Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (16)

XVI
На стълба на мъченията

След като говори дълго с Черната светкавица, Томек отиде в типито, където държаха пленника. Пазачите, предупредени от вожда, не му попречиха да влезе в палатката, където отчаян погледна завързания с ремъци приятел.

— Как можа да направиш това нещо, боцмане? — обади се Томек с укор в гласа. — Не ти ли казах да ме чакаш в ранчото?

— Е, да, прав си! Направих глупост, но вярвай ми, братче, не съм искал да се заяждам с тия индианци — отговори спокойно боцманът, като гледаше отчаяния си приятел.

— Аз зная това, но положението е безизходно, а най-лошото е, че сам станах причина за нашата гибел.

Томек разказа на приятеля си за срещата си с Черната светкавица на Планината на знаците, за съвещанието, станало в тайнствения каньон, и за обещанието да помогнат да се намери Сали.

— След като изровиха бойната томахавка на съвещанието, Пламтящия лъч и няколко индианци се отправи към Планината на знаците, за да извести на приятелските племена, че стъпват на военна пътека. Същевременно трябваше да събере известен брой коне — говореше Томек. — През време на тая експедиция случайно индианците се натъкват на тебе, а какви са последиците от това, ти сам най-добре знаеш.

— Наистина забърках страшна каша — призна боцманът. — Но няма нищо страшно, щом индианците са се заели да открият Сали.

Томек погледна внимателно боцмана. Нима не си даваше сметка колко опасно беше положението му? Морякът изглеждаше малко неспокоен, но не личеше да се страхува. След като си помисли малко, Томек дойде до заключението, че не трябва повече да държи приятеля си в неведение, затова с твърд, макар и тъжен глас, каза:

— За съжаление, боцмане, вече няма да можем да помогнем на горката Сали.

— Как така, братче! Нима индианците не искат да участвуват в търсенето? Хм, не се надявах, че могат да постъпят така! Изглеждат ми честни мъже.

— Индианците не са се отказали, но щом двамата умрем на стълба на мъченията, сами няма да предприемат нищо — обясни Томек, раздразнен от думите на приятеля си.

— Дявол да го вземе, изглежда, че слухът ми не е в ред! — извика боцманът, сега вече ужасен и сърдит. — Какво пък искат от тебе? Бях убеден, че само аз трябва да бъда убит!

Томек млъкна за малко. Значи, боцманът отлично знаеше своето положение, но нима никак не се тревожеше от предстоящите мъки и смърт?

Доплака му се.

— Значи, ти допусна, че ще те оставя сам в тежката ти участ? Ако наистина трябва да умреш, тогава ще умрем заедно, рамо до рамо, както подобава на приятели.

Изведнъж боцманът така дръпна вързаните ви отзад ръце, че сухите ремъци изскърцаха. Той се изправи, без да обръща внимание, че ремъците се впиват в тялото му, и строго извика:

— Не дрънкай глупости! Забранявам ти това от името на твоя баща, защото тук аз го замествам! Поради неблагоразумието си се забърках в тая глупава история и сега сам ще плащам с главата си. Твой свещен дълг е да спасиш горката Сали. Помни, че ще се откажа от нашето приятелство, ако постъпиш по друг начин. Заповядвам ти да направиш това като твой приятел и заместник на баща ти, разбираш ли?!…

Томек отстъпи крачка назад пред страшния поглед на обикновено кроткия боцман.

— Какво биха казали баща ми и Смута, ако със скръстени ръце гледам как те изтезават?! — прошепна Томек, обзет от ужас. — И как ще мога после да ги гледам в очите? Не, не, боцмане, ако си на мое място, сигурно не би постъпил така и… не искай това от мене.

Мрачен, морякът мълчеше.

— Приятел се в нужда познава. Няма да те оставя, въпреки че ми е много мъчно за горката Сали. Освен това трябва да знаеш още нещо — Черната светкавица отлично знае какво ни свързва. Преди да дойда тук, аз му казах това и му заявих, че ще загина заедно с тебе.

— А как прие това тоя дявол? — мрачно попита боцманът.

— Каза, че така трябва да постъпи благородният боец, когото племето на апахите и наваите са нарекли свой брат…

— Ха, значи, такива приятели са те!

— Не кори Черната светкавица — възрази му Томек. — Индианците имат силно развито чувство за достойнство и приятелство. Те биха изгубили към мене всякакво уважение, ако сега именно те оставя.

— На̀ ти тебе сега, но да умреш заедно с мене… — опечали се боцманът. — Мир няма да имам дори в гроба… А какво ще стане тогава с нашата нещастна гургуличка?

— Страх ме обзема, когато мисля за Сали и госпожа Алан — каза тихо Томек. — Сали сигурно чака помощ от нас.

— Не ми говори за това, братче, защото ще се пукна от мъка. Сега сам виждаш, че трябва да побързаш с тая помощ. Човек на моята възраст не отдава голямо значение на жалкия си живот. Толкова много вече съм видял в живота. Зная две и двеста. Няма що! Веднъж носи вълкът агне, втори път носи, най-после и него понасят. Не се бой, братче, на твоя приятел окото му няма да мигне при това тяхно стълбче. А сега се стегни и намери Сали.

— Не, боцмане! Или и двамата ще се спасим, или и двамата ще загинем — отвърна Томек решително. — Иначе не може да бъде!

— Помисли само на колко души ще създаде болка твоята смърт. Помисли за благородния си баща, за Смуга, за госпожа Алан и за шерифа, а да не говорим за малката Сали и семейството ти във Варшава. А за мене няма кой да плаче.

— Виждам, че забравяш родителите си. Освен това всички, които изброи по-горе, еднакво биха оплаквали и мене, и тебе.

— Хм, така ли мислиш? Приятно е да знае човек… Но няма как, а сега ти мисли за Сали. Това е твой свещен дълг.

Томек погледна мълчаливо приятеля си. Той обмисляше всички възможности за освобождаването на боцмана, но му беше много трудно да измисли нещо разумно. Да развърже приятеля си, не беше особено мъчно. Но това с нищо не би променило положението. Индианците, като имаха пред вид такава възможност, бяха поставили стража около типито и лагера, при все че самото разположение на каньона не даваше възможност за бягство. Томек реши, че при създаденото положение има само един-единствен изход. Но дали ще може да пречупи упорството на приятеля си?

— Боцмане — обади се той след дълго мълчание, — искаш ли наистина да помогнеш за освобождението на Сали?

— Дали искам ли? — учуди се морякът. — Та нали поради това се забърках в тази неприятна история? Как можеш да ме питаш за това?

— Защото има начин да се предотврати злото, но за жалост, нужно е себеотрицание от твоя страна.

— За какво пак ми говориш?

— Ожени се за тая индианка, както предложи Черната светкавица — каза Томек на един дъх.

Въпреки предвижданията боцманът не кипна. Той седеше с наведена надолу глава и мислеше. Накрая се обади със спокоен и твърд глас:

— Заради тебе и Сали бих се оженил за тая грозна индианка. Има обаче основателна причина, поради която не мога да сторя това: убих нейния мъж. Може би сред индианците това е в реда на нещата, но аз не съм индианец и не мога да го направя. Щом няма друг изход, избирам стълба на мъченията. Но ти трябва да изпълниш моята последна воля — да тръгнеш с индианците да търсиш Сали. Хм, да имах сега поне една глътка ямайка.

— Аз имам. Взех за всеки случай със себе си едно малко шише. Донесох я тук, за тебе — бързо отговори Томек, радостен, че боцманът промени темата.

Той извади от джоба си едно плоско шише и допря отвора му до устата на приятеля си. Боцманът сръбна порядъчно, млясна с език и се изтегна върху кожите на леговището си.

— А сега, мое мило братче, иди и си помисли спокойно за всичко — каза боцманът. — Оказа се, че съм лош настойник, затова няма да ти давам съвети. Сам знаеш най-добре какво трябва да се прави, за да се освободи Сали. Сън ме наляга… Ще си дремна малко преди тая индианска забава. Поздрави от мене госпожа Алан, целуни Сали, предай поздравите ми на баща си и Смуга. Лека нощ, мило братче, и… не ми се сърди…

Сълзи задавяха Томек. Той искаше да отговори още нещо, но боцманът наистина затвори очи. След малко здравата захърка. Когато морякът се обърна на едната си страна, Томек излезе тихо от палатката.

Падна здрач. Лагерът сякаш замря, бодърствуваше само стражата. Томек искаше още веднъж да поговори с вожда. Влезе в типито за съвещания. Край огнището на кожи седеше сама млада индианска девойка. Томек я позна. Беше Скалното цвете, дъщерята на Черната светкавица.

— Къде е вождът Черната светкавица?

Индианката стана и плахо пристъпи към нето.

— Черната светкавица разговаря с духовете на великите прадеди — отговори тя тихо на правилен английски език.

— А дълго ли ще бъде там? — продължи Томек да пита, като се усмихваше тъжно на индианката.

— Това Скалното цвете не знае. Вие сигурно искате да се видите с него?

— Да, имам да уреждам много спешна работа.

— Когато индианец разговаря с духовете на дедите, по-добре е да не му се пречи. Вождът моли духовете да му помогнат да намери бялата скуав. Черната светкавица ви е голям приятел.

Томек внимателно погледна младото момиче. Беше красиво и с много чар. Той знаеше, че индианките, общо взето, не започват разговор с чужди мъже. Нима Скалното цвете искаше да му каже нещо необикновено важно? След кратко колебание той каза:

— Великият вожд ненужно моли духовете на прадедите за помощ, понеже ние няма да можем да тръгнем на поход.

— Защо? Да не би заради тоя бял, който уби Крещящата сова — прошепна индианката със съчувствие.

Томек потвърди с кимване на глава, а тогава Скалното цвете се наведе към него и каза:

— Вие направихте голяма услуга не само на Черната светкавица, но и на цялото племе. Вие си спечелихте много приятели. Доверете се на Черната светкавица…

В думите на индианката имаше толкова доброжелателство, че в сърцето на Томек блесна лъч на надежда.

— Не се съмнявам в благородството на великия вожд, но нали утре моят приятел трябва да отиде на стълба на мъченията! — каза живо той.

— Моля ви, не питайте повече — отговори Скалното цвете. — Добрите духове обикновено съветват добрите бойци насън. Затова нека моят бял брат отиде да си почине и да не безпокои сега Черната светкавица.

Томек благодари на момичето с дружелюбно кимване и излезе от палатката. Несъмнено Скалното цвете искаше да му вдъхне надежда. Нима знаеше някои тайни намерения на баща си?

Замислен, Томек бавно мина покрай редицата типита, повървя малко навътре в каньона, извън лагера, където се намираха гробищата, тъй нареченият „кръг на прадедите“. Лунната светлина посребряваше голите скали. Томек се спря, затърси с поглед…

Страшният, горд вожд на апахите и наваите беше седнал на земята, опрял ръце върху коленете на кръстосаните си нозе. Той беше заобиколен от широк кръг, наслагани на земята, човешки черепи. Между тях се белееха големите черепи на бизони и коне. Две върлини със закачени на тях човешки скалпове стърчаха върху две купчини, насипани по периферията на тоя необикновен кръг.

През известни интервали Черната светкавица се обръщаше поред към отделните черепи, говореше на всеки от тях, след това замълчаваше, сякаш слушаше отговорите им. Томек безшумно се придвижи зад един дебел бодлив кактус. Той знаеше, че индианците от прериите и степите погребват умрелите на платформи, направени по дърветата или издигнати на специални скели от дебели прътове. Едва след пълното разлагане на тялото семейството на умрелия събира костите от този временен гроб. Черепите на вождовете и заслужилите бойци нареждат в кръг на избрано място, а останалите кости погребват в могили. От време на време или когато трябва да се вземе някакво важно решение, индианците отиват на гробищата, за да искат съвет от своите велики деди. Тогава те споделят с черепите своите грижи и ги молят за съвет. Естествено човешките останки са само неми свидетели на тия изповеди и молби; затова суеверните индианци отгатват техните съвети по летенето или крясъка на птиците, по разположението на облаците на небето или просто по сънищата.

Томек беше слушал също и за друг обичай на горските индианци, които от време на време ходели на надгробните могили на близките си и за да ги почетат, запалвали на гроба им малък огън. Ако димът се издигал право към небето, това било сигурен знак, че умрелият „преживява“ щастливи дни в Страната на вечния лов.

Сега Томек беше свидетел на дългото съвещание на Черната светкавица с духовете на неговите прадеди. Лунният диск беше се преместил далече на запад и беше се скрил зад острата стена на каньона, когато индианецът стана от земята. Томек си спомни думите на Скалното цвете, че обредът на вожда не трябва да се прекъсва. Затова бързо се върна в лагера и се прибра в типито си. Той беше толкова измъчен от преживяното през тоя ден, че като си легна на кожите до Червения орел, веднага заспа.

 

 

Настана слънчево, горещо и задушно утро. Щом Томек излезе от типито, веднага забеляза обща възбуда сред жителите на лагера. На площада за съвещания беше вече забит в земята голям дебел стълб, около който грамада дечурлига трупаха съчки. Бойците боядисваха телата си с бойните цветове и приготвяха оръжието си.

При тая картина тревогата на Томек отново оживя. Вчера, след разговора със Скалното цвете, той имаше надежда, че индианците ще се откажат от изтезаването на боцмана, но това, което се правеше сега, го караше да се ужаси. Лошите предчувствия отново обхванаха Томек, когато не го пуснаха да влезе при пленника. Разтревожен и уплашен, той веднага отиде в типито за съвещания, където завари вожда, заобиколен от въоръжени бойци. За съжаление не можа да поговори насаме с Черната светкавица, а официалното обяснение гласеше: „Законът на племето трябва да бъде изпълнен. Пленникът отхвърли предложението на съвета на старейшините, затова ще загине при стълба на мъченията“.

Отчаян, Томек се върна в своето типи. Ето, наближаваше решителният, трагичният момент. Ще загинат и двамата и никой не ще може да уведоми скъпия му баща, че това ужасно нещо се е случило не поради неговото лекомислие. Очите му се напълниха със сълзи, когато мислеше за отчаянието на баща си и Смуга; усети страшна болка при мисълта за трагичната участ на Сали. Но… въпреки всичко той не можеше сега да остави такъв приятел като боцмана. При това положение какво друго можеше да стори?

В мрачно мълчание, примирен, Томек си сложи колана с револверите, провери дали оръжието може да се изважда леко от кобура и накрая старателно напълни своята пушка.

Така въоръжен и приготвен за най-лошото, той излезе от палатката. Смеси се с тълпата индианци. Червенокожите криеха любопитството си от неговия вид, но той не срещна ни най-малко неприязнено отношение от тяхна страна.

Преди обед жителите на недостъпния каньон излязоха на площада за съвещания. Скоро там се яви и великият вожд — Черната светкавица, обкръжен от малките вождове. Огледа се наоколо и като съзря Томек сред тълпата, изпрати един от малките вождове да го повика. Когато Томек отиде при него, той му каза:

— Нека моят бял брат Малкия вожд остане при мене. Оттук най-добре се вижда всичко. Ей сега ще започнат изтезанията на пленника.

Томек не отговори нищо. Той застана от лявата страна на вожда. Когато бойците изведоха от палатката боцман Новицки, на площада се чу женски плач и вик на деца. Индианките заедно с децата си хвърляха чакъл върху боцмана, искаха да го бият с пръчки, но бойците бяха го заобиколили плътно и така го доведоха до стълба на мъченията.

Морякът, облечен само с панталони и риза, вървеше със сигурна крачка и не обръщаше внимание на заплахите и подигравките. Той гледаше равнодушно и бойците, които го привързваха до стълба.

Според стария обичай първи трябваше да си отмъстят вдовицата и децата й. С крясъци те се нахвърлиха върху боцмана: шибаха го с пръчки, замерваха го с камъни, но това продължи само миг. Черната светкавица направи знак и индианците отстраниха жените и децата от центъра на плаца. След това въоръжени бойци под ритъма на тъпани започнаха военен танец. Като скачаха около пленника, те стреляха срещу него с лъковете си, хвърляха томахавки и ножове, но не му причиняваха нищо лошо. Перестите стрели, томахавките и ножовете се забиваха в стълба съвсем близо до него, но досега не бяха го одраскали дори, защото това бяха само опити да се изпита безстрашието на осъдения.

Гордото държане на боцмана, както и безразличието, с което приемаше всички изтезания, караха индианците след всяко хвърляне да ахват от уважение. Тия безстрашни бойци повече от всичко ценяха мъжеството и смелостта. Томахавките се забиваха все по-близо до пленника, а той спокойно чакаше смъртта.

Изтезанията бяха вече към края си. Черната светкавица даде знак и бойците пренесоха купчините съчки по-близо до стълба. Един от малките вождове изтича с горящ факел и запали сухите съчки. По обичая Пламтящия лъч, който беше хванал боцмана, имаше право да му нанесе смъртоносния удар. Това трябваше да стане, когато огънят обгори тялото на пленника.

Пламтящия лъч старателно избираше переста стрела, с остър метален връх. Той опитваше силата на тетивата, за да може само с един изстрел да улучи смъртно пленника. В противен случай биха го осмели презрително. Стрелата трябваше да се забие в сърцето. Минутите минаваха в очакване. Накрая Пламтящия лъч сложи стрелата си на тетивата и готов за стрелба, се обърна към Черната светкавица, за да му даде заповед с кимване на глава.

Димът от горящия огън докосваше лицето на боцмана. Безстрашният моряк от варшавския квартал Повисле разбра, че последните му минути настават. С тиха въздишка той погледна небето, мисълта му се пренесе при неговите стари родители във Варшава, спомни си за приятелите, стана му много мъчно за нещастната Сали и за да прогони тъжните си мисли, запя с гръмък глас:

Макар че буря реве около нас,

да дигнем глави нагоре…

Не ни е страх от бурята,

защото ръката ни е силна,

да се веселим, другари,

макар че вихърът надува платната…

Удивлението на бойците стана всеобщо — белият пееше през време на изтезанията, пред лицето на смъртта. Такова геройство са проявявали в миналото само отделни славни индианци. Дори Пламтящия лъч отпусна опънатия лък.

Внезапно етана нещо съвсем, непредвидено. Приетият в племето бял брат Нах’тах ни уез’зи бързо хвърли своята пушка в краката на заобиколения от старейшините вожд Черната светкавица и преди вождът да успее да го спре, той изтича до стълба на изтезанията. Прескочи горящия огън и с тялото си закри боцмана.

— Не мога да се бия с моите червени братя, защото съм пушил с тях лулата на мира и дружбата, но имам право да загина от вашите ръце. Казах, че ще загина заедно с моя приятел и ето, удържам думата си — извика Томек. — Хайде, Пламтящ лъч! Прицели се добре!

Думите му не бяха още заглъхнали, когато слаба моминска фигура се отдели от кръга на онемелите от учудване индианци, изтича бързо към стълба, свали от врата си кърпа и я закачи на главата на боцмана.

Индианците замръзнаха на местата си. Според много стар обичай, когато индианска девойка хвърли кърпата си върху главата на изтезаван пленник, тя заявява, че го избира за свой мъж и моли да му подарят живота. Всички се обърнаха към Черната светкавица — окончателното решение трябваше да вземе вождът на племето. В техните очи се четеше нямо, пълно с напрежение очакване, защото девойката, която молеше милост за пленника, беше дъщерята на вожда, Скалното цвете.

Черната светкавица бавно отиде до стълба на мъките. Боцманът, който не знаеше индианските обичаи, очакваше смъртоносния удар. Постъпката на Томек го развълнува до дълбочината на сърцето. Безстрашният скиталец не се грижеше никак за собствения си живот, но съзнанието, че Томек трябва да загине заедно с него, му причиняваше непоносимо страдание. Тогава кой ще отиде на помощ на Сали?

Боцманът предполагаше, че индианското момиче от състрадание хвърли кърпата си върху главата му, за да не гледа как Пламтящия лъч ще изпрати в него смъртоносната си стрела. Но какво беше удивлението на моряка, когато веднага откриха главата му. Сега вече лесно се досети, че е станало нещо необикновено. При него стояха Томек, индианката и Черната светкавица и го пазеха от Пламтящия лъч, който държеше опънат лък.

Вождът Черната светкавица сурово гледаше пленника. По негова именно заповед красивото Скално цвете спаси живота на белия, при все че отдавна обичаше Пламтящия лъч. Черната светкавица знаеше какво става в сърцето на дъщеря му и на младия червенокож боец. Вождът знаеше това, но вече не се колебаеше. Та нали почти цяла нощ бе прекарал на гробищата сред великите прадеди, чието безстрашие и честност бяха им спечелили безсмъртна слава! Когато при прощалния поклон той беше се навел пред техните останки, ножът му се изплъзна от колана и падна на земята, а когато Черната светкавица поиска да го вземе, без да иска, докосна с ръка торбичката с лъковете и лулата на мира, които висеха на шията му. Нима това не беше явен знак, че трябва да прекъсне борбата и да остане верен на дадената клетва за приятелство с двамата бели? Суеверният индианец сметна тая случка за съвет, даден му от небесните сили. За това той посвети дъщеря си, при все че желаеше нейното щастие.

— Скалното цвете ти хвърли на главата своята кърпа — каза той. — Това означава, че желае да стане твоя жена и моли да ти бъде подарен животът. Искаш ли да се ожениш за индианка и да станеш член на нашето племе?

— Вървете по дяволите, не давате на човек да умре спокойно! — извика разсърденият боцман. — Какво ви е прихванало с това ваше сватосване?

Но в тоя момент Томек се обърна към боцмана и му каза на полски:

— Наистина ли си толкова голям егоист, че желаеш своята и моята гибел и гибелта на нещастната Сали? Не можеш ли да разбереш, че благородният вожд желае на всяка цена да те спаси от смъртта? Той ти предлага собствената си дъщеря!

— Хм, като го гледах какъв е, не смятах, че може да има толкова красива дъщеря — измърмори боцманът, смутен от тая вест. — Но разбери, братче, аз не искам да се женя! Жената за моряка е като котва…

— Престани вече с това! — рязко го прекъсна Томек разсърден. — Нямаш право да погубваш Сали със своя… инат. До сватбата има още толкова много време, най-напред ни чака военен поход. Кой знае през това време какво може да се случи.

— А сигурен ли си, че няма да ме накарат да се оженя веднага? — каза тихо морякът.

— Сигурен съм, че не. Погледни само Пламтящия лъч и ще разбереш, че после ще намерим някакъв разумен изход от това положение — тихо добави Томек.

— Хм, като че ли ми даде да глътна балсам! — отдъхна си боцманът. — Всъщност струва ми се, че все някак ще се измъкнем.

— А сега приеми предложението на вожда и му поблагодари.

Боцманът въздъхна като цигански мях и каза:

— Приемам, Черна светкавицо, твоето предложение. Благодаря и на Скалното цвете за доброто сърце! Изглежда, че още не ми е било писано да се пренеса във вашата Страна на вечния лов!

Вождът сериозно кимна с глава и накара дъщеря си да пререже ремъците, с които беше здрава вързан пленникът. Скалното цвете извади иззад колана си малък нож. След малко боцманът търкаше изтръпналите си ръце.

— Сега ще отидем в типито за съвещания, за да изпушим лулата на дружбата, а след това веднага ще тръгнем на път — заяви Черната светкавица.

Пред боцмана изведнъж застана Пламтящия лъч с къса пика в ръка. Той хвърли заплашителен поглед към белия великан и заяви:

— Ако двамата се върнем живи и здрави от военната експедиция, ще се бием на живот и смърт!

И като призив за дуел той хвърли копието си в краката на боцмана. Боцманът, както подобава на човек с чувство за чест, вдигна спокойно копието и го върна на индианеца по същия начин.

— Нека бъде така, както ти желаеш, Пламтящ лъч — отговори той. — Но мисля, че няма да се караме. Човек на място си ти, братче!

— Хоуг! Моите братя могат да се бият след военната експедиция — позволи им Черната светкавица. — Бойците имат право да постъпват според волята си.

Томек въздъхна е облекчение.