Елън Шрайбер
Вампирсвил (7)

Глава 7
Изгубени вещи

Малко след залез навлякох един пуловер с качулка с чудатата Емили и проверих дали отварящото устройство за гаража на Хенри е на сигурно в джоба ми. Тичешком стигнах до имението, светкавично изкачих изпочупените стълби водещи към предната врата и нетърпеливо затропах със змиевидното чукче.

Александър ми отвори вратата. Моето секси гадже ме поздрави. Стоеше на вратата бе облечен в черно-бяла риза за боулинг и черни джинси, от който висяха сребърни вериги, а усмивката му можеше да разтопи, която и да е шестнадесет годишна маниачка на тема вампири и почитателка на готиката. Преди дори да успее да ми каже здравей аз изтърсих:

— Имам страхотни новини. Намерих ковчезите!

— Това е велико! Къде?

— Ще ти покажа — казах му аз и като сграбчих ръката му го изтиках извън вилата в посока Мерцедеса.

Александър ни докара до края на Оукли Уудс и ние изскочихме от колата.

— Катафалката на Джагър беше точно тук — казах аз и му посочих купчина дървени отломки.

Последвахме пресните следи от гуми водещи извън гората, които след това станаха кални дири отправящи се нагоре по улицата.

— Сигурно са си тръгнали с катафалката. Ако сме бързи можем да махнем ковчезите.

Александър паркира мерцедеса пред къщата на Хенри и ние се промъкнахме през задния двор.

— Ето я — казах гордо и посочих към къщичката на дървото.

Заедно с Александър наблюдавахме за признаци, че Джагър и Луна са все още вътре. Нямаше мъждукане на свещи или движение зад белите завеси на прозорците.

— Това е въжето, което Хенри използва, за да издърпа горе до къщичката вещите си — прошепнах, държейки люлеещото се въже. — Джагър също трябва да го е използвал. Така и ние ще свалим ковчезите долу.

— Стой тук — каза Александър. — Ако забележиш нещо не се колебай да изчезнеш. Аз мога да се оправям сам.

Аз се обърнах, за да огледам наоколо.

— Но…

Когато се обърнах отново Александър го нямаше.

Отново ме защитаваше. Не знаеше ли, че щяхме да преместим ковчезите по-бързо, ако и аз му помагах? Претърсих около дървото, но не открих следи от Луна или Джагър.

Безшумно се изкачих по стълбата и влязох в къщичката.

— Какво правиш тук горе? — попита ме Александър. — Мисля, че се разбрахме.

— Така е. Но ми липсваше — казах аз и го прегърнах бързо. — Освен това вече съм била тук и мога да те разведа наоколо.

Александър поклати глава, след което отиде до прозореца и погледна навън.

— Нямаме много време — каза той. — Къде ли се крият? В блюдата „Петри“?

— Не, глупчо. — Дръпнах черните завеси настрани.

Тъмната стая беше различна от преди няколко часа — капаците на ковчезите бяха отворени!

Надникнах в този на Луна. Вътре имаше спретнато изработена розово-копринена завивка поръбена по края с черна дантела, непрактична пухкава розова възглавница и черно плюшено мече.

Надгробният радирунг, който с Александър бяхме видели във фабриката за лен окачени по стария асансьор, сега украсяваха полегатите стени на къщичката на дървото. Античният свещник и калаения бокал, който Джагър беше използвал на гробището на Дулсвил при импровизираната му церемония бяха сложени на пода. Черна платнена чанта и туристическа раница бяха захвърлени в ъгъла. Точно до тях имаше една отворена кутия от Клуб „Ковчег“ пълна с амулети с кръв от смъртните посетители на клуба — единствения начин двойката да оцелее, без да привлече внимание или да пие кръв от смъртните в Дулсвил. Тогава забелязах един кърваво червен на цвят съд за охлаждане. Коленичих до него и опипах с пръсти ръба на капака. Какво ли се изстудяваше вътре? Банки или бутилки с кръв? Органи за трансплантиране? Човешка глава? Поех си дълбоко въздух и започнах да повдигам капака.

— Рейвън! — каза Александър.

Почти изскочих от собствената си бледа кожа.

— Трябва да държиш вратата отворена — прошепна Александър. — Ще трябва да избутам ковчезите през нея.

— Нека ти помогна — предложих му аз.

— Ще се справя сам — каза той, винаги перфектния джентълмен. — Не искам да се нараниш.

Александър започна да затваря ковчега на Джагър, когато чухме гласове отвън.

— Това може да са Хенри и момчето Били — казах аз. — Не можем да ги пуснем тук.

— Стой тук. Аз ще им отвлека вниманието.

Скрих се в сенките и естествено любопитна продължих да изследвам тайните на тийнейджърите вампири. Пластмасова масичка беше превърната в щанд за готически гримове. Разгледах спретнато подредените розови и черни сенки за очи на Луна, сив блясък за устни и червила с цвят на кал. Отворих едно малко шишенце с лак за нокти на марката „Захарен Памук“.

— И така — би ли ти харесало да станеш вампир?

Изпуснах лака за нокти и се обърнах.

Джагър облечен в бяла тениска с надпис „Ухапи ме, аз съм от Трансилвания“ и черни военни дрехи стоеше пред мен.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— Не трябва ли аз да те попитам това? — каза той. Бялата коса се спускаше покрай лицето му.

— Аз тъкмо си тръгвах…

— Мислех, че ще се радваш да ме видиш. Все пак не прекара ли последните няколко дни търсейки ме?

Отстъпих назад и отклоних поглед от разноцветните му хипнотични очи. Не исках отново да се окажа на Дулсвилското гробище с него.

— Луна твърдеше, че е видяла отражението ти в огледалата на „Къщата на смеха“ — каза той приближавайки се.

Спрях. Едва си поемах дъх. Погледнах към белите завеси на прозореца планирайки бягството си.

— Но аз знам — продължи той. — Нея може и да я изиграеш с тези циркаджийски огледала, но не и мен. Видях как Александър те ухапа и те преобрази пред очите ми. Съжалявам, че този ден не бях първи.

Отново дишах, но само за момент, докато той не се приближи към мен.

— Стърлинг не задоволява ли най-тъмните ти желания? — прошепна той. — Мислех, че си получила това, което искаше.

— Така е.

— Тогава сега нямаше да си тук, нали? Стърлинг не е точно това, за което копнееш, нали? Точно затова се опитваш да ме намериш.

Поколебах се. Пристъпих покрай него, но той хвана ръката ми.

Повдигна я.

— Имаш много дълги „любовни“ вени — каза той, прокарвайки пръст по една тънка хоризонтална синя вена, а лакираният му в черно нокът силно контрастираше с млечната ми кожа. — Виж само как се разклонява? Сякаш се стремиш към една любов, а после избираш съвсем друга.

— Преди бях луда по Мерелин Менсън, но сега обичам Александър — казах му остро.

Той стисна ръката ми по силно.

— Сега си приличаме, ти и аз.

— Никога не сме си приличали нито пък някога ще си приличаме — заспорих аз.

Джагър не изглеждаше убеден.

— Какво ще кажеш да си поделим питие? — попита той повдигайки китката ми до устата си. — След това ще бъдем по-близки от всякога.

Бързо дръпнах ръката си.

— Александър утолява напълно жаждата ми.

— Дали всичко е точно както си го беше представяла? Да бъдеш принцеса на нощта?

— Защо не попиташ Луна.

Тогава разбрах: Ако Джагър бе тук, то къде беше неговата сестра близначка?

Изтичах покрай него, за да изляза отвън на терасата на къщичката и погледнах в двора. Александър претърсваше покрай басейна.

На няколко метра от къщичката ми се стори, че видях една дълга руса глава да наднича иззад едно дърво.

Обърнах се, очаквайки да видя как Джагър злонамерено се хили. Но вече не бе зад мен.

Вместо това видях Джагър и Луна да се стрелват изпод къщичката през задния двор право към нищо неподозиращото ми гадже.

— Александър! — изкрещях аз.

Бях твърде далече, за да достигна Александър преди тях. А и какво можех да сторя срещу двама истински вампира? Как можеше смъртна почитателка на готиката да ги спре?

Тогава се сетих.

— Александър! Покрий се! С кърпата! Сега! — извиках.

Изглеждаше объркан, но грабна една сгъната плажна кърпа от шезлонга, сви се на земята и се загърна с нея.

Сложих качулката на главата ми и вързах връзките здраво.

Извадих устройството за гаража от джоба си и го насочих към къщата на Хенри.

Поех си дълбоко дъх и натиснах с пръст сребърния бутон колкото сила имах.

Светлината експлодира осветявайки целия заден двор, включително Джагър и Луна.

И двамата замръзнаха на място. Внезапният изблик на светлина им подейства като криптонит. Закриха бледите си лица със слабите си безцветни ръце. И двамата изсъскаха и изчезнаха в тъмнината.

Хукнах по стълбата и изтичах до ръба на басейна. Без дъх, най-накрая стигнах до Александър все още покрит на един от шезлонгите.

Насочих пак устройството за гаража към къщата и натиснах сребърния бутон, осветения двор потъна в тъмнина.

Отне ми секунда да адаптирам очите си към тъмнината. Видях Александър — косата му беше разрошена, а кърпата беше захвърлена настрани.

— Бърза мисъл — похвали ме и ме целуна дълго.

— По-добре да се махаме оттук… — казах му аз.

— Сега, когато знае, че сме открили скривалището му, Джагър ще бъде много по-непоколебим, от когато и да било да хване Тревър. Няма да чакат повече.