Елън Шрайбер
Танц с вампир (7)

Глава 7
Страховито пазаруване

На следващия ден след звънеца на втория час и точно преди часа по изкуство, Беки отново проверяваше завършеното си есе, докато аз се мъчех да задържа уморените си очи достатъчно дълго отворени, за да довърша моето. Учителят ни, господин Кенси, един намусен мъж с огромен мустак, точно проверяваше присъстващите, когато съобщението прозвуча:

— „Viva las Valentines“, — жизнерадостен момичешки тийнейджърски глас се разнесе по високоговорителите. — Балът чука на вратата. Не забравяйте да си купите билети на входната врата на гимназията през обедната почивка. Пуснете също така вашата бюлетина с Крал и Кралица на бала. Негово и Нейно Величество ще танцуват в светлината на прожекторите и ще бъдат снимани за Chatterbox!

Класният ни касиер, блондинка с късо подстригана коса, облечена в розово-бяло поло на райе и джинси се изправи и срамежливо се отправи между чиновете като подаваше на всеки ученик по една червена валентинка.

Беки започна да драска така замислено, сякаш гласуваше на първите си президентски избори.

Докато другите ученици си шепнеха и отбелязваха избора си, аз набързо попълних листовката.

— Ще ти покажа моята, ако ти ми покажеш твоята, — казах на Беки, когато приключих.

Беки кимна нетърпеливо.

Подадох й моята валентинка — до Крал бях написала „Мат Уелс“, а до Кралица бях написала „Беки Милър.“ Широка усмивка освети лицето на най-добрата ми приятелка.

Беки ми показа нейната бюлетина. До Крал тя беше написала с перфектен почерк „Александър Стърлинг“. До Кралица прочетох „Рейвън Мадисън.“

— Харесва ми как звучи, — признах й аз. — Но Александър не посещава в нашето училище.

Сгънахме бюлетините си и когато класния касиер се върна обратно през редовете, ги пуснахме в една покрита с алуминиево фолио кутия, която сякаш беше направена от дете от началното училище.

— Всяка от нас има по един глас, — казах аз гордо. — Сега само ни трябват още триста деветдесет и девет!

 

 

Майка ми беше толкова извън себе си от радост от факта, че щях да ходя на бала, че тя се измъкна от работа по-рано, взе ме от училището с нейния SUV и ме откара до универсалния магазин на Джак.

Универсалният магазин беше собственост на бащата на Джак Патерсън и сега беше управляван от Джак, един красив, струващ си да се влюбиш в него мъж, пет години по-голям от мен. Когато бях на дванадесет години се промъкнах в имението вместо него, така че той да премине изпитанието поставено му от неговите съученици. Оттогава ме беше запомнил и винаги имаше мила усмивка за мен, когато посещавах универсалния магазин.

Джак продаваше всичко — от чорапи до скутери, от карнавални костюми до кристал Уотърфорд, от безполови портфейли до портмонета на Прада.

Майка ми и аз влязохме в магазина и преминахме покрай отдела за бельо. Дизайнерски кърпи във всички цветове на дъгата бяха прилежно сгънати върху бели рафтчета.

Концентрирана върху модната си мисия майка ми се отправи директно към ескалаторите.

— Младежката мода е на този етаж, — казах и аз сочейки покрай спалното бельо.

— Ние отиваме към младежката висша мода, — отговори ми тя.

Едва бях стъпвала в секцията за младежка мода, а какво оставаше за младежката висша мода. Возехме се на изкачващия се на високо ескалатор взирайки се надолу към внимателно избиращите купувачи на бижута.

Качихме се до втория етаж и минахме покрай дизайнерската мода за жени малки номера и пристигнахме до младежката висша мода. Кашмирени пуловери, дизайнерски блузи и джинси бяха перфектно изложени. Анорексични манекени показваха поли и топчета за стотици долари в размер нула.

Около дузина момичета и техните майки пробираха през редовете рокли — в розово, лилаво, виолетово, сиво, червено, зелено, лавандулово, черно, някой от който украсени с изкуствени камъни или дантела, с дълбоки деколтета или с консервативна линия, без ръкави или без презрамки, дълги до земята или до коляното.

Всяка дъщеря беше абсолютно копие на майка си. С изключение на кестенявите ни коси, които майка ми редовно боядисваше, майка ми и аз бяхме абсолютни противоположности по външен вид.

Една след друга майка ми издърпваше рокли от закачалките докато и двете й ръце се напълниха. Една след друга аз разглеждах роклите и се придвижвах от рафт на рафт с празни ръце.

Сезонен мениджър по продажбите със закачена табелка, на която пишеше „Мадж“ и от която струеше увереността на морски капитан, който без усилие води кораба през бурно море, се приближи до майка ми.

— Чакайте, нека взема тези, — каза й тя. Това очевидно не й беше първият бал и нямаше да й бъде и последният. — Ще ви осигуря пробна.

Последвахме жената до пробните, които вече бяха наводнени от млади момичета показващи роклите си сякаш бяха на парижко дефиле.

Разсъблякох се като свалих черните си wide-bottom дънки и тениска с надпис „Здравей Прилепче“ и се намъкнах в една розова сатенена рокля.

Взрях се в огледалото в цял ръст. Не успях да позная собственото си отражение.

— Нека да те видя! — чух майка ми да казва.

С нежелание отворих вратата на пробната.

— Свали тези кубинки! — скара ми се тя. „Това да не ти е хеви метъл концерт.“

Докато развързвах връзките Мадж се появи със сандали седми номер, украсени с изкуствени кристали.

Пристъпих към тройното огледало пред пробната.

Чувствах се като шаферка, но за майка ми трябва да съм изглеждала като булката.

— Ти си красива! — изпадна във възторг тя.

Дори Мадж се изрази съгласието си.

— Изглеждаш като модел, — обяви тя и зачака реакцията ми.

Можех да видя отражението си в очите на майка ми бавно да се преобразява в дъщерята, която тя винаги е искала.

Младите момичета преценяващо ме оглеждаха. Няколко се засмяха; няколко се изхилиха. Сигурно бях доста странна гледка, сладка в розово с моите многобройни обеци на ушите, временни татуировки на прилепи, с черно червило и чернен лак за нокти.

Представих си колко по добре щях да изглеждам, ако тази бална рокля имаше няколко дупки, черни шевове или беше в кърваво червен цвят.

— Преди да решите… — пъргаво започна Мадж. Тя се върна до щанда, за да смени черните ми гумени гривни с такива от блестящи камъни.

Точно тогава Джак Патерсън се появи в полезрението ми.

— Рейвън, Джак е тук, — каза майка ми и развълнувано излезе от пробната.

Докато майка ми поздравяваше Джак и си разменяха обичайните любезности, аз се втурнах обратно в моята пробна кабинка и заключих вратата.

Тогава тя направи нещо, което само една майка би направила.

— Рейвън! Излез от там, — извика ми тя.

Нямаше къде да бягам. Не бях готова да бъда видяна облечена така, още по-малко от Джак Патерсън.

Изнизах се от пробната навън към младежката висша мода, като се опитвах да балансирам на тънките токчета на сандалите.

Другите момичета критично ме оглеждаха докато продължаваха да пазаруват. Майка ми ми даде знак да се завъртя и да представя роклята като някакъв модел пред Джак. Непохватно се завъртях като неопитен модел.

Джак се засмя.

— Изглеждаш красива.

Не можех да не изпитам гордост, въпреки че се чувствах като украсата на торта за шестнадесети рожден ден.

— Трябва да пробвам и други… — казах аз най-накрая и се отправих обратно към пробната.

След като изпробвах рокли във всеки един цвят на дъгата, отборът „майка и дъщеря Мадисън търсещи бална рокля“ започна да се уморява.

Преоблякох се в моите черно-черни дрехи.

— Е, коя харесваш? — попита ме майка ми, като държеше една розова рокля в едната ръка и една синя в другата. — Аз мисля, че и двете са красиви.

— Хм… не може ли да продължим да търсим?

Представих си Александър, облечен в среднощно черен смокинг как пристига в нас, за да ме намери цялата обвита в розово.

— Защо се мръщиш? — смъмри ме майка ми.

— Роклите може и да са прекрасни… Но те не са… мен.

Майка ми въздъхна.

— За моя бал баба ти ми купи това, което тя искаше аз да облека — една сатенена рокля в лавандулов цвят с бял пуловер и чисто нови белички ръкавици.

— Ръкавици? Но ти си била хипи.

— Точно.

— И ти ги носи, така ли?

— Сложих ги докато отидем до бала. След това се преоблякох в една деколтирана рокля без ръкави, която стоеше в шкафчето ми. Сега аз ти причинявам същото на теб. Настоявам да се облечеш по начина, по който аз искам, вместо така като на теб ще ти бъде удобно.

Бях впечатлена, че майка ми имаше такива прозрения.

— Нека да опитаме още веднъж, — продължи тя.

Имаше една обикновена черна рокля без презрамки, поръбена с дантела, сложена на един манекен. Бих могла да я украся с моята ониксова огърлица, черни гривни и обеци паяжини.

Дженифър Уорън, една училищна мажоретка, стоеше зад мен докато разглеждах роклята и се взираше в мен сякаш не заслужавах дори да погледна такава красива дреха.

— Хей, мамо, — провикнах се аз, настигайки я при щанда с аксесоарите. — Мисля, че открих роклята, която отговаря на вкуса и на двете ни.

Поведох я обратно през бъркотията от сатенени одежди.

Стигнахме до манекена, само за да заварим една продавачка да разкопчава ципа на черната рокля и да я подава на Дженифър.

— Мамо, — възкликна Дженифър към една възхитена жена. — Невероятна е.

Сърцето ми замря. Заусуквах кичур коса и заровичках с кубинка в зидарията на плочките на пода. Не можах да спра сълзите, които изпълниха очите ми. Усмивката на майка ми повехна сякаш и нейното сърце беше разбито както моето.

— Няма нищо, — успях да кажа. — Няма нужда да ходя на бала.

— Какво имаш предвид, че няма да ходиш? — попита ме Джак зад щанда с касата.

— Току-що продадоха перфектната рокля, — признах му аз.

— Имаш предвид, че не ти хареса розовата ли? — каза той помагайки на продавачката с продажбите. — Изглеждаше великолепно.

— Ами…

— Не ти е по вкуса… разбирам.

Джак се замисли за момент докато довършваше продажбата.

— Защо не дойдете с мен…

Джак ни упъти зад щанда за продажби и ние го последвахме надолу по един коридор.

— Няколко рокли пристигнаха този следобед. Бяхме толкова заети, че не успяхме да ги изложим на етажа, — прошепна той. Отключи един склад и ни поведе през кутии със стока и капарирани артикули към закачалки с модни младежки рокли. — Не бързайте. Ако нещо ви хареса донесете го на касата.

— Какви са тези? — попитах аз сочейки към закачалки с костюми.

— Инвентар от Хелоуин, — отговори ми той и се отправи към вратата.

— Хелоуин? — попита майка ми ужасено. — Отиваш на бал, не на Monster Mash.

— Моля те. Нека да ги видя! — казах аз провирайки се покрай закачалки с мъжки костюми. — Благодаря ти, Джак!

— Да, Джак. Благодаря ти за цялата оказана помощ, — добави и майка ми.

Бях толкова щастлива колкото един прилеп в прашен стар таван.

Ровех се из закачените костюми — костюм на фея, униформа на пожарникар и одежди на русалка.

— Това е страхотно, — казах аз държейки една дяволско червена рокля.

— Категорично не! — отвърна майка ми.

Намръщих се и върнах роклята обратно на закачалката.

— Не това си представях, когато казах хайде да ти купим рокля за бала. Да пазаруваме в склад, — мърмореше тя продължавайки да търси подходящото нещо. — Както и да е… погледни това.

Дори не забелязах какво държеше майка ми.

На края на щендера видях кърваво червена пола с черна дантела, която направо крещеше, че е моя. Извадих роклята и ахнах.

На закачалката висеше тъмно червен корсет с черна дантела, черни връзки и подхождаща си пола с дължина до коляното.

Прикрепен към закачалката стоеше най-прекрасният аксесоар, който някога бях виждала: мрачен слънчобран.

— Обожавам го! — възкликнах аз и го показах на майка ми. — Не е скъсано и няма никакви железа или безопасни игли.

Майка ми се поколеба.

— Не е точно това, което имах предвид…

Издемонстрирах го върху моите дрехи и затанцувах наоколо.

— Исках да приличаш на модерна принцеса, а не на викториански вампир.

„Не е ли страхотно?“

Прегърнах майка ми силно.

Мадж беше продала стотици рокли за времето прекарано в магазина на Джак, но по начина по който насили да се усмихне можех да кажа, че никога не е продавала костюм за Хелоуин за бална рокля. Възрастната жена обаче направи всичко по силите си да замаскира шока си и смайването си.

— Можеш да бъдеш сигурна, че никой няма да носи същата рокля като твоята, — оповести тя.

Майка ми и аз най-накрая постигнахме компромис за рокля, която няма да й струва състояние и която няма да съблека в момента, в който отида на бала.

 

 

Същата вечер Александър ме чакаше пред вратата на имението, а змиевидното чукче ме гледаше като стар приятел. Моето гадже-вампир носеше тесни черни дънки с черни токи отстрани, тениска на Crow и раница, преметната през рамо. Той ми даде една сладка целувка за здравей.

— Да не се връщаме обратно на къщичката на дървото? Или пък отиваме на къмпинг? — попитах го аз свенливо.

— Миналата нощ отидох до къщичката, за да оправя гравираните надписи на Джагър, но тях ги нямаше.

— Валентин? — попитах го аз.

— Предполагам, че е той. Валентин няма скоро да се върне в къщичката. Ще бъде твърде рисковано за него.

— Тогава как изобщо ще го намерим?

— Ще трябва да го примамим при нас. Спомняш ли си кутията с амулетите пълни с кръв, която Джагър получи от Клуб „Ковчег“ и която аз намерих на гробището? Джагър ги използваше, за да се храни, така че да може незабелязано да съществува тук в Дулсвил. Имам няколко тук, — каза Александър и потупвайки раницата си. — Можем да заложим няколко за Валентин на различни места. По този начин ще знаем къде е бил.

 

 

Завързахме няколко амулета на един клон при къщичката, преди да се отправим с мерцедеса към дулсвилското гробището.

— Валентин трябва да се крие все някъде, — започна Александър докато паркираше колата до гробището.

Александър хвана ръката ми, когато се отправихме по тротоара към входа на гробищата.

— Не би трябвало да стъпвам на свещена земя, нали? — попитах го аз, когато стигнахме до железните порти. — Ако ме ухапе не само, че ще ме превърне във вампир, но и ще бъда обвързана с него завинаги.

Александър спря.

— Предполагам имаш право, — съгласи се той. — Забравям, че Валентин е… По-добре остани тук.

— Да остана тук? — попитах го аз с молещо изражение бързо сменяйки тона. „Но Валентин не е тук да си търси вечен партньор, нали?“

Александър поклати глава.

— Не съм сигурен защо е тук. — Гаджето ми се взря зад оградата на гробището.

— Но ако Валентин не иска вечен партньор тогава няма да ме нарани, — казах аз издърпвайки се над оградата.

Последвах Александър през редовете от надгробни плочи и покрай бараката на гробаря. Проверихме един прясно изкопан гроб.

— Няма нищо тук, — обяви той докато гледахме в празния гроб. Стигнахме до чинара, до който първоначално открихме кутията с амулетите.

Александър сложи пет амулета на земята — наслуки, така че да не изглежда като капан.

— Ще почакаме няколко минути.

Промъкнахме се зад бараката на гробаря. Александър ме обгърна с ръце и ние се сгушихме заедно под блясъка на лунната светлина.

— Разкажи ми как ти мина деня. Имам чувството, че има толкова много от живота ти, което аз пропускам, — започна Александър.

— Биология? Или алгебра? Не пропускаш нищо.

— Представям си те как драскаш в тетрадките си, пропускаш час, хапваш с Мат и Беки.

— Как изглеждам?

— Красива, като тъмен ангел блестиш на дневната светлина, която нахлува в класната стая. Също като на картината, която имам отстрани до ковчега ми.

Въздъхнах.

— Беки закачи няколко снимки на себе си и Мат в шкафчето си вчера, които са си направили в кабинка за снимки. Иска ми се да имах твоя снимка.

Александър ме погледна, а тъмните му очи бяха тъжни.

— Има някои неща, които аз никога няма да мога да ти дам, — призна ми той, — които обаче други момчета от училището ти могат.

— Ти ми даде много повече отколкото който и да е смъртен, — уверих го аз.

Александър стисна ръката ми. Усетих, че е самотен и исках да се присъедини към моя свят толкова силно колкото и аз да се присъединя към неговия.

— Става късно, — каза той.

— Ако си тръгнем сега може да изпуснем Валентин, — оплаках се аз.

— Имам чувството, че той няма да се върне в скоро време. Можем да се върнем утре заедно.

 

 

Тази нощ аз изпробвах моята бална рокля с корсет в спалнята ми и се опитвах да намеря подходящите аксесоари в кутията ми за бижута на Мики Злобаря. Сложих ониксовата ми огърлица и се огледах в огледалото. Чудех се как Александър ще се приготви за бала като не можеше да види отражението си. Щях ли да се откажа от отражението си за възможността да бъда с него завинаги? Не бях сигурна как ще свикна да не изпълнявам задачите, които бяха част от ежедневието ми последните шестнадесет години. Ако дулсвилци мислеха, че сега съм откачалка, то бях сигурна, че щяха да имат пълно право ако си слагах червилото и очната линия, без да използвам огледало.

 

 

На следващия ден Мат, Беки и аз се срещнахме при шкафчетата ни и след това се отправихме към гимнастическия салон да си купим билети за бала. Проправихме си път през клаустрофобично оживените коридори, покрай главния вход и завихме покрай ъгъла за салона. Там видях нещо, което не мислех, че можех дори да си представя — огромна опашка от деца се виеше през залата като чудовището Лох Нес.

— Да не продават също така билети за Ролинг Стоунс? — пошегувах се аз.

— Ако е така аз ще си купя, — отвърна ми Мат докато се нареждахме на края на опашката. Всеки ученик от гимназията май щеше да присъства на идващия бал. Някой от двойките се държаха за ръце, няколко момичета говореха по мобилните си телефони, друга двойка се караше. Мат прегърна с ръка Беки и лицето й грейна като новогодишната кристалната топка на площада Таймс. Почувствах спазъм в сърцето ми, защото Александър не беше тук да ме прегърне.

От моята удобна позиция можех едва да видя входа на салона, където няколко ученика продаваха билети седнали зад една сгъваема маса. За щастие опашката изглежда се движеше с постоянна скорост. Нашият класен касиер беше отстрани като държеше една папка сякаш провеждаше проучване.

— Запишете се доброволци. Имаме нужда от допълнителни ръце за декорациите, — каза тя, когато се придвижихме напред.

Беки помаха на момичето, което беше отговорно за средствата ни от втори курс.

— Ще се запишеш ли? — попита ме Беки докато пишеше името си на листа.

— Нямам много свободно време тези дни.

Когато Беки свърши, момичето ме изгледа и бързо дръпна папката си, преди да имам възможността да променя мнението си и се придвижи към края на опашката.

— Да си чул за зловещо изглеждащо хлапе, което се разхожда в града ни? — подслушах една двойка зад мен докато се придвижихме с няколко метра напред.

Наклоних леко глава, за да мога да чувам добре.

— Да, — отговори другият. — Мисля, че е роднина на тези откачалки от Румъния, които бяха на гробищното представление на Тревър. Говори се, че се скитал из улиците нощем в търсене на души.

Наклоних се още повече.

— Чух, че бил призрак, — каза друго момче.

— Очевидно гробаря намерил празни обвивки от бонбони на гробището.

— Той се облича в тези гадни готически дрехи, — прошепна тя достатъчно високо, за да я чуя и аз.

Продължих да се накланям — този път май твърде много. Изгубих баланс и се препънах.

— Оуч, — оплака се Хедър Райън. — Това беше моят крак.

— Извинявай, — казах и искрено аз, когато възвърнах равновесието си.

Ако аз бях подготвителен като нея, тя вероятно просто щеше да се засмее. Но вместо това тя ме изгледа сякаш и аз също бях току-що изпълзяла от гробището да търся души.

— Тези са чисто нови Прада, — изхленчи тя.

— А, тези са оригинални Докматренс. Какво толкова?

— Мисля, че може да си ги одраскала, — каза тя гледайки ме навъсено.

Загледах се в чистите й бели обувки.

— Ти трябва да ми благодариш. С радост ще ги одраскам още, ако искаш.

Гаджето й се засмя.

— Не е красиво да се подслушва, — смъмри ме тя сякаш беше някоя учителка.

— По-лошо е да клюкарстваш, — сръфах я аз. — And very tacky to designer-name drop. — Ние бързо се приближавахме към масата за билети. — Все още имаш време да поканиш някоя друга, — прошепнах аз на гаджето й.

Той се засмя, а тя го шляпна по ръката.

— Стига, Рейвън, — нареди ми Беки издърпвайки ме настрани. — Наш ред е.

Оставих клюкарите и се приближих до масата за билети.

Беки засия, когато Мат купи два билета.

Извадих шепа банкноти от портмонето си „Оливия Ауткаст“.

— Не се пререждай, — чух една двойка да казва зад мен. Обърнах се. Тревър Митчел беше застанал зад мен.

— Е, намери ли си кавалер, булке-труп? — попита ме той с прелъстителен глас.

— Да, намерих, — казах аз и сложих билетите на сигурно в портмонето ми.

— Баща ти ли? Или някой първи братовчед?

— Александър, — самонадеяно му казах аз.

— Това е жалко. Аз бих те придружил. Бих могъл да го използвам за часовете ми по обществено добро.

Тревър подаде на касиера една стодоларова банкнота докато Мат, Беки и аз се отправихме към изхода.

 

 

По пътя ни към вкъщи Беки се съгласи да спре при къщата на Хенри.

— Момчето Били забрави нещо в задния двор. Ще отнеме само минута, — казах аз излизайки от пикапа й.

Изтичах по алеята. Не светеше никъде в къщата на Хенри. Надзърнах в гаража — празен от колите на родителите му. Хенри и момчето Били бяха в клуба по математика, така че теренът беше чист.

Побързах покрай гигантския басейн и беседка и изтичах през примитивно окосената поляна.

Изкачих се по стълбата до къщичката, стъпалата скърцаха на всяка стъпка под ботушите ми. Стигнах до терасата на къщичката и огледах вратата.

Амулетите ги нямаше.

 

 

Малко след залез Александър пристигна вкъщи и ме завари да крача пред входната алея.

Целунах го и умирайки да му кажа новините.

— Отидох до къщичката. Амулетите — нямаше ги! — заявих аз въвеждайки го вътре. — Валентин се е върнал до къщичката.

— Тогава можем да заложим капан. Този път ще го чакам, — каза Александър.

Александър силно ме прегръщаше, когато момчето Били влетя през предната врата.

— Виж какво открихме с Хенри на къщичката, — обяви брат ми. В мазната му малка длан имаше два блестящи амулета.

Сърцето ми замря.

— Те не са твои!

— Ами, те със сигурност не са и твой. Който си го е намерил, негово е.

— Дай ми да ги видя, — казах аз протягайки се за тях.

— Ето, — каза той като държеше закопчалката и люлееше амулета сякаш искаше да ме хипнотизира. — Виж с очите си, не с…

Опитах се да го сграбча, но брат ми ги дръпна.

— Имаше четири, — казах аз.

— Откъде знаеш?

— Хм… амулетите винаги са по четири; нищо ли не знаеш? — заекнах аз.

— Хенри задържа другите два.

— Е, мисля, че те са повече в мой стил, отколкото в твой. Дай ми ги.

— Забрави. Изглежда са пълни с кръв, — каза момчето Били възхитен. — Хенри смята да ги тества.

Поколебах се.

— А ти какво ще правиш с тях?

— Ще ги използвам за проекта ни Вампир.