Румен Ченков
Няма срок

Боже, колко надежди угасваха,

докато отмятах годините…

други мъждиво, бледо проблясваха

и изгаряха бързо в руините

 

на моето Вчера, на моето Беше,

а него всъщност го няма.

Градено с години, за миг се рушеше:

разбирах — било е измама.

 

В душата ми отваряха се рани

от претърпени загуби, от крах,

от допира на безразлични длани,

от оня стар атавистичен страх…

 

Понякога в илюзии се вкопчвах,

красиви, но илюзии, уви!

Нещо зарязвах, нещо започвах…

идоли издигах и руших.

 

Старите представи за света

разкъсвах и със други ги заменях.

Кое бе явно и кое мечта?

Докато търсех, себе си променях.

 

Изграждах се отново и болеше,

защото се разделях със мечти,

защото старото — познато — се рушеше

заключваха се неотворени врати.

 

Разделях се със моята си същност,

а нова колко трудно се гради,

когато питаш се: „Не е ли късно,

не са ли пристан старите следи?“

 

Но днес съм друг и, претърпял промяна,

разбрах, че в пътя ме подкрепя Бог,

че не остава мисъл неживяна

и себе си да сбъднеш няма срок.

4.1.2007 г.

Добрич