Исмаил Кадаре
Посърналият април (5)

Пета глава

На 25 март Гьорг се върна в Брезфтохт, През целия ден вървя почти без да почива. Но за разлика от пътуването на отиване, когато се връщаше, той беше все оклюмал и непрекъснато дремеше, така че пътят му се стори много по-кратък. Дори се зачуди, когато видя околностите на селото. Несъзнателно забави крачки. Сърцето му като че ли също започна да бие по-бавно, а очите му затърсиха нещо по околните хълмове. Снегът се бе стопил. Дивите нарове са си на мястото — помисли Гьорг и облекчено въздъхна. Кой знае защо, преди му се бе сторило, че ледените късове сняг ще бъдат много по-безмилостни към дръвчетата.

Ето го и мястото… Докато го нямаше, бе издигната малка купчина камъни. Гьорг се спря край нея. За миг му се стори, че ще се спусне към тази могила, ще грабне камъните, и ще ги запрати встрани, за да не остане никаква следа, но тъкмо когато си представяше това, протегна ръка и като в треска затърси из пътя камък. Накрая намери един и със съвсем неестествено движение, сякаш ръката му бе откъсната, хвърли камъка върху могилата. Камъкът глухо изтрополи, търкулна се два-три пъти, докато най-сетне си намери място. Гьорг не откъсваше очи от грамадата, като че ли се съмняваше, че камъкът ще се раздвижи отново, но той продължаваше да стои съвсем естествено до другите, сякаш бе хвърлен отдавна. Въпреки това Гьорг не помръдваше от мястото си.

Той гледаше безжизнено могилата. Ето какво бе останало от… от… (искаше да каже от живота на онзи човек), а си мислеше — ето какво ще остане и от моя живот.

Глождеше го все същата мъка от безсънните нощи, от мълчаливата враждебност между него и баща му, от съмненията, разсъжденията и терзанията, които не раждаха нищо друго, освен тези голи, безсмислени камъни. Той искаше да се откъсне от тях, но не можеше. Светът наоколо сякаш бързо взе да се стопява, като че ли всичко изчезна, остана само той и срещу него купчината камъни, само тези две неща — Гьорг и могилата, съвсем сами на земята. В отчаянието си той само дето не извика: „Но защо? Защо е нужно всичко това?“ Отговорът беше ясен като тези голи камъни и болеше, о, господи, как боли. И той се помъчи най-после да се отдалечи от това място, да се махне колкото се може по-бързо, ако трябва да отиде дори в ада, само да не стои повече тук.

Вкъщи посрещнаха Гьорг спокойно и с топлота. Баща му го разпита накратко за пътя, а майка му го гледаше крадешком, с премрежени от жалост очи. Той само каза, че е много уморен от пътя и безсънието и легна да спи. Дълго стъпките и шепотът из къщи пробождаха като игли съня му, докато накрада заспа. Събуди се късно на следващия ден. Къде съм? — се попита няколко пъти и отново заспа. Когато стана, главата му тежеше. Нямаше желание за нищо.

Целият ден измина така, както и двата следващия дни. Гьорг се въртеше из къщи и гледаше тъпо ту онази част от съборената ограда, която отдавна трябваше да се оправи, ту десния ъгъл на покрива, увиснал още през миналата зима, но не изпитваше никакво желание да се залови за нещо. Най-лошото бе, че му се струваше излишно да оправя тези неща.

Нижеха се последните дни на март. Скоро щеше да дойде април с неговата радостна и тъжна половина. Смъртоносният април. Ако не го убиеха, трябваше да се затвори в изгнаническата кула. Очите му щяха да отслабнат от полумрака, така че и ако останеше жив, повече нямаше да може да вижда света.

След тази неколкодневна сънливост мислите му сякаш се оживиха. Първото нещо, което проблясна в съзнанието му, бе да намери някакъв начин да избегне смъртта и това сляпо подчинение. Голям избор нямаше. Имаше само един път — да тръгне да цепи дърва по градовете. Той започна надълго и нашироко да го обмисля. Така правеха обикновено планинците, които напускаха Рафш. С брадва на гръб (дръжката се мушкаше под джубето, а острата част стърчеше зад тила, като перка на риба), та с брадва на гръб и от град на град, с проточен нажален глас: „Дърва за цепене.“ Не, по-добре да изчака смъртоносния април (той беше уверен, че тази дума вече не съществуваше само в неговото съзнание, а се произнасяше и от останалите в дома му), по-добре да остане тук, отколкото да се запилее и да скита злочест сред дъжда, като дървар по градските пътища, из избите с малки прозорчета и железни решетки, покрити с някакъв черен прах (веднъж бе видял през едно такова прозорче в Шкодра планинец да сече дърва), не, сто пъти по-добре е да изчака смъртоносния април.

Една сутрин, беше предпоследният ден на март, като слизаше по каменните стълби, той се озова пред баща си. Не му се искаше пръв да го заговори и изчака. Известно време и двамата мълчаха. След малко като през стена, зад която се е скрил някой, чу гласа на баща си:

— Какво искаш да ми кажеш, Гьорг?

— Тате, през тези дни, които ми остават, искам още веднъж да отида да видя планините.

Той го изгледа продължително право в очите. Нищо не му отговори. На мене ми е все едно — помисли ат Гьорг още сънен. В края на краищата голяма работа; че може пак да се сдърпаме и за тази дреболия. Малко ли се гледаха накриво до деня, в който отмъсти. Дали щеше да убие онзи две седмици по-рано, или две по-късно, нямаше никакво значение. Наистина можеше и да не отиде да види планините, само дето напразно си хаби думите. Той се канеше да му каже: „Няма нужда, тате“, но баща му вече бе изкачил стълбите.

След малко той се върна с кесия в ръка. Тя бе съвсем малка в сравнение с онази за кръвния данък. Баща му протегна ръка и му я подаде:

— Върви, Гьорг, и на добър път!

Гьорг взе кесията.

— Благодаря ти, тате.

Той не откъсваше очи от него.

— Само не забравяй — каза тихо баща му, — твоята беса изтича на седемнадесети април. — Сякаш искаше да добави и още нещо, но замълча. — Не забравяй, синко — повтори той.

Гьорг вече няколко дни пътуваше. Минаваше по-различни места. Нощуваше из хановете. Срещаше непознати хора. Затворен в селото, той винаги бе смятал, че из Рафш, особено през зимата, е пусто, но не беше така. В областта беше твърде оживено. Хора от най-различни краища пътуваха към центъра на Рафш или тръгваха от него в разни посоки. Едни се движеха отляво надясно, други точно в обратната посока. Някои се изкачваха към планините, други се спускаха, а повечето ту отиваха нагоре, ту слизаха надолу по един и същи път и го правеха толкова често, че накрая и сами не можеха да разберат изкачват ли се или се спускат.

Понякога Гьорг се сещаше, че дните текат. Бързината, с която летеше времето, му се струваше съвсем необикновена. Докъм обед денят му се виждаше дълъг, след това изведнъж, както неочаквано се търкулва капката роса от цвета на прасковата, така и той преваляше и угасваше. Април беше дошъл, но пролетта едва се задаваше. От време на време някаква синева проблясваше над Албанските Алпи, но толкова бегло, че сякаш всеки миг щеше да се стопи. Април е — казваха пътниците, когато се срещнеха по хановете. Време й е на пролетта, дори много закъсня тази година. И Гьорг изведнъж си спомняше за заръката на баща си, че изтича срокът на дадената беса или по-точно не всичко, което му бе казал, дори нито част от него, а само думата „синко“ накрая и заедно с нея в мисълта му изплуваше остатъка от времето между първи и седемнадесети април, мисълта, че всички ще се радват на целия април, докато за Гьорг той ще бъде половинчат. После се мъчеше да отхвърли тези мисли и се заслушваше в онова, дето разказваха пътниците, които за негова изненада можеха да нямат ни хляб, ни сол в торбите, но винаги имаха какво да споделят.

По хановете можеха да се чуят какви ли не случки и истории за най-различни хора и времена. Той винаги стоеше малко встрани и доволен, че никой не го закача, надаваше ухо. От време на време се разсейваше, губеше нишката и тогава се мъчеше да сравни част от разказаните истории със своя живот или обратно, спомняше си свои преживелици и се опитваше да ги пригоди към разказваните истории. Понякога това му се отдаваше, друг път не.

И навярно така щеше да продължи до края на пътуването му, ако не беше се случило нещо неочаквано. Един ден в хана на име „Новия хан“ (повечето от тях се наричаха Стария или Новия хан) той чу да разказват за някаква закрита кола… Някаква кола, отвътре цялата с черно кадифе… Кола от града, с красиво изработени врати… Да не би да е онази кола — си каза той и целият се превърна в слух. Да, за нея ставаше дума. Говореха за красивата жена с невинни очи и кестеняви коси.

Гьорг трепна. Несъзнателно се огледа наоколо. Това беше един доста занемарен хан, изпълнен с тютюнев дим и миризма на мокри шаячни дрехи и като че ли не стигаше това, та на всичко отгоре и на онзи, който разправяше за жената, му излизаха кълба цигарен дим от устата и вонеше на лук, Гьорг се заоглежда, сякаш искаше да каже: „Чакайте малко, това място съвсем не е подходящо да се говори за тази жена.“ Но те продължаваха да дрънкат и да се смеят, Гьорг остана свит на кълбо в ъгъла си и ту слушаше, ту нищо не чуваше, тъй като ушите му бучаха. И изведнъж откри истинската причина, която го бе накарала да тръгне на път. Причината, която криеше и от самия себе си. Упорито я бе отхвърлял в мислите си, потискал я бе и смяташе, че я е затворил дълбоко в себе си, но ето че тя продължаваше да стои в центъра на съзнанието му — той бе тръгнал на път не за да види планините, а преди всичко да види още веднъж тази жена. Несъзнателно бе търсил колата с меката тапицерия, която непрекъснато пътуваше из Рафш, а той шепнеше подире й: „Какво дириш насам, летяща кола?“ Всъщност с черното си кадифе, с медните дръжки на вратичките и красиво заоблената каросерия тя приличаше повече на саркофаг, какъвто бе видял някога при единственото си посещение в Шкодра, в Голямата църква, на една служба с траурна музика, изпълнявана на орган. И в тази летяща кола-саркофаг беше погледът на жената с кестенявите коси, който така нежно и развълнувано обгръщаше Гьорг, както никой друг на този свят. Много женски очи бяха гледали Гьорг — и пламенно, и срамежливо, и зашеметяващо, и мило, и гальовно, и лукаво, и надменно, но така, както нейните очи — ничии други. Те бяха същевременно и далечни и близки, и открити и загадъчни, и чужди и съчувствени. В нейния поглед наред с пламенната страст, която зашеметяваше, имаше и нещо, което сякаш те плашеше, отвеждаше те далеч, отвъд вселената, отвъд живота, където можеш да намериш покой.

Вечер (когато отделните сънища безразборно запълваха нощите му, както редките звезди проблясват сред тъмното есенно небе) този поглед бе единственото нещо, което не се стопяваше в просъницата. Стоеше край него като изгубен брилянт, събрал сякаш светлината на цялата земя.

Ето, за да види още веднъж тези очи, той бе тръгнал из безкрайния Рафш. А тук пътниците говореха за тази жена като за най-обикновено нещо, в този мръсен хан, сред лютивия дим, с тези уста, пълни с развалени зъби. Гьорг се изправи, свали от рамо пушката и започна да стреля — веднъж… два, четири пъти. Уби всички наоколо, а след това и онези, които се притекоха на помощ заедно с ханджията и настръхналите стражи, после се втурна през вратата, като продължаваше да стреля по ония, които го преследваха, след това и срещу преследвачите, надигнали се от околните села, от цялата област… Всичко това Гьорг си го помисли, а всъщност не направи нищо друго, освен да стане и да излезе пред вратата на хана. Студеният вятър разхлади челото му. Постоя така с притворени очи и несъзнателно си припомни онова, което бе чул преди години в един влажен септемврийски ден, докато чакаше реда си, за да предаде царевицата в общинския склад — че градските момичета се целували с младежите в устата.

По време на пътуването, тъй като вниманието му се раздвояваше, на Гьорг все по-често му се струваше, че пътищата, по които вървеше, нямаха продължение, а бяха на отделни отсечки или на големи преходи. Внезапно се озоваваше пред някой друм или друг хан, докато си мислеше, че все още е на същия път или близо до хана, от който бе тръгнал преди няколко часа. И така, с всеки изминат час и ден след ден, понеже мислите му все повече се откъсваха от реалните неща, пътуването му започваше да прилича на сън.

Сега вече не криеше от себе си, нито пък от другите, че търсеше онази кола. На няколко пъти бе питал дали не са виждали наблизо една закрита кола с особени извивки… с някакви… не зная как да ги нарека… Каква? Обясни по-добре — отвръщаха хората. Кажи каква кола? Една такава, съвсем различна от другите. Отвътре цялата с черно кадифе… обкована по краищата с мед… като ковчег. Сериозно ли приказваш? Да не си се побъркал бе, човече? учудваха се те.

Веднъж му казаха, че са видели подобна кола, но излезе, че била колата на епископа от съседната област, за когото не се знаеше накъде бе тръгнал в това лошо време.

Какво пък толкова, че хората са отседнали в такива мръсни ханове, няма значение, че зъбите им са развалени, стига само да му кажат нещо за колата — си мислеше той.

На няколко пъти попадна на следите й, но после отново ги изгуби. Приближаването на смъртта сякаш правеше още по-желана срещата с тази жена. С извървените пътища сякаш нарастваше и жаждата му да я види.

Веднъж срещна някакъв човек на муле, който му се стори познат. Беше „кръвният надзорник“ от крепостта Ороши, тръгнал кой знае накъде. След като повървя малко, Гьорг извърна глава, сякаш да се увери, че това наистина бе „кръвният надзорник“. Онзи също се беше обърнал и гледаше Гьорг. Този пък какво иска? — си рече Гьорг.

Един ден му казаха, че видели точно такава кола, каквато описваше, но била празна. Друг път му разказаха подробно за колата, дори и за красивата жена на прозорчето, чиито коси били според едни кестеняви, според други, с цвета на лешник.

Поне зная, че е тук някъде из Рафш — мислеше си той. — Значи все още не е напуснала планините.

Но дните на април бързо летяха. Изнизваха се един след друг и тъй като за него бяха броени и по-малко от дните на който и да било друг месец преди, струваше му се, че така стремглаво намаляват, сякаш се топяха.

Не знаеше накъде да върви. Понякога си губеше времето по затънтени пътища, друг път несъзнателно се озоваваше там, откъдето вече бе минал веднъж. Все по-често започваше да го измъчва въпросът дали не върви в погрешна посока. След това му се струваше, че точно това прави и така ще върви до крал на броените дни, които му оставаха, като пътник сомнамбул през този негов половинчат април.