Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агентът на президента (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hostage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
dave (2009)
Сканиране и разпознаване
Г. (2009)

Издание:

У.Е.Б. Грифин. Заложникът

Калпазанов, 2007

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Технически редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Огнян Илиев

Военен консултант: Митко Ганев

ISBN 13: 978-954-17-0240-6

История

  1. — Добавяне

(ТРИ)

Посолства на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

18:25, 20 юли 2005

 

Джей Уинслоу Мастърсън, много висок, добре облечен, много черен афроамериканец на четирийсет и две, заклет американец, който ненавиждаше почти всичко френско, се бе облегнал на прозореца в кабинета си и наблюдаваше демонстрацията навън.

Кабинетът на Мастърсън бе на втория етаж в посолството, непосредствено до кабинета на посланика. Мастърсън бе заместник-посланик — или вторият човек в посолството, — а в момента изпълняваше длъжността пълномощен министър или представител на президента на Съединените щати в Република Аржентина.

Посланикът Хуан Мануел Силвио бе „отвъд реката“ — в Монтевидео, Уругвай — за нещо като работен обяд с Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай. Двамата посланици или техните заместници се срещаха редовно на всеки две седмици или в Буенос Айрес, или в Монтевидео.

Силвио се бе качил на ранния полет от летище „Хорхе Нюбъри“ в Буенос Айрес, който кацаше в Монтевидео след двайсет и шест минути, в седем и пет сутринта, и го очакваха да се върне в три и десет следобед с ферибота. Бързият катамаран изминаваше разстоянието за малко повече от три часа. Посланикът казваше, че за всичкото това време в кабината първа класа успява да се справи необезпокояван с поне част от бумащината, натрупала се на бюрото му.

 

 

Днес, прецени Мастърсън, се бяха събрали поне триста демонстранти, за да дрънкат с тенджери и тигани. Оградата не бе достатъчна, за да ги спре, затова поне петдесет ченгета, половината от конната полиция, ги охраняваха.

Демонстрантите ръкомахаха — поне докато си мислеха, че телевизионните камери са включени, — вдигнали лозунги против Международния валутен фонд, следователно и против намесата на САЩ, американската фискална политика и Америка по принцип. Виждаха се поне шест плаката с лика на някого, доста приличащ на Ернесто „Че“ Гевара.

Преклонението на аржентинците пред Гевара удивляваше и силно дразнеше Мастърсън. Макар и с нежелание, си признаваше, че се възхищава на Фидел Кастро, повел шепа мъже в кубинските планини, за да ги обучи и тренира, а след това успял да свали правителството и оттогава насетне показваше среден пръст на най-влиятелните нации в света.

Гевара обаче беше друга работа. Аржентинският лекар се бе грижил за Кастро. Доколкото Мастърсън знаеше, това бе единственият му принос към каузата на комунизма. Беше се провалил напълно като революционер. Опитът му да привлече и Африка бе завършил катастрофално. Бяха необходими нищо и никакви стотина войници от американските Специални части в Африка, за да го накарат да побегне с подвита опашка. След това се бе преместил в Боливия, където го очакваше още по-малка група Зелени барети, повечето кубинци от американски произход. Те не просто смачкаха амбициите му за революция, ами го направиха за посмешище в цяла Латинска Америка.

Зелените барети почти бяха успели. Имаше един случай, когато те почти през смях докладваха, че Гевара разположил хората си, наричани с гръмкото название Революционна армия, за нощно военно учение, но благополучно се изгубили из гъсталаците на джунглата, четирима се удавили, докато се опитвали да прекосят една река, и им били необходими две седмици, за да се върнат в базовия лагер, едва оцелели, след като им се наложило да се прехранват с маймуни и други диви твари. Когато се върнал в базата, Гевара открил, че боливийската армия е поставила района под наблюдение. Някакъв фермер съобщил на правителството къде са се настанили революционерите, защото се уплашил, че са наркотрафиканти.

На президента на Боливия не му било никак смешно и не приел идеята, че най-удачният начин за разправа с доктор Гевара е унижението. Наредил да бъде незабавно предаден на военен съд по обвинение за притежание на оръжие с цел насилствено сваляне на правителството, което според международното право се наказва със смърт. Процесът бил последван от бърза екзекуция и ето как Гевара се превърнал в легенда, вместо в посмешище.

 

 

— Къде витаеш, Джак? — долетя зад него познатият глас на Алекзандър Б. Дарби. Официално Дарби се водеше търговски аташе, ала за по-висшестоящите не бе тайна, че е представителят на ЦРУ.

Мастърсън се обърна с усмивка към дребния закръглен мъж с тънки изписани мустачки.

— Обичайните ми презрителни разсъждения за Че Гевара.

— Онези още ли висят навън?

Мастърсън кимна.

— Чаках да завали. Надявах се да плисне един дъжд, за да се махнат.

— Да, ама не стана.

— Ти готов ли си?

— На ваше разположение съм, господине — отвърна Мастърсън и тръгна към вратата.

Мастърсън пътуваше до вкъщи заедно с Дарби, който живееше наблизо, в предградието „Сан Исидро“. Колата, осигурена му от посолството, беше блъсната — за втори път този месец — и трябваше да я откарат в сервиз.

— Шефът върна ли се? — попита Дарби, докато се качваха в асансьора, който щеше да ги остави в мазето.

— Всеки момент. Взел е ферибота — отвърна Мастърсън.

— Сигурно и той е очаквал да завали — предположи Дарби.

Мастърсън се засмя.

Ако не друго, демонстрантите пред посолството превръщаха в истинско изпитание влизането и излизането от сградата. Насъбралите се, сигурни, че телевизионните камери следят всяко тяхно движение, се втурваха, за да обградят дипломатическите автомобили. Освен че блъскаха по колите и размахваха юмруци към пътниците вътре — виждаха единствено шофьорите, защото задните прозорци бяха с черни стъкла, — те не вършеха поразии. Затова пък се налагаше конната полиция да мобилизира силите си, за да пробие сред недоволните и да направи път на автомобилите, което създаваше хаос и винаги имаше опасност някой да бъде стъпкан или прегазен. Оставаше и възможността някой демонстрант — който дори не е бил докоснат — да започне да вие жално пред камерите и да се оплаква, че някой гринго империалист нарочно е прекарал колата си през крака му. Това бе сигурен начин да ги дадат по вечерните новини и в „Кларен“, един от ежедневниците на Буенос Айрес.

Асансьорът ги свали в мазето, мътно осветено помещение с паркирани от едната страна автомобили. Повечето бяха личните коли на персонала, чийто ранг не бе достатъчно висок, за да им зачислят служебна с шофьор, но достатъчно издигнали се, за да разчитат на място в мазето на посолството. Имаше и специално обозначени паркинг места пред сградата, предвидени за приходящите.

Най-близо до рампата, която извеждаше от мазето, бяха местата за автомобилите на посолството, джипове „Уегъниър“ и други, използвани вместо таксита, и още шест почти еднакви „коли на посолството“. Бяха чисто нови, или почти чисто нови, всичките беемвета, тъмносини или черни, седмици и петици, до една бронирани, с дипломатически номера.

Когато Мастърсън и Дарби слязоха, пет от автомобилите бяха на местата си — огромното черно 760 на посланика, двойникът му, колата на Дарби, на генералния консул и на Кен Лауъри. Лауъри бе шеф на охраната. Нямаше ги само колите на военния аташе — на него често му се случваше да си тръгва по-рано — и на Мастърсън, оставена в сервиз, за да сменят предния калник.

Шофьорът на Дарби, настанил се на сгъваем стол до рампата заедно с останалите шофьори, се надигна, щом ги видя да приближават, за да отвори вратите и на двамата още преди да стигнат автомобила.

Една от многобройните причини, поради които се знаеше, че Алекс Дарби е човек на ЦРУ, бе фактът, че разполага със собствена служебна кола. Останалите аташета нямаха.

Шофьорите до един бяха служители на частната охранителна фирма, която се грижеше за безопасността на посолството. Предполагаше се, че са пенсионирани полицаи, което им даваше правото да носят оръжие. Не бе тайна, че в действителност са вербувани от аржентинското разузнаване, наречено ДРУ[1], което бе нещо като местна комбинация от ЦРУ, Тайните служби и ФБР.

— Ще оставим господин Мастърсън у тях — заяви Дарби, когато приближиха. — Карай първо към тях.

— Всъщност Бетси ще ме чака — сигурно вече нервничи — в „Канзас“ — обясни Мастърсън. — Ще ме оставите ли там, ако обичате?

„Канзас“ бе популярен ресторант на „Авенида Либертадор“ в скъпия жилищен район на Буенос Айрес, наречен „Сан Исидро“. Да се излезе от посолството, не бе никак лесна работа. Първо охраната проверяваше самоличността на шофьора, след това пътниците и отбелязваше времето на излизане в съответната бланка. След това, Мастърсън така и не бе успял да разбере защо е необходимо, те претърсваха автомобила, като започваха от багажника и надничаха отдолу с помощта на огромно огледало с дръжка.

Едва тогава пропускаха колата и вдигаха трите бариери, всяка с диаметър от деветдесет сантиметра. Това даваше възможност на наблюдателя, оставен от демонстрантите, да привика протестиращите, а някой от конната полиция подаваше сигнал на колегите си и двайсетина униформени дотичваха или подкарваха конете, за да осигурят преминаването на дипломатите през скупчилите се демонстранти.

Тогава се отваряха двете крила на портата и автомобилът излизаше от територията на посолството, а демонстрантите, както обикновено, се хвърляха напред.

Поражения нямаше, ала думкането по беемвето бе дразнещо и плашещо, както и яростно разкривените лица на някои от демонстрантите. Не на всички. Доколкото Мастърсън забеляза, някои от насъбралите се си прекарваха доста весело.

След около минута минаха покрай протестиращите, шофьорът издебна пролука в бързия поток коли, вля се в движението и се насочи към „Авенида Либертадор“.

Алекс Дарби замахна с ръка в посоката, където се намираше резиденцията — домът на посланика, внушителна каменна сграда — с изглед към „Авенида Либертадор“, на около петстотин метра от посолството.

Мастърсън се обърна и забеляза група демонстранти, хукнали от посолството към резиденцията.

— Нищо чудно, че се е качил на ферибота — отбеляза Дарби. — Ако беше в посолството, щеше да му се наложи да се измъква на два пъти. Веднъж, за да се махне от посолството, и после — за да влезе в резиденцията.

 

 

На стотина метра по-нататък нямаше и следа от шумната тълпа, събрала се пред посолството. От дясната им страна се бе ширнал парк, където хората тичаха, разхождаха кучетата си, а от лявата страна се издигаха елегантни блокове чак до железопътния мост. От другата страна на моста, отляво, се намираха армейските игрища за поло и пистите за надбягвания, а отдясно се падаше хиподрумът. На игрищата за поло в момента нямаше срещи, ала любителите на коне вече се бяха събрали в очакване на вечерните надбягвания.

Следваха нови блокове и от двете страни на пътя.

Минаха под моста на магистралата, което означаваше, че излизат от град Буенос Айрес и навлизат в областта Буенос Айрес. Град Буенос Айрес, мислеше си често Мастърсън, бе като окръг Колумбия, а областта възприемаше като щат, например Мериленд или Вирджиния.

— Движението не е прекалено натоварено — подхвърли Алекс.

Мастърсън се наведе напред, за да надникне през предното стъкло.

Минаваха покрай „Карфур“, френската верига супермаркети. В началото на кариерата си Мастърсън бе работил в консулски отдел на посолството в Париж и си мислеше, че е научил що за птици са французите, затова отказваше да пазарува тук.

— Прав си — съгласи се той в момента, когато шофьорът, вбесен, натисна клаксона.

Усетиха силен страничен тласък и беемвето се разтресе, а след това се чу и хрущенето на смачкана ламарина. Ударът лашна Дарби и Мастърсън настрани, но предпазните колани ги задържаха.

Последва нов тласък, този път отзад, и коланите отново се опънаха.

Шофьорът изруга нещо на бърз и напълно неразбираем испански.

— Мили боже! — избухна Мастърсън, докато се опитваше да се изправи на седалката.

— Добре ли си, Джак? — попита Дарби.

— Май да — отвърна Мастърсън. — Господи боже мой! Пак ли! Тези проклети шантави аржентински шофьори!

— Спокойно — опита се да го успокои Дарби, докато опитният му поглед на шпионин преценяваше обстановката навън.

Мастърсън се опита да отвори вратата. Тя не поддаде.

— Ще трябва да се измъкнем от твоята страна, Алекс — реши той.

— Няма да е лесно — предупреди го Дарби и посочи потока автомобили на улицата.

Шофьорът излезе от колата, спря по средата на платното и вдигна ръка като полицай. Мастърсън разсеяно си каза, че по всяка вероятност човекът е започнал кариерата си като регулировчик.

Дотича униформен патрул. Шофьорът му се сопна и полицаят начаса се зае да отбие трафика. Шофьорът се върна до беемвето и Дарби и Мастърсън излязоха.

Джак забеляза, че пикапът, който ги бе ударил пръв, дава заден. Беше форд F–250 с четири врати и масивни робари пред решетката на радиатора. В първия момент реши, че робарите — често срещана придобивка при пикапите, която им позволяваше да изтласкват други превозни средства, заседнали по калните провинциални пътища — ще са само надраскани, докато на беемвето ще трябва да се смени и вратата, и цялата задница.

Чак тогава видя лекия автомобил фолксваген „Голф“, който ги бе блъснал отзад. Дясната страна на предното стъкло бе счупена. Той пристъпи бързо към вратата и я дръпна. На седалката се бе отпуснал добре облечен млад мъж, все още зашеметен, притиснал пръсти към окървавеното си чело.

На Мастърсън му мина грозна мисъл: „Ако не се надуваше, че коланите са за путьовците, тъп дръвнико, главата ти нямаше да опита здравината на стъклото.“

Размаха пръсти пред очите на мъжа. Непознатият го погледна с някакво любопитство, примесено с раздразнение.

— Ще ви помогна да излезете, senor — започна Мастърсън на безупречен испански. — Най-добре е да легнете.

Забеляза, че шофьорът е привлекателна млада жена — „вероятно съпругата на сеньор Надут Дръвник, тъй като аржентинските мъже не позволяваха приятелките им да шофират, да не би някой да си помисли, че не са достатъчно мъжествени“ — доста замаяна, но поне не бе ранена. Беше си сложила предпазния колан, а въздушната възглавница се бе включила.

— Алекс — провикна се Мастърсън. — Помогни на дамата да слезе.

След това извади кърпичка от джоба на панталоните си и я постави на окървавеното чело на мъжа, а накрая вдигна ръката му, за да притиска раната.

— Задръжте така — нареди Мастърсън, докато му помагаше да слезе от фолксвагена и да се дръпне на тротоара. Накара го да седне и попита: — Имате ли нужда да легнете?

— Добре съм — отвърна мъжът. — Muchas gracias.

— Сигурен ли сте? Нали няма нищо счупено?

Мъжът се понамести, сякаш пробваше дали няма счупени кости, и се усмихна измъчено. Алекс Дарби отведе младата жена на тротоара. Тя чак сега забеляза мъжа и притиснатата към челото му окървавена кърпичка, изхлипа шумно и се отпусна на колене, за да му обърне внимание.

Мастърсън погледна настрани, за да се почувстват поне за малко сами.

Големият форд, който ги бе блъснал, хлътваше на паркинга на „Карфур“.

„Копелето гадно се опитва да избяга!“

Мастърсън изкрещя на полицая, който се опитваше да се справи с движението, и най-сетне успя да привлече вниманието му. Посочи пикапа и закрещя отново, че се опитва да избяга.

Полицаят махна с ръка, за да покаже, че разбира, ала е зает с движението и не може да направи нищо.

„Мама му стара!“

Мастърсън извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и набра един от запаметените номера. Отговор нямаше, затова погледна екрана.

„Няма покритие! Сигурно съм на единственото място в шибания Буенос Айрес, където няма покритие!“

Дарби видя мобилния в ръката на Мастърсън и попита:

— В посолството ли се обаждаш?

— Няма никакво покритие.

Дарби извади своя мобилен телефон, за да се увери.

— Ще се обадя по радиостанцията — успокои го той и бързо се върна при беемвето.

След минута се върна.

— Лауъри пита дали сме добре — започна да обяснява той. — Казах му, че всичко е наред. Ще ни изпрати пътна помощ и автомобил. Сигурно ще се наложи да почакаме малко за колата. Демонстрантите още не са се разотишли.

— Копелето, дето ни блъсна, се изнесе нанякъде — каза Мастърсън.

— Ами? Сигурен ли си?

— Да, по дяволите, сигурен съм.

— Спокойно, Джак. Случва се. Нали никой не е ранен.

— Той е ранен — сопна се Мастърсън и кимна към сеньор Надут Дръвник.

— Сигурен съм, че ченгетата ще пристигнат всеки момент, а също и линейка.

— Бетси ще ми разкаже играта, ако закъснея — оплака се Мастърсън. — А не мога да й позвъня.

— Свържи се по радиостанцията с охраната и помоли да й позвънят в „Канзас“.

Мастърсън се замисли над предложението.

— Не става — реши той. — Ще трябва да изтърпя цупенето й. Не ми се иска охраната да й съобщи, че пак съм катастрофирал.

Бележки

[1] ДРУ — SIDE — Secretaria de Inteligencia de Estado — Държавно разузнавателно управление — Б.пр.