Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.

Дейвид Вайс
Възвишено и земно (1)

(Роман за живота и епохата на Моцарт)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred And Profane, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (28.08.2009)

Издание:

Дейвид Вайс. Възвишено и земно

Рецензенти: Димитър Зенгинов, Цветана Калудиева

Редактор: Красимира Тодорова

Редактор на издателството: Екатерина Дочева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Грета Валтер

Коректори: Антоанета Петрова, Петя Величкова


„Какво донесе Моцарт на света? На световната култура?

Една музика, пълна с неувяхваща младост, с неувяхваща сила, пълна с пролетни мелодии и хармонична красота, която буди човешкото у човека, разкрива непомръкващите хоризонти на вечната радост и доброта, за които човечеството от векове жадува. Като силата на светлината музиката на Моцарт разпръсква тъмнината, прогонва кошмарите и възстановява хармонията на един уравновесен свят, за който като че ли най-големите поети и мислители дълго са мечтали, преди да се сбъдне.“

Любомир Пипков

Посвещавам книгата си

На Джон Уили

ПЪРВА ЧАСТ
РАЖДАНЕТО

1

— Този е съвсем различен!

Всъщност Леополд Моцарт, който разглеждаше новородения си син, искаше да каже: „Този ще бъде различен“ — но се побоя, че такава самонадеяност може да се сметне за непокорство пред волята божия. И все пак повтори, обръщайки се по-скоро към себе си: — Този е съвсем различен. Сякаш трябваше да се убеждава сам в това. Думите, изречени два пъти, му вляха бодрост. Той се примири дори с бедната, претъпкана и схлупена спалня на третия етаж на Гетрайдегасе №9.

Когато бебето се появи на бял свят, Ана Мария Моцарт поиска да разбере само едно: ще оцелее ли то. Та нали толкова деца й бяха умрели — пет от шестте, помисли си тя с вледеняващ ужас, от който не я избавяше дори преклонението пред божията воля.

Акушерката, помагала при раждането миг преди това, сега държеше бебето нерешително, сякаш не знаеше какво да прави по-нататък. Въпреки колебливостта й Леополд я бе наел, защото минаваше за най-добрата акушерка в Залцбург. Само акушерките могат със сигурност да си изкарват прехраната в Залцбург, помисли той скептично, те печелят по-добре от музикантите.

Когато детето не помръдна, Леополд изпита страх. Дали не е нямо? „Всички здрави бебета плачат“, рече си той. Леополд Моцарт се гордееше с доброто си здраве. Тридесет и шест годишен, той беше много зает — както всички други музиканти при двора на залцбургския архиепископ Шратенбах. Като помощник капелмайстор той даваше уроци по цигулка, ръководеше хора на момчетата, свиреше на цигулка в придворния оркестър и беше придворен композитор, но сега изпита внезапен страх, че ако детето умре, заедно с него ще пропадне всичко това. Ана Мария бе твърде изтощена от предишните раждания, за да понесе още едно, и въпреки че тяхната Нанерл се учеше да свири на клавесин, а нямаше още пет години, тя беше момиче.

Акушерката, като разбра, че детето е все още живо, хубавичко го шляпна и то започна да плаче.

Леополд за първи път чуваше такъв приятен звук. Слава на бога, този признак на живот беше истинска музика.

— Каквото и да си мислите — рече акушерката, която разглеждаше детето на светлината на лампата, — то е доста грозничко, нали?

„Детето наистина е съсухрено и сбръчкано — помисли си Леополд — и тук-там кожата му изглежда червена и на петна, но не може да се каже, че е грозно, нали е мой син!“

— И все пак имате късмет. Нищо не е увредено. Нито дори главата.

— Подайте ми го, госпожо Албрехт.

Ръцете на Леополд затрепериха, когато пое сина си в своите обятия. Ала детето престана да плаче, сякаш успокоено от топлотата на бащината ласка. И ръцете на Леополд престанаха да треперят, той вече държеше детето с любов.

Ана Мария рече:

— То изглежда така крехко.

— По-скоро дребничко, не крехко. Госпожа Албрехт е права. Това дете ще оцелее.

— Да — потвърди акушерката. — Слава богу, раждането свърши.

Ана Мария се отпусна в леглото с въздишка на облекчение. Часове наред си бе мислила, че няма да понесе болките. Беше се обливала в пот, макар навън да имаше сняг и да беше януари. Ала сега леглото вече не й приличаше на затвор. Леополд вече не изглеждаше тревожен, затова и тя престана да се тревожи. Вместо това ръката й потърси под възглавниците малкото ръчно огледало. След това седмо раждане дали изглеждаше грозна и стара, или по-млада и по-хубава? Разгледа внимателно лицето си в огледалото. Реши, че не е станало нито едното, нито другото — изглеждаше както обикновено и това я разочарова.

Защото едното щеше да й даде правото на заслужено самочувствие, а другото — на самосъжаление. Усети се измамена и пъхна пак огледалото под възглавниците. Спомни си, че когато Леополд се ожени за нея, ги смятаха за една от най-привлекателните двойки в Залцбург, но това беше отдавна; една след друга годините й носеха бременност и — с изключение на Нанерл и може би на това дете — несполука. Леополд обаче не се бе променил много, помисли тя. Чертите му бяха все същите, острата брадичка издадена напред и тъмносивите очи — живи и проницателни. Колко ли горд се чувствуваше Леополд, с малките му прояви на суетност, че това дете се е родило момче!

Леополд рече:

— Ще напиша меса по този случай.

— Архиепископът ще разреши ли? — попита Ана Мария.

— За моя син? Разбира се! Ще композирам меса и за негова светлост.

— Би ли ми подал детето, Леополд.

Той грижливо положи детето в ръцете й, целуна я нежно и се загледа през прозореца към малкия двор отвъд техните стаи. Късчето небе го накара да се почувствува като в затвор и засили неговото недоволство. Беше свикнал да приема нещата каквито са, но някои от тях все пак му изглеждаха доста странни. Ако се вземеше предвид фактът, че баща му е бил скромен подвързвач на книги в Аугсбург, а Леополд бе първият музикант в рода, това показваше, че синът се е издигнал значително, ала имаше мигове, когато му се струваше, че никога не ще стане капелмайстор — толкова силно беше италианското влияние в Залцбург! Изведнъж тази спалня му се стори твърде провинциална за неговата амбиция. Той мразеше скърцащите дъски на пода, оскъдната светлина в нея.

Като го видя така внезапно помрачнял, Ана Мария не можа да се стърпи и прошепна:

— Леополд, да не си се обидил от това, което казах?

— Защо да се обидя?

— Добре ще е за теб да станеш след време капелмайстор. Архиепископ Шратенбах те уважава. Вършиш работата си много добре.

„Ана Мария е твърде добродушна — помисли гневно той, — очаква най-доброто от всекиго, дори от принц-архиепископа, но аз не съм толкова наивен.“ Да превиват гръб в поклони за някои беше лесно, но за него — такова усилие! Той беше ревностен католик, почиташе религията си, но не обичаше почти никого от духовниците; поддържаше архиепископ Шратенбах и императрица Мария Терезия; възмущаваше го обаче това, че те покровителстваха музикантите италианци; той живееше за музиката и те също твърдяха, че я обичали — изменяше ли с нещо този факт съдбата на неговия син? Това беше свят, създаден за благородниците и духовенството, независимо колко си способен. Благородниците и висшите духовници живееха близо до резиденцията — двореца на архиепископа — и до катедралата, неговата черква, както и до другите черкви, скупчени около катедралата.

Леополд ги знаеше наизуст: „Свети Михаил“, „Свети Петър“, „Свети Каетан“, „Свети Ерхард“, Францисканската черква и Университетската черква, разположени зад дома му. Аристократите бяха наясно в чии ръце са властта и силата. Те наричаха тази компактна група постройки „Градът на суверена“ и гледаха на всеки, който живееше другаде, като на странично лице. Дори частта от Залцбург, в която живееше Леополд, макар да се намираше от същата страна на река Залцах, бе наричана пренебрежително „Градът на бюргера“ и нито един благородник, нито един висш духовник не би помислил да се засели на нейните тесни, криви, тъмни улици.

А стаите, които обитаваше Леополд, бяха неуютни, каквото и да твърдеше хазяинът му Лоренц Хагенауер. Хагенауер, който живееше на първия и втория етаж, обичаше да казва на Леополд, че нито един музикант в Залцбург не можел да се похвали с по-хубава квартира. Ала не беше лесно да се изкачваш чак до третия етаж, стълбището от камък и хоросан бе студено и тъмно, а кухнята с откритото си огнище така стара и груба, го караше да изпитва чувството, че живее в средновековието.

Леополд мина в дневната. Беше помолил доктор Баризани, негов приятел, да присъства при раждането на детето, но от доктора нямаше и помен и той се усъмни дали изобщо ще дойде, защото само аристократите можеха да разчитат на такова благоволение. Възмущението му нарасна, когато хвърли поглед към Лохелплац и не откри там никаква следа от доктора. Малкият площад беше тъмен като гроб. Детето не издаваше звук и сърцето на Леополд се сви. Ще бъде чудо, ако то оцелее. Сетне изведнъж той дочу стъпки.

Силвестър Баризани бе дошъл с неохота Леополд беше негов приятел, но добрата камерна музика бе рядкост в Залцбург и архиепископът щеше да се обиди, ако докторът си отидеше преди края на концерта. Всъщност Баризани оказваше голяма чест на Леополд, като изобщо идваше тук, защото грижата за родилките в Залцбург имаха акушерките, освен когато се касаеше за аристокрацията. Докторът вярваше, че оцеляването на едно дете е случайно независимо от усилията на лекаря. Все пак на дългото му навъсено лице се изписа лека усмивка, когато поздрави Моцартови с новороденото, при това момче.

Леополд възкликна:

— Ще живее ли? Има ли изгледи да оцелее?

— Колкото всички други. — Докторът огледа двуметровата камина в спалнята, за да се убеди, че тя дава необходимата топлина, хвърли поглед към прозорците, за да провери дали стаята има добро проветрение. Но едва когато Леополд настоя, той прегледа детето.

— Добре ли е? — попита Леополд, отново обзет от безпокойство — докторът имаше толкова сериозен вид!

— Както ти казах, изгледите да оцелее не са по-лоши от тези на другите.

— Мислиш ли, че все пак би могло да умре?

— Би могло — всеки миг.

— Зная. Но детската смъртност в семейството ни е най-лошото бедствие от всички.

— Бебето е дребно, може би малко слабичко, ала иначе, както вече казах…

Леополд промени темата.

— Как беше концертът?

— Чувствуваше се липсата на твоята цигулка. Архиепископът каза, че Брунети скрибуца.

Леополд се настрои саркастично.

— Господин докторе, искаш да кажеш, че за пръв път негова светлост не е подчертал, че изпълнението е немско и следователно варварско?

— Негова светлост рече, че изпълнението е залцбургско и дори по-лошо.

— Оплака ли се от моето отсъствие?

— Малко. Знаеш, че обича да изпълняват музиката му добре.

Ана Мария, почувствувала по-осезателно, че нещата вече се нормализират, рече:

— Докторе, трябва да опитате чудесните кнедли с дроб, приготовлявани от нашата Тереза.

Преди Тереза — прислужницата на средна възраст — да поднесе вечерята, Леополд изтъкна, че детето има пръсти на музикант.

Доктор Баризани отвърна:

— Пръстите на бебето са като на всички други.

Леополд обаче продължи да се взира в тях, сякаш притежаваха свой собствен живот.

 

 

На другия ден Леополд кръсти детето в катедралата. Беше композирал значителни литургични творби за този център на залцбургския музикален живот; с величествените си кули-близнаци, барокова внушителност и прочут орган катедралата му изглеждаше като роден дом. Вън беше много студено, а присъствието на приятелите тук — удоволствие. Гладкото протичане на обреда почти напълно уталожи опасенията му.

Той вписа с гордост в черковния регистър:

„Йоханес Хризостом Волфганг Теофил Моцарт, роден на 27 януари 1756 година.

Баща: Йохан Георг Леополд Моцарт, роден на 14 ноември 1719 година в Аугсбург.

Майка: Ана Мария Пертл Моцарт, родена на 25 декември 1720 година в Санкт Гилген.

Сестра: Мария Ана Валбурга Моцарт, родена на 30 юли 1751 година в Залцбург.“

Ала като увиваше детето в топло, вълнено одеяло, за да го запази от мразовитото време навън, едно нещо го обезпокои. Когато заяви, че синът му трябва да стане музикант, абат Булингер отсече:

— Това е нередно. Той ще стане такъв, какъвто бог пожелае.

— Разбира се — потвърди Леополд. Не можеш да спориш с високопоставен духовник, дори ако ти е приятел. И все пак бащата си помисли, че набитият, на средна възраст йезуитски свещеник е несправедлив. А когато Булингер добави: „Детето има щастие, че се ражда в Залцбург, такъв хубав град“, Леополд си помисли, че всичко зависи от това, какво ще може да даде този град на Волферл[1] в музикално отношение.

 

 

Първото, което запомни Волферл, бяха звуците на органа. Това стана след две години по време на църковна служба. Гръмовитият, ужасен шум болезнено отекваше в ушите му. Той пребледня и се разплака.

Мама се смути, но татко затули ушите му и плачът на малкия спря. Татко прошепна:

— Той е прав, Ана Мария, органът свири много силно.

— Не му ли се сърдиш?

— Напротив, гордея се.

Тя прегърна горещо Волферл, той запомни и това.

 

 

Скоро синът вече възприемаше много звуци. Беше на повече от две годинки, с голяма глава, сини очи, руса коса и светла кожа, без белезите на недобро здраве, макар и дребничък за възрастта си. Можеше да ходи самичък — ако се държи за нещо или за някого, — ала възторг у него будеше само това, което чуваше. Имаше маса, на която да седи и се храни, а той обичаше да се храни; имаше прозорци, през които да гледа навън, а това беше така приятно: обичаше и да играе с Нанерл, когато тя не вземаше уроци от татко. Ала най-щастливите мигове бяха тези, в които чуваше нещо ново. Дъждът чукаше по прозореца и той обичаше тези звуци. Вслушваше се във вятъра, макар той често да виеше силно и страховито. Тиктакането на часовника го очароваше, беше толкова ритмично. А по тракането на чиниите можеше да познае кой ги мие. Тереза вършеше това почти безшумно; мама вдигаше доста шум — понякога повече, отколкото той понасяше: Нанерл винаги громолеше и от време на време изпускаше по някоя чиния — от неочаквания трясък избликваха сълзи в очите му. Вечерта, когато Нанерл изпусна една чиния за сервиране и тя се разби с оглушителен шум, той плака сърцераздирателно.

Веднъж Леополд го заведе на крепостта Хохензалцбург, която се издигаше над града. Изкачването беше дълго и трудно, защото само архиепископът имаше право да отиде на кон до древния замък, а Леополд трябваше да носи Волферл през по-голямата част от пътя. Но когато се възправиха над Залцбург и познатите, любими на Леополд гледки изплуваха пред очите — Унтерсберг, Баварската равнина, реката Залцах, — той се убеди, че усилието не е било напразно. Според него Залцбург бе разположен великолепно. Посочи плоските покриви, куполите на черквата и манастира, тъмните тесни улици на „Градът на бюргера“, широките площади в „Градът на суверена“, великолепието на катедралата, огромната резиденция. Картината беше чудесна и синът му трябваше да я оцени.

Волферл обаче се интересуваше от други неща. Пчели бръмчаха край главата му и той се опитваше да разбере какво му съобщават. Обаждаха се скакалци и той копнееше да може да свири като тях. Чу и една червеношийка и се захласна от песента й. А когато камбаните отекнаха в околните планини, всичко останало изгуби значение. Волферл заклати глава назад-напред. Назад-напред.

— Какво чуваш? — запита го нежно татко. Камбаните — как ги обичаше той! Бим-бам, бим-бам, те напомняха приспивните песни на мама, така го изпълваха с вълнение.

— Обичаш ли ги?

Той кимна утвърдително.

— Това е музика.

Малкият не знаеше какво е музика, но татко изглеждаше така доволен, че кимна отново. Безспорната му увереност бе възнаградена с топла прегръдка и целувка, което го направи много щастлив. Той обичаше и музиката — както обичаше татко, — макар още да не знаеше какво представлява тя.

 

 

От този ден нататък музиката изпълни живота на Волферл. Татко, когато имаше възможност, работеше вкъщи. Той приемаше там частните си ученици по цигулка, композираше, посещаваха го приятели и с тях изпълняваше камерна музика, преподаваше на Нанерл, която имаше всеки ден уроци.

Сега, когато Волферл можеше вече да ходи самичък, той, щапукайки, пристигаше в стаята за музика и сядаше да слуша с часове, често под самия клавесин.

Татко си казваше, че не е изненада, дето клавесинът толкова привлича сина му, и че много деца биха постъпили също като Волферл, но все пак беше доволен. Свикна да вижда детето, седнало в близкия ъгъл или под клавесина, как слуша задълбочено. Това пораждаше у него старание да свири точно, за да може синът му да възприема музиката в най-добро изпълнение. Но когато се опита да научи детето да произнася думата „клавесин“, малкият не прояви интерес. Волферл не знаеше как да каже на баща си, че когато той свири на тази кутия, звуците пораждат чудно усещане в цялото му тяло.

 

 

Една вечер татко свиреше на клавесина такава хубава музика, че Волферл не можа да се въздържи. Трябваше да запази тази музика в себе си. След като татко завърши изпълнението, Волферл, подражавайки току-що чутото, започна да си тананика мелодията. Това бяха най-сладките звуци на света. Искаше му се да стои цялата нощ. Мразеше досадното си легло. Не можа да заспи, докато не си припомни цялата мелодия, и чак после, както си я изтананика, заспа доволен. На сутринта откри, че е запомнил мелодията от предишната вечер, и това го изпълни с възторг. Струваше му се, че тази музика може да го отведе навсякъде, където пожелае.

Да тананика и подражава разни звуци за него стана любима игра. Наподобяваше лаенето на тяхното куче, мяукането на котката им, чуруликането на канарчето, бълбукането на водата във водоскока на Лохелплац. Гордееше се със способността да възпроизвежда звуци и често вършеше това.

Обичаше и да се смее. Тази игра беше лесна. Когато бе послушен, мама се смееше, татко също, и той се присъединяваше към тях. Понякога и Нанерл се включваше, но той не обичаше смеха й; маминият смях беше мек и приятен, татковият — дълбок и звучен, ала смехът на Нанерл — тъничък и писклив. И все пак когато се смееха дружно, беше така приятно, че това го изпълваше с любов.

Няколко дена преди Волферл да навърши три години, когато се предполагаше, че спи, една соната, която татко свиреше на клавесина, го пробуди като нежно докосване. Волферл се учуди, че музиката може да бъде толкова привличаща. Неспособен да се възпротиви на нейната сила, слезе от креватчето си и дотича в стаята за музика. Това беше опасно пътешествие — той още се олюляваше и равновесието му беше все още несигурно, — но трябваше да чуе по-отблизо. И достигна клавесина, преди мама и татко да го забележат. Посегна към клавишите да ги докосне, но те бяха твърде високо за него.

Мама се разсмя при този порив на детето, но татко се разсърди. Той беше мислил да дава на Волферл уроци по клавесин, но го възпираше това, че детето е още съвсем дребничко, съвсем мъничко, а сега Волферл проявяваше и непослушание, което татко като строг баща немец не можеше да допусне.

Заповяда на мама да го върне в леглото незабавно и когато мама изпълни това, затръшна вратата. В този миг Волферл изпита омраза към баща си. Той все пак не заплака, макар че шумът ужасно го подразни.

Когато отново настъпи тишина, той се измъкна от леглото, долепи ухо до вратата и заслуша. Щом откри, че това е предишната музика, цял се превърна в слух.

След час мама отвори вратата леко и тихо, за да провери какво прави Волферл, и го завари, седнал до вратата, потънал в дълбок сън. Тя го сложи пак в леглото, съпроводена от татко. Той не беше вече сърдит. На детското личице бе застинала лека усмивка, сякаш малкият сънуваше прелестен сън. В този миг татко откри цяло съкровище от надежди в спящото дете. Той го целуна разчувствуван, но детето не помръдна.

На сутринта Волферл си спомняше само музиката. И когато се оказа, че може да тананика мелодията, изпадна във възторг. Повтори песента няколко пъти, а после я опита в други тоналности, защото това също беше много забавно.

2

Леополд разказа на приятелите си как Волферл се е борил със съня, за да слуша музиката на Скарлати-син, но никой не му повярва.

Абат Булингер каза:

— Той не е спал просто защото не е искал да си легне. Обичайните детски капризи.

Доктор Баризани заяви, че ако момченцето продължи да си ляга толкова късно, това ще бъде пагубно за здравето му. Леополд възрази:

— Волферл не е боледувал от нито една сериозна болест.

— Не е боледувал, но ще се разболее — отвърна докторът.

Господин Шахтнер се оказа още по-голям скептик.

— Още малко и ще ми кажеш, че детето е знаело чия музика слуша.

— Нищо подобно — възрази Леополд. — Ала детето разбираше, че музиката е хубава.

— Просто му харесва всичко ново. Както на повечето деца.

Леополд не отговори. Сам бе предложил на придворния тромпетист да се срещнат в „Музикантът“ — малка залцбургска кръчма, където се събираха колегите, — но сега се усъмни дали бе постъпил правилно. Скептицизмът на неговия приятел го учуди и обезпокои. Леополд не очакваше подобно нещо от един млад музикант; Андреас Шахтнер, тъмнокос строен баварец с остър ум, беше само на двадесет и седем години. Те бързо станаха приятели, понеже тромпетистът бе също изкусен цигулар, добър поет и много начетен — качества, които Леополд ценеше у хората. Затова той отново се опита да обясни какво долавя у Волферл.

— Когато свиря на клавесина, детето винаги пристига при мен. И за нищо на света не иска да си легне в креватчето.

— Може да му е омръзнало креватчето. Затова е готово да слуша музика. Впрочем, Леополд, теб много те критикуват за отзива за нашата музика, който си дал на берлинския издател Марпург.

— Кой ме критикува — италианците при двора на негова светлост?

— Не само италианците. Навярно не трябва толкова открито да показваш, че се стремиш да станеш капелмайстор тук или където и да било другаде.

— Може би в добавка трябва още и да благодаря на небето за това, че с пот на чело припечелвам четиристотин гулдена годишно като помощник капелмайстор и още няколко гулдена, ако на негова светлост му допадне музиката, която композирам за катедралата? Знаеш не по-зле от самия мен, че ми плащат нищо и никакви пари.

— Никой не те осъжда, задето искаш да подобриш положението си. Само че то не бива да става във вреда на другите.

Леополд изпита силно желание да отвърне с пренебрежителен тон, ала Шахтнер беше от онези, които можеха да настроят против него архиепископа. Лесно е да се каже: „Homo proponit, Deus disponit“[2], но всъщност съдбата на всеки музикант в Залцбург напълно зависеше от негова светлост. Леополд попита:

— А ти чете ли какво съм написал за Марпург?

— Не.

„И въпреки това Шахтнер си има свое мнение — помисли гневно Леополд, — всеки си има мнение, дори за Волферл.“

— Чух обаче, че в статията се говорело главно за твоите заслуги, Леополд.

— Ще ти я покажа. Ела утре да обядваме и ще ти дам да прочетеш статията, която написах за списанието на Марпург.

— Добре. Не се съмнявам, че тя ще е също тъй интересна, както твоята „Школа за цигулка“.

— И книгата ми ли критикуват?

— Съвсем не! Напротив, казват, че издаването й в Залцбург прави чест на града.

— Защото съм я посветил на архиепископа?

— Не, защото почива на здрави принципи. Прочетох я веднага, щом излезе. В уроците, които давам по цигулка, аз се ръководя от нея.

Леополд не повярва. В порив на отчаяние той помисли, че може би ще е по-добре да махне с ръка на всичко, щом обстоятелствата се оказват против него. Но нали Волферл е съвсем различен, Волферл трябва да бъде различен. Не, Леополд никому не ще позволи да убие неговата мечта. Ще почне да обучава сина си по музика веднага, щом попорасне, да кажем, след година-две.

— Колко голям е сега Волферл? — попита Шахтнер.

— Около тригодишен.

— Съвсем малък е още.

— Така ли мислиш?

— Да не ми се сърдиш, Леополд?

— Нима имам причини за това?

— Ти желаеш доброто на детето, но не всяко музикално дете е непременно гений.

На другия ден Леополд накара цялото семейство да облече най-хубавите си дрехи — трябваше да покажат на Шахтнер, че ако бащата на семейството стане капелмайстор, ще има пълната възможност да се представя достойно пред обществото. Леополд сам проследи как се извършват приготовленията.

Мама облече скромна рокля от синя тафта с бяла дантелена гарнитура, която добре подхождаше на русите коси и бялото й лице, и чакаше с нетърпение одобрението на мъжа си.

— Изглеждаш прекрасно, Ана Мария — похвали я Леополд.

— Много ли съм се променила, Леополд?

— Съвсем малко.

— Сигурен ли си?

Откак настъпи край на непрестанната й бременност, в мама отново се пробуди кокетството, а сега в тази рокля тя се чувствуваше съвсем млада.

— Нямаш основание да се съмняваш. — „Казвам й истината — помисли той, — макар че вече не е някогашната хубавичка девойка, за която се ожених.“

Но в тази рокля тя бе все още привлекателна. Непресъхващата й жизнерадост заслужаваше хиляди целувки. Той й каза това и тя поруменя.

— Искам да изглеждам добре — възкликна тя. — Ти си толкова елегантен.

Леополд кимна. Бялата му връзка и сив брокатов жакет с жълта обшивка наистина изглеждаха съвсем шик. Той беше доволен, но се ограничи само с думите:

— Трябва всички да сме добре облечени. А къде са децата?

— Тереза ги приготвя.

Най-напред бе подложена на оглед Нанерл. Момиченцето се чувствуваше вече голямо и се вълнуваше. За пръв път я обличаха като възрастните.

— Каква си хубавичка! — възкликна мама и целуна дъщеря си. А Леополд си помисли, че Нанерл изглежда хубавичка, защото е малка и стеснителна — тъничко седемгодишно момиче със семпла бяла тафтена рокличка и стегнат корсаж. Той целуна Нанерл. Тя направи поклон и каза:

— Благодаря ти, татко.

— Ще изсвириш за господин Шахтнер една соната. Ясно и точно.

— Добре, татко. — И тогава Нанерл видя Волферл, който искаше да се вкопчи в ръката й. — Ох, какъв е смешен в тези дрехи!

— Нанерл! — Татко беше самата строгост. — Сега нашият Волферл е истински малък господин.

Нанерл не можеше да се съгласи — щом Волферл е малък господин, тогава тя е съвсем голяма. Но си замълча — да спори с баща си е опасно, той може да я накаже, да й забрани да свири пред господин Шахтнер, а на нея толкова й се искаше да свири и да бъде център на внимание.

Вместо облеклото, което обикновено носеше Волферл, татко нареди да му обуят сини панталонки до под коляното, бели памучни чорапи, обувки с токи от имитация на сребро и синя брокатова жилетка. Косата му беше накъдрена както на децата на императрица Мария Терезия и мама с гордост си помисли, че той изглежда като малък принц.

— Него можем да го представим направо в двореца, нали? — рече тя.

А татко се запита дали Волферл разбира как са го нагиздили.

— Какво ще кажеш, да го облечем по-простичко? — предложи мама.

Леополд се поколеба, но в главата му вече окончателно се бе оформил план за бъдещето и той отвърна:

— Не бива. Така или иначе все някога ще му потрябва да носи такова облекло. Нека свиква навреме.

Волферл се чувствуваше много неудобно. Панталоните бяха твърде свободни, жилетката много тясна, а отгоре на това го сърбеше и главата. Но всички, освен Нанерл, явно се гордееха с него и той се опита да си придаде важен вид.

Веднага щом дойде Шахтнер, Леополд го въведе в дневната да му даде своята статия. Като я прочете, приятелят му каза:

— Изчерпателна е — но все за теб.

— Писал съм самата истина.

— Да, за себе си.

— Споменал съм за всички.

— Но нали в нея почти нищо не се казва за сегашния ни капелмайстор Еберлин, нито за заместник капелмайстора Лоли, а те и двамата стоят по-горе от теб по положение.

— Пресилваш нещата.

Шахтнер прочете следния откъс от статията:

„Господин Леополд Моцарт, първа цигулка и ръководител на придворната капела.“ Еберлин и Лоли навярно са във възторг от това.

— Пиша, че капелмайсторът Еберлин е прекрасен музикант и това е действително така.

— А за Лоли?

Леополд сви рамена. Той знаеше, че Лоли трябва да наследи мястото на Еберлин, но нали се случват и чудеса и той само се опитваше да помогне на чудото.

— Отлично! — подсмихна се Шахтнер. — Чел ли си Макиавели?

— Чел съм много неща.

— И си съчинил още повече, ако се съди по това, което си написал за Марпург — повече, отколкото всеки друг в Залцбург. — Пренебрегвайки протестите на Леополд, Шахтнер прочете: — „Сред придобилите известност творби на господин Моцарт следва да се отбележи значителният брой симфонии, тридесетте големи серенади, многото концерти, дванадесетте оратории и музиката към много театрални пиеси…“

— Моля те, спри! В твоите уста статията ми звучи като чисто бълнуване!

— Когато Еберлин умре или се оттегли от поста си, враговете, които си си спечелил, ще ти пречат да заемеш мястото на капелмайстор.

Леополд възрази остро:

— Враговете? Да си създаваш врагове сред музикантите е съвсем ненужно. Те съществуват просто защото съществувам аз, защото се стремят към същото покровителство, към което и аз, защото завиждат на музиката, която аз пиша, а те не могат да напишат. Както виждаш, причините са много. В статията само съм изброил някои свои заслуги.

Шахтнер скептично се усмихна.

— А какво казва по този повод негова светлост? — попита Леополд.

— В момента го интересува най-вече въпроса как да осуети опитите да бъдем въвлечени във войната между Мария Терезия и Фридрих Пруски.

— Ще продължим да спазваме неутралитет. Не представляваме за тях интерес. В това е главното ни предимство.

— Ти си имаш тук сигурно място, пък се домогваш до нещо повече.

— Аз съм предан слуга на негова светлост.

— Чуй, Леополд, списанието на Марпург се чете в цяла Германия. Ти си предложил услугите си на всички желаещи и при това така ловко, че човек не може да те обвини в нищо.

— Това не е вярно — упорствуваше Леополд. — Надявам се, че след смъртта на Еберлин негова светлост ще спре избора си на мен. А защо те безпокои това?

— Защото сме приятели. Не искам да проваляш кариерата си.

— Това ли е истинската причина?

Преди Шахтнер да успее да отговори, в дневната влезе Ана Мария. Не са ли виждали Волферл? Тя беше разтревожена; Нанерл помагала на Тереза в кухнята, а момченцето никакво го нямало.

— Потърси ли го в стаята за музика? — попита Леополд.

— Забранили сме му да влиза там, когато ти не си в нея.

За миг се възцари тягостно мълчание и изведнъж от стаята за музика долетяха слаби звуци. Те се засилиха, спряха за секунда и после се възобновиха, сега вече уверени и хармонични. Леополд направи знак на Ана Мария и Шахтнер тихичко да го последват и всички на пръсти се упътиха натам.

Волферл стоеше до клавесина и налучкваше терци. Откак бе чул хармоничните, плавни звуци, които татко изтръгваше от тази чудесна кутия, той мечтаеше и сам да опита. Обаче едва днес за пръв път успя да се добере до клавишите. Ликуваща радост го обзе. Запомни всяко свое движение: ето той се протяга все по-високо и изведнъж пръстите му достигат клавишите, натиска един — разнася се приятен звук. Но следващият тон лошо се съчетава с предишния. Пръстите му зашариха по клавиатурата и скоро той намери клавиш, от тона на който остана доволен, и почна да натиска последователно първия и втория. Откри за себе си интервала терца и хармоничното съзвучие го изпълни с огромна радост. Клавишите станаха негови приятели, добри и верни. И от това, че така ги обикна, удари по тях с нежност.

Волферл не забелязваше никого, докато татко не го грабна на ръце. Отпърво му се стори, че татко се сърди, така здраво го държеше. Но татко сложи момченцето на столчето и поиска от него да продължи. Столчето се оказа твърде ниско — седнал на него, той не можеше да стигне до клавишите.

Татко подложи възглавници и тогава Волферл можа да достигне клавиатурата, без да се протяга. И отново се зае да налучква терци, като не обръщаше внимание на никого. Така бе погълнат от това занимание, че мама трябваше да го повика няколко пъти, преди той да разбере, че е време за обед. И макар за обед да имаше петел — любимото ястие на Волферл, — момчето не искаше да стане, докато татко не го успокои с думите, че тази игра той може да продължи и утре.

На масата Шахтнер възкликна:

— Налучква терци! Не би могъл да се сети сам. Разбира се, ти си го научил на това, Леополд.

— На нищо не съм го учил.

— И после, защо сте го облекли така? Прилича на малък лакей.

— Лакей той няма да бъде. Можеш да бъдеш сигурен.

— Значи се готвиш да направиш от него дете-чудо?

— Искам да го направя музикант.

— Не е ли твърде рано? Започнах да уча музика на пет години, когато исках да се занимавам със съвсем други неща. И я намразих. Насила ме караха да свиря. Минаха години, чак тогава заобичах музиката.

Леополд не го слушаше. Той мислеше. В края на краищата Волферл беше негов син, а не на Шахтнер.

3

Уроците започнаха на следния ден в стаята за музика. Докато Ана Мария обличаше Волферл, Леополд провери дали всичко е готово. Тереза бе запалила голямата кахлена печка и Леополд със задоволство забеляза, че тя излъчва обилна топлина — пръстите няма да се вдървяват от студ. Прислужницата бе забърсала праха от клавесина и инструментът светеше от чистота. Леополд взе няколко акорда, проверявайки добре ли е настроен клавесинът, и остана доволен от звученето му. Провери и малкия клавикорд. Стойките за цигулките се намираха в другия край, та като дава уроци, да може да се разхожда из цялата стая. Но когато Ана Мария доведе Волферл, момченцето впи поглед единствено в клавесина.

Веднага щом Волферл седна до инструмента, забрави всичко друго на света. Единствената беда беше, че не достигаше клавишите. Татко сложи на столчето възглавници, но те все се изместваха. Волферл усети, че го заболява гърбът. Не можеше да седи изправен. Татко положи пръстите му върху клавишите и момчето се разплака.

Той понечи да накаже Волферл, но мама го възпря с думите:

— Детето не е виновно. Неудобно му е столчето. Нима ти можеш да се занимаваш с музика, когато ти е неудобно? — Тя свали от столчето проклетите възглавници, измъкна от шкафа семейната библия и настани на нея Волферл. Това бе най-голямата и най-важната книга вкъщи — грамадна и дебела, със солидна подвързия, направена от бащата на Леополд.

Да седи на библията за Волферл бе много удобно. Той престана да плаче. И когато татко почна да свири, малкият засвири заедно с него. Мама се усмихваше — значи доволна е. Татко, вече спокоен, седеше до сина и грижливо показваше какво трябва да се направи. Подражаването не беше трудно. Волферл обичаше да подражава и с радост повтаряше всичко след татко.

Леополд забеляза, че Волферл се мръщи, когато произвежда дисонанс. Той вървеше от тон към тон с удивителна точност. По изражението на Ана Мария Леополд виждаше, че за нея Волферл все още е съвсем невръстен, но самият той вече не можеше да се отнася към сина си като към малко дете. Волферл свиреше, без да спре.

Ала само миг по-късно, когато Ана Мария го взе на ръце и допряла устни до нежната бузка, почна да го люлее и леко да му тананика люлчена песен, той заспа като всички деца.

 

 

Леополд обучаваше по музика Волферл така, както би учил друго дете да говори. Волферл усвояваше гамите, както другите деца усвояват азбуката. Но това, което особено радваше Леополд, бе любовта на детето към клавесина. Волферл нямаше нужда да бъде заставян да се упражнява: у него, изглежда, имаше потребност да свири — нуждаеше се от това, както от въздуха. И за самия Леополд бе трудно да сдържа ентусиазма си и да се занимава със сина само три пъти седмично по един час, но Волферл беше още много малък. Мама се безпокоеше да не би детето да се преумори и Леополд твърдо спазваше установената програма, макар това да му беше трудно. Ако поправеше Волферл, момчето веднага запомняше и никога повече не повтаряше грешката. Със същата лекота се учеше да свири той и на клавикорда. Почна да чете нотите. Можеше по слух да определя повечето тоналности.

 

 

Пред Волферл се разкри свят от неподозирани чудеса. И все го теглеше към клавишите: Учудваше се, че в света може да има толкова радост: можеш сам да създаваш музика, с някаква магия да произвеждаш прекрасни, нежни звуци. И татко вече не му викаше. Татко постоянно имаше доволен вид. А колко много са тези клавиши и всеки звучи различно от другия! Искаше му се да прегърне клавесина и веднъж, когато в стаята нямаше никого, стори това.

 

 

Към четиригодишна възраст Волферл вече свиреше менуети. Леополд непрестанно се молеше за сина си в катедралата и водеше отчет за всяка музикална пиеса, разучавана от Волферл. Той вече забрави за своето решение да не бърза с обучението, а Волферл нямаше нищо против. За да научи момчето да чете партитури и да усвоява правилата на композицията, Леополд показваше на сина си своите собствени съчинения. Веднъж той даде на Волферл да разучи едно скерцо и момченцето го изсвири на прима виста.

Ана Мария се тревожеше за сина си. Стига вкъщи да зазвучеше музика, и Волферл забравяше всичко останало. Тя се мъчеше да го накара всеки ден да ходи на разходка с Нанерл, за да подиша чист въздух и се пораздвижи, но той предпочиташе клавесина.

Нанерл не бе доволна, че на Волферл отделят повече внимание, тя все още не можеше да забрави как свири за господин Шахтнер, а той после говори само за Волферл. Нанерл избягваше разходките с брат си, но той беше твърде малък и не можеше да излиза сам. Освен това тя отказа да свири с него на четири ръце.

Татко й заповяда, а Нанерл отвърна:

— Той е още бебе.

Нанерл сама се учуди на своята дързост, но татко не я наказа. Бащата, кой знае защо се замисли и продума:

— Той е твой брат.

— Все едно, аз свиря по-добре. Още преди месец научих скерцото.

„Те свирят еднакво добре — помисли си Леополд, — с тази разлика, че Нанерл е два пъти по-голяма от Волферл.“

— Аз мога да свиря маршове, теми с вариации. А той не може.

— Ти ги свириш много добре.

Нанерл просия и Леополд добави:

— Ще ми помогнеш ли да научим да ги свири и Волферл?

Тя си помисли: „Какъв е хитрец!“ — Но татко я целуна, сякаш вече бе дала съгласие, и я поведе към музикалната стая, където Волферл разучаваше ново скерцо. Татко им заповяда да свирят на четири ръце.

— Татко, нали ти каза, че ще ти помагам да учим Волферл?

— Точно така! Ще свирите дуети. Ти ще изпълняваш първата партия, а той — втората.

Нанерл погледна Волферл, който седеше до клавесина. Брат й беше наполовина по-малък и ако изсвиреше упражнението по-добре от нея, тя нямаше да понесе това.

Татко сложи нотите пред Нанерл. Настани я до Волферл, макар че до този миг тя още не бе решила да се съгласи ли, или не. Но както й бе казал татко, Волферл само й пригласяше. Когато завършиха, татко целуна първо дъщерята, това направи и мама, научила колко добре Нанерл изпълнява първата партия. Нанерл не можеше никому да се сърди, дори на Волферл.

На масата по обед Нанерл съобщи на Волферл от висотата на своето величие:

— Утре ще те науча да свириш марш.

— Марш ли? — Волферл озадачено погледна сестра си.

— Да, нещо като това, което биеш на барабана си.

— А, да. — Той почна да барабани с пръсти по масата.

— Неправилно!

— Неправилно? — Смутен, той престана да барабани.

— Да не смяташ да се разревеш? — В очите на Волферл наистина блестяха сълзи.

— Не, няма. — Но сълзите вече течаха по бузите.

Сега, когато сестрата доказа превъзходството си, й стана жал за момчето и тя обеща:

— Утре ще те науча.

 

 

От следващия ден Леополд започна да обучава Волферл по аритметика, четене и писане. Само вечер, и то за кратко, те сядаха на клавесина. Няколко месеца Леополд наблягаше на тези предмети и Волферл се учеше прилежно.

Веднъж Шахтнер намина към Леополд да го види и завари Волферл, седнал на пода, да пише по него цифри с тебешир. Цифри имаше навсякъде — по масите, по столовете, по стените, дори по нотните листове.

Шахтнер го попита какво прави.

— Ритметика — отвърна Волферл. — За татко.

— Ти всичко ли правиш за татко?

— За татко и за дядо боже. Първо за дядо боже, после за татко.

— Кой те научи на това?

— Татко. Искате ли да ви покажа как се прави ритметика?

— За какво ми е това?

— За да се съчинява музика. Татко каза, че така по-лесно ще съчинявам музика. Когато порасна. Вече съм на пет години.

— На четири — поправи го Шахтнер.

— Четири, но карам петата.

— Вярно, караш петата — съгласи се Шахтнер.

— Поиграйте с мен. — Волферл взе своето барабанче, подарено му от Шахтнер, и добави: — Нанерл ме учи да изпълнявам един марш. Хайде, аз ще бия барабана, а вие ще пеете.

Той замарширува, мина в съседната стая, като биеше барабана и тананикаше, а Шахтнер, възхитен от чувството за ритъм и верния слух на детето, маршируваше след него. Когато той по едно време не беше в крак, Волферл го поправи. Тъкмо измисляха нов вариант барабанен бой и влезе татко. Леополд целуна сина си и му подаде един свой менует да опита да го изпълни на прима виста. Волферл веднага седна на клавесина и засвири.

Шахтнер внимателно слушаше. Детето нежно, лирично изпълни съчинението на баща си. „Поразително — мислеше си Шахтнер, — само че по-добре нищо да не казвам на Леополд, иначе бог знае какво ще си въобрази.“

— Нали той свири прекрасно? — рече Леополд.

— Има добра техника — неохотно заяви Шахтнер.

— От ден на ден свири все по-добре. Никога досега не съм имал толкова способен ученик.

— Ранното развитие на таланта крие в себе си опасности.

— Това не се отнася за Волферл. — Леополд чувствуваше, че детето му е белязано от бога. Но ако изразеше гласно това, Шахтнер, който четеше Волтер, щеше да го вземе на подбив.

Волферл завърши менуета и заяви, че иска да изсвири концерт.

— Концерт? — Шахтнер не можеше да скрие своето изумление.

— Освен моите съчинения аз му давам да свири и творби от други композитори — поясни Леополд. — И щом толкова обича клавесина, позволих му да разучи няколко по-леки концерта.

— По-леки? Навярно нещо от рода на Скарлати, Хасе или Телеман?

— Не, те са за него твърде трудни.

— Татко! — прекъсна ги Волферл. — Може ли да изсвиря твоя концерт?

Леополд беше явно поласкан, но отвърна твърдо:

— Не. Сега трябва да свириш гами. Напоследък ти нещо съвсем ги занемари. И то цял час, помни това.

Волферл се огорчи, но послушно се залови с гамите.

Леополд поведе Шахтнер към дневната. Очевидно приятелят му бе дошъл да съобщи нещо важно.

Ала съвсем друга мисъл занимаваше сега придворния тромпетист.

— Защо си ограничил Волферл с гамите? — попита той. — Те вече никак не са му нужни.

Леополд самодоволно се усмихна и отговори:

— Дисциплина.

— Но Волферл и така във всичко те слуша. По-добър ученик е трудно да се пожелае.

— Значи ти също смяташ, че не е като другите?

— Много е музикален за възрастта си. — И Шахтнер промени темата. — Чул ли си, че Еберлин е болен?

— Не. Нали миналата неделя дирижира капелата.

— От известно време не се чувствувал добре, но се мъчел да скрива неразположението си.

— Много печална новина — рече искрено Леополд. — Еберлин е добър композитор, почти колкото Телеман и Хасе.

— Когато умре Еберлин, може би ти ще заемеш мястото му. След него ти си нашият най-талантлив композитор.

— И Лоли е придворен композитор.

— Той е по-малко талантлив.

— А моята статия за Марпург? Нали сам ти ми каза, че заради нея съм си спечелил много врагове.

— Спечели си, разбира се. И все пак някои смятат, че имаш възможност да станеш новия капелмайстор. Въпреки Марпург. Твоята „Школа за цигулка“ се цени много високо.

— А какво е мнението на негова светлост?

— Архиепископ Шратенбах би искал да чуе децата ти.

— Откъде е научил за тях?

— Нали са свирили пред Булингер, Баризани, пред мен. Нима си недоволен, че това е стигнало до ушите на архиепископа?

— Вие всички сте мои приятели. Само исках да зная твоето мнение. — И като стана съвсем сериозен, Леополд добави: — Това ще ми помогне ли да получа мястото на капелмайстор?

— Ако изпълнението им хареса на негова светлост, ще докажеш, че си прекрасен педагог. А Баризани твърди, че момичето свири дори по-добре от брат си.

Леополд се съмняваше в това, макар Нанерл да свиреше отлично за годините и пола си. Но мнението на архиепископа решаваше въпроса. Когато бог е дарил на негова светлост духовния му сан, той го е облякъл и с голяма власт. Одобрението от страна на архиепископа би позволило на Леополд да осъществи плана, който обмисляше от известно време. Може Шахтнер все пак да му е искрен приятел.

— Ще ми са необходими няколко седмици, за да подготвя достойна за случая програма — каза Леополд.

— Негова светлост би желал да ги чуе по-скоро, защото ще заминава за Виена.

— За да потърси там нов капелмайстор?

— По-скоро за да не позволи да ни въвлекат във войната между Мария Терезия и Фридрих. Той се гордее, че не е пуснал нито едните, нито другите войски на наша територия и е успял да запази неутралитет.

— Колко време имам на разположение?

— Една седмица.

— Твърде кратък срок. Та децата са още съвсем малки.

— Тогава две седмици. Но не повече. Негова светлост трябва да бъде във Виена почти веднага след това.

Леополд машинално кимна. Той знаеше: няма право на избор. Но трябва да бъде много предпазлив. Доста неща можеха да не се харесат на негова светлост.

Звуците на клавесина замлъкнаха. Това бе забелязано от Шахтнер. Той се учуди: на Волферл и наум няма да му дойде да не се подчини на баща си.

— Волферл навярно разучава някаква партитура.

Шахтнер бе обзет от любопитство. Те влязоха в стаята за музика и завариха момченцето да пише. Волферл, коленичил на един стол, драскаше нещо с перото. Няколко партитури лежаха до него на масата, но той даже не гледаше към тях, като топеше перото в мастилницата. Бе така погълнат от занятието си, че когато върху хартията падаха пръски, просто ги обърсваше с длан и продължаваше да пише.

— С какво се занимаваш? — попита Леополд.

— Пиша концерт за клавесин. Ей сега го свършвам.

— Я дай да го видим.

— Не, не, още не е готов.

— Позволи на нас да преценим. Волферл, дай го тук! Детето неохотно се съгласи. Отпърво Леополд и Шахтнер видяха само мастилените петна, но лека-полека се ориентираха в нотите, музикалната постройка и формата на концерта.

— Погледни, Андреас, замислено е съвсем правилно! — възкликна Леополд.

Шахтнер кимна.

— Само че какво ще правим с това съчинение, то е толкова трудно, че никой не ще се наеме да го свири.

— Татко, тъкмо затова е концерт — рече Волферл. — Трябва първо да се разучи, а после вече да се изпълни.

— А ти можеш ли да го изсвириш? — попита Шахтнер.

— Ето, слушайте. — Момченцето почна да свири, но свиреше неуверено и изведнъж спря, подразнено от неумението си да изрази онова, което желаеше. Татко обаче горещо целуна сина си, преди да го прати да обядва.

Леополд написа на съчинението на сина си: „Волфганг Моцарт“ и знаеше, че до края на живота си ще пази като зеницата на окото този концерт. Бог му бе пратил чудо, сега вече никой не ще оспорва това. И от самия него ще зависи талантът на сина му да не бъде пропилян на вятъра.

— Интересен опит — каза Шахтнер.

— Та той е още толкова малък!

— Е, какво, ще можеш ли да подготвиш децата за концерта?

— Ще направя всичко, което зависи от мен.

4

Минаха две седмици. Леополд чувствуваше, че е оползотворил времето. Разучи с децата един дует от Еберлич. Такъв дипломатичен жест, надяваше се той, непременно ще заслужи одобрението на негова светлост. За солово изпълнение Нанерл подготви соната от Скарлати — любимия композитор на архиепископа; Волферл имаше за задача да изпълни менует от Телеман — този композитор също се ползуваше с добра репутация. Ако извикат някое от децата на „бис“. Нанерл ще изсвири марш, а Волферл — скерцо; и едното, и другото са негови творби.

Ето че настъпи денят на концерта и Леополд се завълнува. Лесно е да се отдадеш на мечти в скромната си стая за музика, но нали в грамадния, пищен дворец децата му ще застанат пред взискателния поглед на хора, които смятат себе си за авторитети в областта на музиката. От друга страна, как ще дръзне да поведе децата за Виена, без да ги е показал никъде досега? Ако не излязат пред публика днес, ще бъде изпусната прекрасна възможност. „Не, трябва да се действува — разсъждаваше той, — каквото и да струва това!“

Леополд се втурна в дневната да провери всички ли са облечени подходящо за случая. На път за двореца той си повъзвърна предишната увереност. Като спряха на Резиденцплац, Леополд обяви:

— Това е един от най-големите площади в света. А самата резиденция е великолепен дворец сред най-добрите образци на италианската архитектура. Има сто осемдесет и пет стаи и ще бъдат построени още.

— Какво му е италианското? — попита Волферл.

— Стилът.

Волферл не разбра.

— Как да ти обясня, това е нещо като музикалните произведения, които свириш. Скарлати по стил се различава от Телеман.

— А! — Сега той отлично разбра.

— Да не забравите: отначало ще свирите на четири ръце.

— Аз свиря първата партия, а ти — втората — напомни Нанерл на Волферл.

— Зная. А после ти ще свириш Скарлати, пък аз — Телеман.

— В никакъв случай не изпълнявайте „бис“ — предупреди ги Леополд. — Само ако ви помоли за това негова светлост.

— Татко, а негова светлост почти като дядо боже ли е?

— Той самият е бог, глупавичкият ми! — насмешливо забеляза Нанерл. — Поне в Залцбург.

— Божи представител — поправи я Леополд, съмнявайки се дали са го разбрали децата. Вдигна очи към небето, молейки негласно бога всичко да мине благополучно. В лъчите на зимното слънце дворецът блестеше като сребърен. Леополд възприе това като знак на благослов от небето и се успокои. Залцбург беше прекрасен.

— А къде стои клавесинът? — попита Волферл.

— Навярно в Заседателната зала, там, където стават почти всички придворни концерти — отвърна Ана Мария. И си помисли с усмивка: колко са й скъпи те всички! Но веднага я обзе тъга — изведнъж и стана страшно, че Леополд е твърде настойчив и твърде много изисква от децата. Нанерл беше толкова слабичка, а Волферл — съвсем дребен и крехък за възрастта си. Ала не рече нищо. Ана Мария никога не казваше на Леополд нещо, което би могло да не му хареса. Дори ако го беше истина. Той трябва да бъде авторитет. Това бе важно за него.

Наредиха на Моцартови да почакат в Залата на карабинерите. Нанерл със свито сърце огледа необятната зала, нейните високи, сводести прозорци и стенописа по тавана.

— По-голяма е от всичките наши стаи заедно — рече тя.

— Да — потвърди Леополд, — дълга е към сто метра. — Той не можеше да разбере защо трябва да чакат тук. Залата на карабинерите не беше приемна за апартаментите на негова светлост, в нея обикновено стоеше личната му стража.

— Негова светлост още не е готов — съобщи му граф Арко. — Тази сутрин той се чувствуваше неразположен. Дори се готвехме да отложим концерта.

Леополд объркан изгледа граф Арко. Камерхерът[3] Георг Феликс Арко беше негов приятел, но в присъствието на архиепископа е по-благоразумно да се държиш с него официално. На Леополд не му хареса това, че графът е облечен изцяло в черно и носи напудрената си перука, прихлупена на ушите — точно както негова светлост, а навярно и за да изглежда лицето му малко по-продълговато.

— Не се безпокойте, сега негова светлост се чувствува прекрасно — рече граф Арко. Напразно този учител по музика е толкова нетърпелив. Негова светлост не обича нетърпеливите музиканти, особено онези, които са си поставили някаква цел.

— Нима децата не ще свирят в Заседателната зала, ваше сиятелство?

— А защо трябва да свирят там?

— Но ние нали свирим там. Имам предвид музикантите от придворния оркестър.

— Защото вие сте професионални музиканти.

— И къде ще се състои концертът?

— В Рицарската зала.

— Красиво помещение.

— И напълно подходящо за един неофициален концерт. Нали?

— Да. — Леополд с мъка скри разочарованието си.

Един лакеи в ливрея разтвори широко белите врати на Рицарската зала и семейство Моцарт се яви пред негова светлост, Архиепископ Шратенбах, в сиви одежди, хармониращи с цвета на перуката му, седеше облегнат във великолепно кресло. На разкошната мраморна маса пред него лежаха ноти, та всеки да знае, че има работа с познавач на музиката; там имаше: и часовник от палисандрово дърво, за да не се увличат много-много изпълнителите. Архиепископът изглеждаше потънал в дълбок раз мисъл, но Леополд реши, че той просто си почива от обилния обед, заради който всъщност ги бяха накарали да чакат. „Негова светлост има най-подходящото за прелат лице — помисли си Леополд, — остра брадичка, волева уста и кафяви очи, които мигом могат да станат жестоки.“

В залата се намираха още около тридесет души, в това число неколцина приятели на Леополд, но той забрави за тях веднага щом негова светлост даде знак да му представят децата.

На архиепископа му се хареса това, че момиченцето е с рокля без деколте, но си помисли: „За деца на музикант са облечени твърде разкошно.“ Изрази съмнение дали такова малко и хилаво дете като Волферл ще може да изпълни произведенията, обявени в програмата.

— Той е вече на пет години, ваша светлост — каза Леополд.

— Това все пак не е достатъчно, за да свири Еберлин и Телеман.

— Уверявам ви, ще се справи чудесно, ваша светлост, не се съмнявайте.

Ако можеше Леополд да седне до децата, просто така, за всеки случай…

— Интересно е да се види дали наистина той свири толкова добре, както твърдят.

Като научи, че изпълнението на децата съставлява само част от програмата, при това незначителна, Леополд се обезсърчи.

 

 

Волферл беше целият в очакване. Радваше го всичко: и грамадната зала, и прекрасният клавесин, и окуражителната усмивка на господин Шахтнер, и музикантите, които си настройваха инструментите. Концертът започна и момчето се наведе напред в стремежа си да не пропусне нито един звук. Но когато оркестърът засвири Вивалди, диригентът Лоли възприе доста бързо темпо, което не съответствуваше на характера на музиката. Волферл, като недоумяваше как може музикант да направи такава грешка, изпита огорчение. В следващото произведение, от Лоли, бяха толкова широко застъпени барабаните, че момчето го заболя главата. То не изтърпя и се разплака.

Татко изпадна в отчаяние, но негова светлост само забеляза:

— Момченцето е придирчиво.

Мама изтри очите на Волферл, скоро барабаните млъкнаха и той си отдъхна.

Последва трио и той ясно чуваше как първата цигулка свири с четвърт тон по-ниско, но никой не обръщаше внимание на това. Стана му тъжно; татко бе казал, че негова светлост е най-важният след дядо господ, а щом е така, пред него трябва да се свири безупречно. Нима никой не забелязва грешките? Когато изпълнението свърши, всички гръмко заръкопляскаха. На Волферл му се стори, че е останал излъган: тук-там може да се случи това, ала в музиката трябва да си честен докрай. После дойде редът на Волферл и Нанерл. Тя го хвана за ръка, поведе го към клавесина и прошепна:

— Не се бой, аз ще започна, а ти свири след мен.

Но от какво да се бои — вече толкова пъти е свирил тези неща.

 

 

Когато децата седнаха пред клавесина, Леополд забеляза, че Нанерл е побледняла. Волферл обаче оставаше спокоен. Като почна да свири, Нанерл се заклати в такт с музиката, но Волферл седеше на столчето изправен, със сериозно и замислено изражение. Леополд чувствуваше, че децата свирят добре, тъкмо така, както ги бе учил. Всичко мина гладко, с изключение на едно малко произшествие. Когато Волферл изпълняваше соловия си номер, в залата влезе любимата котка на архиепископа и като замърка, тръгна към Волферл. Волферл престана да свири, усмихна се, погали котката, сложи я до себе си на столчето и пак засвири от мястото, където бе спрял.

Децата завършиха програмата си и всички в очакване спряха очи на архиепископа. Той почна да ръкопляска и гостите последваха примера му. Негова светлост обаче не пожела децата да свирят „бис“.

Ана Мария целуна за награда Волферл. Нанерл каза:

— Той се държа лошо, не трябваше да играе с котката.

Еберлин похвали децата, изпълнили така добре неговия дует, но Леополд нищо не чуваше — той не сваляше очи от архиепископа. Тълпа угодници обкръжи мигом Шратенбах: благородници с пера и шпаги, свещеници с кадифени одежди, музиканти и други подобни, облечени по-просто.

Шахтнер изглеждаше доволен; Булингер беше непроницаем, съвсем като негова светлост; Баризани се подсмиваше; Лоли се пъчеше надменно.

Най-сетне Леополд успя да се добере до архиепископа.

— Вие ни оказахте голяма чест, ваша светлост — рече той. Сега вече Шратенбах не можеше да го пренебрегне.

— Учудващо е как това момче изобщо може да свири — каза той — има толкова мънички ръце.

— Волферл е най-способният ученик, който съм имал, ваша светлост.

— Трябва да си магьосник, за да го научиш да свири на толкова ранна възраст.

— Такава е волята божия, ваша светлост.

— Но и вашата заслуга тук, разбира се, е налице.

— Аз съм послушен раб божи, ваша светлост. Понякога ми се струва обаче, че господ разговаря с мен посредством това дете.

Архиепископ Шратенбах би предпочел учителят по цигулка да не говори с толкова благочестив тон, но от любопитство не го прекъсваше.

— Мога ли да помоля ваша светлост да ми разреши да представя децата си във Виена, за да покажем на виенчани на каква висота е музиката в Залцбург?

— Мислех, че готвите вашия син за двора ми.

Шахтнер, който внимателно следеше разговора, тихо каза:

— Простете, ваша светлост, но може би тези деца ще прославят Залцбург.

— Във Виена?

— Ваша светлост, вие благоволихте да кажете, че програмата е добре съставена, че е умно, дето децата са започнали с произведение на Еберлин, нашия капелмайстор.

— Да, децата свириха виртуозно, господин Шахтнер, макар че е непонятно как едно петгодишно момченце може така умело да се справя с клавишите.

— Мога ли да ги отведа във Виена, ваша светлост? — повтори Леополд.

— Моцарт, камерхерът ще ви съобщи моето мнение по този въпрос, когато намеря за необходимо.

 

 

Скоро всички бяха поканени на масата, сложена в самата Рицарска зала. Архиепископът, благородниците и духовенството седнаха начело, семейство Моцарт бе поставено в самия край, редом с прислугата и музикантите. Този дворцов обичай винаги дразнеше Леополд, а сега го подразни двойно. Никак не му се ядеше, при това и децата почнаха да се карат. Волферл поиска да играят с Нанерл на криеница, а тя отказа, заявявайки, че е вече голяма.

— Нанерл, аз не те обичам — отсече Волферл. — Най-много от всички обичам татко, и мама също, господин Шахтнер и дядо боже.

Леополд се любуваше на сина си — същински принц: поруменелите от вълнение бузи, гладката, чиста кожа, светлите руси къдрици, пълничките устни, високото чело. Той знаеше, че е смешно да се протестира срещу възприетите обичаи и все пак страстно му се искаше да спести на семейството си свойствената за аристократите проява на нетактичност и пренебрежение към хората. А на всичко отгоре, ето че се приближи този глупак Лоли и заяви на Леополд:

— Вашите деца би трябвало да заминат за Италия, Моцарт. Трябва да ги учи на клавесин някой италиански маестро.

Леополд не отвърна нищо на ниския дебел болончанин. Самата мисъл да повери някому обучението на децата си му се струваше непоносима. И кой да му каже това — един Лоли, който дирижира така лошо, че заслужава да го обесиш. Леополд можеше да изтъкне ред причини за своята неприязън към заместник капелмайстора.

 

 

Същата вечер Леополд сам сложи Волферл да спи. С това той допусна изключение: детето трябва да се възнагради за хубавото изпълнение, каза той на Ана Мария. Настани Волферл на един стол, за да му облече фланелената нощница, и го попита:

— Харесва ли ти да свириш пред архиепископа?

— Горе-долу. Той е ужасно стар, нали, татко?

— Стар ли?

— Повечето време сякаш беше задрямал. И много часовници ли има? Докато свирех, все гледаше в часовника.

— Доста много. — Леополд изведнъж се ядоса, като си спомни, че негова светлост не му даде за концерта нито един гулден.

— А той обича ли музика? Може ли да разпознава нотите, както мен?

— Съмнявам се.

— А знае ли колко са всичките ноти и в какъв ред трябва да се свирят, и колко време продължава една и съща нота?

— Не.

— А негова светлост може ли да свири на клавесин?

— Никак не може.

— Тогава защо всички го слушат?

Леополд вдигна рамене.

— Волферл, ти още ли обичаш татко?

— Да, първо дядо боже, после тебе, татко.

Момченцето, импровизирайки своя собствена мелодия, изпя нещо, което току-що му дойде в главата:

— Ораня фигата фа, марина гамина фа. — „Какви чудесни звуци“, мислеше си то и като видя, че татко се развесели, целуна го по носа и обеща: — Татко, когато остарееш като архиепископа, ще те сложа под стъклен похлупак, за да не те отвее вятърът — тогава винаги ще бъдеш с мен и аз ще те почитам.

Леополд така се трогна, че не можа да отговори: сълзи нахлуха в очите му. Не, той не бе лицемерил пред негова светлост. Децата наистина са му дарени от самия бог. Трябва да им се помогне да разперят криле. Той почака, докато момченцето заспи, изправен до прозореца и загледан към тъмната улица, мислейки за това какво ли ще донесе на Волферл бъдещето.

5

Докато очакваше решението на архиепископа, Леополд дойде до извода, че ако някой не ти помогне, не можеш да си осигуриш достойно бъдеще. Минаха няколко седмици, а от негова светлост вести все нямаше, сякаш съвсем бе забравил за концерта, който изнесоха децата. Обикновено когато Леополд биваше разтревожен или тъжен, уреждаше музикална вечер. Ето че и този път той покани Шахтнер. Булингер и Хагенауер да послушат няколко триа, композирани от колегата му цигуларя Венцел Хебелт.

Младият музикант, току-що приет в придворния оркестър, смяташе господин Моцарт за най-добрия цигулар и педагог в Залцбург и много искаше да узнае мнението му за своите съчинения.

В очакване на концерта Ана Мария се настани с бродерията си в един ъгъл. Нанерл помагаше на Тереза в кухнята да пече кейк и вари кафе за гостите, а Леополд сложи Волферл до клавесина и строго му нареди никому да не пречи. Но когато те се приготвиха да свирят: Леополд — първа цигулка, Шахтнер — втора, и Венцел — трета, Волферл също пожела да му разрешат да вземе участие в концерта, на което Леополд отвърна строго:

— Ти никога не си се учил да свириш на цигулка. А щом не си учил, как тогава ще свириш?

— За да свириш втора цигулка, съвсем не е нужно да учиш.

— Говориш глупости! Ако продължаваш да ни пречиш, веднага ще заръчам да те сложат да спиш. Престани! Лошо се държиш!

Волферл се заля в сълзи, той плачеше така, като че от мъка ще му се пръсне сърцето.

В първия миг Леополд искаше да накаже сина си, но като си спомни, че обикновено детето безпрекословно му се подчиняваше, се въздържа. Шахтнер прегърна Волферл и ласкаво рече:

— Първо, трябва да се научиш да свириш. Стой тихичко и слушай внимателно, все нещичко ще усвоиш.

Нежните думи на Шахтнер спряха потока от сълзи и Волферл възбудено попита:

— А после ще мога ли да свиря? В следващото трио?

— Зависи какво ще каже татко. А сега кротувай и повече не пречи. Знаеш, че много те обичаме, а татко най-много от всички.

Останалите гости кимнаха и Волферл млъкна. Обаче още при първите звуци на триото кръглото личице на Волферл изрази изумление. И той изведнъж изтърси:

— Господин Шахтнер, вашата цигулка свири с четвърт тон по-ниско.

Шахтнер въпросително погледна Леополд, но бащата само сви рамене.

— Не чувате ли, господи Шахтнер? — Волферл беше смаян. Музиката е нещо живо, защо те не я възприемат така, както него?

Започнаха триото отначало и Волферл отново ги прекъсна:

— Ето тук, тук — с четвърт тон. — И Леополд изумено потвърди:

— Той е прав.

— С четвърт тон. — Уверено повтори Волферл. — Казах ти, татко. Ще ми позволиш ли да го изсвиря? Аз няма да сбъркам.

Шахтнер рече:

— Нека да свири заедно с мен.

А Булингер добави:

— Ако той действително е толкова гениален, както твърдите, няма да му е трудно.

„Е, това вече е много пресилено“ — с яд си помисли Леополд. Но да отстъпи беше късно. И унизително.

— Свирѝ заедно с господин Шахтнер — каза той, — само че тихичко, за да не пречиш.

И Волферл, като държеше грижливо мъничката цигулка, подарена му от Леополд след изпълнението в двореца на архиепископа, засвири, следвайки точно Шахтнер. Леополд очакваше, че момчето ще сбърка, но Волферл не сгреши. Наблюдавайки сина си, Леополд забеляза, че Волферл подражава неговата постановка. Когато триото завърши, отекнаха дружни аплодисменти.

Възбуден и горд, малчуганът обяви, че може да свири и партията на първата цигулка. Обаче скоро направи няколко грешки и спря, отегчен от собственото си скрибуцане, непоносимо за добрия му слух, сетне каза:

— Всичко това е от цигулката. Трябва ми друга, татко.

— Прав си — съгласи се Леополд. — Още утре ще получиш друга цигулка, по-добра. — После накара детето да се сбогува и го прати да спи.

Но Волферл дълго не можа да заспи. Легнал в тъмнината с отворени очи, той непрестанно изпълняваше триото в ума си. Помнеше почти всяка нота, защо тогава беше свирил фалшиво? Съвсем естествено татко го прати да спи. И все пак татко, изглежда, е доволен, иначе нямаше да бъде толкова нежен. Странно.

Булингер също бе смутен. И за да скрие това, каза със съвсем категоричен тон:

— Признай. Леополд, че си му давал уроци!

— Кълна се, че не.

— Как тогава се е научил да свири?

— Навярно, като ме е наблюдавал как свиря. И после аз често му разрешавам да присъствува, когато давам уроци. — Леополд сам бе поразен не по-малко от Булингер.

Венцел не чу никаква преценка за своята творба и предложи да изсвирят останалите триа, което и направиха. Едва когато Тереза поднесе кафето и кейка, Леополд рече:

— Венцел, твоите триа са приятни както за слушане, така и за изпълнение.

Премълча, че според него са лишени от съдържание. Мисълта му през цялото време се връщаше към Волферл. Може ли да се довери на приятелите си? Може ли да им разкрие съкровените си чувства? Нали безкористните приятели са толкова редки, колкото чудесата на света.

Докато останалите обсъждаха достойнствата на Венцеловата музика. Леополд, дълбоко трогнат от сина си, понеже цигулката беше любимият му инструмент, разглеждаше внимателно приятелите си.

По общественото си положение Булингер стоеше над всички. Той се грижеше за духовното образование на семейството на камерхера и имаше пряк достъп до негова светлост. Свещеникът бе нисък, но здрав и на пълното му румено лице често се появяваше високомерно изражение. Обаче с тези, които успяваха да го предразположат. Булингер биваше много дружелюбен, а освен това Леополд знаеше, че Булингер обича хубавата музика.

Шахтнер също беше сред онези, в които се вслушваше архиепископът.

Най-малка тежест за Леополд имаше Венцел Хебелт. Прегърбеният дребен Венцел не се ползуваше с влияние в двореца. Очевидно от стеснителност той постоянно се мъчеше да угоди на всички, което го правеше да изглежда смешен. И все пак Венцел притежаваше едно достойнство: неотдавна се бе появил в Залцбург и беше твърде млад и скромен, за да съперничи на Леополд.

Приятелят, когото Леополд не разбираше, бе Хагенауер негов хазаин и собственик на най-голямата бакалница в Залцбург. Хагенауер твореше малко и съвсем лаконично, обаче кръглото му, месесто лице неизменно изразяваше спокойствие и благодушие. Леополд никога не бе виждал Хагенауер ядосан или разгневен и, което е най-странно, той се отнасяше към него с уважение, не като другите търговци, за които музикантите бяха чисто и просто скитници. „Но какво изпитва той всъщност?“ питаше се Леополд. Човек не може да бъде все в добро настроение. Това противоречи на самата човешка натура.

Булингер стана, за да се сбогува, без да каже нито дума повече за изпълнението на Волферл, и сега Леополд не се сдържа:

— Все още ли смяташ, че е неразумно да се стремя момчето да изнесе концерт във Виена?

— Не че е неразумно отвърна Булингер, — но едва ли е целесъобразно.

— Децата несъмнено ще направят впечатление — каза Шахтнер. Ти нали видя как леко е овладяло момчето цигулката?

— Наистина — съгласи се Булингер, — ако такава е волята божия.

— Волята божия! — възкликна Леополд. — Нима само от нея зависи всичко?

Булингер би шокиран, останалите се изумиха и Леополд разбра, че занапред не бива да губи контрол над себе си.

И тогава отново заговори сдържано, но с убеждение:

— Скъпи Булингер, нито един разумен човек, нито един добър християнин няма да почне да отрича, че всичко на света се извършва по волята божия. Но нима трябва да действувам слепешката, да проявявам лекомислие, да не правя планове за бъдещето, а просто да чакам подарък от небето? Сам всевишният би сметнал това за неразумно.

Булингер не отговори нищо, ала поне не се възмути.

— Значи аз трябва да се грижа за бъдещето на децата си, иначе те няма да имат никакво бъдеще.

— Съгласен съм обади се Булингер. — Но това ще създаде известни трудности.

Леополд сви рамене. Трудностите се раждат заедно с човека.

Булингер рече:

— Говори се, че младият Михаел Хайдн идва при нас от Виена. А също и това, че негова светлост го тревожи въпросът за нов капелмайстор предвид здравословното състояние на Еберлин. Ако теб те няма в Залцбург, когато дойде време да се прави изборът, едва ли въпросът ще се реши в твоя полза.

„Основателна забележка“ помисли си Леополд. При това Михаел Хайдн, макар много по-млад от него, представляваше съперник несравнимо по-сериозен, отколкото Лоли. Същевременно бащата съзнаваше, че Волферл е способен да достигне висоти, недостъпни за самия него. И пътят към тези висоти минаваше през Виена. Волферл притежаваше талант, който трябва да се утвърди, каквито и жертви да струва това. Леополд попита Булингер:

— А какви са другите трудности?

— За да получиш отпуск, трябва да си намериш заместник.

— Затова ли архиепископът бави решението си?

Булингер не отговори, но по лицето му личеше, че причината навярно се крие в това.

Леополд се смути. Кой ще пожелае да го замести? Постът му нямаше никаква стойност за един честолюбив музикант. Като видя отчаянието на Леополд, Венцел каза:

— Как мислите, ако предложа да замествам господин Моцарт, ще се съгласи ли негова светлост да му даде отпуск?

— Възможно е — отвърна Булингер.

Но тук Леополд бе обзет от съмнения. Ще бъде ли изгодно Венцел да го замества? Като цигулар той не му е равен, това може да възбуди недоволство у негова светлост, което ще е само от полза за Леополд, издигайки го в очите на архиепископа.

— Много мило от твоя страна, Венцел — рече той.

— Смятам го за чест.

— Боя се само, че няма да се справиш с всичките ми задължения.

— Ако потрябва, аз ще помагам — каза Шахтнер.

— Но това още не е всичко — забеляза Булингер. — Пътуването до Виена с две малки деца ще струва доста пари. Имате ли достатъчно средства, Леополд?

Леополд мълчеше. Унизителен въпрос, а той не желаеше да го унижават, но все пак свещеникът бе прав. Рискът е голям. Ако децата не завоюват успех, той ще се окаже разорен.

— Аз ще дам пари на Моцартови — рече Хагенауер.

— Пътуването може да излезе много по-скъпо, отколкото си представяме — напомни Булингер.

— Зная каза Хагенауер, — но не това е най-важното. Ще се съгласиш ли да ходатайстваш пред негова светлост за нашия приятел, ако останалото бъде уредено?

— В случай, че господин Моцарт сам желае това.

Леополд се мъчеше да отгатне какви услуги ще поискат те в замяна и все пак бе трогнат от предложението на Хагенауер, защото хората най-вече не обичат да дават пари.

— Стига да е удобно — каза той. — Струва ми се, един тактичен разговор с архиепископа би могъл много да помогне.

Булингер се усмихна. Пред мисления му взор се появи Волферл, само че не като обикновено дете от плът и кръв, а като някакъв дух, комуто съдбата е отредила да се прояви в музиката и когото тайнствени сили неизбежно влекат към целта. Той се почувствува едно цяло с останалите, макар че не можеше да го покаже, защото не искаше да се приравнява с тях.

— Ще се обърна към негова светлост чрез граф Арко — рече Булингер.

Абатът се смути, когато Леополд започна горещо да му благодари и да прегръща всички. Булингер се съмняваше отговаря ли пътуването до Виена на божията воля, но реши да направи всичко, каквото зависи от него.

— Навярно това няма да стане отведнъж — добави Булингер. — Негова светлост ще ни съобщи своето решение.

Ана Мария благодари на гостите за посещението. Когато си отидоха, тя отново притихна. Леополд смяташе, че е удържал голяма победа, а нея я мъчеха съмнения. „За него децата са път към славата — мислеше Ана Мария, — но щом нещо тревожи Волферл, момченцето тича при нея, в нейните прегръдки. Да се отиде до Виена е трудна работа, а тук, в Залцбург, те са заобиколени от приятели.“

— Тъжно ли ти е, Ана Мария? — ненадейно попита Леополд.

— Волферл е още съвсем мъничък. А до Виена е толкова далеч. Сам неведнъж си казвал, че това е опасно и трудно пътешествие.

Леополд се намръщи. И двамата замълчаха. После той обяви:

— Трябва да уча децата на френски. Той е на мода във Виена.

Ана Мария кимна, обаче страховете й никак не се разсеяха. Искаше й се да протестира, но знаеше, че само ще разсърди Леополд. Дълбоко в душата си не можеше да се съгласи с него и молеше бога лошите й предчувствия да не се сбъднат.

 

 

След седмица граф Арко връчи на Леополд следния документ: „Негова светлост архиепископът граф Шратенбах, принц Залцбургски и на «Свещената римска империя», изразява милостиво своето съгласие придворният музикант Леополд Моцарт да получи с негово височайше благоволение временен отпуск.“

Граф Арко попита:

— Пред кого ще свирят децата във Виена?

Пред императора… императрицата… Пред ерцхерцози и ерцхерцогини… Принцове и графове… Френския и английския посланик… Въображението увличаше Леополд все по-далеч и по-далеч, но той само каза:

— Пред приятели, музиканти, пред висшето общество.

— А в двореца?

Е, разбира се, и в двореца, само че защо ви трябва да знаете за какво мечтая!

6

Сега, когато Леополд получи разрешението на архиепископа да замине за Виена, всичко като че нарочно се обръщаше против това заминаване. Отпърво той заведе децата в близкия до Залцбург Мюнхен, където свириха пред курфюрста[4], но тази височайша особа се отнесе към изпълнението толкова сдържано, че Леополд бе обезкуражен. Едва успял да се оправи от разочарованието и да се заеме с приготовленията за път, заболя Венцел и минаха седмици, преди той да успее да замести Леополд.

Тъкмо оздравя Венцел, умря Еберлин и мястото на капелмайстора се оказа свободно. Граф Арко обяви, че в числото на придворните от Залцбургската държава скоро ще влезе Михаел Хайдн, макар никой да не знаеше на каква длъжност. И Леополд отново отложи заминаването в очакване кога архиепископът ще избере нов капелмайстор. Но назначението все не се извършваше. Из Залцбург се носеха слухове, че Прусия щяла да предприеме настъпление срещу Виена — войната продължаваше вече почти седем години, — а да назове името на новия капелмайстор, никой не можеше.

Леополд се утешаваше с едно: забавянето на отпътуването му позволи да се заеме по-пълноценно с подготовката на децата и той с жар се отдаде на това.

Обучаваше ги по френски, учеше ги да четат молитви на латински И да се държат непринудено, когато са на гости. Радваше го фактът, че Волферл все повече и повече се усъвършенствува в свиренето на цигулка и все по-изкусно изпълнява музикални произведения на клавесин и клавикорд. Нанерл също отбелязваше големи успехи. Обаче даровитостта на сина просто го поразяваше. Като откри, че момченцето съчинява своя музика за клавесин, Леополд му възложи да изучава произведения на други композитори. Сред тях бяха творби от Адолф Хасе. Георг Телеман и Карл Филип Емануел Бах. Към шестгодишна възраст Волферл ги свиреше всички наизуст, а после сам съчини за клавесин три менуета и едно алегро.

Тези композиции изумиха Леополд. Те никак не можеха да бъдат окачествени като слаби, каквито бяха обикновено произведенията на новаците, а се отличаваха с изискана форма и изразителност. И свидетелствуваха за това, че Волферл, както и той самият, смята музиката за език с голяма точност, където всяка нота трябва да бъде грижливо премерена и необходима. Разбира се, момчето подражаваше на другите композитори, но така и трябваше да бъде, при това то подражаваше на най-добрите от тях — на Георг Телеман и Карл Филип Емануел Бах. Произведенията на Волферл бяха събрани в нотна тетрадка и на първата страница доволният Леополд написа: „На скъпия ми син Волфгат Амадеус в деня на шестгодишнината му от баща му Леополд Моцарт.“

Той каза на Ана Мария:

— Момчето така бързо усвоява всичко, че не бива да се губи нито миг. Не можем повече да отлагаме заминаването. Наближава зима и ще бъде много трудно да се пътува. Освен това децата бързо растат, след година навярно ще бъдат вече твърде порасли, твърде големи, за да предизвикат у някого интерес. Колкото е по-малко детето, Ана Мария, толкова по-силно впечатление прави. Трябва час по-скоро да се покаже на света необикновеният талант на Волферл. А Нанерл скоро ще навърши единадесет. И няма да може да минава повече за дете-чудо.

Ана Мария кимна. Леополд съвсем не иска нея да убеди, мислеше тя, а сам себе си, стреми се да разсее собствените си опасения.

 

 

На 18 септември 1762 година семейство Моцарт напусна Залцбург и се отправи към Виена през Пасау и Линц. Шахтнер, Хагенауер и Булингер дойдоха да ги изпратят. Те се учудиха, като научиха, че Моцартови ще пътуват през Пасау, който се намираше на север, встрани от прекия път за Виена.

Ала посещението на Пасау влизаше в плана, съставен от Леополд. Като проверяваше добре ли са опаковани и завързани върху покрива на наемната карета неговите цигулки и преносимият клавесин, той не промълви нито дума за препоръчителното писмо, което му бе дал граф Арко до влиятелния пасауски епископ граф Тун Хохенщайн, който имаше солидни връзки във Виена. Само каза:

— В Пасау ще можем да се прехвърлим на гемия, която плава надолу по Дунава, за да не се мъкнем по лошите пътища.

Прощаването беше топло, обаче настроението на Леополд малко се помрачи от напомнянето на Булингер:

— Не забравяй, че имате само месец и половина отпуск, не повече…

Краят на фразата бе погълнат от тропота на конските копита и скърцането на тежките колела, но в ушите на Леополд още дълго звучаха суровите като присъда на съдбата думи: „Само месец и половина отпуск, не повече!“ За това време той не ще успее да постигне дори това — да заговорят за децата. Необходима е най-малко половин година, за да се осъществи замисленото. Обаче когато отминаха Линцерщрасе, минаха през Саутеровата арка и през една теснина, която прорязваше планината, настроението на Леополд се повиши. Въпреки всички препятствия, той успя да се изтръгне. Искаше му се да извика с пълен глас: „Ние сме свободни! Избавихме се от архиепископа, освободихме се от робията!“ Но Ана Мария бършеше сълзите си, а на Нанерл й беше лошо и Леополд трябваше да се сдържи. Едничък Волферл беше весел и доволен.

Волферл много обичаше да пътува в карета, харесваха му нейните звуци, нейният ритъм. Той се гордееше, че не му става лошо, както на сестра му. Пък и татко имаше такъв радостен вид! Татко каза, че там, където отиват, ще има много повече музика, отколкото в Залцбург, и сега Волферл му повярва.

 

 

В Пасау въпреки препоръчителното писмо на граф Арко се наложи три дена да чакат да ги приеме епископът, а после се изясни, че той се интересува само от изпълнението на Волферл. Резиденцията му, която се намираше в сивата стара крепост на един хълм над Дунава, направи на момчето тягостно впечатление. В залата беше тъмно и студено и пръстите му вкочанясаха, още преди да започне. Граф Тун-Хохейщайн се оказа стар и дебел и трудно можеше да се повярва, че разбира нещо от музика. Но когато Волферл каза за това на татко, бащата прошепна, че епископът съвсем не е стар, само на петдесет години, и мнението му е извънредно важно, независимо дали разбира нещо от музика, или не. Подобно твърдение озадачи Волферл. При това епископът бе поканил на концерта няколко свои подчинени и момчето се чувствуваше като в съд. Никак не му се искаше да свири. Но татко така се вълнуваше, че на Волферл му се щеше да каже: „Успокой се.“ Почна да свири и свири чудесно.

Присъствуващите ръкопляскаха, обаче получавайки от епископа за награда само един гулден, Леополд реши, че това е провал. Той с болка си помисли за задържането в Пасау, което им струваше толкова пари, когато епископът изведнъж попита: Отивате във Виена, така ли? Да, ваше преосвещенство.

— Бих могъл да пиша за вашето момченце до Виена на моя братовчед граф Тун.

— С това ще ни окажете чест, ваше преосвещенство.

— Граф Тун и неговата съпруга са големи ценители на музиката. Имат повече време за това от мен.

Граф Херберщайн, каноник на Пасауската катедрала, който бе дошъл при епископа по църковни работи, попита:

— Господин Моцарт, вие ще пътувате по реката за Линц и Виена, така ли?

— Да. — Леополд го погледна с недоверие.

— Вашият син е така прекрасно възпитан. Нима наистина е само на осем години?

— На малко повече от шест.

Граф Херберщайн изпадна във възторг.

— Аз също пътувам по-често по Дунава за Линц и Виена. Имате ли там приятели?

Леополд се поколеба какво да отговори.

— Е, разбира се. Тъкмо за това отивате, да си спечелите там приятели. В Линц ще ви представя на губернатора на Горна Австрия генерал-капитан граф Шлик. Той се гордее с музикалната си култура.

 

 

Граф Херберщайн уговори граф Шлик да организира публичен концерт на децата. Програмата беше позната, децата бяха свирили тези опуси и умението им да се държат допадна на генерал-капитана не по-малко, отколкото на граф Херберщайн. Интересът му се възбуди също така и от възрастта на брата и сестрата. Те можеха да предизвикат сензация в преситената Виена. И той каза на Леополд:

— Вашите деца са много мили. Идущата неделя ще бъда във Виена и с удоволствие ще ги въведа в обществото.

— Много сте добър, ваше сиятелство.

Граф Шлик мислеше, че би било забавно да изпревари Херберщайн. И дори съвсем уместно, защото императрицата, която проявяваше известен интерес към музиката, несъмнено ще бъде поразена.

Леополд бе много радостен, че децата могат да печелят пари от публични концерти; за изпълнението в Линц те получиха четиридесет гулдена — повече, отколкото той сам бе изкарвал когато и да било.

Волферл бе разочарован от концерта пред граф Шлик. Нанерл пък се гордееше с впечатлението, което му направи: графът каза, че е очарователна и й подари гривна. И все пак Волферл се съмняваше дали графът разбира от музика повече, отколкото пасауския епископ. Също както епископа, и граф Шлик говореше по време на изпълнението и ако не беше татко, Волферл би престанал да свири. Никой, който обича музиката, няма да приказва по време на концерт.

И друго — измори го пътуването по реката. Татко красноречиво бе възхвалявал красотите на Дунава, а всъщност Дунав се оказа мръсна река с противен кафяв цвят, буйна, развълнувана и страшна. Обикновено ако Волферл изпитваше страх от нещо, търсеше утеха в любимата си музика, но гемията така се люлееше, че татко не позволи да се разопакова ни един от инструментите, опасявайки се да не пострадат, и се наложи да минат без музика три безкрайно дълги дни.

Една ударила в борда на гемията голяма вълна отхвърли Волферл към парапета, той едва не изхвръкна в реката и болезнено нарани дясната си ръка. Очите му се изпълниха със сълзи, но той не заплака, за да не разсърди татко.

Татко и без това беше разстроен. Нанерл, изплашена от яростния вой на вятъра, задухал от зори, повърна, а лицето на мама бе бледно и тя все си повтаряше:

— Никога не знаеш какво може да ти се случи на път.

Волферл чувствуваше, че татко едва се сдържа. Но бащата само каза:

— Умий децата, Ана Мария. Мисля, че поне Волферл не е изгубил апетита си.

Волферл много искаше да попита: „Колко път имаме още до Виена, татко?“, но не се реши.

Мама провери дали е облечен топло и каза на татко:

— Волферл кашля цялата нощ. Даваш ли си сметка, че той съвсем не е толкова здрав, колкото изглежда?

Татко рече троснато:

— За много неща си давам сметка. Слава богу, никой от нас не се е удавил.

В този миг, сякаш за да докаже обратното, някой падна през борда. От вълнение Волферл забрави за морската болест. Моряците измъкнаха нещастника от бушуващата ледена вода, но се оказа, че вече е мъртъв. За пръв път Волферл виждаше смъртта и не знаеше как да я възприеме. Той бе пълен с живот и енергия, а този клетник дори не можеше да диша. Мама плачеше. Татко се мръщеше. „Смъртта навярно е нещо отвратително, жестоко и зло — мислеше си Волферл, — но защо тогава хората й се поддават?“ Изведнъж той също заплака, без сам да знае причината.

На следния ден, когато спряха на Ибс, за да могат пътниците да се поразтъпчат и отпочинат след бурното плаване, той се почувствува значително по-добре.

Татко ги поведе към близката черква, за да благодарят на бога, че ги е спасил по време на бурята. Татко беше разтревожен много повече, отколкото изглеждаше, но Волферл забрави за всичко, веднага щом видя органа.

Още преди, в Залцбург, той бе виждал и слушал органи, но нито един от тях не можеше да се сравни по великолепие с този. Органът беше огромен, издигаше се много високо и господствуваше оттам като някакъв бог. На Волферл му се искаше да докосне някоя от безбройните златни и сребърни тръби, които като плътна ограда се издигаха нагоре по черковната стена.

— Това е един от най-прочутите органи в света — каза татко. И веднага щом свършиха да се молят. Волферл се настани до огромния инструмент и помоли татко да му покаже как се свири на него.

Татко обясняваше, а Волферл внимателно слушаше. Татко мислеше, че момченцето няма да се справи, но не минаха повече от няколко минути и Волферл вече свиреше, при това съвсем прилично.

Той свиреше и му се струваше, че постига някаква победа. Преодоляваше страха, изпитван по време на плаването. Знаеше, че тази победа никой не ще успее да му отнеме, дори смъртта. Плениха го Диапазонът и тембровото богатство на този орган. Толкова плътно звучаха някои тонове, че на Волферл му се струваше, сякаш чува гласа на самия бог. А когато звуците почнаха да се засилват и крепнат, сърцето на момчето се разтуптя. То почувствува прилив на невиждана енергия. Наобиколиха го монаси, които живееха в манастира при черквата, но Волферл не им обърна никакво внимание. Те си шепнеха: „Чудо! Истинско чудо!“ Органът така точно откликваше на всяко негово докосване. Волферл обикна инструмента с цялата си душа.

На следното утро достигнаха предградията на Виена. Служащият в митницата, комуто омръзна да гледа как татко грижливо разопакова инструментите, почна грубо да дърпа кутиите и страшно разгневи Волферл. Това беше светотатство. Чиновникът се отнасяше с цигулката му като с някаква цепеница.

Волферл извика:

— Не пипайте! Това е мое!

Ниският набит митничар на средна възраст не повярва на момчето.

— Да. Това е моята цигулка.

— И ти, разбира се, свириш на нея като виртуоз?

Волферл измъкна цигулката от неловките ръце на чиновника и засвири.

„Невероятно — мислеше чиновникът, — това хлапе е наистина виртуоз.“ И той свиреше малко на цигулка, но хлапето бе далеч по-добро от него. Като реши да блесне с познанията си, чиновникът попита:

— Това какво беше? Алегро от Телеман?

— Менует — поправи го Волферл. — Менует от Хасе.

— Да, разбира се, от Хасе. Как можах да сгреша!

— Но вие почти отгатнахте — каза татко и добави: — Пътуваме под официалното покровителство на граф Шлик, губернатора на Горна Австрия. Негово сиятелство възнамерява да представи децата ми на императрицата.

Този път чиновникът повярва на думите.

— Тъкмо за това следва така грижливо да се пазят инструментите — обясни Леополд. Чиновникът закима в отговор, след което не пожела да прегледа останалия багаж. Само помоли момченцето да изсвири още нещо: от Хасе, Телеман или дори Филип Емануел Бах. И остана поласкан, когато Волферл се съгласи.

След час Моцартови бяха във Виена.

Бележки

[1] Галено от Волфганг — Б.пр.

[2] „Човек предполага, господ разполага“ (лат.). — Б.пр.

[3] Камерхер — почетна титла на придворен чиновник. — Б.пр.

[4] Курфюрст — местен владетел в границите на „Свещената римска империя“, който от тринадесет век имал правото да участвува в избора на краля (императора). — Б.пр.