Борис Стругацки
Търсене на целта (11) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава втора

Ето че неочаквано дойде време за ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО. Случваше се и по-рано да го боли черният дроб — веднъж в Кавказ така го сви, че не му се вярваше да оживее, но всичко мина без тежки последствия. Пооправи се с английска сол и но-шпа, а и привикна да дъвче захар по време на пристъпите. Мама веднъж бе казала: „Черният дроб обича сладко“ и той свикна да яде захар и да пие слаб чай, когато го заболи и мъчи цяла нощ (след препиване, след тлъсто или пържено ядене и понякога просто така, без определена и видима причина), да седи сгърчен и да чете някоя глупост. Към сутринта обикновено пристъпът отминаваше и животът ставаше по-поносим, макар че трябваше да се пази диета.

Сега обаче не го отпускаше. Болеше го и на следващия ден. Не му минаваше цяла седмица. Не го мъчеше кой знае колко (в Кавказ беше по-страшно), но затова пък го държеше непрекъснато, упорито и някак съвсем безнадеждно. Гризеше го мълчаливо и заплашително.

Лариска се измъчи с него — той не искаше да отиде в болницата, не пожела и да извикат лекар, надявайки се, че ще се размине. Но не му минаваше. На осмия ден Виконта, без да пита никого, доведе познат доктор от Военномедицинска академия, полковник — румен, дяволски интелигентен, покрит на всички видими места с рядък златист пух. Полковникът опипа красногоровския корем с хладни меки пръсти и каза: „Вашата болест, Станислав Зиновиевич, за съжаление е следствие от терапевтичен хирургически проблем…“ И го каза така, че Станислав веднага се предаде. Впрочем той вече нямаше сили да се съпротивлява — през изминалата седмица така се измъчи, че бе готов на всичко.

В болницата набързо (с връзки, разбира се) го подготвиха и веднага го откараха в операционната. Лежеше по гръб на количката, матовите плафони плуваха над него и той си мислеше, че е напълно възможно те да са последното, което вижда.

Над операционната маса яростно блестяха прожектори, беше студено, докторите разговаряха тихо и неразбираемо, после (той не гледаше) нещо се впи в китката му, стори му се, че са железни нокти, но просто му вкараха във вената анестезиологичен разтвор. Гласовете се отдалечиха и се превърнаха във фон, неизвестно защо светлинен, а не звуков, после той пропадна в нищото, изплува, нищо вече не чуваше, виждаше само светлините на прожекторите, отново се потопи и отново изплува — този път за последно.

Ослепителната светлина стана тъмнина и в същото време си оставаше светлина. Беше толкова странно… така мъчително странно… Но му донесе облекчение. Нищо друго нямаше освен тъмнина, тъмнина от ослепителна светлина и дългоочаквания покой…

Наистина чуваше и глас, който изникна от нищото внезапно — отвратително висок, звънтящ, с реверберации^[1].

„… Красногоров, шибан идиот! Отвори си устата! Устата отвори, Красногоров, мамка ти! Устата!!!“ Но беше късно: вече всичко наоколо умираше, дори ослепителната светлина, тъмнина от светлина, черна тъма… и гласът също умираше нямаше къде да се дене в това всеобщо умиране, той умираше… той умря… „Красногоров! Устата! Педераст мръсен, отвори си устата!!!“ И всичко изчезна. Събуди се, без да знае нощ ли е или ранно утро — беше сумрачно и дори тъмно, виждаха се някакви бели високи кревати, много го болеше гърлото, сякаш имаше ангина, струваше му се, че устата му е пълна с кръв и беше безумно жаден. „Вода“ — каза той, но се чу само стон. Гласът му бе пресипнал и тих, никой не го чу и никой не се появи. Отново повика и отново без резултат. Обръщаше подутия си грапав език, опитвайки се поне да оближе устни, и внезапно откри — по-точно стори му се, че е открил — липсата на предните си зъби. Беше като в тежък кошмар. Вяло местеше езика си напред-назад, опитвайки се да разбере, дали само му се струва, или наистина беше така. Предните горни зъби ги нямаше. Къде се бяха дянали? Не можеше нищо да си спомни и не разбираше какво става. Къде са ми зъбите? До него безшумно изникна бяла фигура и той усети между устните си хладен порцеланов чучур, от който потече вода! Преглътна няколко големи глътки, превъзмогвайки болката в гърлото, и попита: „Къде са ми зъбите?“. Фигурата мълчеше, може би не разбра за какво става дума и реши, че болният бълнува. Чучурчето отново влезе между устните му. Никога по-рано обикновената хладка вода не бе му носила такава наслада! Отново заспа, сякаш пропадна в пропаст.

Когато се събуди, вече беше ден. Лежеше в реанимацията на висока количка, наоколо нямаше никой. Гърлото го болеше. Прозрачна гъвкава тръбичка съединяваше тялото му с тежка бутилка, пълна с гъста вишневочервена течност. Двата му предни горни зъба наистина ги нямаше и това му се струваше поразително и мъчително неразбираемо. И отново бе безумно жаден.

С течение на времето нещата се изясниха. Обясни му ги веселият, енергичен, никога неуниващ анестезиолог. Оказа се, че упойката е имала върху него („парадоксално“), нестандартно въздействие: дълъг спазъм сковал всичките му мускули. Той престанал да диша (излиза, че ние дишаме посредством специални мускули) и взел да опъва петалата. Наложило се веднага да му вкарат кислород под налягане направо в трахеята. Но челюстите му били сковани от спазъма, както и всички останали мускули и напразно му крещели в ушите да отвори уста. Тогава майор Чьорни, който оперирал, взел решение да му извадят предните зъби и в образувалото се отвърстие да вкарат тръбичката. Така и направили, и то толкова спешно, че му повредили и гърлото, но това е дреболия — утре ще зарасне…

Според думите на жизнерадостния анестезиолог Станислав пребивавал две или три минути в състояние на клинична смърт, измъкнали го ОТТАМ моментално, тъй че не се очаквали никакви вредни последствия. Тъкмо обратното — сега той бил като новороден! На генералния конструктор Корольов, например, не му провървяло — по време на елементарна операция същата упойка имала при него подобно въздействие, но академиците се паникьосали и не успели да го спасят… Тогава дойде лично майор Чьорни и прекъсна тези словоизлияния. Отпрати анестезиолога да си гледа работата и връчи на болния за спомен два черно-зелени камъка, големи колкото лешници — бяха ги извадили от Станиславовите жлъчни канали. После с удоволствие му обясни колко възпален е бил жлъчният му мехур и какво е щяло да се случи с него, ако бяха оперирали дори само час по-късно…

След един месец скромно отпразнуваха завръщането на Станислав. Виконта и Лариска с наслада пиеха хванчкара^[2], хапваха прекрасен омлет по селски, а сам той сърбаше слаб пилешки бульон със сухари безкрайно доволен, че отново е вкъщи и всички ужаси са отминали.

— А ти там се ползваш с голям авторитет — каза той на Виконта и с това доста го учуди.

— Къде? — повдигна вежди Виконта.

— Добре, добре, потайнико! В Академията, къде другаде.

— Сторило ти се е — небрежно каза приятелят му и веднага помоли Лариска да направи още омлет. Щом тя излезе, той го смъмри:

— Кой те бие през устата да дрънкаш.

— Добре, добре, потайнико. Няма вече. Обаче нямаше да се измъкна, ако не беше ти.

— Не преувеличавай — рече строго Виконта. — По-добре обърни внимание, че това е двайсет и четвъртият случай, нали така? Или неправилно смятам?

— Правилно, правилно…

— И си бил на ръба, доколкото разбрах от доктор Чьорни, нали?

— Да, дори малко го прекрачих. Малко.

— Поклон ти правя — каза Виконта. — Но кажи ми какво мислиш по този повод?

Тогава влезе Лариска с тигана, за да попита Виконта колко яйца иска и те започнаха да спорят по какво бърканите яйца се различават от омлета.

 

 

Станислав се опитваше да разсъждава приблизително така. Ако ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО реално съществува, то би трябвало да се проявява или в сферата на МОГА, или поне в сферата на ИСКАМ. МОГА. Мога да работя с произволно PC, с произволен BASIC, асемблер, машинен код^[3] (изобщо не говоря за ALGOL, FORTRAN и другите древни езици). Налагало ми се е да работя с MINKS, с BESM, сега работя с IBM^[4], предполагам, че мога да работя с всякаква ЕИМ^[5]. Мога да карам кола. (Да поправям не мога.) Мога да пиша стихове за стенвестника и за Лариска, изобщо всякакви стихове, например рекламни. Очевидно мога да пиша и романи не по-зле от другите, но едва ли по-добре. Изобщо май не съм глупак, обаче това е малко! Не съществува нещо, което да мога да правя най-добре от всички или поне по-добре от мнозина… Мрак. Мъгла. Пълна неопределеност. По-точно — пълна определеност: „претеглен и класифициран като лек“…

ИСКАМ. Господи, ами нищо особено не искам! Е, искам да публикувам романа си. Но ако не стане, няма да се давя, няма да тъгувам, няма да се запия… И искам да създам собствен програмен език… с Ежеватов бих искал така да поработя, че да ме похвали… Господи, и още неща искам, но те са дреболии и ако това е важно, важно е за мене — изключително и само за мене. В уменията ми, в желанията ми, в намеренията ми няма нищо, заради което си струва да ПАЗИШ и СЪДЕЙСТВАШ…

„Претеглен и класифициран като лек.“

 

 

Наистина имаше и ОЗАРЕНИЯ. Или ЗАТЪМНЕНИЯ. Кой както иска да го разбира. Не му беше приятно да разсъждава на тази тема, но веднъж се насили да анализира това си свойство. Заниманието се оказа също толкова неприятно, колкото спомена за някой стар личен провал или срам (или срамен провал). Някакъв магарешки номер в процеса на любовно ухажване. Или позорна грешка на изпит. Или срамотно отстъпление при вида на престъпници наблизо… Всъщност нищо позорно нямаше в тези озарения-затъмнения. По-скоро обратното. То беше нещо подобно на припадък, за който почти нищо не можеш да си спомниш, освен чувството за бяс и дива, неконтролирана ненавист…

За първи път изпадна в такова състояние още като ученик или в началото на следването си, когато Виконта със своето идиотско високомерие обиди един чудовищен великан и престъпник. Онзи притисна дребния къдрав и силно пребледнял Виконт в ъгъла на трамвая, зареди неразбираеми заплахи и взе да го бие през очите с кожената си ръкавица. Приятелят му — същата грамада, с не по-малко отвратителен вид, стоеше наблизо и равнодушно зяпаше през отворената врата. Трамваят беше пълен, но никой не посмя да се намеси, всички се правеха, че нищо не се случва. Това продължи десет секунди. Станислав стреснато гледаше боя и тогава настъпи затъмнението — или озарението — и той внезапно разбра какво трябва да направи… Виконта после му каза, че изглеждал страшно отстрани. Станислав издал тънък, на границата на чуваемостта писък, подскочил на гърба на хулигана, някак много ловко, като звяр, отметнал рошавата му глава назад и без да престава да писка, го ухапал няколко пъти по лицето.

Целият трамвай мигновено се вцепенил от ужас. Онзи също се вцепенил от ужас — и как да не се шашне, когато в трамвая, а не сред джунглите, на гърба му се мятат шестдесет и пет килограма мускули и със зверски вой и писък почват да го хапят по лицето. Той с трескаво усилие се отърсил от Станислав като от някакво отровно животинче и се метнал от трамвая в движение (в онези времена нямаше автоматични врати). Двете горили побягнали панически в храстите край линията (случката станала на улица „Горки“, недалеч от кино „Великан“), а Станислав стоял изопнат като пружина, с изкривени пръсти, пребледнял, с избили червени петна, а зъбите му били оголени като на побесняло куче.

Слязоха на следващата спирка, за да не плашат пътниците в трамвая… В паметта на Станислав остана: отначало — чувството за ОЗАРЕНИЕ, неуправляемият бяс, чувството за пълна свобода и абсолютна увереност в собствената правота; а веднага след това — разтревожените очи на Виконта и гласът му: „Ей, какво ти стана? Чуваш ли ме изобщо?“

 

 

През последните петнайсет години имаше няколко подобни случая. Беше му неприятно, понякога дори срамно да си ги спомня. Още повече да разказва за тях. И работата не беше в това, че никой няма желание да признава склонността си към припадъци. Имаше и още една неприятна подробност. Подобно избухване ги спаси с Лариска, когато, разхождайки се през една есенна нощ край реката, се натъкнаха на сюрия дребни, но гадни момченца. Обкръжиха ги петнайсетина тийнейджъри с развалени зъби, мръсни, излъчващи злоба и страхлива похот. Притиснаха Станислав към парапета и взеха да опипват Лариска, смеейки се, разкъсаха блузката й и пъхаха ръце под полата й… Станислав избухна. Външният му вид бе толкова ужасен, че бандата мигновено се пръсна на различни страни с викове, а Лариска се изплаши (по нейното собствено признание до припадък) — той й се сторил по-опасен от която и да е банда, като върколак на лов…

Неприятната подробност беше, че щом се опомни, осъзна, че по време на ОЗАРЕНИЕТО се е подмокрил и дори малко понаакал. Но не от страх, не — нямаше и помен от страх, само ярост и ясна ненавист. Но очевидно с организма му нещо ставаше по време на тези избухвания — някакъв спазъм… или напротив, някакво отпускане. (Като еякулацията, която, както разправят, се случва на обесения в предпоследните секунди от живота му.)

 

 

Той се опита да анализира всички тези случаи. Бяха различни, общото беше, че той всеки път защитаваше някого, отстоявайки справедливостта — ту с хулигани воюваше, ту с тъпата референтка, поискала да се направи графологична експертиза на всички от института, за да открие кой е посмял да напише напряко на статията й в стенвестника „ЛЪЖА!“ („Не знаете ли какво е ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВИННОСТ?!“ — крещеше й тогава Станислав под изплашените погледи на членовете на редколегията). Избухна и пред един нахалник, който беше прередил всички на бензиностанцията. Както се изясни по-късно изобщо не е бил нахален и никого не е бил прередил — а просто е имал някакъв специален талон, пропуск, някакъв специален документ…

Всеки път след ОЗАРЕНИЕТО му пресъхваше гърлото, езикът набъбваше и ставаше грапав, главата го наболяваше и го измъчваше срам, а по-интимните части на организма му функционираха някак неправилно. Нещо ставаше с него по време на тези избухвания. Някакъв срив. По-точно казано — пропадане. Станислав внимателно подпитваше познатите си, но с никой от тях никога не се бе случвало нещо подобно. И какво? Не миришеше на никакво предназначение. Миришеше по-скоро на патология и нервна клиника. Това беше само още едно доказателство за неговата необикновеност, особеност и дори уникалност, но нищо повече.

 

 

Понякога нощем се събуждаше от взривове на щастие, сърцето му биеше възторжено, лицето му се разтягаше в радостна усмивка — тъкмо беше разбрал ВСИЧКО! Беше придобил знание, което го изпълваше до най-съкровените му кътчета… Предназначението се бе надвесило над леглото му като прекрасен призрак. Беше ясно, величествено и поразяващо очевидно. На границата между сън и реалност, като ехо от внезапно прозрение, като щастлив балон се мотаеше самотна радостна мисъл: „Господи, къде бяха преди очите ми, колко очевидно е било всичко това, Боже!“

Но после всичко се рушеше бързо. Лунните квадрати лежаха като мъртви на паркета. Пукаха разсъхващите се тапети. От стената строго гледаше мама… До него тихо и спокойно лежеше Лариска. Той ставаше, отиваше в малката стаичка и там изпушваше цигара, без да пали лампата. Струваше му се, че на тъмно може и да успее да изрази с думи случилото се, да си го спомни, да го върне на бял свят. Беше мъчително. Вероятно на брега на Стикс по същия начин се измъчват СЕНКИТЕ, опитвайки се, но не можейки, да си спомнят своето минало…

 

 

Виконта безмилостно повтаряше едно и също: „Търси!“ Или понякога: „Чакай“. От известно време очевидно не му се разсъждаваше на тези теми и не му се слушаха жалбите на Станислав. Може би се досещаше? И не искаше да говори. Защо? Боеше се да не го урочаса ли? Понякога беше суеверен, при което сам си измисляше какво не бива да прави: не бива да се къпе преди изпит и по принцип в навечерието на важно и решаващо събитие. Не бива да гледа Луната през лявото си рамо. Не бива да настъпва пукнатините в асфалта. Дори мислено не бива да запява песента „Моряко, забрави за небесата…“ И в никакъв случай, никога, при никакви обстоятелства не бива да отива на работа по друга улица освен по „Клинична“. Навремето изчете Леви-Строс и взе да придава на поличбите особено и извънредно значение. „Суеверието те прави силен.“ Лошата поличба те кара да си нащрек, добрата те ободрява. Светът е по-сложен от която и да е наша представа за него и затова единствено разумът не е достатъчен. За да оцелееш, трябва да търсиш скрити резерви ида сключваш странни съюзи… Те с Жека Малахов можеха да обсъждат с часове тази идея. Ясният, прям, безстрашен и изпълнен с весела жлъч Жека и седящият с присвити очи, обгърнат от дима на лулата си Виконт, който сякаш винаги оставаше в сянка, винаги — неразбран и непостижим.

 

 

И с никой друг освен с Виконта нямаше смисъл да говори за Намесата на Съдбата. Макар да можеше да поговори за Предназначението изобщо.

На Семьон Мирлин това не му беше интересно.

Изпълненият с жлъч Жека го посъветва да се обърне към философията.

(Жека беше със светли къдрици, румен, с чудни лазурносини очи, от които лицата от женски пол се вцепеняваха. Той знаеше това и му се повдигаше от него. Само мисълта за прелюбодеяние предизвикваше у него спазми. Той винаги беше чист, ясен, красив, блестящ като кристална чаша. Мразеше лъжата. Всякаква. Много трудно и с много условности признаваше измамата в името на спасението и я наричаше нравствен наркотик. Обичаше своята Татяна неприлично много. И търпеливо понасяше насмешките по този повод. Макар че не беше последовател на Толстой — можеше да се брани, а при необходимост и да напада. Беше пурист. „ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ НА МЕТРОТО! — произнасяше той, преизпълнен с жлъч. — Кой титан на мисълта ги е измислил? ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ НА СТАДИОН «Сергей Миронович Киров»… ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ НА НЕВСКИ ПРОСПЕКТ…“

Виконта беше сигурен, че СНОБ е светски лъв, елит, високомерен аристократ. Жека го разубеждаваше. Сьома Мирлин предполагаше, че ЗАДОВОЛЯВАМ означава оказвам давление, а Станислав бе искрено убеден, че пурист е личност, страдаща от пикочно-полови болести… „Нали пурген е диуретик! — казваше той. — Пикочогонен е!…“ Жека поправяше всички търпеливо, ала понякога и ядно. Ядосан от тези граматико-лингвистични поучения, Виконта се изхитри да отговаря на забележките му с класическото изречение: „Пред коя дума във въпросителното изречение ПИЧОВЕ, КОЙ Е ПОСЛЕДЕН НА ОПАШКАТА ЗА БИРА? се поставя вметнатата част ДА ГО ЕБА?“ Пуризмът по принцип е уморителен. Жекиният също понякога уморяваше. Впрочем той безпогрешно улавяше умората в събеседника си и веднага променяше разговора — беше чувствителен и интуитивен. Работеше в „чекмеджето“ и се занимаваше със свръхчистите елементи.)

Жека презираше философията. Станислав също. Още като аспирант искрено и безуспешно се мъчеше да разбере какво е философията и за какво служи. Напразно. Непрекъснато стигаше до извода, че философията не е нищо друго освен многословни разсъждения за Света, които не са подкрепени от никакви конкретни факти. И то по принцип. Разсъждения, чието най-важно свойство бе обстоятелството, че не могат да бъдат нито опровергани, нито потвърдени. Никой и не се опитваше да ги опровергава или потвърждава, сякаш имаше предварително споразумение да се работи изключително и само с комплект Гьоделевски постулати и с никакви други. В най-добрия случай философът (Тейар Дьо Шарден, например) правеше странното и противоестествено впечатление на писател-фантаст със задоволително въображение, който е решил да пише (осенен от фантастична идея) не роман, а някакво гигантско есе — като Лем със „Сума на технологията“… Очевидно философията по своята същност не е предназначена да отговаря на въпроси, а само да ги обсъжда.

Скоро след разговора с Жека (през първата нощ, когато Лариска излезе с колата) той взе стълба и се разрови в най-високия рафт, където прашасали дремеха в забвение съкровищата на човешката мъдрост: Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и освен тях Шопенхауер, Хегел, Платон, Кант, Гьоте и дори Ницше и Новият завет, а на немски и Фихте. Някои от тях бяха останали в наследство от баща му, други бе купувал през последните двайсет години, а имаше и такива, появили се неизвестно кога и откъде.

Полза от тази идея нямаше. Това можеше да се очаква. Избърса праха с влажна кърпа, по-голямата част от идеологическия боклук замина на тавана, а дузина (избрани) томове бяха прегледани без надежда за успех и по тази причина повърхностно. В дневника си, който не бе отварял от миналата година, записа няколко изречения. Стори му се, че някои се отнасят до неговата работа, а други просто му харесаха.

 

 

От Гьоте:

Нашите желания са предчувствия на скритите в нас способности, предвестници на това, което сме в състояние да извършим…

Чувствата не лъжат, лъжат съжденията.

Търсете в самите себе си и ще намерите всичко.

Щастието на мислещия човек се състои в това да познае познаваемото и спокойно да посрещне непознаваемото.

От Ницше:

Човешкото съществуване е страшно и все още лишено от смисъл: паякът може да се превърне в негова съдба…

… човекът е мост, а не цел: той прославя своето пладне и своята вечер като път към нова утринна заря…

Пазете се от учените! Те ви ненавиждат, защото са ялови! Имат хладни, пресъхнали очи и виждат всяка птица оскубана. Подобни хора се хвалят, че не лъжат, но неспособността да лъжеш далеч не означава любов към истината. Пазете се! Не вярвам на закостенели мозъци. Който не умее да лъже, не знае какво е истина.

 

 

Колко странно беше хрипливото заклинателство на Заратустра след ясния и чист глас на истинския мислител!

От Шопенхауер не намери нищо подходящо и това не беше странно, защото в „Афоризми на житейската мъдрост“, според признанието на самия автор, ставаше дума повече за това как да се научиш „да живееш щастливо и лесно“. В Новия завет не намери нищо, въпреки че се зачете в Апокалипсиса така, както се четат стихове („… пето — сардоникс, шесто — сардолик, седмо — хризолит, осмо — вирил…“). В Платон и Джордж Бъркли също не откри нищо… Но Барух Спиноза не го подведе.

Теорема Етика, доказана в геометричен ред:

Теорема 26. Предмет, който е определен за някакво действие, трябва да е определен за него от Бога, иначе предметът не може сам да се определи.

Теорема 27. Предмет, който е определен от Бога за някакво действие, не може сам да се откаже от действието.

Амин! Нямаше какво да добави към това. И време не беше останало вече — под прозореца заръмжа Ларискиният запорожец — нощта беше свършила, операторът се бе върнал вкъщи и цялата купчина от мъдрости трябваше да се скрие бързо заедно с дневника. Трябваше да се престори, че чете титаничното творение на социалистическия реализъм — романът „Щит и меч“. За него злите езици казваха, че го донесли в редакцията със заглавие „Счит и меч“… Не смееше да си помисли дори, че ще обяснява на Лариска Предназначението, Предопределението и Намесата на Съдбата…

Понякога любовта означава мълчание.