Николай Гумильов
Звездният ужас

Посред златна нощ това се случи,

златна бе нощта, ала безлунна.

Тичаше той бързо през полето,

спъваше се, ставаше отново,

кривваше като подгонен заяк,

и се стичаха горещи сълзи

по лицето сбръчкано и старо

и по бялата брадица козя.

Бяха го подгонили децата му,

внуците му бяха го подгонили,

и пищеше в шатъра самичка

изоставената му правнучка.

 

„Стой, ела си!“ — викаха децата му,

и крещяха внуците задъхани —

„Никаква беда не се е случила,

ни овцете млечка са преяли,

ни е огънят свещен угаснал,

нито лъв, ни зенд^[1] пък кръвожаден

шатъра ни пъстър са нападнали.“

 

А пред него черна дупка зееше.

Старецът не я съгледа в мрака —

рухна тъй, че кости затрещяха,

и едва-едва не хвърли топа.

Даже пълзешком се той затегли,

но децата му го уловиха,

сграбчиха му внуците халата.

Чак тогава той им проговори:

„Вай беда! Бесило, страх и яма

за тогова, що е син човешки!

Гледа го с безброй очи отгоре

Черният и всичките му тайни

вижда отнапред и не прощава.

Тая нощ заспах, завит с кожуха,

както му е ред отколе — ничком.

Сън ми се яви — възедра крава

с виснало и напращяло виме.

Пропълзях под нея: мислех малко

прясно млечице да побозая,

ала тя ме ритна отведнъжка,

тъй, че се събудих преобърнат —

бях отвит и с нос къмто небето.

Пак добре, че десният ми зъркел

с жарка моч говедото опари,

щото инак, ако гледах с двете,

щях на място мъртъв да остана.

Вай беда! Бесило, страх и яма,

за тогова, що е син човешки!“

 

И глави отпуснаха децата,

внуците лицата скриха в шепи.

Всички чакаха какво ще каже

старшият измежду синовете.

Седовлас, така той заговори:

„Откогато на света живея,

аз не съм съгледал нищо страшно

и сърцето мое ми подсказва,

че и занапред не ще съгледам.

Искам с двете си очи да видя

тоя, който броди из небето.“

 

Промълви и тутакси полегна,

не с лице надолу, ами възнак.

Всички, затаили дъх, стояха,

дълго, дълго чакаха смълчани.

Старецът накрая разтреперан

рече: „Е, какво видя?“, но нищо

старшият му син не отговори.

Братята му сетне доближиха

и видяха, че не диша вече,

а лика му с цвят на мед в гримаса

е смъртта ужасно разкривила.

 

Как жените хорово завиха,

как децата вкупом запи щяха!

Старецът пък козята брадица

скубеше и яростно кълнеше.

Осемте му сина — все мъжаги,

рипнаха и лъковете взеха:

„Ще се целим — викнаха — в небето,

да умерим оня, който броди,

трябва да усмъртим тая напаст!“

Но тогаз вдовицата извика:

„Аз ще отмъщавам за мъжа си!

Искам да го видя — оня горе,

в гърлото му нокти ще забия

и очите му ще изчовъркам!“

Викна и се тръшна на земята,

но с очи затворени бе дълго,

разни заклинания мълвеше,

гърчеше се и гърди дереше.

После взря се и се заусмихва,

занарежда, също кукувица:

„Лине, де пълзиш? А ти, Линойо,

щеш ли пържен дроб от антилопа?

Кой разби на делвата капака?

Ей, деца! Бащице, ставай скоро!

Виж, дошли са зендове и носят

кошове тръстикови — дохаждат

да търгуват май, а не за разпра.

Колко тук огньове, колко люде!

Цяло племе… божке… славен празник!“

 

Старецът се зауспокоява,

почна своите рани да опипва,

лъковете синовете скриха,

внуците добиха малко смелост.

Но когато легналата скочи,

всички в миг от у плах пожълтяха,

хладна пот изби ги и ги втресе.

Почерняла, ала белоока,

тя зави от ярост и закряска:

„Вай беда! Бесило, страх и яма,

за тогова, що е син човешки!

Де съм? Що съм? Лебед окървавен

ме преследва… Змей триглав ме гони.

Щипе рак, ще муши козирогът!

Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“

И когато тя се впусна с тоя

вик на побесняла кучка, никой

не посмя да я последва в пътя,

който право в пропаст я отведе.

 

Хората се върнаха полека,

седнаха уплашени при шатрите.

Полунощ преваляше. Хиена

някъде излая и замлъкна.

И тогава тъй се заговори:

„Този на небето — звяр ли, бог ли,

иска жертва явно. И момичка

трябва млада, непорочна още,

непогледната до днес от поглед

мъжки ни веднъж, с мераци пълен.

Гар умря, Гарайя се побърка,

щерка им, едва осемгодишна,

май за жертва най е подходяща…“

 

Хукнаха тогаз жените — Гара —

малката — довлякоха набързо.

Старецът изви топор от кремък,

мислеше главата й да смачка,

докато в небето не погледне —

жалеше я, че му беше внучка.

Ала всички други го възпряха:

„Що за жертва с теме разтрошено?“

 

Сложиха момичето да легне

върху плосък черен камък, дето

огънят свещен бе дотогава —

той бе вече мъртво пепелище…

Сложиха я и глави склониха,

чакаха я да умре и всички

да отидат да поспят до изгрев.

 

Но не щеше Гара да умира,

вгледа се нагоре, после вдясно,

дето бяха братята й, после —

пак нагоре, сетне пък поиска

да си тръгне. Старецът не даде

и попита: „Как е?“ Тя с досада

рече: „Няма нищо. Виждам

само чер небесен свод отгоре,

а по нето огънчета, както

в блатото цветчетата напролет.“

Старият помисли и заръча:

„Гледай още!“ И отново Гара

дълго, дълго взира се в небето.

„Не — тя рече, — туй не са цветчета,

а са много, много златни пръсти.

Те ни сочат планините, сочат

ни полята и реките, сочат

всичко, дето вече се е случило,

дето става и ще стане утре.“

 

Хората я слушаха сащисани;

не децата само — и мъжете

тъй до днес не знаеха да бъбрят.

А на Гара бузите пламтяха,

бляскаха очите — тя цъфтеше, —

и с ръце прострени към небето,

като птица искаше да литне.

После изведнъж запя тъй звънко

като буен вятър сред тръстики,

от иранските хълмя задухал.

Малко по-голяма беше Мела,

но и тя не беше мъж познала.

Падна тя тогава редом е Гара,

взря се и започна да приглася.

А след Мела — Аха, а след Аха

Ур, женихът неин, и полека

цяло племе пееше, лежейки —

като чучулиги в жарко пладне,

или като жаби в лятна вечер.

 

Старецът единствен се отдръпна

е шепите запуши си ушите,

и сълза подир сълза зарони

от окото свое оцеляло.

Плачеше, задето падна, още

плачеше заради своите рани,

зарад Гар и за жена му, също

плачеше за времето, когато

хората си гледаха ливадите

със стадата овчи, или гледаха

лодките в морето, или гледаха

двора, дето тичаха децата им,

но не гледаха в небето черно

със звезди неведоми и чужди.