Пол Верлен
На разходка

И сводът блед, и рехавите клони

усмихват се на наште облекла —

с небрежните копринени крила,

с буфаните по-леки от балони.

 

Ветрец набръчква хладната река

и грее слънцето с последни сили,

щом всички сенки са се просветлили

и се препъват в нашите крака.

 

Лъстци отбрани и кокетни дами,

сърца отдали само на страстта,

за чувства бъбрим с чувствени уста

и всеки ловко дамата си мами.

 

Понякога — о, тъжен миг е то —

ни удрят и плесница, но веднага

ръката за целувка се предлага

с един небрежен жест и тъй като

 

това все пак е страшно наказание

и в погледа досада се чете,

пак вярваме на устните — че те

в усмивката си крият обещание.