Пол Верлен
Гротески

Не катъри — яхват си краката,

златен поглед имат — не пари

и по пътищата на съдбата

скитат парцаливи и добри.

 

Умният ги пъди със съвети,

глупавият гледа ги със страх,

мръщят се девиците предвзети

и децата плезят се след тях,

 

че с противен, смешен, страшен вид е

всеки — и безшумно, и за миг

те пред нас изникват в мрачините

като сън кошмарен на болник;

 

и в ръце с раздрънкани китари

те размахват волно пръст корав,

гъгнат песните си странни, стари —

целите носталгия и гняв.

 

И през смях и сълзи безсърдечно

ни досаждат — дълго, с часове! —

с любовта към всичко вековечно,

древни мъртъвци и богове…

 

Но вървете, скитници презрени,

прокълнати, вечно сред позор,

покрай бездни, брегове студени,

под небесния невиждащ взор.

 

Свързаха се хора и природа,

за да ви накажат пак с тегла

за това, че — горди и в несгода! —

тръгнали сте с вдигнати чела.

 

Хулят ви — човек докрай ще губи,

щом живее с пламенни мечти;

кой в света от ударите груби

вашите чела ще защити?

 

Юли ви гори и януари

чак до костите ви ледени,

тръните бодат телата стари,

треската облива ви с вълни.

 

Гонят ви и всички ви проклинат,

и смъртта щом дойде някой ден —

вълците с погнуса ще отминат

край трупа ви сгърчен и студен.