Румен Ченков
Страх

Не съм какъвто бях.

Все по-криви станаха огледалата,

в които ме е страх да се оглеждам.

Години дълги преживях —

личи от бялото, посипано в косата;

от бръчките, които се подреждат

по моето лице, като траверси,

водещи в една посока.

Движа се по тях напред —

един от многото. Житейска версия.

Вървя, без спирки и отсрочка.

Започват да изтръпват ходилата,

но трябва да вървя нататък,

защото няма спиране.

И все по-криви са огледалата,

в които ме е страх да се оглеждам —

дали ще видя някого отсреща?!

7.7.2006 г.

Добрич