Исмаил Кадаре
Посърналият април (7)

Седма глава

Утрото на седемнадесети април завари Гьорг на Големия път, който водеше към Брезфтохт. Въпреки че бе тръгнал призори, без да почива никъде, разбра, че до Брезфтохт имаше поне още един ден път, а днес на обед изтичаше бесата му.

Той погледна към небето, за да види слънцето, което макар и скрито зад облаците, се забелязваше къде е. Наближава обед — помисли той и сведе очи. От светлината пред погледа му по пътя заиграха червеникави отблясъци. Докато вървеше, размисляше, че ако бесата му изтичаше довечера, към полунощ можеше да стигне вкъщи. Но тя, както в повечето случаи, завършваше на обед. Според канона, ако обреченият бъде убит точно в деня, когато е изтекла бесата му, гледаше се дали сянката, която хвърля главата му, след като е бил повален, сочи на запад, или на изток. Ако главата му хвърляше сянка на запад, това означаваше, че преждевременно е убит.

Гьорг отново вдигна очи към небето. Днес животът му бе свързан с него и със слънцето на небосвода. След това, както и преди малко, пътят отново му се стори облян в светлини. Извърна глава назад и видя същите розови отблясъци по пътя и нищо друго. Изглежда, черната кола, която близо три седмици напразно бе търсил по пътищата на Рафш, нямаше да се появи и в тази последна утрин от неговия живот на свобода. Колко пъти му се привиждаше, че се задава насреща и после изведнъж изчезва, сякаш хвръкваше в небето. Бяха му казали, че са я видели на Сенчестия път, край ливадите на Шаля, на Големия байрактарски път, но той не можа и не можа да я срещне. Щом стигнеше до мястото, научаваше, че е отишла в съседната област и докато се върнеше да я пресрещне на някой кръстопът, откъдето предполагаше, че може да мине, неочаквано колата променяше посоката си.

От време на време я забравяше, но щом се озовеше на път, отново си спомняше за нея. Но сега вече не хранеше почти никаква надежда. Дори и колата да пътува цял живот из Рафш, той щеше да се затвори в изгнаническата кула и повече нямаше да я срещне, та макар и да се случеше най-невероятното — някой ден да излезеше от кулата. Тогава очите му ще бъдат полуслепи и ще различат само едно смътно петно, както днес виждаше слънцето зад облаците като излиняла розовееща светлина.

Мислите на Гьорг се пренесоха към дома. Днес близките му с трепет го очакваха, но той нямаше да успее да стигне до обед. По пладне трябваше да изостави пътя и да се притули някъде, докато мръкне. Подир обед той вече ставаше обречен, когото преследваха, и можеше да се движи само нощем, далеч от главните пътища. Според канона това не се наричаше страх, а бе признак на хладнокръвие и мъжество, защото по този начин обреченият не само пазеше живота си, но и не дразнеше рода на кръвния си враг със свободното си кръстосване по пътищата. Наред с чувството, че е длъжник, обреченият трябваше да изпитва и чувство на вина пред света. От този следобед той трябваше да намери някое кътче, където да се скрие, докато падне мрак. През последните дни по хановете, гдето отсядаше, на няколко пъти му се стори, че разпозна едного от рода на Крюекюките. Може и да грешеше, а може и наистина да бе някой от тях — да са изпратили човек по петите му, за да го убие веднага след изтичане на бесата, когато обреченият е все още спокоен и изобщо не се страхува за живота си.

Както и да е, трябва да се пазя — помисли той и за трети път вдигна глава към небето. В този миг му се стори, че дочува далечен шум. Спря и се ослуша, за да долови откъде иде, но нищо не можа да разбере. Тръгна, а шумът взе да се чува все по-ясно. Беше някакво приглушено боботене, което достигаше до него ту по-слабо, ту по-силно. Ще да е някой водопад — помисли той. И наистина така излезе. Когато го приближи, занемя от учудване. Никога в живота си не бе виждал по-прекрасен водопад. Беше съвсем различен от другите, без пяна и разпръскващи се встрани капки, а като разкошни коси се спускаше плавно върху скалите с тъмнозелен мъх. Водата му заприлича на Гьорг на косите на онази красива жена от столицата. Ако слънцето огрееше, водопадът щеше да придобие точно техния цвят.

Той стоеше на тесния дървен мост, под който спускащите се от скалата води продължаваха своя път, но вече не така спокойно и величествено. Гьорг не можеше да откъсне очи от водопада. Преди седмица в един от хановете, където пренощува, чу да разправят, че имало страни в света, които от планинските водопади добивали електрическа светлина. Някакъв млад планинец разправяше на други двама, че научил това от едного, който го чул от трети, а онези, които го слушаха, учудено шепнеха: водата да става на светлина? Да не си полудял бе, човече? Защо, и газта е като водата, пък свети? Един от селяните продължаваше да твърди, че това е невъзможно, тъй като водата гаси огъня, а камо ли самата тя да свети. Но младият планинец настояваше на своето: така чул, че именно от водата можело да се получава светлина, но разбира се, не от всяка вода, тъй като имало различни води, както са различни и хората, и че светлината можела да се получава само от водите на водопадите. Не са били с всичкия си онези, които са ти го разправяли, а дваж по-побъркан си ти, дето си го повярвал — отвръщаха отседналите в хана селяни. Но това не попречи на планинеца да продължи разказа си, че ако това се случи и в Рафш (все според думите на онзи, който му го разправял), тогава канонът щял да се промени и Рафш завинаги да се отърси от смъртта, така както се разорават и пустеещите земи, след като се, изпълни кръвното отмъщение. Ама че смахнат човек — повтаряха селяните, а Гьорг, кой знае защо, повярва на непознатия.

Той едва се откъсна от водопада. Пътят продължаваше почти прав нататък с леко червеникави отблясъци встрани.

Гьорг отново вдигна глава към небето. Още малко и бесата му изтичаше и повече нямаше да е закрилян от канона. Извън канона — повтори той наум. Извън живота. Стори му се някак странно човек да бъде извън живота. Още малко — повтори той, като вдигна глава към небето. Бледата розовина на слънцето зад облаците сякаш леко бе потъмняла. Гьорг горчиво се усмихна, като че ли искаше да каже: „Няма какво да се прави!“

 

Колата със семейство Ворпси в това време пътуваше по Големия байрактарски път, най-дългия от пътищата в Рафш. Планините със снежните върхове оставаха все по-назад и като ги гледаше, Бесиан Ворпси си мислеше, че най-сетне напускаха царството на смъртта. От време на време хвърляше крадешком поглед към профила на жена си. Бледа и вцепенена, тя не се оживяваше от подрусването на колата, а ставаше още по-безжизнена и това започна да го плаши. Струваше му се съвсем чужда, съвсем променена, присъствуваше тук само тялом, а духом беше там горе, в кулата.

Що ми трябваше да я водя в този проклет Рафш — си каза той може би за стотен път. Рафш я срази още при първата среща. Бе достатъчен само един миг и чудовищният механизъм смаза жена му, превърна я в робиня, в най-добрия случай в горска самодива.

Ритмичното потропване на колелата беше съвсем подходящ фон за неговите съмнения, предположения и разкаяние. Той бе поставил на изпитание своето щастие, сякаш да се увери дали го заслужава, или не. Бе изправил това твърде крехко щастие пред вратите на ада още първата пролет. И то не издържа изпитанието.

Понякога, съвсем спокоен, си мислеше, че всъщност никакво странично чувство, нито човек са в състояние да помрачат обичта на Диана към него. Ако това се случи (господи, колко горчиви са тези думи „се случи“), може да стане не заради мъж, а заради нещо друго, много по-ужасно. То беше свързано с милионите драми през вековете и бе непоправимо. Като волнохвърчаща из въздуха пеперуда, ударена внезапно от летящия черен локомотив, Диана бе потресена от трагедията на Рафш.

От време на време с някакво спокойствие, което го плашеше, той си мислеше, че може би по този начин заплащаше данъка си към Рафш. Данъка за написаните творби с обрисуваните от него планински вили и самодиви и за онази малка ложа, от която гледаше трагедията, представяна от един окървавен народ.

Навярно наказанието щеше да го следва навсякъде, чак до Тирана — мислеше той, като се опитваше да се успокои, — защото Рафш простираше пипалата си надалеч, над цялата страна, през всички времена, като космическите вълни.

Той леко повдигна ръкава на пардесюто си и погледна часовника. Беше обед.

 

Гьорг вдигна глава да види слънчевото петно зад облаците. Вече е обед — си каза. Бесата му бе изтекла.

С няколко бързи крачки той напусна Големия път и тръгна встрани из пущинаците. Сега трябваше да намери някое място, където да се скрие, докато падне мрак. Големият път беше съвсем пуст, но да продължи по него означаваше потъпкване на канона.

Платото бе широко и равно. В далечината се виждаха обработени ниви и тук-таме дървета, но нямаше никаква пещера или поне храсталаци. Само да намеря някое местенце да се пъхна — помисли той, сякаш да се убеди, че не можеше да продължава свободно нататък и без да се ядосва, че не намира подслон.

Платото като че ли нямаше край. Гьорг чувствуваше как в душата му нахлуваше някакво необикновено спокойствие или по-скоро празнота. Беше съвсем сам под небето, което изглеждаше като накривено от превала на слънцето в другата му половина. Наоколо бе същият ден, същият въздух, същите разпръскващи се червеникави отблясъци, но дадената беса бе изтекла и той беше навлязъл в друго време. Гьорг гледаше като втрещен наоколо. Да, това бе времето извън бесата. Непреходното време, което вече не му принадлежеше — дни, годишни времена, бъдещи години, едно време, с което той нямаше нищо общо. Напълно чуждо за него, то нямаше да му даде нищо повече, дори нямаше да му подскаже и деня на неговата гибел, който беше някъде напред, датата му не се знаеше, както и мястото, и ръката, която ще го убие.

Докато мислеше за всичко това, различи в далечината някакви тъмни постройки, които му се сториха познати. Но това са конаците на Реза — си каза, като приближи още малко. От тях до извора, чието име не си спомняше, пътят беше закрилян от беса. Поне той така знаеше. Пътищата, закриляни от беса, нямаха нито надписи, нито някакви особени знаци, но въпреки това на всички бяха известни. За по-сигурно можеше да попита първия срещнат минувач.

Гьорг ускори крачка. Мислите му се оживиха. Той трябваше да стигне до пътя, закрилян от беса, и по него да върви, докато се стъмни, без да става нужда да се крие по разни храсталаци. А в това време… кой знае, колата с кадифената тапицерия можеше да мине оттам. Веднъж, както му бяха казали, колата минала край конаците на Шаля.

Да, да, така ще направи. Гьорг извърна глава наляво, след това надясно и се убеди, че пътят и платото наоколо бяха съвсем пусти. С бързи крачки прекоси разстоянието, което делеше Големия път от тясната пътечка, и тръгна по нея, за да може час по-скоро да излезе на селския друм, закрилян от беса, иначе му трябваше поне час, докато стигне до него.

Внимавай — си каза той. — Сега главата ти хвърля сянка на изток. Големият път бе все така безлюден. Той вървеше с бързи крачки, без да мисли за каквото и да било. В края на пътя забеляза няколко почти неподвижни тъмни очертания. Когато поприближи, видя двама планинци и една жена, възседнала муле.

— Нали този път е закрилян от беса? — попита Гьорг, когато се озова пред тях.

— Да, момко — отвърна му по-възрастният мъж. — Близо сто години пътят от конаците на Реза до Самодивски извор е под закрилата на беса.

— Благодаря.

— На добър път, момко — пожела му старецът, като видя черната лента на ръкава му. — И бог да те пази!

Като продължи нататък, Гьорг взе да си мисли какво ли щяха да правят обречените, когато свършваше бесата им и те все още сновяха нагоре-надолу из Рафш, ако не бяха тези пътеки като единствена стряха, която можеше да ги спаси от преследвачите?

Закриляният от беса път по нищо не се различаваше от останалите. И той бе застлан със същия, разбит на места от конски копита и порои стар калдъръм, със същите дупки тук-таме и храсти от двете му страни, но въпреки това на Гьорг му се стори, че от светлозлатистия прахоляк лъхаше някаква топлина. Той въздъхна дълбоко и забави крачки. Тук ще дочакам нощта — си каза. — Ще си почина на някой камък или ще се помотая нагоре-надолу из пътя, докато мръкне. Във всеки случай така ще е по-добре, отколкото да се свирам из храсталаците. Освен това… колата може да мине оттук. Дълбоко в себе си той таеше надежда, че ще я види още веднъж. А в мечтите си отиваше още по-далеч — като види колата, тя ще спре и пътниците й ще се обърнат към него: „Ей, планинецо, ако си уморен, качи се да пътуваме донякъде заедно…“

От време на време Гьорг вдигаше глава към небето. Най-много след три часа ще мръкне. По пътя минаваха отделни планинци или на групи по неколцина, кои пешком, кои на коне. В далечината се виждаха няколко малки неподвижни петна. Навярно ще да са като него обречени, които чакат да се спусне нощта, за да се придвижат нататък. Вкъщи вече сигурно се безпокоят за мене — си каза той.

По пътя го застигна планинец, който вървеше подир някакъв вол. Волът бе съвсем черен.

Гьорг крачеше още по-бавно от планинеца и той го настигна.

— Добър ден — поздрави селянинът.

— Дал бог добро — отвърна Гьорг.

Човекът вдигна глава към небето.

— Бавно минава пустото му време — рече.

Рижите му мустаци сякаш правеха усмивката му по-приветлива. На ръкава му се виждаше пришита черната лента.

— Да не ти е изтекла бесата?

— Да — отвърна Гьорг. — Днес на обед.

— Моята завърши преди три дни, но трябва да продам този вол.

Гьорг го погледна учудено.

— От две седмици се мотая и все не мога да го продам — продължи планинецът. — Хубав вол е, всички плакаха у дома, когато се разделяха с него, и въпреки това никой не иска да го купи.

Гьорг не знаеше какво да му отговори. Никога не беше се занимавал с продажба на добитък.

— Исках да го продам, преди да се затворя в изгнаническата кула — каза селянинът. — Имаме голяма нужда, момко, и ако не го продам, няма кой друг от дома да свърши тази работа. Съвсем загубих надежда. Щом не можах да го продам през тези две седмици, докато ме закриляше бесата, как ще стане сега, когато само нощем мога да се движа свободно? А ти какво ще кажеш?

— Трудна работа — отвърна Гьорг. После погледна черния вол, който спокойно преживяше. И несъзнателно си спомни за една балада, в която се говореше за заръката на някакъв войник в предсмъртния му час: „Поздравете майка ми и нека продаде черния вол!“

— Откъде си? — попита планинецът.

— От Брезфтохт.

— Не си много далеч. Ако вървиш по-бързо, можеш да стигнеш нощес.

— А ти откъде си?

— Ох, аз съм отдалеч, чак от Краснишкия байрак.

Гьорг леко подсвирна.

— Наистина си отдалеч. Докато стигнеш дотам, сигурно ще продадеш вола.

— Не ми се вярва — отвърна другият. — Сега мога да го продам само по пътищата, които са закриляни от беса, но те са твърде малко.

Гьорг потвърди с глава.

— Ето, ако този път продължаваше до кръстовището, гдето се среща с Големия байрактарски път, тогава може би щях да го продам. Но той свършва много преди кръстопътя.

— Големият байрактарски път далеч ли е оттук?

— Не много. Ето на това му казвам аз път. Какво ли няма да види човек, като тръгне по него.

— Наистина по пътищата човек среща най-необикновени неща — отвърна Гьорг. — Веднъж ми се случи да видя една закрита кола…

— Черна кола с една красива жена! — прекъсна го планинецът.

— Ти откъде знаеш? — само дето не извика Гьорг.

— Снощи я видях при хана на кръстопътя.

— Какво правеше там?

— Какво правеше ли? Нищо. Колата стоеше пред хана, а кочияшът си пиеше кафето вътре.

— А жената?

Планинецът се усмихна.

— Съпрузите почивали горе в стаята си. От два дни не били слизали долу. Така разправяше ханджията. Ех, братко! Жената беше красива като самовила. Сякаш те пронизваше с погледа си. Снощи ги оставих там. Днес ще да са тръгнали.

— Откъде знаеш?

— Така рече ханджията. Утре си заминават. Кочияшът му казал.

Гьорг остана за известно време като зашеметен. Беше забил поглед в земята.

— Откъде минава пътят? — попита изведнъж.

Планинецът посочи с ръка напред.

— На около час оттук, там, където пътят, по който сега вървим, излиза на Големия байрактарски път. Сигурно по него ще тръгнат, ако не са и минали вече. Друг път няма.

Гьорг продължаваше да гледа нататък, където сочеше селянинът. Онзи го наблюдаваше учудено.

— Какво общо имаш с тях бе, нещастнико? — попита го накрая той.

Гьорг не отговори. На един час път оттук — повтори наум. Повдигна глава, за да види къде е слънцето. До превалянето на деня оставаха около два часа. Нито веднъж следите им не бяха толкова близо до него. Можеше да види още един път самодивата.

Без да размисля повече, дори и без да се сбогува със спътника си, той тръгна като обезумял нататък, където според думите на селянина с черния вол се кръстосваха пътищата.

 

Колата със семейство Ворпси продължаваше пътя си, като бързо изоставяше зад себе си Рафш. Денят вече преваляше, когато в далечината се появиха покривите на къщите, двете минарета и камбанарията на единствената църква в малкото градче.

Бесиан приближи глава до стъклото: тези тесни улички сред смешно ниските къщи той мислено изпълни с хората от градчето, с общински чиновници, с дюкянчета, е дремещи канцеларии с четири-пет телефона стар модел — единствените телефони в градчето, по които се водеха скучни разговори, придружени с прозевки. Бесиан си представи всичко това и изведнъж този свят, който го очакваше малко по-долу, му се стори ужасно вял и безличен в сравнение с онзи, дето остави зад себе си.

И въпреки всичко — помисли си натъжен, — и аз принадлежа към този безличен свят и не трябваше да се изкачвам в Рафш. Рафш не бе създаден за простосмъртни като него, а за същества титани.

Комините на малкото градче се виждаха все по-ясно. Диана, облегнала глава на седалката, продължаваше да стои неподвижно както и преди. На Бесиан му се струваше, че тя само тялом се завръщаше вкъщи, а духом бе останала някъде сред недрата на планините.

Сега минаваха по голото плато, откъдето преди, месец бе започнало пътуването им. Той извърна още веднъж глава назад, навярно да погледне за последен път Рафш. Планините все по-бавно се отдръпваха в далечината. Някаква белезникава, загадъчна мъгла се спускаше над тях, както се спуска завесата след току-що завършила драма.

 

В това време Гьорг крачеше по Големия байрактарски път, на който бе излязъл преди час. Във въздуха се чувствуваха първите трепети на здрача, когато изведнъж чу отстрани ясен и отсечен глас:

— Гьорг, имаш поздрави от Зеф Крюе…

С рязко движение ръката му понечи да свали пушката от рамото, но вдигането й се смеси е думата „кюкит“, половината от омразното презиме, което стигна съвсем объркано в съзнанието му. Гьорг видя как земята се раздвижи, надигна се и се удари в лицето му. Беше паднал.

За миг светът съвсем онемя, после сред тази тишина той чу няколко крачки. Усети две ръце, които пипаха тялото му. Обръщат ме по гръб — помисли. В този миг нещо студено, навярно цевта на пушката, се допря до дясната страна на лицето му. О, господи, съвсем според, правилата. Той се опита да отвори очи, но не можа да разбере дали успя, или не. Вместо кръвния отмъстител в съзнанието му се мярнаха няколко парчета бял, все още неразтопен сняг и сред тях черният вол, който планинецът все не можеше и не можеше да продаде. Това е всичко — помисли си, — дори много се проточи.

Още чуваше отдалечаващите се стъпки и на няколко пъти се запита: чии ли ще да са? Сториха му се познати. Да, това бяха съвсем познати стъпки, както и ръцете, които го обърнаха по гръб… Точно като моите — си каза — на седемнадесети март, край пътя за Брезфтохт… За миг изгуби съзнание, после пак чу крачките и му се стори, че са само неговите, на никой друг, които така бързаха, оставяйки след себе си, простряно насред пътя, тялото, което току-що бе убил.