Пол Верлен
Надеждата блести…

Надеждата блести — златист осил в обора.

Върти се някъде оса и те е страх!

Нахълта слънцето и гледай — колко прах.

На масата опрян, сънят те пак оборва.

 

Посърнала душа, водата тук е ледна —

от кладенец. Отпий. И спи. До теб съм аз,

ще милвам твоя сън в следобедния час

и ти като дете ще се усмихваш бледна.

 

Звъни обяд. Той спи. Недейте му дотяга.

Да спи! Как стъпките — заглъхващи зад прага —

кънтят по черепа на кроткия бедняк.

 

Звъни обяд. Пак дъжд ли чука по стрехите?

Надеждата блести — мънисто в полумрак.

О, рози есенни, кога ще разцъфтите?