Уилям Грифин
Заложникът (50)

(ЕДНО)

Немска болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

21:35, 24 юли 2005

 

Във фоайето на болницата бяха застанали двама мъже и Кастило предположи, че са агенти от ДРУ, когато двамата с ефрейтор Брадли пристигнаха. Разбра, че е прав, когато единият се приближи и съобщи на Кастило, че „вашият агент“ е в стая 677.

Бе същата стая, в която преди бяха настанили госпожа Мастърсън. Кастило се запита дали става въпрос за съвпадение, или изобретателният полковник Мунц се е разбрал с ръководството на болницата да им осигурят наистина обезопасена стая, отделена специално за пациенти, от които ДРУ се интересува.

Когато се качи на шестия етаж, Кастило завари Джак Бритън седнал пред вратата на сгъваем метален стол, сложил автомата на скута си.

— Бети е все още в операционната, Чарли — съобщи му Бритън. — Солес е убедил някой да му позволи да чака пред операционната. Очевидно ще я настанят тук, вместо в интензивното. Докараха някаква апаратура, а в края на коридора са се инсталирали някакви типове с „Узи“.

Чарли се огледа.

— Уредих Бети да се върне с „Гълфстрийма“, който ви докара, във Филаделфия, веднага щом е в състояние да пътува. Искам да пътуваш с нея.

Бритън кимна.

— Накарах Дик Милър да позвъни на главен инспектор Крамер, за да му съобщи какво става. Когато разберем нещо ново, ще му позвъним, за да го уведомим. Ако съм заминал преди това, ще трябва ти да се обадиш.

Бритън кимна отново.

Кастило надникна в стаята и видя, че е напълно подготвена за човек, който ще излезе от операционна.

— Дано да има тоалетна вътре — обади се Кастило. — Трябва да отида да пусна една вода.

По изражението на ефрейтор Лестър Брадли разбра, че и той има спешна нужда да отиде до тоалетната. Бе повече от очевидно, че не търпи отлагане.

— Ефрейтор, има две неща, които един войник не бива да забравя — започна строго Чарли. — Първото е да изпразва пикочния си мехур при всяка възможност, защото не се знае кога ще бъде следващия път.

— Да, господине.

— Второто е ЧНО.

— Чинът носи облаги, точно така, господине.

— Което в случая означава, че аз влизам пръв.

— Добре, господине.

— Майтапя се. Върви, Брадли — подкани го Кастило. — Аз мога да почакам.

— Не, господине, вървете вие.

— Наредих нещо, ефрейтор! Това може да се окаже единствената ти възможност. Не я изпускай!

— Слушам, господине.

Бритън се изкиска.

— Симпатично хлапе — отбеляза той, след Като Брадли влезе в стаята.

— Да. И сержант Роджър Маркъм си го биваше — отвърна Кастило и продължи с горчивина: — „Секретарят на флота ви съобщава с прискърбие, че синът ви, щаб-сержант Роджър Маркъм, бе убит по време на изпълнение на военния си дълг. Бил е шофьор на агент от Тайните служби и я е карал в един бар, за да се срещне с гаджето си.“

— Нека първо ти кажа нещо за Маркъм — започна Бритън.

— Какво за Маркъм?

— Един сержант дойде да те търси — онзи, дето отговаря за смените на пехотинците на пост.

— Знам кой е.

— Докара ковчег за тялото на Маркъм и знаме. В момента са го прибрали в моргата, тук, в болницата, и ще го откарат на „Езейза“ рано утре сутринта. Помоли да ти кажа, ако не те види лично, че Маркъм ще бъде ескортиран от морски пехотинци — двама са на пост пред камерата с тялото — и ще бъде върнат с военен самолет, а не в багажното на „Делта“ или „Американ“.

— Ти ме познаваш, Джак. „Чарли Кастило винаги се грижи за хората си. Не че много го бива, не че някои не ги гръмват, но какво толкова, той не им е мислил злото.“

— Стига глупости, Чарли. Сега ще ти кажа още нещо. Ти не си виновен за случилото се с Маркъм и Бети.

— Джак, знаеш много добре, че трябваше да бъда в колата.

— Стига глупости. Ако беше в колата, щеше да се случи едно от следните неща: или да си в камера в моргата до Маркъм, или в болнично легло също като Бети.

— Може би щях да уцеля някой от мръсниците.

— Хайде още глупости. Знаеш много добре, че говориш глупости. Приеми фактите, Чарли.

— А какви са фактите?

— Не знам как е в Тайните служби, но подозирам, че нещата не са много по-различни, отколкото при ченгетата.

— Нещо не те разбирам, Джак.

— При ченгетата, когато се случи нещо подобно — когато застрелят партньора ти или стане издънка, — не те пускат да припариш до разследването. Ти си емоционално свързан със случая. Страхувам се, че ако продължаваш в този дух и повтаряш пред всеки „Вината е моя“, някой важен ще те чуе и ще те отстранят. А това няма никак да ми хареса.

— Защо не?

— Защото единственият начин един новоизлюпен агент от Тайните служби да бъде допуснат да открие гадовете, които изпозастреляха Мастърсън, Маркъм и едва не видяха сметката на Бети, е ако ти го допуснеш. А на мен много ми се иска да пипнем тези изроди, Чарли.

В първия момент Чарли не успя да каже и дума. След това се овладя.

— Докато тази задача е поверена на мен, Джак, докато имам право на глас, ти ще бъдеш част от разследването.

— Ще продължиш, ако се стегнеш. Първо, не е нужно никой да знае за вас с Бети. Ще успееш ли да накараш полковника от Военновъздушните сили да си държи езика зад зъбите?

— Да.

— Добре. В хотелската ти стая бяхме само четиримата, а Маркъм е мъртъв, така че ако пилотът си държи устата затворена, а ние с теб не се издадем, никой няма да разбере за вас с Бети.

— Не мога да се преструвам, Джак.

— Нали си голяма работа. Ще се преструваш.

Ефрейтор Брадли се върна в коридора.

Кастило докосна рамото на Бритън и влезе в стая 677.

Когато се върна от тоалетната, в стаята се бе изправил едър, добре облечен мъж, с гъсти, грижливо оформени мустаци, скръстил ръце.

Кастило се стресна, но бързо се овладя.

„Ако този тип нямаше работа тук, Бритън не би го оставил.

А каква работа може да има, освен ако на лекарите не са им раздали пистолети?

Следователно е някой от ДРУ. При това високопоставен.“

— Господине? — обърна се към него Кастило.

— Сеньор Кастило?

— Si.

— Аз съм полковник Алехандро Джелини от ДРУ, господин Кастило.

Кастило прекоси стаята и подаде ръка.

— Mucho gusto, mi coronel — поздрави Кастило.

— Току-що се видях с посланик Силвио, сеньор. Предадох му от името на президента искрените ни съболезнования за случилото се с агента от Тайните служби и сержанта пехотинец.

— Много любезно от страна на президента, mi coronel — отвърна Кастило.

— Посланик Силвио ми каза, че вие отговаряте за безопасността на сеньора Мастърсън и децата й, всъщност за всичко.

— Точно така — кимна Чарли.

— Дойдох, за да ви уверя лично, че всички средства, с които разполага ДРУ, ще бъдат използвани за осигуряване безопасността на сеньора Мастърсън и децата й, и, разбира се, на жената агент и вас, докато сте в Аржентина. Давам ви личната си гаранция, че подобно нещо повече няма да се случи.

— Mi coronel, много любезно, но искам да ви уведомя, че полковник Мунц прави всичко по силите си.

— Аз съм новият директор на ДРУ, сеньор, на мястото на полковник Мунц.

— Моля?

— Полковник Мунц бе освободен от длъжност, сеньор. Специална комисия ще разследва неуспешното изпълнение на задълженията му.

„Мама му стара!

Мунц е знаел, че ще се случи нещо подобно. Значи затова беше онова «Сбогом, Чарли», когато си тръгваше.

Тези мръсници са си търсили изкупителна жертва — трябвало е да стоварят вината върху някого; върху когото и да е, стига да не е някой бюрократ — и сега ще разкажат играта на Алфредо.

Мама му стара, гадна работа!“

— Mi coronel, ако комисията призовава свидетели, бих искал да се явя в негова защита.

— Моля да ме извините, сеньор Кастило, това е вътрешен въпрос на Аржентина.

„Май е най-добре да взема да млъкна. Все изтърсвам каквото не трябва.

Мама му стара!“

— Простете, полковник, но отстраняването на полковник Мунц е свързано със случилото се с американци, а аз като американски офицер бях натоварен да отговарям за безопасността им и най-добре мога да преценя дали полковник Мунц е изпълнявал качествено и отговорно задълженията си.

— Повтарям, господин Кастило, но това е вътрешен въпрос на Аржентина.

— Това е тъпо и гадно, mi colonel, можете да ме цитирате.

— Съжалявам, че приемате въпроса по този начин, сеньор — отвърна полковник Джелини. — Ако имате въпроси, хората ми ще се свържат с вас. Пожелавам ви приятна вечер, сеньор.

Той протегна ръка. Кастило остана загледан в него за момент, след това му обърна гръб.

„Това не беше много разумно, Чарли.

Майната му!“

Той чу затварянето на вратата, извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране. Посланик Силвио отговори на второто позвъняване.

— Силвио.

— Кастило се обажда, господине. Заместникът на полковник Мунц дойде да ми се представи.

— И при мен беше. Питах се дали е разумно да ти го изпращам.

— Не бих казал. Постъпили са гадно с Мунц.

Джак Мастърсън казваше, че му е трябвало много време, докато разбере аржентинците, ала най-накрая е успял. Каквото и да стане, то е грешка на някой друг. В този случай въпросният някой се оказва Мунц.

— Можем ли да направим нещо за Мунц?

— Мислех си да напишем писмо, в което изразяваме благодарността си към огромната помощ на Мунц, и да го пратим до вестниците. Само че това едва ли ще даде някакъв резултат.

— Защо да не даде? Мунц остава на улицата. А Господ е свидетел, че той направи всичко по силите си.

— По всяка вероятност няма да отпечатат писмото, а ако все пак го отпечатат, ще излезе, че norteamericanos се месят във вътрешните въпроси на Аржентина. След това ще започнат да ровят чия е вината за цялата работа, ще започнат да натякват, че не е трябвало да изпращаме Джак тук, след като сме били наясно колко е богат и вероятността да стане жертва на похитители е била огромна.

— Според мен случилото се няма нищо общо с отвличането — отвърна Кастило.

— Бедата е там, че нямаме представа с какво има общо — засече го посланикът. — Колко си недипломатичен, Чарли!

— Не толкова, колкото ми се иска да бъда — отвърна той. — Казах му, че съм готов да се явя като свидетел в защита на Мунц, а след като той два пъти повтори, че това е вътрешен въпрос, заявих, че цялата работа е тъпа и гадна. Той много добре знае, че е така. Казах му, ако желае, да ме цитира.

— Боже, как само ми се иска поне понякога да не съм ограничен от задълженията на дипломат — въздъхна Силвио. — Ти, разбира се, можеш да ме цитираш, но искам да ти кажа, че едва ли бих могъл да кажа нещо по-точно.

Чарли се разсмя.

— Благодаря ви, господине.

— Предполагам, ще чакаш младата дама да излезе от операционната.

— Да, господине.

— Нали ще ми съобщиш веднага щом разбереш нещо? — попита Силвио. — Току-що изпратих кола да вземе доктор Мелинър и да го откара на „Хорхе Нюбъри“, за да се запознае с пилота и да провери оборудването на „Гълфстрийма“.

— Благодаря ви.