Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Росен Босев. Портрети на небесни тела

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №81

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Христо Стефанов

Редактор: Панко Анчев

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Българска, II издание

Дадена за набор на 25.IX.1986 г. Подписана за печат на 3.I.1987 г.

Излязла от печат месец януари 1987 г. Формат 70×100×32 Изд. №2021

Тираж 40108 Печ. коли 12,50 Изд. коли 8,09 УИК 7,86 Цена 1 лв.

Страници: 200. ЕКП 95362 5605–33–87

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Б — 1

© Христо Стефанов, предговор, 1987

© Росен Босев, 1979

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

с/о Jusautor, Sofia


Какво би почувствувал, читателю, ако си на тридесет и кусур години и ти кажат, че „си насмогнал на харчовете си“?

Героите от „Портрети на небесни тела“ изведнъж се усещат… обидени и разтревожени. Прозата на Росен Босев — небрежна, евтушенковски „космоезична“ и по радичковски шаржово-гротескна — преобръща с острието на иронията наносите на привичното: живеят си Людмил, Данчо, Галя, Владай и Христо спокойни е своя уреден живот и доволни от малките си завоевания — красива и умна любовница или уникален делтаплан, или придобито с много настойчивост семейно щастие… Но като сянка в мрачен ден — необяснимо откъде дошла и самата тя трудно доловима — ги притиска себенедоволсвото. Докато изведнъж поискват да скъсат въжетата, с които всекидневието ги е привързало към земята, да се втурнат назад през времето — към младежката мечта сами да построят дирижабъл…

Отдавна, по повод първата част на романа (публикувана като самостоятелна творба в сп. „Пламък“) бях писал, че този романтичен спомен се извисява над сетнешното им житие-битие „като символ на духовна чистота и целеустременост“. Трябвало е обаче да си спомня, че по определение символът е нееднозначен. Така го възприемат самите герои, но от дистанцията на годините се вижда и друго: като че ли сбъркана е била посоката на целеустремеността — затова и цепелинът се откъсва, полита сам към небето, оставя ги на грешната земя… Сега — с придобитият опит и възможности — те ще го построят отново (но колко иронична е съпоставката между самотната палатка — някога — и кокетното селище, напомнящо курорт и експериментален център едновременно, в каквото се е превърнала сега строителната площадка), ще полетят. И ще се срещнат с балона на предишния дирижабъл — сблъсъкът с някогашната мечта ще ги запрати, отново и окончателно, към земята.

Оттук започва втората част на романа: един шеговито-страшен апокалипсис, в който всеки от героите ще изживее, падайки към земята, някакъв странен — нито минал, нито бъдещ, както те го възприемат — отрязък от своя живот. И в него те ще стигнат до дъното на собственото си падение — онова, което преди им се е струвало невъзможно, и дори беглото напомняне за подобна опасност ги е потискало като трудно доловима сянка в мрачен ден… Ще стигнат до крайните (а може би обичайни?) предели на оеснафяването, на безсмислицата, на амбициозното бездарие, на отчуждението…

Не може да бъде! — би извикал всеки от тях. Но не прозираше ли тази тъжна перспектива още в предишното им спокойно и размерено битие; не се ли чувствуваше, че тихото течение на всекидневието неумолимо ги носи именно в тази посока? И не затова ли — защото смътно предусещат такава възможност — бяха така стреснати те от предположението, че „са насмогнали на харчовете си“?…

Това е тяхната духовна смърт, разбира се; но това е евентуалният им бъдещ живот — такъв, какъвто би станал, ако…

… ако продължат да живеят по старому, естествено.

И тук, на ничията земя между живота и смъртта, писателят се разделя със своите герои, отправяйки ни на сбогуване тревожен въпрос: „Но така ли ще стоим цялата вечност край огъня, без нищичко да правим?“

Всъщност „Портрети на небесни тела“ е едно разгърнато иносказание, в което точната картина на бита неусетно придобива фантастичната застрашителност на гротеската, а ироничният поглед на писателя изчопля дребните абсурди на всекидневието, за да ни подсети за големия абсурд — защо се надяваме да постигнем нещичко, ако „седим цяла вечност така, без нищичко да правим“? Въпрос, който ражда сплавта от тревога и надежда, от ирония и съчувствие, от гняв и желание за промяна — единствено възможната броня срещу горчивите истини на този роман…

Може би затова той получава различни жанрови определения: от „литературна приказка“ (Б. Ничев) до притча, фантазно-гротескна хипербола и пр. Впрочем, всички подобни названия са условни, както са условни и границите между жанровете, в това число и между разширяващата се територия на научната фантастика и „останалата“ проза. Нещо повече — именно в тези гранични зони, на „ничията земя“, която остава между абстрактните жанрови граници, ако ги „наложим“, върху живия литературен процес, растат най-ярките и необичайни цветя на „сайънс фикшън“. Дотолкова необичайни, че първата част от определението губи смисъла си, превръща се в псевдо– или квазинаучна; но затова пък втората част придобива все по-уверено и пълноценно онова значение, което има в англосаксонските страни като синоним на белетристика. Тогава подобни творби нагледно показват как дори най-невъздържаният полет на въображението тръгва от земята, от земните — сега и тук насъщни! — проблеми; и как, независимо от буйствата на фантазията, се връща в крайна сметка при нас, при онова, което — тук и сега — ни вълнува или тревожи, плаши или обнадеждава, гневи или поражда желание за промяна…

И както всяка подобна — сложна и нееднозначна, фантастично-иносказателна — творба, „Портрети на небесни тела“ може да бъде „разчетен“ по различни начини: като остроумна сатира; като изповед-равносметка на едно поколение, усетило вече тежестта на обществено-историческата отговорност; като нравствено-философски размисъл за трудния път към самия себе си… Но всички тези — и още колко възможни — тълкувания се събират в една точка: в подсещането за онова съдбоносно ако, което предопределя смисъла или безсмислието на съществуванието ни, макар често да не го забелязваме…

И така, читателю — как би се почувствувал, независимо на колко години си, ако неочаквано те обвинят, че си насмогнал на харчовете си?

Край