Алистър Маклейн
Устата на гроба (4)

Четвърта глава
Сряда, пет сутринта — привечер

Както казват по тези места, беше черно като жилетката на дявола. Черно беше и небето, и гората, а от ледения дъжд направо нищо не се виждаше. Дърветата се забелязваха едва след като си се блъснал в тях — същото важеше и за дупките по пътя. Хънслет ме събуди в три и половина с чаша чай и с думите, че докато съм спал, е говорил с чичо Артър. Хеликоптерът бил уреден, но чичо Артър бил доста скептичен и смятал цялата работа за загуба на време. Рядък случай наистина — чичо Артър и аз да сме на едно мнение.

Вече започваше да ми се струва, че никога няма да открия проклетия хеликоптер. Направо не беше за вярване, че ще ми бъде толкова трудно да се ориентирам на този малък горист остров, дълъг не повече от пет мили. Не трябваше да преодолявам нито бурни потоци, нито стръмни скали, нито пък ме обграждаха непроходими гъсталаци. Торбей беше умерено горист остров с лек наклон и прекосяването му не би следвало да е нещо повече от неделна следобедна разходка, дори и за осемдесет-годишен пенсионер. Не бях осемдесетгодишен пенсионер, макар и да се чувствувах като такъв, но пък и това не беше неделя следобед.

Неприятностите започнаха още от момента, в който стъпих на брега на Торбей, точно срещу Гарв Айлънд. По-скоро от момента, в който се опитах да стъпя на брега. Ако обувките ти са с гумени подметки и се опитваш да дърпаш надуваема лодка по хлъзгави и покрити с водорасли обли камъни, чийто диаметър достига два метра, за да се добереш до лежащия на двайсетина метра отвъд тях бряг, ще се поизпотиш доста, дори и на дневна светлина. А в непрогледен мрак това си е чисто самоубийствено начинание. На третото си падане счупих електрическото фенерче. Няколко синини по-късно си отиде и ръчният ми компас. Както винаги в такива случаи, дълбокомерът ми остана непокътнат. Нощно време няма нищо по-приятно от това да се ориентираш в гора с помощта на дълбокомер.

Изпуснах въздуха от лодката, скрих я заедно с помпата и поех по брега зад селото. Логично беше, че ако следвах тази посока, накрая щях да изляза на пясъчното заливче на отсрещния край на острова, където ми беше срещата с хеликоптера. Логично беше и че ако в непрогледна нощ се движех по самия бряг, който беше неравен и обсипан с камъни, дупки и скали, щях непрекъснато да падам във водата. Така и стана, затова след третото падане изоставих брега и свърнах навътре в сушата. Не че се боях да не се намокря — отдавна вече бях мокър до кости, тъй като реших да оставя водолазния костюм при лодката. Не виждах никакъв смисъл да се движа през гората във водолазен костюм и да го влача със себе си и на хеликоптера. Не ме притесняваше и това, че сигналните ракети, с които щях да покажа на пилота къде се намирам, щяха да се намокрят — опаковката им беше непромокаема, макар че вече се съмнявах дали ще издържат всички премеждия. Бях изоставил брега, защото ако продължавах да се движа по него, нямаше да пристигна на мястото на срещата и до обяд.

Единствените ми ориентири бяха носеният от вятъра дъжд и релефът на местността. Заливчето се падаше на изток, а вятърът духаше от запад, така че ако дъждът ме удряше в тила, знаех, че съм на прав път. Плюс това надлъжно остров Торбей беше ориентиран в посока изток-запад и по цялата му дължина минаваше нещо като хребет, покрит от борова гора, така че в момента, в който започвах да се спускам в едната или в другата посока, знаех, че се отклонявам от маршрута. Само че проклетият вятър си сменяше посоката непредсказуемо, гората ту се прореждаше, ту се сгъстяваше, а хребетът беше доста неравен и в резултат от тази неблагоприятна комбинация загубих доста време.

Часовникът ми показваше, че до съмване остава още половин час, но беше тъмно като посред нощ и вече сериозно се съмнявах, че ще успея да пристигна навреме.

Съмнявах се дали и хеликоптерът ще пристигне навреме. Мястото на срещата бе закътано и удобно за приземяване, но дали щеше да успее да се добере дотам, беше съвсем друг въпрос. Смътно си спомнях, че ако скоростта на вятъра надвишава определена стойност, хеликоптерите не могат да летят, но не си спомнях каква е тази стойност. А ако хеликоптерът не дойдеше, ме чакаше нерадостният и мокър обратен път до лодката, където първо трябваше да изчакам да се мръкне, за да мога да се върна на „Файъркрест“, без никой да ме забележи. Оставаха ми само двайсет и четири часа, а довечера щяха да ми остават дванайсет. Започнах да тичам.

След петнайсет минути и след един господ знае колко блъснати дънери и дървета най-после го чух — слабото, но непрекъснато усилващо се бумтене на хеликоптерния двигател. Беше подранил, по дяволите. Сега щеше да кацне, да види, че никой не го чака, и да си тръгне. Подобни мисли добре описват внезапно обзелото ме отчаяние, защото изобщо не ми хрумна, че в тази тъмнина пилотът едва ли би намерил мястото, а за приземяване и дума да не става. В един момент дори реших да запаля сигнална ракета, за да дам знак на пилота, че наближавам, и почти я бях извадил от джоба си, но се отказах. Според уговорката сигналната ракета трябваше да освети мястото за приземяване, така че ако я запалех сега, той щеше да се устреми към нея, да се удари във върховете на дърветата и да се разбие.

Затичах още по-бързо. От години не бях пробягвал повече от неколкостотин метра и сега дробовете ми свиреха и се задъхваха като спукан ковашки мех. Въпреки това продължавах да тичам. Удрях се в дървета, препъвах се в разни коренища, свличах се по стръмни скатове и в лицето ми се завираха листа и клони. Най-лоши бяха дърветата. Бях протегнал ръце пред себе си, но нищо не помагаше. Вдигнах някакъв клон, в който се бях спънал, и го изправих пред себе си, но независимо накъде го насочвах, дърветата винаги идваха от другата страна. На целия остров Торбей нямаше дърво, в което да не се блъснах. Чувствувах се като топка за боулинг след тежък сезон с единствената разлика, че докато топката за боулинг събаря кеглите, в моя случай аз бивах събарян от дърветата. На три пъти ми се стори, че шумът от двигателя на хеликоптера се отдалечава на изток и замира, и третия път вече бях сигурен, че си е заминал. Само че и трите пъти хеликоптерът се връщаше. На изток небето вече просветляваше, но все още не можех да видя машината. Вероятно за пилота долу всичко продължаваше да е обгърнато от непрогледен мрак.

Земята под краката ми изчезна, паднах. Докато се свличах надолу, протегнах ръце, за да се задържа за нещо, но неизвестно защо продължавах да се търкалям по обраслия с храсталаци склон. За първи път тази нощ се молех на пътя ми да се изпречи някой бор, който да спре главоломното ми спускане, но за беда ги пропуснах всичките. Струваше ми се, че това е най-дългият склон на острова. Само че не беше склон, а краят на Торбей. След дълго и мъчително падане най-сетне се приземих върху мек, мокър пясък. Още докато си събирах дъха, не пропуснах да отдам дължимото на провидението, което в своята блакосклонност в продължение на няколко милиона години бе превърнало някогашните острозъби скали в приличен и удобен пясъчен плаж.

Изправих се и се огледах. Бях попаднал точно на мястото. Знаех, че в източната част на остров Торбей има само един песъчлив залив, а вече се беше разсъмнало достатъчно и виждах, че това е той, макар да изглеждаше доста по-малък, отколкото се разбираше от картата. От изток отново се задаваше хеликоптерът, на височина не повече от стотина метра. Изтичах към водата, извадих сигнална ракета от джоба си, махнах и водонепропускливата обвивка и дръпнах запалителната лента. Веднага лумна ослепителна синьо-бяла магнезиева светлина, толкова ярка, че трябваше да вдигна свободната си ръка пред очите. Ракетата горя в продължение на не повече от половин минута, но това беше достатъчно. Тя продължаваше да съска последните си издихания в ръката ми, а хеликоптерът вече кръжеше над мен. Светнаха два прожектора, окъпаха плажа в светлина. Двайсет секунди по-късно плъзгачите потънаха в мекия пясък, грохотът на двигателя замлъкна, перката спря. Никога не се бях качвал на хеликоптер, макар и да бях виждал доста хеликоптери. Но в здрача на утрото този ми се стори много по-голям.

Докато отивах към него, се отвори дясната врата и някакво фенерче ми светна в лицето. Един глас с безпогрешен уейлски акцент каза:

— Добро утро. Ти ли си Калвърт?

— Аз съм. Мога ли да се кача?

— Как да разбера, че си Калвърт?

— Нали ти казвам. Не се прави на много печен, приятелю, защото нямаш право да проверяваш самоличността ми.

— Имаш ли някакъв документ?

— А ти акъл имаш ли? Не ти ли е известно, че някои хора никога не носят документи за самоличност? Да не си мислиш, че случайно минавам оттук, на пет мили от никъде, и случайно си нося сигнални ракети в джоба? Или искаш още днес да се присъединиш към редиците на безработните? — Лошо начало на съвместната ни работа.

— Казаха ми да внимавам. — Той се развълнува и притесни точно колкото котка, заспала на огрян от слънцето покрив, но още му липсваше достатъчно сърдечност. — Лейтенант Скот Уилямс, флотски военновъздушни сили. Може да ме уволни само адмирал. Качвай се.

Качих се, затворих вратата и седнах. Той не се ръкува с мен, но запали осветлението в кабината и каза:

— Какво, по дяволите, е станало с лицето ти?

— Какво да му е станало?

— Кръв. Цялото е изподраскано.

— От боровите иглички е. — Обясних му какво се е случило. — Защо са изпратили толкова голяма машина? Побира цял батальон, като гледам.

— Четиринайсет души, да бъдем по-точни. Върша много откачени неща, Калвърт, но в подобно време не се качвам на някоя малка играчка. Този вятър ще ме помете. Дори и сега съм напълнил и допълнителните резервоари, защото сме само двамата и машината иначе е лека.

— Значи можем да летим цял ден?

— Горе-долу. Зависи от скоростта, с която се движим. Какво се иска от мене?

— Повече вежливост, за начало. Май не ти харесва да ставаш рано сутрин?

— Аз съм пилот от Морския аварийно-спасителен екип, Калвърт. В базата ни това е единствената машина, достатъчно голяма за такова време. Така че ако не бях с тебе, сега пак щях да летя по някоя задача… Не ме интересува важността на твоята мисия, защото в момента в Атлантика може би се давят хора и би трябвало да бъда там и да ги спасявам. Само че получих други заповеди. Казвай какво искаш?

— За „Мъри Роуз“ ли говориш?

— Точно така. Значи и ти си чул.

— Такава яхта няма и никога не е имало.

— Какво говориш? Нали го казаха по новините…

— Ще ти обясня накратко, лейтенант. За мен е важно да претърся този район, без да събуждам подозрения. Единственият начин за това беше да се измисли желязна причина. И това е потъващата „Мъри Роуз“. Затова измислихме тази легенда.

— Значи съобщението е фалшиво?

— Фалшиво е.

— И ти си успял да уредиш да го пуснат по радиото? — Сигурно тогава ще можеш да уредиш и да ме уволнят. — И той за първи път се усмихна. — Извинете, сър. Лейтенант Уилямс — викайте ми Скоти — отново се връща към обичайното си състояние. А сега накъде?

— Познаваш ли добре островите и бреговата линия в този район?

— От въздуха ли?

— Да.

— Тук съм от двайсет месеца. Освен в Морския аварийно-спасителен екип участвувам и във военни и военноморски занятия, а и често съм спасявал заблудени планинари. Най-вече работя с командосите от морската пехота. Познавам добре района.

— Търся място, където може да се скрие лодка. Доста голяма лодка, вероятно дължината и е около петнайсет метра. Може да е навес или някое закътано заливче, което не се вижда откъм морето. Може да е и близо до устието на някоя река, под надвиснали дървета. В района между Айлей и Скай.

— Аха. Само че представяте ли си стотиците мили дължина на бреговата линия заедно с островите? Ако не са и хиляди. С колко време разполагам? Един месец?

— До довечера. Чакай, чакай. Ще елиминираме всички населени места, което значи всяко място с повече от две-три къщи. Ще елиминираме риболовните зони. Ще елиминираме и редовните корабни линии. Това помага ли?

— Доста. Какво всъщност търсим?

— Нали ти казах.

— Добре, добре. Ясно е, че не трябва да разсъждавам много. Имате ли представа откъде искате да започнем и в какви граници да се придържаме?

— Тръгваме на изток по бреговата линия. Двайсет мили нагоре и после двайсет обратно на юг. След това оглеждаме пролива на Торбей и самия остров Торбей. После се прехвърляме на най-отдалечените западни и северни острови.

— През пролива на Торбей преминава редовна параходна връзка.

— Извинявай. Одеве исках да кажа ежедневни корабни линии. А тази връзка на Торбей е два пъти седмично.

— Поставете си предпазния колан и онези слушалки. Днес вятърът доста ще ни лашка. Надявам се, че сте добър моряк.

— А слушалките за какво са ми?

Те бяха огромни, широки поне десет сантиметра, а уплътненията им бяха от едносантиметрова пореста гума. Към тях имаше и въртящ се микрофон.

— За ушите отвърна лейтенантът. — За да не ви се спукат тъпанчетата. Иначе може да оглушеете за цяла седмица. Представете си, че се намирате в стоманен котел в предприятието, където ги правят, и по него млатят една дузина пневматични чукове. Така ще имате някаква представа за шума от двигателя на хеликоптера.

* * *

Дори и със слушалките наистина беше точно като в стоманен котел, по който млатят дузина пневматични чукове. Струваше ми се, че от тези слушалки няма никаква полза, защото шумът проникваше през костите на лицето ми. Все пак реших да проверя и предпазливо отместих за малко единия наушник. Тогава разбрах какво искаше да ми каже за спуканите тъпанчета лейтенант Уилямс и установих, че ни най-малко не се е шегувал. Но дори и с поставени слушалки, след няколко часа ми се струваше, че главата ми се разпада. От време на време хвърлях поглед към изпитото мургаво лице на младия уейлец, който всеки ден се подлагаше на този неистов шум. Той ми изглеждаше съвсем нормален. А след една седмина такава работа аз сигурно щях да бъда готов за психиатрията.

Дори и седмица беше много. Досега бяхме прекарали във въздуха около осем часа, а ги усещах като високосна година.

Още първият ни опит на север по бреговата линия докара една от многобройните последвали фалшиви тревоги през този ден. Двайсет минути след като напуснахме Торбей, попаднахме на вливаща се в морето река. Малка, но все пак река. Проследихме я на около миля срещу течението и стигнахме до нещо като скалисто ждрело, където надвисналите над реката дървета я скриваха напълно от нашите погледи.

— Дай да видим какво има там — извиках в микрофона.

Уилямс кимна:

— Добре. Тъкмо отминахме едно удобно за приземяване място. Ще се върнем и ще ви сваля.

— Нали имаш лебедка? Защо не ме спуснеш с нея?

— Ако разбирахте поне малко от ефекта на силни ветрове в затворени котловини, никога нямаше да ви хрумне да говорите подобни неща отвърна той. — Дори и на шега. Не забравяйте, че трябва да върна хеликоптера цял.

Той обърна и се приземи без особени затруднения на завет зад една скала. Пет минути по-късно вече навлизах под сводовете на дърветата. След още пет минути бях обратно в хеликоптера.

— Нищо, а? — запита лейтенантът.

— Нищо. В самото начало на ждрелото има паднал дъб, който препречва реката.

— Може да е подвижен.

— Може, ама тежи поне два тона, затънал е в тинята и явно е там от години.

— Добре, добре. Естествено, че няма да улучим още от първия път.

След малко попаднахме на друга река. Тя беше още по-малка и по нея едва ли би могла да плава дори и малка лодка, но въпреки това я проследихме донякъде. На половин миля от устието и видяхме бързеи и се върнахме обратно. До пълното настъпване на деня вече бяхме покрили северната част на района. Намирахме се на място, където стръмните планински ридове преминаваха в почти отвесни скални зъбери, в чието подножие се разбиваха морските вълни.

— Колко още продължава така? — запитах аз.

— Десетина-дванайсет мили до носа на Лох Леърг.

— Познаваш ли мястото?

— Летял съм натам десетки пъти.

— Има ли пещери?

— Нито една.

Всъщност и аз не мислех, че има.

— А какво има в тази посока? — и посочих на запад, където скалистият бряг, отстоящ на не повече от пет мили от нас, но почти изцяло закрит от гъстата пелена на дъжда и облаците, се спускаше отвесно от носа на Лох Леърг в пролива на Торбей.

— Там дори и чайките нямат къде да стъпят. Повярвайте.

Повярвах му и се върнахме по обратния път до мястото, откъдето започнахме, след което продължихме на юг. Морето между остров Торбей и сушата беше като кипяща каша. През целия лиман в източна посока се гонеха огромни белогриви вълни, от чиито стръмни гребени заплашително се спускаше кремава пяна. Времето беше толкова лошо, че не се виждаха никакви кораби, дори и големите дрифтери бяха предпочели да не излизат. Бурният вятър така разтърсваше и подмяташе хеликоптера, че той приличаше на загубил управлението си високоскоростен влак, който всеки момент ще дерайлира. При тези условия ми трябваше само един час полет и вече бях намразил хеликоптерите за цял живот. Само че като си помислех как ли би се чувствувал човек в лодка там долу, в кипящите води на тъмния лиман, усещах в себе си зараждането на някаква привързаност към проклетата машина.

Прелетяхме двайсет мили в южна посока — ако това клатушкане и подмятане насам-натам би могло да се нарече летене, но на практика покрихме поне шейсет. Трябваше да прегледаме всяко проливче между островите и сушата, както и всички естествени заливи и ръкави, изобилствуващи в този район. През повечето време летяхме много ниско, на не повече от шейсет метра височина, а понякога трябваше да се спускаме и още по-ниско, защото дъждът и вятърът бяха толкова силни, че чистачките на предното стъкло не вършеха никаква работа. Доста се постарахме и не мисля, че изпуснахме нещо от бреговата ивица и от по-близките до брега острови. Огледахме всичко, но, от друга страна, не забелязахме нищо.

Погледнах си часовника. Девет и половина. Денят напредваше, а не бяхме постигнали нищо. Обърнах се към Уилямс:

— Колко още може да издържи хеликоптерът в такова време?

— Влизал съм на сто и петдесет мили навътре в Атлантика и при по-лошо време. — Лейтенант Уилямс не показваше никакви признаци на умора или безпокойство, по-скоро цялата работа сякаш му носеше някаква наслада. — Въпросът е вие колко още можете да издържите.

— Много малко. Но трябва. Сега се връщаме на мястото, откъдето ме взехте, и оттам ще обиколим брега на Торбей. Първо южния бряг, после на север по западния бряг и след това на изток към пролива.

— Вие сте командирът. — Уилямс направи рязък завой на северозапад и стомахът ми се обърна. — В онази кутия има кафе и сандвичи.

На мен обаче хич не ми беше до тях.

Двайсет и петте мили до източния край на остров Торбей изминахме за четирийсет минути, тъй като на всеки три метра напред силният насрещен вятър ни връщаше два назад. Видимостта беше толкова слаба, че Уилямс измина целия път по контролни уреди, и аз си мислех, че с този вятър сигурно ще подмине целта поне с няколко мили. Само че сбърках — той излезе точно на мястото, все едно че го водеше радиофар. Доверието ми към Уилямс растеше с всяка изминала минута. Виждах, че е човек, който добре знае какво върши. За сметка на това собствената ми увереност непрекъснато намаляваше и вече се питах дали изобщо разбирам аз какво върша. Замислих се за чичо Артър, но бързо се отказах и реших, че е по-добре да мисля за нещо друго.

— Вижте там — вдигна ръка Уилямс. Намирахме се горе-долу по средата на южния бряг на Торбей. — Има нещо, как мислите?

Наистина имаше. На стотина метра от брега и надвиснала над него се виждаше голяма белокаменна триетажна къща. Подобни къщи могат да се видят на най-невероятни места, разпръснати сред пустошта на околните острови. Един господ знае кой, защо и как ги е строил. Само че в този случай не къщата привлече вниманието ни, а големият навес за лодки, разположен до едно малко вътрешно заливче. Без повече приказки, Уилямс ловко приземи тромавата машина в завета на едни дървета зад къщата.

Извадих найлоновата торбичка, която носех под ризата си, и я отворих. Пистолетите. Напъхах люгера в джоба си, а малкия германски лилипут го поставих в една специална скоба с пружина в левия ръкав на сакото. Уилямс гледаше разсеяно пред себе си, започна да си подсвирква някаква мелодия.

В тази къща от години не беше живял никой. Част от покрива бе хлътнала, а соленият морски въздух отдавна бе изял боята й. Надзърнах през строшените прозорци и видях, че разрухата царува и в стаите, от чиито стени висяха парчета свлечени тапети. Пътеката към заливчето беше обрасла с мъх, в който обувките ми потъваха и оставяха кални отпечатъци — първите от доста дълго време насам. Навесът за лодки беше достатъчно просторен, поне осемнайсет на шест метра, но друго за него май не можеше да се каже. Двете му големи врати висяха на по три панти, по средата ги заключваха два масивни катинара, всичко беше проядено от ръжда. Усещах тежестта на люгера в джоба си и докато се връщах към хеликоптера се чуствувах доста неловко.

През следващите двайсет минути още на два пъти попадахме на подобни ситуации. Големи белокаменни къщи и големи навеси за лодки. Знаех, че тревогата е фалшива, но бях длъжен да ги проверя. Така се и оказа. Последните обитатели на тези къщи сигурно са били мъртви преди още да се родя. А някога тук са живеели хора с многобройна челяд, богати и амбициозни хора, които не са се страхували от бъдещето. С такива големи къщи им е било просто невъзможно да се страхуват. Но сега всички те си бяха отишли, бяха останали само тези рушащи се, мухлясали паметници на неудачно избраната вяра в бъдещето. Преди няколко години бях виждал къщи в плантациите на Южна Каролайна и Джорджия — със съвсем различен външен вид, но в абсолютно същото състояние. Къщи с бели портици, строени още преди Гражданската война, ограждани от вечнозелени дъбове и покрити с кичури мъх. Отвсякъде една и съща безутешност и тъга по безвъзвратно отминал свят.

Западният бряг на остров Торбей не ни донесе нищо. Заобиколихме градчето и Гарв Айлънд и, оставили вятъра зад гърба си, се насочихме на изток, следвайки южния бряг на пролива. Отминахме две малки селца и полуразнебитените им пристани, след които нямаше нищо.

Отново се върнахме до песъчливото заливче и оттам поехме към северния бряг на пролива, а после свърнахме на запад и започнахме да летим над него. Спирахме на два пъти. Първият път заради едно забутано заливче, почти невидимо от надвесилите се над него дървета, диаметърът му едва ли надхвърляше трийсетина метра, а вторият път заради някакви промишлени постройки. Според Уилямс навремето тук правели особено ситен пясък, който бил основната съставка на известните марки паста за зъби. Пак нищо.

На последното място спряхме за пет минути. Лейтенант Уилямс каза, че бил гладен. Аз не бях. Вече бях свикнал с хеликоптера, но не бях гладен. Наближаваше обяд. Половината ден бе изминал без никакъв резултат. Останалата половина се очертаваше същата. Няма що, чичо Артър щеше да е много доволен. Поисках картата от Уилямс.

— Трябва да избираме напосоки — казах. — Ще рискуваме. Сега ще минем нагоре по пролива до Долман Хед, точно срещу Гарв Айлънд, и оттам продължаваме към Лох Хайнарт. — Лох Хайнарт беше лъкатушещ, изпълнен с множество острови залив с дължина около седем мили и ширина не повече от половин миля, който прорязваше дълбоко един планински масив. — После се връщаме обратно към Долман Пойнт и по южния бряг на полуострова се насочваме към Карара Пойнт. Оттам завиваме на изток и продължаваме по южния бряг на Лох Хурон.

— Лох Хурон — кимна Уилямс. — Най-бурните води и най-неподходящото място за кораби и лодки в цялата западна част на Шотландия. Последното място, което бих проверявал, мистър Калвърт. Всички казват, че там освен останки от кораби и лодки, няма нищо друго. Около Лох Хурон има повече рифове, подводни скали, течения и водовъртежи, отколкото в цялата останала част на Шотландия. Местните рибари изобщо не стъпват там. — И той посочи картата. — Виждате ли този пролив между Дъб Сгир и Балара Айлънд — двата острова в началото на Лох Хурон? Това било най-ужасното място. Трябва да видите как рибарите се вкопчват в чашите си с уиски, когато говорят за него. Наричат го Бюл нан Уам — Устата на гроба.

— Големи веселяци са тукашните хора, няма що. Хайде да тръгваме.

Вятърът продължаваше да духа с неотслабваща сила, морето се вълнуваше както преди, само дъждът беше престанал и това доста улесняваше работата ни. Докато летяхме над пролива към Долман Пойнт, не открихме нищо. Нищо не открихме и в района на Лох Хайнарт. Разстоянието между Лох Хайнарт и Карара Пойнт беше осем мили и през целия път видяхме само две селца, сгушени съвсем до водата. Отзад ги притискаха голи хълмове и аз се чудех с какво ли преживяваха местните жители, ако изобщо имаше такива. Карара Пойнт също се оказа пустош. От морето стърчаха огромни скали и остри зъбери, а водният прах от разбиващите се в тях вълни се издигаше поне на трийсет метра. На фона на тези гиганти куличката на фара в подножието им изглеждаше като играчка. Ако търсех място за летен отдих, не бих се задържал тук.

Поехме по южния бряг на Лох Хурон — първо на север, после на североизток и накрая на изток.

Местата с лоша слава са много, но не всички от тях наистина я оправдават. Разбира се, има и изключения. В Шотландия например едно от тях е проходът Гленкоу, навремето сцена на масово убийство. Друго подобно място е проходът Брандър. Към тази категория без съмнение спадаше и Лох Хурон.

Нямаше нужда от голямо въображение, за да се види, че това е мрачно и опасно място. Наистина си беше мрачно и опасно. Скалистите брегове бяха черни, отвесни и напълно лишени от всякаква растителност. Четирите острова се подрежеха почти в права линия в източна посока и напълно подхождаха на мрачното гостоприемство на крайбрежието. Някъде в далечината северните и южните брегове на залива се доближаваха плътно един към друг и преминаваха в гигантска вертикална цепнатина, която прорязваше зловещите планински вериги. Откъм подветрената страна водите бяха среднощно черни, нататък се пенеха и кипяха до бяло, носени от хилядите течения и водовъртежи. Водата там направо агонизираше. А пък в пролива Бюл нан Уам — Устата на гроба — минаващ между първите два острова от групата, напорът на побелялата от ярост вода беше толкова силен, че наподобяваше пролетното прииждане на бързеите на река Макензи. Някой беше казал, че това било рай за яхтсмените. Човек трябва да е луд, за да плава в тези води.

Все пак очевидно имаше и такива луди. Тъкмо бяхме оставили първия остров, Дъб Сгир, от лявата си страна, когато за миг зърнах тясна пролука в скалите на южния бряг срещу острова. Беше някакъв малък, опасан от камънаци залив, ако изобщо можеше да се нарече залив, колкото две игрища за тенис и почти непристъпен откъм морето, защото входът към него не беше по-широк от десетина метра. Погледнах картата и видях, че името му е Малката подкова. Не особено оригинално, но съвсем уместно. Там имаше някаква доста голяма лодка, дори по-скоро нещо като преоборудвано бившо риболовно корабче, което се поклащаше на котвите си в средата на залива. Отзад се издигаше малко затревено плато, преминаващо в някакво подобие на пресъхнало речно корито, което стръмно се спускаше от близките хълмове. На платото се виждаха четири брезентови палатки, а наоколо се суетяха хора.

— Дали пък не е това? — запита Уилямс.

— Може.

Само че не беше. Стигаше ми и един поглед към слабия очилат младеж с рехава брадичка, който изтича към мен, когато слязох от хеликоптера, за да разбера, че не това е търсеното от нас място. Дори нямаше нужда да оглеждам и останалите седем-осем брадясали, облечени в туристически екипи младоци, които изобщо не се бяха суетели, както ми се стори от въздуха, а се опитваха да укрепят палатките срещу силния вятър. От вида им ставаше ясно, че не са в състояние да отвлекат и хартиена лодка. Сега забелязах, че водата стига почти до кърмата на риболовното корабче и то силно се е килнало на десния си борд.

— Здравейте, здравейте — каза типът с рехавата брадичка. — Добър ден. Не можете да си представите колко се радваме да ви видим.

Докато се ръкувахме го огледах, а после хвърлих поглед към корабчето и казах любезно:

— Може да сте претърпели авария, но не бих нарекъл положението ви отчаяно. Все пак не се намирате на безлюден остров. Помощта е наблизо.

— О, да. Не сме се изгубили, разбира се — кимна той. — Тук сме от три дни, но се боя, че снощи по време на бурята корабчето ни получи пробойна и сега не можем да мръднем.

— Получи пробойна както си стоеше на котва, така ли?

— Точно така.

— Такъв ви бил късметът. Оксфорд или Кеймбридж?

— Оксфорд естествено. — Въпросът ми сякаш го засегна. — Експедицията ни е комбинирана — геология и морска биология.

— Като гледам, тук изобщо не ви липсват нито скали, нито море — съгласих се аз. — Лоша ли е пробойната?

— Дупка в обшивката. Сами няма да се справим.

— Как сте с храната?

— Достатъчно е.

— Имате ли радиопредавател?

— Не. Само приемник.

— Пилотът на хеликоптера ще се обади да ви изпратят монтьор и механик веднага, щом времето позволи. Довиждане.

Долната му челюст увисна поне с пет сантиметра.

— Тоест, как така довиждане?

— Ние сме от Морския аварийно-спасителен екип. Снощи получихме съобщение, че някаква яхта потъва.

— Аха. И ние го чухме.

— Решихме, че сте вие. Радвам се, че не сте. А нас ни чака още много работа.

* * *

Продължихме на изток към носа на Лох Хурон. Но още на половината път ми хрумна нещо друго и казах:

— Достатъчно. Нека огледаме онези четири острова. Започваме от най-източния, как го наричат, аха, Илън Оран, и на връщане към началото на Лох Хурон оглеждаме и останалите три.

— Нали казахте, че искате да продължим още нагоре?

— Промених решението си.

— Окей, вие поръчвате музиката — отвърна той безучастно, сякаш изобщо не го интересуваше. — Завиваме на север към Илън Оран.

След три минути бяхме над Илън Оран. Половин квадратна миля гола скала, без нито един стрък трева. Но отгоре й се мъдреше къща, чийто комин пушеше. До къщата имаше навес за лодки, само че беше празен. Димът значеше обитател, поне един, който според мене си изкарваше прехраната от всичко друго, но не и от земеделие. Значи би трябвало да има лодка, с която да ходи на риболов и да се придвижва до сушата, тъй като сред многото несигурни неща на този свят имаше и едно сигурно — на остров Илън Оран не се беше отбивал кораб още откакто Робърт Фултън е изобретил парахода. Уилямс се приземи на двайсетина метра от навеса.

Измъкнах се от хеликоптера, заобиколих ъгъла на навеса и спрях внезапно. Винаги спирам така, когато атакуващ бик ме блъсне в стомаха. След няколко минути най-после успях да си оправя дишането и да видя какво става.

Гонеше седемдесетте — висок, слаб и посивял. Не се беше бръснал поне от една седмица, а за ризата да не говорим — не я беше сменял най-малко месец. В крайна сметка видях, че това, което ме спря, не беше освирепял бик, а пушка — хубава стара двуцевка дванайсети калибър, която от близко разстояние дори превъзхожда колта що се отнася до това да ти пръсне черепа. В моя случай разстоянието беше петнайсетина сантиметра. Пушката сочеше право в дясното ми око. Струваше ми се, че съм застанал пред железопътен тунел. Когато човекът заговори, разбрах, че явно не е чел нито една от онези книги, които превъзнасят благородството и гостоприемството на шотландците.

— Кой си ти, по дяволите? — изръмжа той.

— Казвам се Джонсън. Махни тази пушка. Иначе…

— За какъв дявол си се домъкнал тук?

— Защо не смениш тона? — отвърнах. — Навсякъде разправят колко сте любезни…

— Не обичам да повтарям, мистър.

— От Морския аварийно-спасителен екип сме. Изчезнала е една яхта и…

— Не съм виждал никаква яхта. Махайте се по дяволите от моя остров. Веднага!

Той леко смъкна пушката и я насочи към стомаха ми, може би защото смяташе, че така ще има по-голям ефект или пък че опростява работата на погребалното дружество. Кимнах към пушката:

— За такова нещо могат да те пъхнат в затвора.

— Я ме пъхнат, я не. Знам само, че не обичам непознати на моя остров. Доналд Макекърн знае как да се оправя с тях.

— И се справяш чудесно, Доналд — казах одобрително. Пушката мръдна и аз бързо добавих: — Тръгвам си. И не ми казвай „пак заповядай“, защото няма да дойда.

Докато набирахме височина, Уилямс запита:

— Добре ли видях, че онзи тип държеше пушка?

— Във всеки случай не беше приятелски протегната ръка, с което толкова се хвалят но тези места — горчиво отвърнах аз.

— Стана ли ясно какъв е, що е?

— Като го гледам, май е таен агент на Шотландското управление на туризма и скоро ще го правят посланик на добра воля в чужбина. Във всеки случай не е от онези, които търся. Но не е и луд. Съвсем нормален си е, но е много притеснен и отчаян.

— Не проверихте навеса за лодки. Може там да се е криел някой, който със сила да е принудил стареца да се държи така.

— Точно това си помислих и затова си тръгнах толкова бързо. Иначе лесно можех да му отнема пушката.

— Да, ама щеше да ви отнесе главата.

— Оръжията са моят занаят. Пушката му беше със спуснат предпазител.

— Извинете. — С изражението си Уилямс показваше, че наистина съжалява. — А сега какво?

— На запад, към остров номер две. — И погледнах картата. — Крейгмор.

— Само ще си губите времето — убедено отвърна той. — Ходил съм там. Веднъж ми се наложи да взема един зле ранен човек и да го откарам в болницата в Глазгоу.

— Каква му беше раната?

— Беше се срязал до бедрената кост с нож за насичане на китове и имаше инфекция.

— Нож за насичане на китове ли? Никога не бях чувал…

— Всъщност ги използуват за големи акули. Тук те са повече от скумриите. Рибарите ги ловят за черния им дроб. От едър екземпляр се получава цяла бъчва рибено масло. — Той ми посочи на картата някаква малка точка на северния бряг. — Това е селцето Крейгмор. Казват, че е изоставено още преди Първата световна война. Сега се движим към него. Някои от тези дядовци са избирали доста причудливи места за къщите си.

Някои от тези дядовци наистина бяха избирали твърде противни местенца за строеж на къщите си. Ако ми се наложеше да избирам къде да си построя къщата — дали тук, или на Северния полюс — щях здравата да се позатрудня. Четири малки сиви къщи бяха скупчени почти на самия бряг, а от големите вълни ги пазеха няколко зловещи рифа — естествен вълнолом. Зад рифовете се поклащаха на котвите си две риболовни лодки. На една от къщите, най-близката до морето, липсваше цялата стена откъм водата. Върху полегатия бряг ясно различавах три акули. Откъм отворената част на къщата се появиха няколко души и започнаха да ни махат.

— Това е навесът, където кормят акулите — каза Уилямс, — издърпват ги направо от водата.

— Нали все някак трябва да си изкарват прехраната. Можеш ли да ме смъкнеш долу?

— А вие как мислите, мистър Калвърт?

— Мисля, че не — освен ако не кацнеш върху покрива на някоя къщите. Онзи, ранения, с лебедката ли го издърпа?

— Да. Но вас няма да ви спусна с лебедката. Не и в това време и не без помощник. Освен ако не е крайно наложително.

— Не е. Гарантираш ли за тези хора?

— Гарантирам. Всичките са свестни. Няколко пъти съм се срещал с шефа им, Тим Хъчинсън, грамаден като канара австралиец. Почти всички рибари от западния бряг ще гарантират за тях.

— Така да бъде. Следващият остров е Балара.

Направихме само една обиколка над Балара. Тя стигаше. Дори и риба-легаса не би избрала Балара за свой дом.

Вече се намирахме над пролива между Балара и Дъб Сгир, а отдолу Бюл нан Уам бушуваше така, че можеше да уплаши и най-сърцатата риба. Във всеки случай мен поне ме уплаши — пет минути, прекарани в тази стихия, било в лодка, било във водолазен костюм, стигаха. В момента започващият прилив и вятърът се движеха в противоположни посоки и ефектът от това беше най-внушителният магьоснически казан, който бях виждал. Не че имаше вълни това по-скоро беше някакъв шеметен кипеж от течения и водовъртежи без определена посока на движение, а водата непрекъснато променяше цвета си — от бялото на плитчините до тъмносиньо. Изобщо — не беше място, където да изведеш старата си леля на разходка с лодка.

Странно, но малко по на изток, към южния бряг на Дъб Сгир, човек наистина можеше да изведе леля си с лодка. Около островите се наблюдаваше един не добре обяснен засега феномен — много често до бурни водовъртежи и течения има учудващо тихи и спокойни води. И тук беше така. По протежение на цяла миля между най-източната и най-южната точка на Дъб Сгир, на около триста метра от брега, водата беше черна и неподвижна. Доста необичайно.

— Сигурен ли сте, че искате да се приземим точно тук? — запита Уилямс.

— Трудно ли е?

— Не. На Дъб Сгир често кацат хеликоптери, макар че аз лично не съм идвал. Много вероятно е да ви посрещнат по същия начин, както на Илън Оран. По западното крайбрежие има десетки частно притежавани острови и никъде не обичат неканени гости. А собственикът на Дъб Сгир направо ги мрази.

— На моменти световноизвестното шотландско гостоприемство става определено досадно. Нещо като домът на шотландеца е неговата крепост, а?

— Тук наистина има крепост. Наследственият замък на клана Долуини.

— Долуини е град, а не клан.

— Добре де, нещо друго също толкова непроизносимо. — Добре казано от човек, чиито уейлски предци вероятно са имали още по-непроизносими имена. — Тук живее главата на клана, лорд Кърксайд. Бивш граф. Влиянието му е голямо, но напоследък води доста затворен живот. Рядко напуска острова, най-вече заради годишните спортни състезания, или веднъж месечно, за да се заяжда с Кентърбърийския архиепископ в Камарата на лордовете.

— Чувал съм за него. Имал много лошо мнение за Камарата на представителите и всяка втора негова реч била на тази тема.

— Точно така. Само че напоследък хич го няма. Наскоро загуби сина си и бъдещия си зет. Самолетна катастрофа. Казват, че това го съсипало. Хората наоколо много го ценят.

Вече бяхме стигнали южния край на Дъб Сгир и изведнъж пред нас се изпречи замъкът. Въпреки назъбените си стени, кръглите кули и бойниците, той трудно можеше да се сравни с двореца Уиндзър. Нещо като джобно издание. Само че гледката наоколо беше ненадмината, дори и от Уиндзър. Замъкът беше построен на върха на една почти отвесна петдесетметрова скала и ако човек се надвесеше твърде много от прозореца на спалнята си, първото нещо, което щеше да го спре бяха скалите, само че те се намираха много по-надолу. Дори нямаше да отскочи.

Вдясно под замъка имаше малко изкуствено заливче. Вероятно там някога е била паднала скала, а след това с цената на много труд вдлъбнатината е била разширена до около трийсет метра. От извадените оттам камъни и чакъл беше изграден вълнолом във формата на подкова, чийто вход към залива не беше по-широк от пет-шест метра. Наблизо се строеше малък навес, който едва ли щеше да може да побира нещо повече от гребна лодка.

Уилямс се издигна на около шейсет метра над замъка. Той представляваше отворено към сушата каре. Откъм морето имаше две назъбени кули, върху едната от които се вееше знаме, а върху другата бе вдигната телевизионна антена. За мое учудване островът не беше толкова пуст, колкото ми се видя от морето. Малко зад замъка имаше тревна площ, широка около двеста метра и доста равна. Тревата очевидно беше съвсем истинска, а не от стандартнозеления тип за голф, и това се доказваше от няколкото кози, които прилежно пасяха по нея. Уилямс опита да се приземи на тревата, но силният вятър му попречи и затова той се придвижи към източната част на замъка и кацна на завет зад нето, близо до ръба на скалата.

Излязох и като наблюдавах с едно око козите, тръгнах да заобикалям ъгъла на замъка. Точно тогава буквално се сблъсках с момичето.

Винаги съм знаел за какво да гледам, ако случайно срещна девойка на някой отдалечен шотландски остров. За фустанела, разбира се. Направо не можех да си представя шотландска девойка без фустанела. След това идваха шетландът и тежките калеври. Освен това косата й трябваше да бъде гарвановочерна, а очите — зелени, буйни и отнесени. Щеше да се казва Дирдри. Тази, която срещнах сега, обаче изобщо не отговаряше на представите ми, с изключение на очите, които не бяха нито зелени, нито отнесени, но от малкото, което видях, ми се сториха достатъчно буйни. Русата й коса беше подрязана в модерния фестониран стил на деня, при който отстрани косата следва очертанията на главата, а бретонът стига до веждите, така че и при най-слабия вятър от лицето се вижда възможно най-малка част. Иначе носеше моряшка блуза на хоризонтални сини и бели райета и избелели джинси, които сигурни бяха пришити върху нея с портативна шевна машина, защото не виждах как по друг начин би могла да се напъха в тях. Беше боса. Очевидно цивилизоващото въздействие на телевизията се усещаше дори и в най-отдалечените точки на империята. Казах:

— Добър ден, мис, ъ-ъ-ъ…

— Двигателят ли се повреди? — запита хладно тя.

— Ами, не-е… ъ-ъ…

— Значи друга повреда? Така ли? Не? Това тук е частна собственост. Трябва да я напуснете веднага.

Явно нямаше какво повече да правя тук. Ако ми беше подала ръка с любезна усмивка, веднага щях да я поставя в списъка на заподозрените. Само че на мен нейното вече ми се струваше естествената реакция на местните жители, с която започвах да свиквам. Макар че не стискаше двуцевка и че фигурата й беше несравнимо по-добра от тази на стария Макекърн, все пак между двамата имаше нещо много общо. Взрях се през разрошваната й от вятъра руса коса. Май бе прекарала нощта и част от утрото в избата на замъка, при бъчвите. Бледо лице, бледи устни и тъмни сенки под сиво-сините очи. Но погледът й бе ясен и бистър.

— Какво става, по дяволите? — попита тя.

— Нищо. — Краят на една мечта. Дирдри никога не би говорила по този начин. — Къде е старецът ви?

— Старецът ми? — Единственото око, което виждах, хвърляше гневни светкавици. — Баща ми ли имате предвид?

— Извинете. Лорд Кърксайд.

Не беше необходима голяма проницателност, за да се досетя, че тя е дъщерята на лорд Кърксайд. Прислужниците са твърде невежи, за да си позволяват отвратителното поведение на аристократите.

— Аз съм лорд Кърксайд.

Обърнах се и видях зад себе си притежателя на дълбокия глас висок и добре сложен тип на около петдесет години, с орлов нос и посивели вежди и мустаци. Носеше сив костюм от туид, сив каскет и тънък бастун.

— Какво има, Сю?

Сю. Трябваше да се досетя. Отиде си и последният остатък от шотландската ми мечта.

— Името ми е Джонсън — казах аз. — От Морския аварийно-спасителен екип. Снощи съобщиха за повреда на една яхта, „Мъри Роуз“ южно от Скай. Предполагаме, че ако още не е потънала, течението ще я докара в тази посока. Решихме, че…

— А пък Сю щеше да ви бутне в пропастта, преди още да сте си отворили устата, нали? — И той с обич се усмихна на дъщеря си. — Такава е моята Сю. Боя се, че не обича журналисти.

— Не всички ги обичат. Но защо ме мисли за такъв?

— На двайсет и една години могли ли сте, дето се вика, да различите журналист от човек? Аз не можех. Но сега ги подушвам от една миля. Подушвам и истинските пилоти на хеликоптери от Морския аварийно-спасителен екип. Време е вече и вие да го правите, млада госпожице. Съжалявам, мистър Джонсън, не можем да ви помогнем. Снощи с хората ми дежурихме няколко часа горе на скалите, но не видяхме нищо. Нито светлини, нито сигнални ракети. Нищо. Съжалявам.

— Благодаря ви, сър. Иска ми се да има повече доброволци като вас.

От мястото си виждах на юг поклащащите се мачти на корабчето на оксфордските студенти в залива Малката подкова. Самото корабче и палатките не се виждаха, тъй като ги закриваха скалите по източния бряг на залива. След малка пауза добавих:

— Но защо журналисти, сър? Струва ми се, че Уестминстър е по-достъпен от Дъб Сгир?

— Прав сте, мистър Джонсън. — Той се усмихна, но очите му останаха сериозни. — Вероятно сте чули… ъ-ъ… за семейната ни трагедия? За по-големия ми син Джонатън и за годеника на Сю — Джон Ролинсън?

Знаех какво ще ми каже. Но си мислех за тъмните сенки под очите й — след всичките тези месеци. Сигурно го е обичала много. Направо не можех да повярвам.

— Не съм журналист, сър. Не ми е работа да се ровя в чуждите истории.

Наистина не ми беше работа, а начин на живот. Дори смисъл на цялото ми съществуване. Само че сега не беше време да му го казвам.

— Самолетна катастрофа. Джонатън си имаше собствен бийчкрафт. — Той махна към затревената площ. — Ето оттам излетяха онази сутрин. После… журналистите искаха да снимат мястото. Дойдоха с хеликоптер и с корабче — той отново се усмихна тъжно. — Боя се, че не ги посрещнахме добре. Желаете ли да пийнете нещо? Ще повикаме и пилота.

Въпреки всички приказки на Уилямс, лорд Кърксайд сякаш се различаваше от дъщеря си и от стария Доналд Макекърн. От друга страна, както сигурно добре се знаеше от Кентърбърийския архиепископ, лорд Кърксайд очевидно беше много по-опак гражданин и от дъщеря си и от мистър Макекърн.

— Благодаря ви, сър. Но трябва да тръгваме, защото след няколко часа ще мръкне.

— Разбира се, разбира се. Съвсем не помислих за това. Само че вече едва ли има някаква надежда.

— Честно казано, няма никаква надежда. Но нали разбирате, длъжни сме да ги търсим докрай.

— Ще стискам палци. Довиждане, мистър Джонсън. — Той ми разтърси ръката и се обърна.

Дъщеря му се поколеба, но и тя протегна ръка и се усмихна. Един порив на вятъра откри лицето й и при тази усмивка, независимо от петната под очите, ми се стори, че краят на Дирдри и на шотландската ми мечта не са нещо особено. Обърнах се и се върнах в хеликоптера.

— Горивото намалява, а и времето си тече — каза Уилямс. — Още час и нещо и ще се стъмни. Накъде сега, мистър Калвърт?

— На север. Да минем над онази тревна площ — струва ми се, че е използувана за малка самолетна писта. Карай бавно, за да огледаме добре.

Така и направихме, а после продължихме още на север. След като се отдалечихме на достатъчно разстояние от островите, направихме широк завой на запад и тръгнахме обратно.

* * *

Докато се връщахме към пясъчния залив в източната част на Торбей, слънцето започна да залязва и долу притъмня. Едва различавах черните очертания на крайбрежните дървета, сребристите проблясъци на пясъка и белезникавата пяна на рифовата бариера, охраняваща входа на залива откъм морето. Подходът за кацането ми се струваше доста рискован, но Уилямс изглеждаше невъзмутим, както винаги. Щом той не се притесняваше, значи и аз не трябваше да се притеснявам. От хеликоптери не разбирах нищо, но вече знаех, че до мен седи първокласен пилот. Единствената ми грижа оставаше обратният път през стигийските гори. Само дето сега нямаше да се налага да тичам.

Уилямс се пресегна да включи светлините за кацане, но миг преди да е докоснал копчето, нещо блесна. Не от хеликоптера, а от земята. Ярка и ослепителна светлина на прожектор, разположен някъде между брега и дърветата. Лъчът се поколеба за момент и замря върху кабината на хеликоптера. Вътре стана светло като ден. Извърнах глава, за да избегна заслепяващия блясък. Видях как Уилямс вдигна ръка пред очите си и изведнъж се отпусна напред, а по бялата му риза избиха червени петна и гръдният му кош сякаш избухна. Умря моментално. Хвърлих се напред и надолу, за да се прикрия доколкото можех от автоматичната стрелба, която напукваше предното стъкло. Загубил управление, хеликоптерът рязко заби нос и се завъртя около оста си. Посегнах към лостовете за управление, но в това време траекторията на куршумите се измени, било защото стрелецът смени целта си, било поради внезапното пропадане на неуправляемия хеликоптер. Какофонията от звуци изведнъж се усили, тъй като сега куршумите биеха по металния кожух на двигателя, а към нея се добавяше и плющенето на рикошетите. Двигателят рязко спря, все едно, че някой го беше изключил. Хеликоптерът напълно загуби контрол и увисна безжизнено във въздуха. Не че щеше да виси кой знае колко време, но не можех да направя нищо. Свих се и се стегнах, за да посрещна момента на падането във водата, но силата на удара надмина всичките ми очаквания. Паднахме не във водата, а върху рифовете, ограждащи залива.

Опитах да се добера до вратата, но не успях — хеликоптерът се беше забил челно, с нос към морето, откъм външната страна на рифовете, и ударът ме беше запратил под арматурното табло. Вратата се падаше точно над главата ми, но не можех да я стигна с ръце. Пък и бях твърде зашеметен и замаян за каквито и да било сериозни опити. През разбитото предно стъкло и надупчения корпус нахлуваше ледена вода. За миг настъпи гробна тишина, нарушавана само от шума на нахлуващата вода, но после автоматът поднови стрелбата. Куршумите се забиваха над главата ми. На два пъти ми се стори, че някой ядосано ме дърпа за дясното рамо, и потопих още по-дълбоко главата си в студената вода. Вероятно поради комбинирания ефект от проникналата в кабината вода и от куршумите, които шибаха задницата, хеликоптерът се наклони напред, спря за момент, после се хлъзна от рифа и се устреми като камък към дъното, с носа напред.