Ерих Мария Ремарк
Карл Брьогер във Фльори

Колата фучи с пълна газ по шосето, гумите свирят, пътят е прав, стъклата тихо потракват, а Страсбург и Метц са вече далече зад нас. До мен седи Карл Брьогер и яде сандвич, но не е съвсем съсредоточен. Мислите му са другаде.

Два часа минаха, откакто обядвахме. След като си бяхме отдъхнали от приятната изненада от поглъщането на един цял омар с майонеза за ордьовър за двадесет и пет франка и огромната буца сирене — а да не говорим за другите възбуждащи апетита ястия — Карл започна да ми излага подробно плановете и сметките си за бъдещето.

Аз това много не го разбирам, защото с него са свързани много „ако“, „но“ и сметки, и хора. Не знам дали е следствие от омара или от виното, или даже от това, че и двете бяха толкова евтини, перспективите му растяха, докато се загубиха из облаците на Еверест — за десет години ще е ръководител на фирмата, след двадесет — директор, генерален директор, президент и така нататък. Понастоящем Карл е толкова ниско по стълбицата, че ако падне, може да му се размине без сериозни наранявания. Той е банков служител и има здрав организъм. Затова пак може да яде скромен сандвич два часа след омара. Между другото, предвкусвайки осъществяването на идеалите си, той е зает с това, да мечтае какво ще прави, щом веднъж стане ръководител на фирмата. Такъв е Карл.

Колата лети през селата, остри фронтони, крави, пъстри женски рокли, есенен вятър, купчини оборски тор профучават покрай прозорците ни, завой след завой, хълм след хълм, докато свършат алеите и дърветата. Пътищата се разделят и стават по-малки. Приближават тромави шумни автобуси с изписани с предизборни обещания с дебело нарисувани букви, а на табелите на населените места се появяват имена, при които всичко трябва да замръзне.

Карл затваря портфейла си. Между банковите документи са напъхани изрезки от един спортен вестник, където е описана славната футболна среща между Рейне и Мюнстер (отборът на Карл победи убедително с 6 на 0 и Карл беше споменат с похвали), но най-важни са няколкото снимки на прелестни дами, които той беше разглеждал по време на десерта.

Пред нас пътят свършва. Колата спира със свирене на спирачките; слизаме и се озоваваме на своеобразен пазарен площад. Там са паркирани коли, наоколо стоят загрижени шофьори, олицетворение на старанието с острите си униформени шапки, хора, трупащи се на групи, екскурзоводи сноват насам-натам, събират стадото си и потеглят. Около нас мъже с подтиснат, трескав шепот ревностно си вършат работата; мъртвите улици от вчера са се превърнали в булеварди с почитани следвоенни гости и там, където преди всяка крачка означаваше проливане на кръв и ужасен страх душеше гърлото, сега минават дъсчени тротоари, за да останат чисти обувките на туристите, а добре образовани преводачи вървят отпред, така че всеки да може да види всичко, наистина гарантирано всичко. Дуомон.

И около нас обикаля някакъв, възбудено, бързо и усърдно — иска да ни обясни стратегията на нещата тук, да ни направи така да се каже au fait^[1]. Карл се усмихва любезно, подсилен от омара и сандвича, наостря уши и се оставяме да ни водят на карбидна светлина из укреплението; оставяме се да ни обясняват как докато укреплението било завзето от германците, вградили машини в сутерена, прокарали електричество и монтирали кранове, с които да издигат мунициите, все неща, които ги нямало преди.

Карл кима в съгласие: Да, така беше. Но както стоим пред ръждясалите стоманени каски, пред изкривените цеви на пушки и неексплоадирали снаряди и екскурзоводът пак започва да дърдори, а до нас започва още един със същата история на английски, и Карл ми намига; това му стига; разбутахме навалицата, за да излезем навън. Той беше станал много тих пред каските, броните и парчетата от гранати там долу.

След задушния въздух в тунела, навън ни облъхва вятър, толкова нежен и лек, че най-приятното нещо би било да се оставиш на порива му. Все още е доста светло, но настъпва онзи тайнствен час, когато денят и нощта се уравновесяват, а блюдата на везната изглежда за момент застиват в тяхното безкрайно трептене — още един удар на сърцето и магията я няма, изведнъж слабото мъждукане на вечерта е тук, крава измучава от ливадата и нощта е настъпила. Вълна след вълна възвишенията лежат във виолетови сенки пред нас. Екскурзоводът ни е последвал и започва пак зад гърба ни:

— Картечният пистолет ей там е бил стратегически особено интересно нещо.

Не продължава по-натам. Карл се оглежда ядосан и казва с категоричен том:

— Затваряйте си устата…

Не го казва злобно, а по-скоро спокойно и с това приключва.

После тръгва напред, по-далече от стратегическия боен ред, по-далече от смътното крякане на групите туристи, по-далеч от омари, сандвичи, картинки на жени и банкови дела, по-далече от десетте години мир.

Върви и лицето му става все по-сериозно; очите му се смаляват и гледат напрегнато в земята; тревата шумоли, камъчета скриптят, табела предупреждава пак за някаква опасност, но Карл вече не се тревожи за тези неща. Той търси.

Следата извежда през надупчени от гранати поля, през останки от препятствия от бодлива тел. След като изревава купища предупреждения по нас, преводачът остава много назад. Виждаме разрушение укрития, които са били изкопани на ново, наоколо се търкалят гранати и съвсем пробити готварски съдове, в жълтата глина стърчи жалка ръждясала вилица, а на края и виси закачена половин лъжица.

Продължаваме да вървим още известно време. Карл често спира и проверява положението на нещата. После кима и продължава нататък. Трябва да следваме посоката на окопа. Но само посоката, защото това са кратери, между които се вият чифт стъпки и после завиват зад ръба.

Още няколко крачки. Още един поглед. Карл е намерил това, което търсеше.

Мълчи за малко и после казва:

— Тук — спира и веднага пак продължава: — Тук някъде трябва да е било, тук бяхме тогава, всичко бушуваше, няколко изстрела и после „Нападаме.“

Повтаря:

— И после „Нападаме.“

След това излиза от окопа, изскача и пак поема. Но това вече не е Карл Брьогер, човекът с банковите дела и футболните новини; това е един съвсем друг, десет години по-млад, този е подофицер Брьогер, когото пак са привлекли земята, дивата миризма на пепел от бойното поле и споменът, който нахлува в него като вихрушка.

Движенията му вече не са като преди, няма го вече колебливото търсене, и походката му вече не е тази, с която съм свикнал; несъзнателно, без да иска пак има предчуствие за внимателно и предпазливо промъкване на прибежки, инстинктивната сигурност на животното; сам той не забелязва как е свил глава между раменете си, как ръцете му висят отпуснати на ставите, готов за падане, също избягва ясно да са покаже, като че ли не иска да бъде видян и винаги остава с прикритие.

Така продължаваме. Преди няколко часа той изобщо не би бил в състояние да се ориентира; сега познава всяка бразда; той пак е в миналото. Така ние вървим по следата — двама мъже с ушити по мярка костюми, с шапки и бастуни за разходки — ние вървим по следата, по която той и взводът му са пълзяли през онази страшна нощ, докато светлинните бомби висяха като огромни дъгови лампи над унищожението и цялата земя около Тиомон и Фльори се издигаше и понижаваше като море под фонтаните от експлозиите — ние минаваме пак по този път и около нас е безкрайната вечерна тишина, но в ушите на подофицер Брьогер бушува битката, той държи бастуна си за разходки като ръчна граната, той пак води хората си през кратерите от гранати за атака на града.

А града вече го няма. Изчезнал е, изравнен със земята и никога не възроден, защото земята още е минирана, цялата натъпкана с експлозиви, прекалено опасна, за да бъде застроена отново.

Карл се обляга на паметника, който обозначава мястото, където някога е било Фльори, селото на ужаса, чиито руини са били щурмувани и загубени шест пъти за една нощ.

— Тук имаше един млад новобранец — казва той. — През цялото време беше плътно до мен. Когато по-късно трябваше да се изтегляме, него го нямаше. И после…

После, когато завзели мястото, намерили само част от труп, но не знаели дали е бил той. И така той бил обявен за „изчезнал“ и до ден днешен майка му се надява, че един ден той ще влезе в украсената и с червен плюш дневна, порастнал, силен и широкоплещест, и ще седне до нея на канапето.

— Няма причина той да не е още жив — размишлява Карл и ме поглежда мрачно. — Мислиш ли, че е станал музикант? Тогава той това искаше.

Не знам, продължаваме. Здрачът е отстъпил на тъмно синьото. Карл пак спира за момент и казва, махвайки с ръка:

— Виж, това просто не го разбирам; преди беше така, че човек даже не можеше вече да мисли, беше ад, пълен ад, последното, края, безнадежден, и там вътре имаше човек и той даже вече не беше човек — а сега ние обикаляме наоколо и е само една малка долинка, там в тъмното — един безобиден хълм.

Мавзолеят се белее в тъмнината. Автобусите с тапицираните си редове със седалки са готови за тръгване и се отдалечават бръмчейки.

Тъмният пейзаж пак пробягва покрай колата. Паметници на загиналите във войната, много много пробягват на светлината на фаровете. На тях се говори най-вече за Gloire и Victoire. Карл клати глава:

— Това не представя цялата история, не, съвсем не. Но те все пак имат право да издигат паметници, защото от цялата област няма по-пострадало място. Само едно нещо са пропуснали: Никога вече. Това липсва. Ти…

Пътят се простира пред нас бял и бавно се изкачва. Зад облаците са показва луната — червена и тъжна. Постепенно се смалява и изсветлява и докато стигнем до американското гробище преди Роман е вече сребърна. Четиринадесет хиляди кръста светят слабо на бледата светлина. Четиринадесет хиляди кръста в редици един зад друг — да те заболят очите — толкова изумително прави са, вертикално, диагонално. Под всеки има гроб. На всеки — надпис: Хърбърт К. Уилямс, I лейтенант, химическо поделение, Кънектикът, 13. Септ. 1918 — Албърт Питърсън, 137-ми пехотен, 35. Див., Северна Дакота, 28. Септ. 1918 — четиринадесет хиляди — бяха двадесет и пет хиляди. Убити при атаката на Монфокон, убити няколко седмици преди мира. Само едно гробище за толкова много. Навсякъде, на стотици места, са другите, белите дървени кръстове на французите, черните на немците.

Един самотен човек върви насам-натам по широкия главен път сред четиринадесетте хиляди кръста, насам-натам. Това е по-потискащо, отколкото ако всичко беше спокойно. Карл го тегли натам.

В градовете децата играят на площадки. Около тях има магазини, къщи, черковни дворове, вестници, шум, викове, улици, светът; но те си играят, вглъбени в обикновените им игри, играят като навсякъде по света.

— Деца — казва Карл и в тъмнината не се вижда какво става с него, — децата навсякъде са еднакви, нали? Децата още нищо не разбират…

И докато още размишлявам и го поглеждам, той се обръща към мен:

— Хайде, човече, защо стоим тук? — и обръща глава и до края на пътуването гледа напрегнато през прозореца.