Пол Верлен
Пиеро

На Леон Ваяад

Не е той вече онзи мечтател — лунатик,

разсмивал бабите ни с песничка прекрасна;

смехът му — със свещта и той, уви, угасна

и призрак днес пристига и слаб, и бледолик.

 

Той в светлината на светкавица ужасна

изскача с бяла дреха и вятър с леден вик

превръща я в саван; устата му безгласна

тъй зее, сякаш червей гризе го в този миг.

 

Крила на сова са безшумните ръкави,

сигнали праща той в пространството — с надежда,

но отговор не идва, ни някакъв въпрос.

 

През дупките-очи жълт фосфор се процежда

и по-кошмарно и по-зло брашното прави

лицето му безкръвно на смъртник с остър нос.