ръка го държеше, сякаш висеше на кука:

— Как може синът ми да порасне само за два дена? — Погали весело главата му, разрошвайки косите, готови да убегнат от жълтата лента, която напразно се опитваше да ги задържи от двете страни на челото.

— Аз съм като царевицата. Винаги раста. Знаех, че днес ще дойдеш.

Загледан в бащиното лице, момчето лесно можеше да разбере защо майка му го наричаше Очи-които-се-смеят. Беше заради мрежата от ситни бръчици, които браздяха ръбовете на очите му, придавайки им усмихнато изражение. Тези очи бяха малко по-светли от неговите, а и кожа та му беше по-светла, с цвят на бронз. Там, където слънце то не беше я достигнало, беше дори бяла.

— Донесох ти нещо.

Мъжът бръкна в джобчето на бялата си риза и извади пакетче дъвка, любимия подарък на сина му. Джон Б. Фокнър сложи пакетчето в нетърпеливо протегнатите ръчички и остави момчето на земята.

Като разкъса опаковката, момчето взе една дъвка, разви я и я налапа. Преди още да е омекнала напълно, втора дъвка беше разопакована.

— Ще имаш за по-дълго, ако дъвчеш само една дъвка — отбеляза бащата, усмихвайки се с разбиране, но Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки не можа да му отговори, защото устата му беше много пълна.

Бяла салвия гледаше тази размяна на нежности между баща и син и забави крачка, за да им даде тези няколко мига на близост. Погледът й се изпълни с гордост, като наблюдаваше стройния мъж, който беше неин съпруг. Беше висок, с широки рамене, облечен в бяла риза и пан талони от кафяво рипсено кадифе. Каубойската шапка покриваше почти изцяло тъмния му перчем. Не беше се променил от първия път, когато го видя. Беше в нощта на Ритуала на Врага, по време на Танца на Девойката, единствената част от обреда, на която можеха да присъстват и да вземат участие хора, чужди на Народа на хората. Белите го наричаха Танца на Скоу и малцина разбираха, че всъщност ставаше дума за боен танц. Момичетата на възраст за женене танцуваха и си търсеха другар сред присъстващите мъже. Бяла салвия участваше за първи път. Беше облякла най-хубавите си дрехи. Дори носеше тежкия гердан от сребро и тюркоази на майка си със символа на цвят от тиква.

По време на танца тя го забеляза, че седи с кръстосани крака, и разбра, че гледа само нея и никое друго момиче. Нещо я подтикна да го помоли да я придружи в следващия танц и той прие. Не си спомняше точно колко кръга около стълба на мъченията направиха преди останалите да почнат да ги наблюдават. Беше започнала да се страхува, защото той не знаеше, че трябва да плати, за да престане да танцува. Обикновено непознаването на техните обичаи от страна на чужденците се приемаше като забавление, но Бяла салвия не искаше хората да се подиграват на този човек с усмихнати очи. Така тя му го пошушна на ухото, като показваше добрите си познания по английски език, който бе научила в училище.

— Но аз не искам да спра да танцувам с теб — й отвърна той. Когато го погледна дълбоко в очите, тя разбра, че той иска да се слее с нея. От своя страна почувствува леко неудобство при същото желание, въпреки че беше не-ударена-от-слънцето, беше девица. Най-накрая той плати десет пъти повече от които и да било друг и се върна в кръга на мъжете, за да не й позволи да танцува с други.

Той обаче успя да открие името на нейния род и мястото, където живееха родителите й. Много пъти им ходи на гости, като винаги носеше подаръци за нея и семейството й. Джон беше един от малкото бели, които Народът на хората уважаваше. Бяла салвия узна, че притежава голямо ранчо на юг, от резервата и че често наема навахос, които да му работят. Един месец след първата им среща той отиде при вуйчо й, за да организира сватбата им по обичая на навахос.

Първата брачна нощ Бяла салвия откри странния му навик да спи гол. Нощно време навахос носеха същите дрехи, каквито и през деня, но Бяла Салвия си спомняше, че бялата учителка й бе казала, че те нощем обличат други дрехи. А Очи-които-се-смеят не носеше нищо и настояваше и тя да прави същото. Постепенно бе свикнала със странната черта от неговия характер.

Но всичко това принадлежеше на миналото. Сега той бе при нея и й се усмихваше. Тя неспокойно тръгна към него и силните му ръце я обгърнаха. Тази прегръдка сякаш щеше да я смачка, докато полека сведе глава, за да притисне буза до нейната.

— Липсваше ми. — Дрезгавият глас, който шушнеше в ухото й, й припомни шума на вятъра в кедровите клони. — Мисля, че живея само за да бъда с теб.

Бяла салвия почувствува желанието на ръцете, които я докосваха, и разбра, че за него нощта нямаше да дойде скоро. С усилие мъжът вдигна глава и погали бузата й с ръка:

— Притеснявам се за теб, когато съм далече. Добре ли беше?

— Да — успокои го тя и погледна към момчето, което вече слагаше в устата последната дъвка от пакетчето. Бузата му се беше издула, сякаш бе налапало цяло птиче яйце. — Детето винаги ми помага.

— Радвам се да чуя това. — Гласът му стана по-спокоен и прегръдката му се разхлаби, докато гледаше сина си. — Защото съм му донесъл нещо друго, освен пакетчето с дъвка. Добре ще сториш да надникнеш в багажника на камиона, момчето ми!

Докато челюстите му работеха здраво, за да сдъвчат огромната маса от дъвка, момчето притича до камиона, чийто заден капак бе вече свален. Сините му очи се разшириха от изненада:

— Седло! — И като се повдигна над багажника, сграбчи прекрасното кожено седло, за да го покаже на майка си. Беше много тежко и голямо и едва успяваше да го премести, но не помоли за помощ.

Подаръкът трябваше веднага да бъде изпробван, което означаваше, че трябва да хванат коня в задния двор и да го оседлаят. След като стремената бяха нагласени на нужната дължина, Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки пожела да поязди малко. Направи широк кръг пред колибата, така че родителите му да могат да го виждат.

— Иска ми се и Чад да можеше да язди така — промърмори Джон Бъкенън, но изглежда веднага съжали, че бе споменал другото си семейство.

— Язди откакто беше по-малък и от стеблото на юка. — Бяла салвия говореше за сина си, но не спомена името, защото ако много повтаряш едно име, може да се изхаби. Беше обичайно нещо за Народа на хората да имат по много имена. Освен неназованото си име той имаше и прякора Онзи-със-сините-очи, а в училище го бяха нарекли Джим Бяла салвия.

— Днес ми каза, че трябва да си имаме овце, които той да гледа. Не иска вече да ходи на училище, защото му казват, че не е от Народа на хората.

— Но той не е индианец. — Думите бяха неочаквано остри, но веднага бяха смекчени от по-спокойното обяснение: — Зная, че децата от смесени бракове често се смятат за членове на Народа на хората, но не искам той да отрича, че е наполовина бял. Ще завърши училище и ще отиде в университет. Вече сме говорили за това.

Тя кимна, но си спомни колко болезнено беше за нея, щом разбра, че се подиграват на нейния начин на живот и се отнасят с презрение към вярванията на нейното племе. Беше се случило, когато тя и семейството й бяха отишли във Флагстаф, и всички ги гледаха с презрение. Бяла салвия се уплаши от думите, които някои бели мъже й подхвърляха по улиците. Беше доволна, че избяга и се върна при земята, защото всичко й бе близко и родно. Чувствуваше се щастлива от разходките, които редовно правеше до близката пощенска станция и разменяше някоя и друга дума с клиентите. Държеше я един мормон, който нямаше дори и косъм на главата си, защото всичките растяха по лицето му. Съпругата му беше симпатична жена, с метално сиви коси. Бяла салвия нямаше никакво желание да напуска резервата. Беше загрижена за сина си, който щеше да я остави, за да завърши образованието си, но може би Очи-които-се-смеят знаеше кое беше най-добро за тях.

— Трябва да говориш с него — каза Бяла салвия. — Не му харесва да е различен от другите и от това страда.

— Но той е различен и това е само началото — тъжно отвърна той. Когато я погледна, се усмихна, но това не беше искрена усмивка. Бяла салвия усети фалшивата нотка и се притесни. — Добре де, ще му поговоря.

Щом се отдалечи от нея, мъжът направи знак на момчето да се приближи. То се подчини с нежелание, като подкара коня към задния двор, където баща му го чакаше. Бяла салвия видя, че Очи-които-се-смеят поема юздите на коня, което позволи на момчето да скочи на земята. След това тя се обърна и влезе в колибата, за да приготви обяд.

Джон Бъкенън закара коня в задния двор и върза поводите за една греда:

— Каква е тази история, че ти си искал да напускаш училище? — попита той с привидно безразличие, докато момчето се повдигаше на пръсти, за да откопчае колана под корема на коня.

— Казват, че сме бедни, защото нямаме овце. Ние не сме бедни и значи трябва да имаме овце, за да докажем, че не сме бедни. Когато ги докараш, ще си стоя вкъщи, за да ги гледам. Вече съм достатъчно голям — дори и за миг то не погледна баща си, който внимателно се взираше в него.

— Това ли е единствената причина, поради която не искаш да ходиш на училище? — въпросът бе посрещнат с мълчание. — Подиграват ти се, защото си различен, така ли?

— Аз не съм различен. Аз съм също като тях. — Момчето се обвеси на ръба на седлото, за да го свали от гърба на коня.

Джон Бъкенън пристъпи да му помогне.

— Това не е вярно. Ти си различен.

— Не — настоя момчето.

— Глупаво е да твърдиш, че си индианец. Не си нито бял, нито индианец. Ти не си нито едното, нито другото. Няма нищо лошо в това, да бъдем различни. — Като видя, че момчето продължава да гледа настрани, Джон Бъкенън го вдигна и го сложи да седне на най-високата напречна греда на оградата, така че да може да го гледа в очите, докато му говори. — Трябва да се гордееш с това. Никога няма да можеш да бъдеш само едното или само другото. През целия ти живот индианците ще очакват от теб да действаш като индианец, повече от самите индианци, а белите — да бъдещ по-бял и от самите бели.

Сините очи помръкнаха, недоверчиви и внимателни:

— Но как мога да бъда и двете?

— Научи всичко, което можеш от Народа на хората, и всичко, което можеш от белите. Вземи всичко най-добро и най-мъдро и от двата и го направи свое. Разбра ли?

Момчето кимна колебливо, после попита:

— Как ще знам какво трябва да избера?

— Това е нещо, което самият ти трябва да решиш. — Усмивката на Джон Бъкенън се превърна в тъжна гримаса. — Аз не мога да ти помогна, нито твоята майка може да ти помогне. Тук си сам. И ще става все по-трудно, когато пораснеш.

Вдигна поглед към небето, където самотен сокол се оставяше да го носят въздушните течения:

— Ти трябва да станеш като този сокол — сам, независим от когото и да било, освен от самия себе си и способен да летиш над всичко и над всички.

Момчето вдигна глава към небето и се взря в сокола, чиито широко разперени криле го носеха в полет, лишен от усилия. Нямаше нито едно облаче. Само соколът браздеше, самотен в безкрайното синьо пространство.

— От този ден аз ставам нов човек — заяви детето със странен глас на възрастен. — От този момент името ми ще бъде Джим Синия сокол. — И се обърна към баща си: — Харесва ли ти?

Гордостта избистри и смекчи погледа на светлосините очи:

— Да, харесва ми — отвърна Джон Бъкенън Фокнър.