Румен Ченков
Прости ми!

Майко, не забравяш своя син,

който из България се скита.

Знам, че и сърцето те боли,

и душата с мъка е пропита.

 

Колко ли си плакала за мен,

всяка нощ, прикривайки сълзите

и тревожен бил е твоят ден —

болен ли съм, гладен ли съм, сит ли?

 

И сега тревога те гори,

как живея толкова далече.

Трудно ли е? Имам ли пари?

Грижите ли ме приспиват вечер?

 

Много рано, майко, отлетях.

Не можа да видиш как пораснах.

Твоята утеха аз не бях.

Рано орисията ме тласна

 

все по чужди друми и врати

своето призвание да търся.

На сина си, майчице, прости,

път обратен, дето не потърси!

 

Зная, че ме чакаш всеки ден,

повече от двадесет години,

да се върна в къщи и смирен,

да целуна твоята десница.

 

Да ти кажа: „Майко, този път

аз дойдох при теб, за да остана.

Чужд и неприветен е светът,

ако липсва майчиното рамо.“

1996 г.

Добрич