Кърт Вонегът
Съдби, по-лоши от смъртта (8)

СЕДМА ГЛАВА

Като говорим за крещящо нуждаещите се от осъвременяване основни документи в тази страна, аз веднага се сещам за Първата поправка на Конституцията на Съединените американски щати, която гласи следното:

„Конгресът не може да издава закон в подкрепа на определена религия, нито пък да забранява свободното изповедание на религии от всякакъв вид; да ограничава свободата на словото и печата; правото на хората на мирни събрания, правото им да се обръщат към правителството при всяко нарушение от подобен характер.“

На практика тук става въпрос за най-малко три отделни Поправки, а може би и за пет, навързани една за друга в непоносимо дълго изречение, превръщащи се в нещо като странните животни, които рисува доктор Зевс. Сякаш дълго гладувал човек изведнъж е получил възможност да опише всички вкуснотии, които си е въобразявал, че поглъща, докато е бил на хляб и вода…

Когато през 1778 година Джеймс Медисън обединява първите десет Поправки в „Харта за правата на човека“, в страната съществува силно брожение сред собствениците на недвижими имоти, които му изпращат 210 предложения за ограничения на правителствените правомощия. (По мое мнение добре нахранените хора искат от своето правителство най-вече правото да играят барбут с фалшиви зарове. Фигуративно казано, разбира се… Но те получават това право едва при управлението на президента Роналд Рейгън.)

Споделих пред един адвокат от Съюза за граждански права, че Първата поправка на Медисън би могла да бъде написана и по-добре.

— Може би не е очаквал, че ще го приемат толкова сериозно — отвърна ми адвокатът.

Тази забележка беше пропита с мрачна ирония, но според мен в нея може би има и известна доза истина. Доколкото ми е известно, Медисън не се е изсмял на изявлението на Томас Джеферсън (собственик на роби), който нарекъл свикания във Филаделфия Конституционен конгрес „събрание на полубогове“. Хората, които са преодолели две трети от пътя си към върховете на Олимп, трудно могат да приемат, че обикновените смъртни като вас и мен няма да примират от възхищение пред полубожествените обещания, съдържащи се в „Харта за правата на човека“…

Онзи адвокат от СГП каза, че аз, като писател, би трябвало да се възхищавам от категоричната форма на изразяване, която е успял да постигне Медисън. Проста и ясна, като електрически ключ — или е светло, или е тъмно. Това става чрез употребата на категорични негативи: Конгресът НЕ МОЖЕ да създава закон… Войникът НЕ МОЖЕ… Съдът НЕ БИВА… Никой НЕ МОЖЕ да отговаря за… Никъде в Поправката не се употребяват изрази, които да уточняват неща като „определени условия“, „при възможност“ или „по усмотрение на правителството“. И нещата тръгват. Днес нашата конституция е на второ място по дълголетие в света (бие ни само швейцарската), но благодарение на Медисън специфичните поправки, включени в „Харта за правата на човека“, си остават електрически ключ. Тоест — или действат, или не действат…

Лично на мен Първата поправка ми изглежда по-скоро мечта, отколкото статут. Правото да говоря или публикувам всичко, което ми хрумне, ме кара да се чувствам нематериален — като персонаж от чужд сън. Тази свобода е ТРАГИЧНА, защото не поставя ограничения пред низостта, която някои хора умират да демонстрират публично — особено когато са сигурни, че този акт ще остане ненаказан. Ето защо при честите ми дебати с представители на организации от сорта на „Морално мнозинство“ или „Жените срещу порнографията“ неизменно съм обвиняван в симпатии към насилието и детската порнография.

Когато все още бях новак в подобни спорове, аз невинно попитах опонента си — християнски фундаменталист (О, я стига, отче!) дали познава човек, който да е бил съсипан от някоя книга. (Марк Твен твърди, че е бил съсипан от няколко глави на Библията, които му се сторили откровено похотливи.)

Достопочтеният ми опонент остана доволен от въпроса. И веднага ми предложи съответната поучителна история: някакъв тип в Орегон прочел порнографска книга, причакал едно момиченце зад бакалницата и го изнасилил, а след това го обезобразил със счупено шише от кока-кола. (Вярвам, че това е истинска случка.) Между другото, нашата дискусия се въртеше около усилията на някои родители да извадят определени книги от учебната програма и училищните библиотеки, тъй като тези книги били със съмнителни морални качества. (Конкретните заглавия обаче ме оставиха с впечатлението, че става въпрос за съвсем невинни творби.) Но тъпият ми въпрос даде възможност на отчето да свърже тези книги с най-коварните и прикрити сексуални престъпления.

Между заглавията, които отецът и неговите последователи искаха да изхвърлят от училищата, имаше и едно мое произведение. В тях не се съдържа порнография, въпреки желанието на групичката да докаже противното. (В „Кланица пет“ присъства нарицателното „motherfucker“, а също така и изразът „Махни се от пътя ми, тъп motherfucker“. Тази думичка бе напечатана върху хартия през 1969 година и оттогава насам децата непрекъснато правят опити за сексуален контакт с майките си. Никой не знае кога ще му се види краят…) Според достопочтения отец грешката на „Кланица пет“, „Избавление“ на Джеймс Дики, „Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър и на още няколко романа на Джуди Блум се състои в това, че нито авторите, нито техните герои дават примери за добро християнско поведение и правилно християнско отношение към житейските проблеми.

Достопочтеният отец се впускаше във фронтална атака не само срещу полубожественото право на американеца да обсъжда свободно всякакви идеи (включително и своите собствени), но и срещу Конституцията, която забранява на правителството (включително и на училищната управа като част от него) да обявява една религия за господстваща над останалите и да я налага със силата на закона.

Следователно отчето не беше лицемер. Той искрено желаеше да изтъкне липсата на святост в Първата поправка, дълбоко се надяваше, че полицията ще забрани и изземе всичко, което за него е порнография, а след това ще наложи със сила една-единствена религия в цялата страна — неговата версия на християнството. Той съвсем искрено вярваше, че моята „Кланица пет“ ще накара читателя да гори в ада за вечни времена (спомнете си литургията, узаконена от папа Пий V) и това (ако отчетем продължителността на това „вечни времена“) ще бъде далеч по-тежко, отколкото ако бъде изнасилен, убит и обезобразен от някой тип, който е полудял от разни мръсни картинки…

На практика той спечели симпатиите ми. (Не беше трудно.) Не бе от онези телевизионни евангелисти (които съвсем справедливо подиграват), макар че от време на време сигурно четеше проповеди по радиото. (Всички като него го правят.) Добър християнин, достоен глава на семейство, с праведен живот (без съмнение имитация на живота на Христос), сексуално чист човек, без патологична страст към земните благини, и прочие, и прочие… Той се опитваше да поддържа своето голямо семейство с помощта на една много по-надеждна система от тази, която предлагаше правителството. Система, която помага на болни и здрави, на богати и бедни, обединени от обща вяра и общи норми за поведение. (Все пак съм учил антропология и прекрасно зная, че човеците не могат да се възхищават на живота, ако не са част от някакъв клан, общото в който е притежанието на някаква недвижима собственост.)

Нещо съвсем друго обаче е Комисията по порнография, създадена към Главната прокуратура на САЩ — един пътуващ цирк, който се ражда при управлението на Роналд Рейгън и който се занимава с разни мръсни книжки и снимки… Поне двама от членовете на тази комисия впоследствие се оказват забъркани във финансови или сексуални афери. Чувството за кланова принадлежност безспорно съществува, но в случая недвижимата собственост е Белия дом, а ролята на тотем се изпълнява от един приятелски настроен, сънлив и малко изкуфял киноартист… Налудничавите идеи, които членовете на тази комисия се чувстват длъжни да популяризират, биха накарали благородните духовници от Трентския съвет да си посипят главите с пепел. Ето една малка част от тях: няма нищо лошо в това, че цивилните граждани имат право да си купуват бойни карабини; контрите в Никарагуа всъщност приличат на Томас Джеферсън и Джеймс Медисън; палестинците трябва да бъдат наричани „терористи“ при всеки удобен случай; съдържанието на утробата е държавна собственост; Американският съюз за граждански права е подмолна организация; всичко, което звучи като „конско евангелие“, мирише на социализъм и комунизъм — следователно има антиамериканска насоченост; болните от СПИН си го заслужават, с изключение на онези от тях, които са пипнали болестта чрез кръвопреливане; че самолет за един милиард долара си струва парите. И прочие, и прочие…

Комисията по порнография към Главната прокуратура не беше нищо повече от откровен шоубизнес, изразяващ загрижеността на Белия дом към проблемите на сексуалния произвол, но едновременно с това и тайничко размахване на пръст пред привържениците на свободата на словото, защото именно те са причина за сексуалното насилие над деца, бруталните изнасилвания и всичко останало… (По същото време други привърженици на Рейгън не си губят времето и успешно приватизират средства за обществено строителство и опразват спестовни каси.)

И тъй, когато комисията пристигна в Ню Йорк, аз пожелах да се явя пред нея, но ми беше отказано. Ето какво възнамерявах да кажа пред нея: "Четох сърцераздирателните показания на много хора пред вашата дълбокоуважаема комисия, убедих се каква вреда носи порнографската индустрия. Капаците от очите ми паднаха. Сега вече съм убеден, че нашето правителство трябва да получи правомощия да ликвидира всички онези думи и образи, които стават причина за сексуално мотивирана лудост и престъпления. Защото, както е казал апостол Йоан: „В началото беше Словото…“

Аз си изкарвам хляба със словото и изпитвам срам. Вземайки под внимание вредата, която свободно разпространяваните идеи причиняват на нашето общество и особено на децата, аз покорно моля моето правителство да изтрие от творчеството ми всички мисли, които носят потенциална опасност в това отношение. Спасете ме от мен самия. Обръщам се към нашите демократично избрани лидери с молбата да приведат мислите ми в съответствие със собствените си мисли, с мислите на своите избиратели. Това е демокрация.

В опит да внеса своите ужасно закъснели поправки, аз се обръщам към тази комисия (нека Бог благослови праведния Едуин Мийс!) с молба да прояви снизхождение, да си спомни за здравите корени на дървото, родило отровни плодове! За целта искам да прочета на глас това, което е в основата на всички злини. Но ще помоля членовете под двайсет и една да напуснат залата. Също и онези над двайсет и една, които имат проблеми със сърцето или скрита склонност към изнасилване. После да не кажете, че не съм ви предупредил…

Вие, членовете на комисията, нямате избор. Трябва да стоите тук и да изслушвате показанията на свидетелите, независимо каква мръсотия се съдържа в тях. Това не е лесно. Трябва да бъдете твърди. Иска ми се да ви виждам като екип астронавти-пионери, твърди и решени на всичко…

Окей? Добре, а сега затворете очи и запушете уши с длани, защото започваме:

КОНГРЕСЪТ НЕ МОЖЕ ДА ИЗДАВА ЗАКОН В ПОДКРЕПА НА ОПРЕДЕЛЕНА РЕЛИГИЯ, НИТО ПЪК ДА ЗАБРАНЯВА СВОБОДНОТО ИЗПОВЕДАНИЕ НА РЕЛИГИИ ОТ ВСЯКАКЪВ ВИД; ДА ОГРАНИЧАВА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И ПЕЧАТА; ПРАВОТО НА ХОРАТА НА МИРНИ СЪБРАНИЯ, ПРАВОТО ИМ ДА СЕ ОБРЪЩАТ КЪМ ПРАВИТЕЛСТВОТО ПРИ ВСЯКО НАРУШЕНИЕ ОТ ПОДОБЕН ХАРАКТЕР.

Край на шегата.

(Тази глава написах малко след като се прибрах у дома от Хелъртаун, Пенсилвания, където бях на погребението на стария си боен другар Бърнард В. О’Хеър. По-нататък в книгата често ще се натъквате на това име. През първата част от съзнателния си живот той беше пушещ като комин областен прокурор, а през втората — пушещ като комин адвокат по наказателни дела. В крайна сметка умря от рак — малко преди полунощ на 9 юни 1990 година. Веднъж, още беше прокурор, го попитах дали има чувството, че върши добро, като вкарва хората зад решетките. На което той отвърна: „Не. Според мен хората си имат достатъчно проблеми и без моя помощ“… Това май няма нищо общо с Първата поправка. Но има всичко общо с чувството за безнадеждност, което ме е обзело в момента.)