Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (28)

27

Безрадостната индустриална улица свършваше с чакълест кей, наполовина срутен в мътните води на Ийст Ривър. Насреща се виждаше целият остров Рузвелт и мостът на Петдесет и девета улица. Оттатък реката сивееше платното на Франклин Делано Рузвелт Драйв, което заобикаляше сградата на ООН и изчезваше в посока на луксозния жилищен комплекс „Сътън Плейс“. Хубава гледка, рече си Дагоста, докато излизаше от колата без отличителни знаци. Хубава гледка, гаден квартал.

Асфалтът на уличното платно беше размекнат от жегата на августовското слънце, тротоарът излъчваше топлина. Дагоста разкопча яката на ризата си и отново провери адреса, който беше получил от служителите на музея: Деветдесет и четвърто авеню в Лонг Айлънд, номер 1146. Очите му с недоумение опипаха околните сгради, които нямаха нищо общо с жилищен район. Трябва да е станала някаква грешка. От двете страни на улицата се точеха дълги редици изоставени складове и производствени халета. Наоколо беше пусто, въпреки че наближаваше обяд. Единствените признаци на живот се забелязваха в близост до пресечката, където малък камион потегляше с ръмжене от някаква товарна рампа. Поредната задънена улица, поклати глава Дагоста. На това Уокси му вика „второстепенна задача“.

Желязната врата на номер 1146 беше надупчена и разкривена, боядисвана многократно с черна блажна боя. Явно водеше към поредния празен склад, един от многото в квартала. Натискането на древния звънец не даде резултат и той започна да блъска с юмрук. Нищо. Пълна тишина.

Изчака известно време, след което се шмугна в тясната алея покрай страничната стена. Прескочи няколко рула насмолена хартия и се приближи до прозорец с армирано стъкло, напукано и покрито с дебел слой прах. Наложи се да го изтрие с крайчеца на вратовръзката си, за да надникне във вътрешността.

Очите му постепенно свикнаха с полумрака и успяха да различат очертанията на просторно помещение. Циментовият под беше нарязан на ивици от бледата слънчева светлина. В далечния край се виждаше желязна стълба, която водеше към остъклена кабинка, най-вероятно канцелария на някогашния контрольор на поточната линия. Друго нямаше.

Зад гърба му нещо прошумоля и той рязко се обърна. По алеята към него тичаше мъж, в ръката му зловещо проблясваше дълъг кухненски нож. Дагоста измъкна служебното си оръжие. Видял насочения в гърдите му револвер, мъжът се закова на място, после се завъртя кръгом с явното намерение да побегне.

— Не мърдай, полиция! — дрезгаво излая Дагоста.

Мъжът с подчини и отново се обърна към него. Чертите на лицето му придобиха странно развеселено изражение.

— Ченге, значи! — иронично се провикна той. — Да не повярва човек, че по тези места се е появило ченге!

Остана на място, ухилен до уши. Дагоста си даде сметка, че никога не е виждал по-странен тип: бръснатата му глава беше боядисана в зелено, под долната устна стърчеше рядка козя брадица, на носа му беше кацнало старомодно пенсне, носеше риза от наподобяваща зебло материя и протъркани маратонки „Кед“, които някога са били червени.

— Хвърли ножа! — заповяда Дагоста.

— Хей, спокойно, помислих те за крадец — отвърна онзи.

— Казах да хвърлиш проклетия нож!

Усмивката на непознатия се стопи, ножът издрънча на цимента между двамата.

Дагоста побърза да го изрита встрани.

— А сега бавно се обърни, сложи ръце на стената и се разкрачи! — заповяда той.

— Хей, това да не ти е комунистически Китай? — запъна се непознатият.

— Направи го!

Мъжът неохотно се подчини. След бързия обиск се оказа, че в джобовете му има само портфейл, при това доста тънък.

На шофьорската книжка вътре беше отбелязан адресът на съседната сграда.

— Давате ли си сметка, че можех да ви застрелям на място, господин Къртзема? — промърмори Дагоста, прибра револвера и му върна портфейла.

— Хей, откъде да знам, че си ченге? Помислих, че подготвяш взлом! — Мъжът се дръпна от стената и отупа дланите си от мазилката. — Нямаш идея колко пъти са ме обирали! А вашите хора вече изобщо не реагират. Ти си първото ченге, което се появява тук от месеци насам…

Дагоста му направи знак да замълчи.

— Бъди по-внимателен, нищо повече. Между другото, хич не те бива с ножа. Ако наистина бях крадец, досега да си мъртъв.

Къртзема потърка нос и промърмори нещо.

— Тук ли живееш? — попита Дагоста, стараейки се да не гледа зелената глава. Защо се е боядисал така, по дяволите?

Онзи кимна.

— От колко време?

— Вече три години. Държах една мансарда в Сохо, ама ме изритаха. Само тук не ми пречат на работата.

— И що за работа е тя?

— Дълга и широка — въздъхна мъжът, после изведнъж стана предпазлив: — А и защо трябва да ти обяснявам?

Дагоста извади значката и служебната си карта.

— Аха, отдел „Убийства“ — промърмори Къртзема. — Пречукали ли са някого?

— Не. Може ли да поговорим вътре?

В очите на зеленоглавия отново се появи подозрение.

— Това обиск ли е? Имаш ли заповед?

— Не, доброволно е — преглътна раздразнението си лейтенантът. — Интересувам се от човека, който е живял тук, Кавакита.

— Така ли се е казвал? Шантав тип, много шантав! — Къртзема тръгна напред и извади ключа за желязната врата на жилището си. Дагоста прекрачи прага и се озова в още едно огромно помещение, боядисано в белезникаво бяло. Край стените бяха подредени множество метални контейнери, преливащи от боклуци. В ъгъла стърчеше изсъхнала палма, а от тавана висяха безброй тънки усукани въженца, боядисани в черно, които наподобяваха странна, родена в кошмари гора. В далечния край на помещението се виждаха дюшек, мивка, тоалетна чиния без капак и котлон. С това се изчерпваше и цялата покъщнина.

— Какво е това? — попита Дагоста и докосна въженцата с длан.

— Не ги пипай, за Бога! — извика Къртзема, изблъска го встрани и внимателно огледа пораженията. — Те не се пипат!

Дагоста отстъпи крачка назад.

— Какво е това? Някакъв експеримент?

— Нищо подобно. Това е изкуствена среда, пресъздаваща първичната джунгла, от която сме произлезли и която постепенно се е превърнала в метрополията, наречена Ню Йорк.

— Изкуство, значи? — учуди се Дагоста. — За кого е предназначено, гледа ли го някой?

— Това е концептуално изкуство — обясни с нотка на нетърпение Къртзема. — Никой не го гледа, защото не е за гледане. Достатъчно е, че го има. Въженцата не се докосват помежду си, точно както и хората не влизат в истински контакт. Ние сме сами. Светът ни остава невидян, защото всички ние сме невидяни, докато се реем из космоса. Дерида казва: „Изкуство е онова, което не е изкуство“, което означава, че…

— Малкото му име беше Грегъри, нали?

— Не. Казва се Жак. Жак Дерида.

— Имам предвид доскорошния ти съсед.

— Изобщо не му знаех името. Всъщност бягах от него като от чума. Ти сигурно си дошъл заради оплакванията, нали?

— Какви оплаквания?

— Моите оплаквания. Непрекъснато звънях, ама никой не си направи труда да се появи, ако не броим първите един-два пъти… — Мъжът замълча, помисли за момент, после вдигна глава: — Чакай, чакай. Ти си от отдел „Убийства“! Да не е пречукал някого?

Дагоста мълчаливо извади бележника си.

— Разкажи ми за него.

— Нанесе се преди две години, може би и по-малко. Отначало беше кротък, но после се появиха камионите. Мъкнеха разни сандъци, един Господ знае къде ги слагаше. Тогава започна да вдига шум. Само нощем. Блъскане, чукане, някакво много силно пукане… — Къртзема сбърчи нос: — Да не говорим за вонята! Сякаш гореше нещо гадно. Боядиса си джамовете с черна боя, ама един се счупи и преди да го оправи, успях да надникна вътре. — На лицето му се появи крива усмивка: — Шантава работа! Разни микроскопи, стъкленици като дамаджани, в които къкреха някакви гадости, сиви метални кутии с лампички, аквариуми.

— Аквариуми?

— Купища — кимна зеленоглавият. — Един върху друг, пълни с водорасли. Явно беше някакъв учен. — Последната дума бе изречена с видима погнуса. — От онези, дето се занимават с дисекции и други такива… Аз не одобрявам подобни възгледи за света, защото съм холист^[1], сержант.

— Разбирам.

— После цъфнаха хората от електрическата компания. Да му прокарат трифазен ток или дявол знае какво. Два дни нямах ток, представяш ли си? Но онези типове в „Кон Ед“ са такива бюрократи, че изобщо не им пука от оплаквания!

— Имаше ли посещения? Навестяваха ли го приятели?

— Тъкмо тези посещения преляха чашата! — изръмжа Къртзема. — Започнаха да се мъкнат разни типове, при това нощем. Чукаха по специален начин. Тогава реших, че отсреща става нещо, и звъннах на ченгетата. Съмнявах се за наркотици. Ама твоите хора казаха, че нямало нищо нередно и си заминаха. — Мрачно поклати глава. — И нещата си продължиха по старому. Пак се оплаках от шума и вонята, но ченгетата дойдоха още веднъж и спряха да ми обръщат внимание. Една вечер, някъде към единайсет, тоя тип изведнъж цъфна на вратата ми. Беше преди година.

— Какво искаше?

— Де да го знам? Май да ме пита защо се оплаквам на куките. Казвам ти, сержант, тръпки ме побиха! Беше септември, почти толкова горещо, колкото е сега. Но си беше навлякъл дебело палто с качулка, която криеше лицето му. Стои пред вратата като някакъв призрак и пита може ли да влезе. Не, разбира се, викам аз, после му треснах вратата под носа. Какво друго можех да сторя, сержант?

— Лейтенант — разсеяно го поправи Дагоста, зает да си води записки.

— Все тая. Аз не съм по етикетите. Използвам само един, но той е общовалиден и се нарича човешко същество! — Зеленото кубе изразително се поклати.

Дагоста продължаваше да пише. Описанието нямаше нищо общо с онзи Кавакита, с когото се бе запознал в кабинета на Фрок след злощастното откриване на експозицията „Суеверия“. Напрегна паметта си за някакъв по-конкретен спомен.

— Можеш ли да опишеш гласа му? — вдигна глава той.

— Тих и фъфлещ.

— Някакъв акцент?

— Не. Но фъфлеше така жестоко, че нищо не му се разбираше. Все едно използваше кастилско наречие. Ама не беше испански, а английски.

„Трябва да питам Пендъргаст, какво по дяволите е това «кастилско наречие», помисли си Дагоста.“

— Кога се изнесе и защо? — попита на глас той.

— Две седмици след като почука на вратата ми. Май през октомври. Една нощ се появиха два големи тира. Това не ме учуди, ама този път товареха, вместо да разтоварват. На другия ден се излюпих накъде около пладне и забелязах, че помещението е празно. Даже бяха измили черната боя от прозорците.

— По пладне, значи — промърмори Дагоста.

— Такъв ми е режимът. Спя от пет сутринта някъде до обяд, без да робувам на циклите, сержант.

— Не забеляза ли нещо по камионите? Фирмен надпис, реклама, телефон?

Къртзема се замисли, после кимна:

— Аха, сетих се. „Превоз на прецизна научна апаратура.“ Така пишеше.

Очите на Дагоста изпитателно се втренчиха в лицето на зеленоглавия.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Нямаше причини да не му повярва, сподави въздишката си лейтенантът. Въпреки външния си вид, който не ставаше за банката на свидетелите, тоя тип явно беше наблюдателен. Или просто любопитен.

— Нещо друго да добавиш?

— Ами да — отново се разлюля зеленото кубе. — На другия ден след заминаването му спря цялото улично осветление. И до ден днешен не е светнало! Сигурен съм, че има пръст в тая работа, но нямам идея как го е направил. Звънях на онези от енергото, но гадните роботи изобщо не ми обърнаха внимание. Те си размърдват задниците само ако не си платиш сметката…

— Благодаря за съдействието, господин Къртзема — реши да сложи точка на разговора Дагоста. — Ако се сетиш още нещо, просто ми звънни.

Пъхна бележника в джоба си и се приготви да си върви. После спря и се обърна:

— Спомена, че няколко пъти са те обирали… Какво ти взеха? Като гледам, тук няма кой знае какво за крадене…

— Идеи, сержант! — вирна брадичка Къртзема. — Вещите са нищо, но идеите са безценни. Я се огледай. Виждал ли си някъде повече блестящи идеи, събрани накуп?