Александър Мирер
Домът на скитащите (1)

Тугарино, вечерта

Бронираните коли се наредиха около хълма. Ажурната сянка на телескопа падаше върху източния склон като огромна маскировъчна мрежа и се точеше към хоризонта. Високо загърмяха мегафоните, басовото им ехо отскачаше от стените.

— Спокойствие, спокойствие… Не излизайте извън оградата, не се приближавайте до колите… Освободете пътя на колите…

Командирът на дивизията седеше в газката си и шареше с бинокъл по склона. Пред административната сграда кипеше гъста тълпа. От нея се отделиха двама. Момченце и офицер. Момченцето приклекна, размаха ръце и се втурна през портала към командирската кола на първи батальон.

— Пуснете го! — тихо каза командуващият. — Не е ли същото хлапе…

Той видя как момчето скочи върху бронята и след минута по радиото зазвънтя трескавият му алт:

— По-бързо, по-бързо, ох, моля ви се, по-бързо, той лежи в оврага!

Командуващият заповяда:

— Шести, изпратете кола с момчето… Тук Първи. Внимание! Четвърти, започнете движението!

Колоната от бронетранспортьори, разтегната по шосето, се обви в дим и тръгна нагоре — между колите на обкръжението. „Спокойствие! Граждани, дайте път на колите!“ — призоваваха мегафоните. Един след друг бронетранспортьорите се изкачиха на хълма, внимателно разцепвайки тълпата на малки групи. Колите бяха докарали следствената комисия. Тя пристъпи към работа — офицерите наизскачаха сред тълпата. Командуващият се намръщи — докъде я докарахме. Да обискираме своите… Разбираше, че няма друг начин и че преди всичко трябва да се изземе тайнственото оръжие, което превръща хората в пришълци. Разбираше и все повече се мръщеше, докато оглеждаше околността с бинокъла си. Това, което ставаше, не се побираше в главата му. Война без противник. Война, в която всеки можеше да се окаже противник. Това беше невъобразимо. В окулярите се мяркаха обърканите, понякога озлобени лица на парашутистите. Командуващият нямаше право да обяснява на офицерите и войниците смисъла на операцията. За всички освен командирите на батальоните дивизията провеждаше карантинна охрана: уж в Тугарино има някаква болест, епидемия…

Слънцето клонеше към самия хоризонт зад вълнистата редица на хълмовете. Там, на десет версти наоколо, също работеха бойци от дивизията — външното обкръжение преграждаше пътищата. Като прокара бинокъла по протежение на шосето, командуващият видя улиците на Тугарино. Къщите и дърветата потрепваха в окулярната мрежа. Изглеждаше, че зелените коли разтърсват улиците. Това беше вторият кордон. Той разсичаше градчето на квартали. Заповедта бе да не пускат никого извън чертата на града, да търсят предмети с необикновен вид… „А войниците са гладни — помисли си командирът на дивизията. — Дивизията е размазана като масло по хляб, на сто квадратни километъра… Трябва спешно да се нахранят хората, да се заредят колите с гориво. И освен това — връзка. Ох, тази връзка!…“

— Първи, докладва Четвърти. Операцията е завършена — забърбори радиото. Командуващият попита:

— Намерихте ли?

— Съвсем не.

— Броят на задържаните?

— Триста и осемнадесет, без момчето.

— Ясно. Щаб, напред! — заповяда командуващият. Щабните коли потеглиха към хълма. И през следващите два часа, както и преди това — от четири часа следобед, — командуващият дирижираше камионите, бронетранспортьорите, хеликоптерите, тежките въздушни транспорти. Освен за собственото си стопанство трябваше да се грижи и за невинно пострадалите триста души. Тях ги разпитваха следователите, но командуващият бе длъжен да осигури на комисията помещения, връзка, конвой. Наистина Центърът им помагаше. Началникът на интенданството непрекъснато докладваше: докарани са палатки, походни легла, цяла полева болница лекари. Изглеждаше, че всичко е наред… Обаче трябваше да се приемат и да се разтоварват хеликоптерите и транспортните самолети, да се опъват палатките, да се настаняват по кабинетите лекарите и всичко това — при недостиг на хора, при настъпващата тъмнина, на слабата светлина на подвижните електростанции. Още не бяха успели да възстановят високоволтовата линия… А щом работата понамаля, при генерала се върна тревогата. Сърцето му се свиваше — такъв огромен район, това не ти е да изчистиш половин кило ориз… Струваше му се, че в бързо сгъстяващия се здрач по овразите и горичките се измъкват пришълците. Измъкват се като вода между пръстите, неотличими от своите. Не случайно тук ги няма… В двадесет и два часа командирът отиде в радиостанцията и лично подбра патрулните подразделения:

„Другари, даже муха не бива да прехвръкне!“ За себе си отбеляза, че следователите работят енергично. Шифрованите данни от разпитите се изпращаха в Центъра. Радистите нямаха време да вечерят — котелките им стояха недокоснати до апаратите.

По пътя към фургона си командуващият надникна в полевата болница, където освен неколцината възрастни имаше и две момчета по на тринадесет години. Андрей Соколов се мяташе и бълнуваше. До него търпеливо, с микрофон в ръката, седеше следовател. Второто момче, още неизвестно, току-що бе започнало да диша без кислородна възглавница — така го беше треснал токът, горкото… Като поклати глава над момчетата, генералът понечи да тръгне към щаба, но го пресрещна дежурният офицер:

— Яви се един местен гражданин и иска среща с главния началник — само с него, със следователя не желае да разговаря.

— Доведете го, доведете го. — Командуващият спря на бетонната пътечка.

От полумрака излезе едра фигура — без сако, на светлината на фенерчето рошавите й коси светнаха в жълто. Сърдит бас проговори:

— Аз съм Благоволин, тукашен сътрудник. Физик. — Той изгледа двамата офицери, които неотстъпно съпровождаха генерала. — Трябва да поговоря с вас насаме.

— Насаме не може — раздразнено, но и с мъка в гласа рече командуващият. Нямаше право да обяснява по каква причина. Това го дразнеше.

— Разбирам. Моята информация е от особена важност. За пришълците — каза физикът.

Този човек беше първият, който заговори за пришълците, ако не се смяташе момчето Альоша Соколов. Но момчето го намериха тук, при телескопа, заедно с останалите триста и деветнадесет, а Благоволин се бе появил неизвестно откъде.

— Ще приемем информацията ви, другарю Благоволин. Сега ще ви придружат.

— Добре. Накъде да вървя? — попита мрачно-равнодушният бас.

И командуващият разбра, че този огромен човек се държи с такова крайно напрежение на силите, при което е възможно само едно: да се държиш.

… След петнадесет минути при командуващия се яви ръководителят на следствената комисия и помоли Благоволин незабавно да бъде изпратен в Центъра, а заедно с него полковник Ганин и директора на телескопа Бистров. За всеки случай с тях да се изпрати и лекар. Следователят, необикновено сдържан човек, с бледо и неизразително лице, явно беше възбуден и даже направи опит да потрие ръце. Генералът се разпореди за хеликоптер и лекар. После попита:

— Обстановката проясни ли се?

— Да. Вижте… — Следователят сложи на масата рисунка със зелено мастило, която изобразяваше „посредник“. — Готвим инструкция, ще я изпратите на патрулите, за да търсят. Това е тяхното оръжие…

— Благоволин ли? (Следователят кимна.) Това ли е?

— Той каза, че е бил пришълци. Че те са се прехвърляли в него посредством това оръжие. А той ги е изплювал. Петима или шестима по ред. Запомнял е мислите им. Всичко наопаки, другарю генерал-майор… Очевидно при другите пришълците са узнавали мислите им. А той…

— Така-а… Прекалено хубаво е, за да е истина…

Следователят направи неопределен жест. Той пак се бе затворил и сякаш се учудваше на внезапната си разговорливост…

Дори и обстановката да се бе прояснила, грижите на командуващия само се бяха увеличили. „Ще я изпратите на патрулите“ — лесно е да се каже!

Но работата не бе помръднала от мъртвата точка. Когато на запад угасваха последните отблясъци на залеза, хеликоптерът подскочи към бледите звезди, заръмжа и засвистя в тъмнината, отнасяйки извиканите и лекаря към военното летище.

Само преди три часа от същото място бе излетял корабът на пришълците.