Румен Ченков
Единение

Да сме влюбени още? Едва ли.

Би било нереално почти.

Чувствата ни днес са отлежали —

хубавото вино не кипи.

 

Няма обещания за вярност,

няма еуфория и плам.

Верни сме на малките си слабости.

Тях сме ги измерили до грам.

 

Знаем всички свои недостатъци

и че, както другите грешим.

Не ни вълнуват лунните отблясъци,

но още във една постеля спим.

 

Романтиката в делници не търсим.

Няма я и в празници дори.

Често сме сърдити и навъсени,

говорейки банално за пари.

 

Ние сме семейство, като всички.

Люшкаме се в сивия поток

с нашите си — общите привички,

с грижите по ценовия шок.

 

Ей така живеем — монотонно,

неусетно някак и без план,

но сме близки с тебе, но сме сродни:

хванати сме във един капан.

 

Нужни сме си, както е водата

нужна на пустинника във пек.

В мен си ти — аз в тебе без остатък

и твърдо знам, че сме един човек.

1997 г.

Добрич