Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (9)

8

За Харди пропукването на зората изглеждаше така: телефонът до леглото му иззвъня в пет и половина, когато прозорецът на спалнята започваше леко да порозовява. Вдигна слушалката при първото звънене.

— Обажда се Уолтър Теръл. Събудих ли те? Съжалявам. Ейб Глицки ме помоли да ти се обадя. С какво мога да ти бъда полезен?

Харди чу младежкия глас и отбеляза мислено склонността на някои ченгета да ти се обаждат, когато си най-малко подготвен за тях. Можеше да се хване на бас, че Теръл нито е изненадан, че го събужда, нито пък съжалява. Пет и половина беше донякъде ранен час, освен за рибарите, и повечето хора знаеха това. Дори децата все още спяха.

Но така или иначе му се беше обадил и можеше да не го направи пак, така че Харди се измъкна от леглото и отиде в кухнята с телефона в ръка.

— Искаше ми се да се видим. Да поговорим за Дженифър Уит.

Пауза. Може би Глицки не бе обяснил на Теръл кой точно е Харди. И каква е връзката му с Дженифър. Но едно беше сигурно — Теръл бе наясно, че Харди не работи за прокуратурата.

— Ти ли я защитаваш? — попита Теръл накрая.

— Наказателната фаза. — Харди си наля останалото от снощи кафе, натисна копчето на микровълновата фурна.

— Аха. Видях, че работата става дебела. Хванали сте се с истинска кучка. Обвиняемата, имам предвид. Убийцата.

Харди едва се сдържа да не възрази — недоказаната убийца. Спомни си в последния момент, че ако вземеш да разправяш на ченгетата, че престъпленията на арестувания от тях не са доказани, много скоро те престават да ти бъдат приятели. Искаше Теръл да е на негова страна.

— Така или иначе тази „кучка“ може да получи добра защита, но тя не иска да се възползва. Струва ми се, че мъжът й я е шамаросвал.

Очевидно това не промени мирогледа на Теръл.

— Е, и?

— Така ли е било?

На Харди му се стори, че чува как онзи свива рамене с безразличие.

— И други шамаросват жените си, само че остават живи.

— Искам да кажа — Харди извади чашата кафе от микровълновата фурна, сложи захар, разбърка, — можем да пледираме, че мъжът й я е малтретирал и това ще увеличи шансовете й да мине по-леко. Само че тя не иска.

Теръл замълча. За него това бе юридическо въжеиграчество. Неговата работа беше, ако пипне някой, за който има доказателства, че е извършил престъпление, да го предаде на прокуратурата. Какво ще стане по-нататък не беше негов проблем.

— За какво искаш да се видим? — попита той накрая. — Предполагам, че си чел досието.

— Разбира се.

Теръл продължаваше да говори бавно.

— Това е официалното досие. Аз писах някои от докладите. Споменава ли се нещо за побоища?

— Споменава се, че са се карали. — Харди се чувстваше като на автопилот. Мъчеше се да накара мозъка си да заработи.

— Е, това е. Има ли нещо друго? Чака ме фантастична сутрин.

— Открихте ли нещо за наемния убиец?

Гласът му се удави в презрение.

— Точно така. Наемния убиец. Градът е пълен с такива. Не, не съм открил нищо по същата причина, по която не открих и моторницата.

— Каква моторница?

— Онази, която не е била там. Както и шибаният убиец. Не съм открил и много други неща… космически пришълци, например. Ако си чел досието, знаеш, че тя говори за наемен убиец. Предполагам, че има нещо предвид, ако това е нейната версия. Какво смята да твърди?

— Изглежда толкова нелепо, че чак…

— Не. Нелепо е, да, но това не значи, че не го е измислила. Кучките като нея могат да съчинят какви ли не тъпи лъжи, не смяташ ли?

— Но ще се съгласиш, че госпожа Уит не изглежда глупава, нали?

— Не изглежда — призна Теръл. — Не мисля, че е глупава. Поне не е пълен боклук.

Така наричаха утайката на света — пласьори на наркотици, рецидивисти, всякакви други нечовеци.

Теръл продължи:

— Изпратихме хора да разпитат доста съседи и никой не е видял нищо, освен пощенския пикап в девет и половина. Един е видял Дженифър след изстрелите. След двата изстрела.

— А шофьорът на пикапа?

— Всичко това е в досието. Какво искаш да кажеш? Че шофьорът е наемен убиец, който се е направил на шофьор, за да се прикрие?

— Не… аз…

— Добре де, както обикновено, проверихме и него. На тази работа е от две години. Предполагам, че още е там.

— Имах предвид, дали е видял госпожа Уит в къщата, когато е занесъл пощата. А какво е занесъл, между другото?

— Че какво може да е в понеделника след Коледа? Някой закъснял подарък, предполагам. Можеш да го попиташ. Не знам дали е видял госпожа Уит. Мъжът й се е подписал за пратката, каквато и да е била.

Харди знаеше, че ако продължава разговора по този начин, онзи ще тресне слушалката след около шест секунди. Съсипан от работа полицай от отдел „Убийства“ и адвокат по принцип не са добра комбинация, но той си спомни забележката на Глицки за слабостта на Теръл към теориите и реши, че това е единственият начин, ако не да го привлече на своя страна, то поне да не допусне активно да му се противопостави. Човек никога не можеше да е сигурен кога един полицай ще каже нещо важно, което иначе не би могъл да открие сам. Както бе отбелязал Глицки, някои факти просто не попадат в официалните досиета.

— Един последен въпрос, инспекторе — заговори Харди отново. — Защо се насочи към първия съпруг?

— Ами… сигурно защото съм ченге и работата ми е да душа.

Бушонът щеше да изгори съвсем скоро. Харди трябваше да постигне нещо или край с този човек.

— Слушай, Теръл, важно е да знам това, което искам да знам. Нуждая се от помощ… като ченге на ченге. — Теръл замълча и Харди добави: — Някога и аз бях ченге. Преди да стана адвокат.

— Аха, значи оттам познаваш Глицки.

Харди призна, че след Виетнам, преди юридическия факултет, е патрулирал с Глицки. Чувстваше се малко глупаво да изрежда биографията си по този начин, но си даваше сметка, че може да не се окаже излишно.

— Както и да е… Та, този… първият съпруг, дето е бил отровен…

— Нед. Е?

— Каква е версията? Имам предвид, че отровата и пистолетът са доста различни неща. Това не е един и същи почерк.

Розовата ивица над града се бе разширила и сега беше синя лента под ниски облаци. Слънцето се показа над Оукланд Хилс. Кафето — старо и силно — започваше да действа. Откъм детската стая в задния край на къщата се разнесе гладният плач на Винсънт, после долетя тихият глас на Франи, която го успокояваше.

Харди пропусна няколко думи, но се съсредоточи отново към средата на изречението.

— … застраховки и в двата случая. Реших, че си струва пак да поровим в случая с Нед. Оказа се, че е имало защо.

— И смяташ, че е била Дженифър?

— Нед е бил убит. Това е връзката. После Лари и детето. Собственото й дете. Дявол да го вземе, тази жена трябва да гори в ада!

Ребека дотича през кухненската врата с нощницата си на мечета, прегърна крака на баща си и обяви какво смята да закусва — сироп, сок, ябълков сок, сироп, палачинки, сироп и кленов сироп.

— Извинявай — каза Харди в слушалката. — Нападнаха ме децата. Все пак ми се ще да разбера как сте научили това. Вероятно сте прави… Не знам, просто искам да разбера.

Ласкателството, старото изпитано оръжие. Теръл заяви, че Харди може да назове удобно време и двамата да видят дали ще се разберат.

Затвори телефона и попита дъщеря си дали би искала сироп с палачинките. Тя отговори, че най-много обичала сироп.

 

 

Всичко беше записано в досието. Оказа се, че освен съседите, разпитани от колегите на Теръл, самият той лично бе разпитвал шофьора на пощенския пикап два дни след смъртта на Лари Уит.

Колетът бе доставен от Фредерико Ривера — двайсет и шест годишен испаноговорещ — в 9:30 сутринта, понеделник, 28 декември. Знаел точно колко е часа поради няколко причини — първо, Лари Уит се подписал, че получава колета и след това си погледнал часовника, за да впише и времето („много стриктен тип“) до това, което разносвачът вече бил написал — двама души потвърждаваха, че е било 9:30. Но освен това Фредерико слушал и някаква радиостанция, която давала за награда екскурзии до Хавай, ако се обадиш девети по ред след като пуснели някакво старо парче от златния фон, което в този ден било „Имам две лица“ на Лу Кристи. Винаги пускали парчето точно в десет и половина. Фред си спомнял всичко това, защото водещият извикал, че оставало точно един час — така Фред разбрал, че било 9,30 и когато отново се качил зад волана, планирал маршрута си така, че в съдбовния час да се окаже край уличен телефон.

Харди седеше на масата в кухнята и преглеждаше своето копие от досието — беше го направил в кантората предния ден. Изведнъж му хрумна нещо и извика на Франи, за да я попита дали знае кой пее „Имам две лица“. Тя отговори, че не, защото било преди да се роди.

Все още нямаше седем.

— Аз съм само на двайсет и седем, Дизмъс. Никой на моята възраст не познава тези песни.

— Фред Ривера ги познава. — Разказа й за Лу Кристи и за „Имам две лица“ — един от големите хитове от ерата на поп музиката. Трябвало да й го пусне някой път, ако се окажело, че все още го имал някъде сред старите плочи на 45 оборота. Тя отвърна, че гори от нетърпение. Попита я дали някога е слушала такива плочи и, усмихнат, продължи да чете досието.

И откри, че наистина не се налага да се потвърждава точното време на пристигането на Фред, защото се оказа, че „Федерал Експрес“ използва компютъризирани автомобили и след всяка доставка шофьорът е длъжен да впише съответната информация. Теръл бе проверил — той имаше свои теории, но също така беше и педантичен, — че в дневника е вписано 9:31 — една минута, за да може Фред да приключи с Лари и да се върне до камиончето.

Фред Ривера не бе видял Дженифър в къщата й в 9:30, но като се вземеше предвид доколко е бил погълнат от мисълта за парчето по радиото, едва ли би й обърнал внимание и ако се бе разхождала гола зад гърба на Лари. Е, може би не чак дотам. Харди се зачуди къде ли е бил Мат.

Госпожа Флорънс Барбието се бе обадила в полицията в 9:40 — „две минути“, след като чула изстрелите. Къщите на „Олимпия Уей“, макар и големи, буквално бяха една до друга — на не повече от десетина метра разстояние. Тя бе чула изстрелите, погледнала към съседната къща през прозореца, замислила се, после излязла и позвънила на семейство Уит. Когато никой не й отворил, се върнала и се обадила в полицията.

Харди си помисли, че минутите по-скоро са били пет, а не две. А това означаваше, че или изстрелите са били произведени в 9:38, или три-четири минути преди това. Дали такава дребна подробност щеше да промени нещо? Може би. Може би не.

Постепенно фактите се трупаха. Също и възможните им тълкувания.