Петьо Добринов
Тайната на астероидния пояс (1)

1.

Патрулният кораб, осигуряващ безопасното прекачване на малката група затворници от астероида, увисна в стационарна орбита, докато изчакваше свързващият ръкав да се скачи със шлюза в сектора за задържане ЕЕ-38. Почти достигащият 250 метра ръкав беше стар и свързващите го секции бяха започнали да проявяват признаци на износване. Разгъването от повърхността на малкия астероид често се прекъсваше от внезапно отказал да функционира кибернетичен механизъм в основната автоматична програма. А всъщност свързващият ръкав, както и всичко останало беше с максимално опростено устройство, което при разгъване би трябвало да работи безотказно.

Ръкавът представляваше широк тунел, състоящ се от множество скачени една за друга подвижни платформи, които подобно на мембрана, се разгъваха плавно.

Разгъването почти завърши и последната платформа от тунела изсъска едва доловимо във вътрешността на кораба. Последва залепване и операцията завърши.

От командния център изравниха налягането в ръкава и изчакаха реакцията на затворническата колония на астероида. А тя се забави значително по-дълго, отколкото очакваха в патрулния кораб.

Капитан III разряд Джулитас изпадна в онова състояние, което за самия него бе най-неприятното — бавно нарастващо нетърпение и раздразнение. През дългата си двадесетгодишна работа като капитан на патрулни кораби бе извършил стотици транспортирания на затворнически групи от един астероиден затвор на друг. И никога досега не бе имал проблеми с прехвърлянето. Поне до този път. Първите обезпокоителни признаци на забавяне го принудиха да прегледа с нежелание бордовия главен компютър над главата му в пилотския стол. Разпределението на времето по отделните фази на прехвърляне бе строго определено и стриктно спазвано. За всяко отклонение от установеното време бордовият компютър на кораба автоматично внасяше промени в програмата. Това от своя страна довеждаше до нежелани последствия за капитана на кораба. През цялата си кариера на патрулните кораби бе имал едва три закъснения във времето на прехвърляне и познаваше добре досадното и нетърпимото за натурата му време, прекарано в обяснение пред Централната комисия по прехвърлянето на затворнически групи от астероидните затвори и в поправка на докладите си. Затова в случая раздразнението му заплашваше да прерасне скоро в ярост.

След като провери набързо данните, установи, че нещо действително не бе в ред. Осъзна го, когато последната скачваща платформа на свързващия ръкав се залепи за борда с цели осем минути закъснение. А това бе много. Чудовищно много. Никога досега не му се бе налагало да чака толкова дълго. Предишните три пъти стигаха едва до минута закъснение, но този път — цели осем!

Извъртя се в подвижния стол пред контролния пулт и натисна бутона за връзка с техническия екип в шлюз ЕЕ-38. Отговори му мек мелодичен женски глас:

— Главен техник Лорейн. Какво ще заповядате?

— Лорейн! — изръмжа той в комутатора. — Някой ще ми обясни ли какво става?

Последва пауза. Със сигурност и те не знаеха какво точно става. Той конкретизира въпроса си:

— Защо свързващият ръкав закъсня с осем минути?

— Не ми е известно, капитане — отвърна тя. — Въпреки, че закъснението е голямо, би трябвало да има някакво логично обяснение, което и търся.

— Някой свърза ли се с астероида?

— Не. Вие сте този, който има право да го направи…

На Джулитас му се прииска да изругае, но се сдържа и отсече:

— Добре. Продължавайте с работата си. Ще видя какво мога да направя.

Изключи връзката и се облегна замислено. Можеше да избере пряк видеоконтакт с астероида, стига това да не влизаше в разрез с програмата на бордовия компютър.

Задейства нужната програма за директна връзка с центъра на астероида под тях и зачака. След десетина секунди върху главния екран се появи кратко съобщение, което самият компютър повтори гласно:

„Видеоконтакт с астероида — невъзможен!“

„Комуникаторът на астероидната колония — нефункционален!“

Това го накара да се изпоти малко. Нервно набра повторно командата за връзка. Отново се появи същото съобщение!

Джулитас губеше търпение. Опита пак. Надписът все така си стоеше върху екрана. Опита отново, обзет вече от откровен гняв. Същият обикновен на пръв поглед надпис, набиващ се все повече в съзнанието му. Ставаше нещо нередно там долу и той го усещаше все по-силно. Бяха изминали още четири минути след скачването на ръкава за борда, когато за негова изненада се включи приемникът от шлюза за задържане и из пилотския мостик се разнесе уплашеният глас на главния механик:

— Капитане! Имаме проблем! Тук става нещо! Не знам какво точно, но ми се струва, че в ръкава има движение.

— Какво? — Джулитас хвърли бърз поглед на малка колонка в малко екранче с данни отдясно на рамото си. — Но това е невъзможно! Все още не сме изравнили гравитацията. А и налягането е по-високо. Не могат да започнат прехвърлянето без нас.

— Но ви казвам това, което ми показват уредите. Няма съмнение, че към шлюза се приближават хора.

На капитана му се стори глупаво да задава подобен въпрос, но не се стърпя и запита:

— Затворниците?

— Не знам. Които и да са, трябва да направим нещо.

Джулитас обмисляше трескаво ситуацията. Щом в ръкава се движеха хора, тогава ставаше нещо наистина нередно и за първи път в съзнанието му изникна мисълта за предстояща опасност. Нямаше представа кои можеха да бъдат в ръкава. При стандартното прехвърляне бордовият компютър контролираше всичко, като само предоставяше нужната информация за това върху екраните на капитанския мостик. В този случай обаче това не стана. Ако бяха започнали прехвърлянето преждевременно, трябваше да съгласуват действията си с тях или бордовия компютър.

Нито главният компютър на астероида, нито някой от главния център бе направил подобно нещо.

Връзката все още беше на линия и неспокойният глас на главния механик го изтръгна от мислите му:

— Капитане. Групата се приближава. След около две минути ще бъдат тук. Движат се прекомерно бързо в ръкава. Които и да са, могат сериозно да се наранят, ако се ударят в някои от стените.

— Изравнихте ли гравитацията?

— На път сме. Все още е по-висока с едно „g“, но ще се изравни едновременно с налягането.

— Добре. Няма значение какво става. Искам от вас незабавно да осигурите патрулния екип. Членовете му да бъдат пред вратата на ръкава. Въоръжени!

— Опасявате ли се за нещо? — Гласът й стана привидно спокоен. Ако включеше видеоконтакта с нея, щеше да придобие по-ясна представа за състоянието й. Но това сега не го интересуваше. Включи бордовия компютър за управление на кораба и се стрелна към вратата. След минута се озова в транспортното звено, откъдето се пренесе директно в шлюза за задържане.

Когато вратата на асансьора се отвори, той направи само крачка напред, защото едновременно с това нещо проблесна над главата му и стопи част от метала, като проби дълбока дупка в нея. Джулитас не бе имал много случаи в живота си над главата му да профучи плазменият откос на йонен пистолет. Въпреки това, светкавично се хвърли на пода по корем. Вдигна поглед нагоре и… замръзна. На двадесетина метра пред него, пред зеещата разтопена врата на ръкава стояха с мрачно изражение на лицата осем, стискащи в ръцете си познатото смъртоносно оръжие души, чиито погледи се отместиха от малката патрулна група, стояща с вдигнати до стената ръце, и се спряха върху него. Не беше трудно да се досети кои бяха. Познати много добре черни дрехи с малка сребърна емблема на всяка дясна ръка. За първи път в своята работа Джулитас се изправяше лице в лице с въоръжени затворници, насочили оръжия към него. Ужасната мисъл, че положението, в което се намираше, щеше да доведе до всевъзможни събития с негативни за кораба и екипажа му характер, го накараха да впие изпитателен поглед в първия от затворниците, който преди миг беше стрелял над главата му.

С все така насочено към него оръжие мъжът пристъпи крачка напред от групата и с бавен, дрезгав глас отсече враждебно:

— Станете! Бавно!

Джулитас се подчини. Съзнанието му анализираше трескаво ситуацията, търсейки същевременно начини за овладяването й. Мислите му обаче се стопиха в зловещата фраза, която онзи изграчи:

— Капитане, от този момент корабът преминава в наши ръце. Предупреждавам ви най-сериозно да избиете от главата си всякакви планове за съпротива. Само ще усложните още повече положението си. Разбрахте ли ме добре?

— Кой сте вие? — изсъска Джулитас в изблик на бяс от безсилието си и хвърли отровен поглед към останалите затворници, стоящи безмълвно зад водача си. Последният изрече натъртено:

— Казвам се Летан Олдброски и това засега е единственото, което ще ви кажа. Повече не ви е нужно.

Подтискайки желанието си да скочи и да забие пръсти в гърлото му, Джулитас попита гневно:

— Какво искате?

Летан Олдброски, както се бе нарекъл мъжът, отвърна със злорада усмивка:

— Излишен въпрос, защото вероятно се досещате какво искаме: да се махнем от това място под нас. Не искам никога повече да стъпя на астероиден затвор. И както сам виждате, желанието ми е на път да се изпълни. На мен ми трябваше кораб, а вие се оказахте толкова великодушен, че ми осигурихте превоза към свободата.

— Боклук! — спонтанно изрази Джулитас цялото си мнение за стоящия отсреща му.

Веждите на затворника се свъсиха над челото му и той поклати предупредително пистолета.

— Внимавайте с лексиката си, капитане. Не бих желал да убивам някого на този кораб, най-малко вас. Но повярвайте ми, ако реша да го направя, няма да се поколебая. Ще ви превърна в пепел в мига, в който си отворите устата за още един подобен епитет.

Джулитас стисна устни. Знаеше, че е безсилен да стори каквото и да било. Патрулният екип, стоящ до стената, не можеше да направи нищо, за да се противопостави на престъпниците.

Накрая реши да се примири с положението, поне временно, докато успее да намери начин да си възвърне контрола върху кораба. Всичко, дори и животът на екипажа, зависеше от неговите действия.

— Какво искате? — Запита той с твърд и уверен тон.

— А-а, ето че стигнахме до най-важното. — Летан поклати одобрително глава. — Виждам, че сте схватлив. — Изпусна шумно въздух през зъбите си и след кратка пауза отвърна:

— Засега само ще изискам от вас да предадете целия контрол върху кораба на нас. Предайте и оръжието си и…

— Вече е ваше!

— …и стойте мирни и кротки, докато не напуснем кораба, когато му дойде времето… Но стига приказки. Моите другари са изморени. Имат нужда от душ и няколкочасов сън.

— Ще се погрижа за това — отвърна с мрачно примирение Джулитас и хвърли презрителен поглед към седемте човешки същества покрити с прах и мръсотия.

— Много добре — кимна удовлетворено Летан. — За всеки случай ще трябва да взема предпазни мерки за безопасността ни. Офицерите ви ще останат затворени в шлюза до второ нареждане. Междувременно се обадете в командния мостик и наредете незабавно да откачат скачващия ръкав от кораба. А вие се подгответе да го изведете от орбита по най-бързия начин.

Джулитас схвана мисълта му. Искаше по най-бързия начин да се омете от астероида. Каквото и да бяха направили на него, за да се доберат до тук живи и въоръжени, все някак в бързането си трябва да бяха допуснали някоя грешка. Ако някой член на персонала долу бе в състояние да се свърже с една от космическите станции около главните астероиди, нещата можеха да загрубеят за бегълците. Надяваше се само тези животни да не бяха направили касапница с хората от персонала. Подобни главорези бяха способни на всичко, всичко за да получат свободата си. Астероидните затвори бяха най-мрачните и злокобни места в Слънчевата система. Представляваха катакомби, кръстосани от стотици тунели и мини, водещи в най-различни посоки. Денонощната изнурителна работа в мините бе изключително тежка и въпреки техническите средства, които се използваха, физическото и психическото натоварване през 16 часовия работен ден, който осъдените прекарваха напъхани в скафандри и пръснати из всички тунели, стигащи до няколко километра дълбочина, оказваха пагубно влияние върху човешката им същност.

Джулитас не хранеше никакви илюзии в това отношение и затова набързо разпореди откачването от свързващия ръкав. След това под контрола на дулото на оръжията на хората на Летан изведе кораба от стационарна орбита. Патрулният 50 метров кораб от среден клас „Арон“ под действието на плазмения си двигател се издигна на седем километра от повърхността на астероида.

След маневрата Джулитас се обърна въпросително към Летан, който се бе разположил удобно на едно от пилотските места.

— Ами ръкава?

Затворникът плъзна разсеяно поглед от върха на пръстите си към страничния илюминатор, където малко над повърхността се плъзгаше успоредно с движението на кораба старият ръкав. Сигналните светлини обсипали стените му проблясваха като микроскопични рояци от изтощили се генератори на прожектори на спътника.

Летан изкриви долната си устна в гримаса на безразличие. После махна с ръка.

— Остави го! Нека си витае там.

Джулитас се втренчи в него. В ума му проблясна злокобното подозрение, че персоналът на астероида е избит.

— Но свързващият ръкав трябва да се прибере обратно. Без него връзката на астероида с външния свят е невъзможна!

— Не ме интересува — отряза го безцеремонно Летан. — Нека да се рее в орбита. Все някой ще го прихване.

Сега вече Джулитас се убеди, че седи срещу напълно безскрупулен човек. Не знаеше какво престъпление бе извършил, за да го затворят на Итака-8, най-отдалеченият и труднодостъпен астероид с диаметър ненадвишаващ 50 км, но това, на което обричаше хората долу, защото не бе възможно да са избити всички до един, си бе проява на чист садизъм. Свързващият ръкав бе единственото средство за връзка с корабите на флота. На Итака-8 никога не кацаше кораб. Поради особено строгия режим на охрана в орбита около астероида през дълги интервали от време навлизаха само бойни кораби. А иначе съществуваше възможност едно на хиляда, близо до астероида да премине някой друг тип кораб. Ако това въобще се случеше, то се касаеше за контрабандистки кораби, чиито капитани, в стремежа си да запазят непокътнат товара си, избираха по-далечни и ненаселени райони от астероидния пояс, където патрулните кораби на Астероидната федерация за защита на космическото пространство не можеха да ги засегнат.

Безуспешният му опит да се свърже с астероида му подсказваше, че беглеците бяха разрушили или частично блокирали комуникационните средства за връзка. Нищо чудно, че достъпът до сателита на астероида му бе отказан. Първото нещо, което Летан и хората му трябва да бяха направили при бягството си, бе да парализират цялата комуникационна мрежа. По този начин възможността на някой от охраната да повика помощ или да се свърже с главната база на Затворническата гилдия на Херкулина или на отрядите за бързо реагиране на Церера се свеждаше до минимум.

Леденостуденият и същевременно дрезгав глас на Летан прогърмя до него, изтръгвайки го от размишленията му.

— А сега е време да се махнем от това място. Готови ли сте за корекциите на полета?

— Свършвам.

Всеки полет на патрулните кораби, извършващи прехвърляне на затворнически групи от един астероид на друг, предварително се програмираше още преди излитането. Бордовият компютър внасяше програма, която самият той по-късно следваше. Полетът на кораба се направляваше през цялото време от него. Капитанът се задължаваше само да следи за правилното изпълнение на програмата на полета. Ако не бяха станали сегашните непредвидени събития, корабът автоматично щеше да се насочи към Виктория-астероида, на който трябваше да бъдат преместени затворниците. Но при новосъздаденото положение управлението на кораба трябваше да се извърши ръчно отсега нататък. Джулитас препрограмира първоначалната програма.

Когато приключи, се обърна към Летан:

— Програмата е готова. Можем да преминем на ръчно управление.

Очите на престъпника заблестяха.

— Чудесно! — После той стана и се приближи до навигационната карта, изобразена графично върху един от екраните. Посочи с пръст една малка точка от нея и каза припряно: — Знаеш ли какво е това?

Джулитас се наежи. Познаваше всички обекти, нанесени на картата. Нямаше къс космическо тяло в Слънчевата система, което да не се вмества в мозъчните му гънки. За миг се съсредоточи върху малката точка, сочена от показалеца на Летан, и от изненада зяпна, след което въпросително погледна към притежателя на пръста.

Онзи се ухили злорадо и процеди:

— Точно така. Курс към Церера. Пълна мощност!

Джулитас се вгледа още веднъж в малката жълта точка върху посипаната с хилядите подобни точици карта.

Нима беше възможно да искат да отидат до Церера?! В центъра на Астероидната флота, където средната гъстота на бойни патрулни кораби бе по-голяма от тази на транспортните маршрути между Земята и вътрешните планети? Защо ли искаха да се напъхат в устата на звяра? Тази нова загадка окончателно обърка Джулитас.

Но нямаше време за мислене. Поне засега. Задейства главните двигатели на пълна мощност и натисна стартовия бутон. После се отпусна в стола и в мига, в който закопча предпазните си колани, мощният тласък го залепи на седалката. Едновременно с това уредите, следящи показателите на двигателите, изпълниха скалите си.

Йонният двигател тласкаше кораба към Церера!