Жул Верн
Село във въздуха (5)

V. Първият ден от пътуването

Беше малко след осем часът сутринта, когато Джон Корт, Макс Юбер, Камис и Лланга потеглиха на път, с посока към югозапад.

Разбира се, никой не можеше да каже, дали скоро ще срещнат потока, който ще ги отведе до Убанги. Досега всичко вървеше добре: пътешествениците бяха попаднали на добре утъпкана пътека, която минаваше през храстите и през повалените от буря дървета, очевидно прокарана от някакви едри животни, разкъсали и смазали всичко по пътя си.

Лланга, сякаш дресирано ловджийско куче, тичаше напред, а когато го викаха, високо подканяше другите да вървят след него.

Форлоперът внимаваше да не се отклонят от правилната посока, и всички бодро крачеха напред.

Слънцето почти беше достигнало зенита. Обаче, колкото пътниците навлизаха по-навътре, толкова ставаше по-тъмно; въпреки ясното време, тук цареше полумрак. А какво ли е, когато небето се покрие с облаци? Навярно настъпва пълна тъмнина? Разбира се, за пътуване през нощта, и дума не можеше да става.

Решиха да почиват през нощта, а огън да палят само, колкото да си приготвят вечеря, и след това да го загасват. През това време на годината не беше студено, а от друга страна, макар че гората изглеждаше да е необитаема, по-добре щеше да бъде да не издават своето присъствие. Туземците сякаш потънаха в земята, след като бяха устроили неотдавна необикновената илюминация в началото на гората.

Доскоро керванът силно страдаше от голяма горещина, но тук, под сянката на дърветата, цареше приятна прохлада. Нощуването под открито небе не плашеше пътешествениците, понеже през този сезон нажеженият през деня въздух запазваше достатъчно топлина и през нощта. По-опасни бяха дъждовете, твърде характерни за тази част на Африка по всяко време на годината. А тези дъждове са истински порои, които заливат всичко и до мозъка на костите пронизват със своите игли или с тежките си като олово капки. Но през последната седмица небето беше ясно още от новолунието, а понеже този спътник на нашата планета очевидно оказва известно метеорологично влияние, пътешествениците можеха да се надяват, че времето ще се задържи хубаво поне още десет-дванадесет дена.

Из тази част на гората, леко наклонена към бреговете на Убанги, почвата не беше блатиста както из южната част, но затова пък беше покрита с висока твърда трева и корени, годни за ядене, а това беше приятно разнообразие на храната на нашите пътешественици. Освен гигантските тамаринди, мимози и боабаби, които възвишаваха върховете си дори до 50 метра височина, тук постоянно се срещаха храсти от млечна порода, с остри клони и със широки листа, чиято кора съдържа млечен сок, а плодовете им са едри орехи. Когато тези орехи узреят, пръскат се сами и изхвърлят семена из своите шестнадесет клетки. Срещаха се и фриниуми, и аниоми, и разновидни папрати, и цяла колекция ценни дървета — тек, червено дърво, акажу, желязно дърво, диви портокали, смоковници с бели стъбла, и много други.

Всъщност, всичките тези разновидни дървета растяха не толкова нагъсто и ако не бяха лианите, чиято дебелина понякога достигаше повече от тридесет сантиметра, обвили се около дънерите, през гората свободно биха преминавали фургоните на керваните. Обаче навсякъде се виждаше такава гъста мрежа от лиани и пълзящи растения, че образуваната от тях стена, представляваше непреодолима преграда. И цялата гора гъмжеше от милиарди най-разнообразни насекоми, мухи, бръмбари и червеи, а по клоните на дърветата се носеха хиляди видове птици, които от сутрин до вечер огласяха въздуха със своите писъци, крясъци, викове и чирикания. Всичките тези ибиси, папагали и папагалчета, пауни и фазани, птички-мухи и пойни птици, оживяваха гората, като я изпълваха с истинско море от звуци.

Тук-там се срещаха цели стада шимпанзета, макак, мандрили и горили — най-силните, най-свирепите и най-опасните от всичките съществуващи маймунски породи. Но досега тези горски жители, навярно никога още не виждали човек, се отнасяха по-скоро с любопитство, отколкото враждебно към пътешествениците. На подобно отнасяне, трудно биха могли да разчитат из горите на Конго или на Камерун.

След къса почивка през деня пътешествениците направиха още една почивка — към шест часът вечерта. Макар че понякога си пробиваха отвори с ножове и с брадви, но останалата част от пътя беше измината при сравнителни удобства по пътеката, прокарана от биволите. Впрочем, тук-там из храстите понякога надничаше едрата глава на грамаден бивол или онжд. Тези тревопасни са извънредно опасни, поради тяхната необикновена сила и бесен характер, и нашите пътешественици се стараеха да избягват нежелателни срещи, за да не бъдат принудени да хабят патроните си.

Когато се стъмни, четиримата спряха на една малка полянка, между корените на грамадно дърво, високо повече от петдесет метра; клоните на този великан започваха на два метра от земята; по вейките му се виждаха сиво-зеленикави листа и белоснежни, пухкави топчета. Това беше едно от африканските памучни дървета, извънредно удобно за да даде защита от лошо време.

— Вижте, приятели, леглото ни е готово, хем памучно легло! — весело възкликна Макс Юбер.

Камис бързо накладе огън. Вечерята беше същата, както закуската и обедът, т.е. печено антилопово месо. Докато вечеряха, Джон Корт се обърна към форлопера:

— Ако не се лъжа, през цялото време вървяхме към югозапад?

— Да, през цялото време…

— Според вас, колко сме изминали през този ден?

— Дванадесет или петнадесет километра, г. Джон, и ако вървим все така, за по-малко от месец ще достигнем бреговете на Убанги!

— Няма да е лошо, но трябва да имаме предвид и евентуални задръжки и препятствия — забеляза Корт.

— Ами защо да нямаме предвид и някакво по удобно пътуване? Може би ще срещнем плавателна река или поток, които значително ще облекчат и ще съкратят пътя ни — обади се Макс Юбер.

Камис кимна с глава и отговори:

— Това е твърде вероятно, обаче когато отидем по-на запад.

— Страхувам се само от едно: че и в тази гора няма да намерим нищо тайнствено!

— Толкова по-добре, — промълви Джон Корт.

— Е, не съм съгласен! — усмихна се Юбер, а после се обърна към хлапака: — Хайде, Лланга, време е да спиш!

От предпазливост, решиха да дежурят на смени. Макс Юбер пожела да бъде пръв, а Камис и Джон Корт се обтегнаха върху пухеното легло, приготвено от самата природа. Младият французин се разположи пред загасналия огън и покорен от тихата прелест на тропическата нощ, неволно започна да мисли, какво ли крие в себе си тази гигантска гора. Нима само богато растително царство и нищо повече? О, не! Може би Швайнфурт и Юнкер са изследвали именно тази част на Африка, може би тази грамадна гора на Убанги се простира към изток и граничи със страната Хиам-Ниам, наречена „страна на опашатите хора“, макар че тамошните жители нямат никакви израстъци, подобни на опашка? А из северната част на Итури нима Стенли не е срещал пигмеите, не по-високи от метър и 20 сантиметра, с прекрасно телосложение, с тънка и лъскава кожа, и с очи, като на газела? Нима и английският мисионер Албърт Лид не е констатирал съществуването на същите дребни хора, на брой повече от десет хиляди, населяващи областта между Уганда и Кабинда? Според думите му те живеели предимно по клоните на дърветата, и безпрекословно се подчинявали на своя избран вожд. Ами, из горите на Ндукурбоша, нима същият този мисионер не се натъкнал на пет селища, току-що напуснати от лилипути, чиито ръст достигал едва 80–85 сантиметра? Нима не се е срещал с всичките тези „уамбути“, „батина“, „ака“, „базунгу“, тежки не повече от 40 килограма, но без да са лишени от остър ум, отлични работници и храбри войници, твърде опасни със своите малки на вид, обаче смъртоносни оръжия?

Като размисляваше по такъв начин, Макс Юбер вярваше, че безкрайната гора сигурно крие в недрата си някакви тайнствени същества, може би дори еднооки циклопи, подобни на онези, за които се говори в митологията, или пък такива, чиито нос е удължен във вид на хобот, вследствие на което могат да бъдат причислени, ако не към семейството на дебелокожите, поне към семейството на хоботните?

Увлечен от подобни научни фантазии, Макс Юбер не спеше наистина, но всъщност беше твърде лош пазач, и сигурно не би забелязал надвисналата опасност, за да предупреди своевременно другарите си. Младежът силно трепна, когато някаква ръка се отпусна върху рамото му.

— Аз съм, драги Макс! Моля, недейте да ме вземате за дивак „убанги“. Забелязахте ли нещо особено?

— Не, всичко е тихо и мирно.

— Хайде, полегнете си, драги Макс. Сега е мой ред да дежуря — каза Джон Корт, и се разположи пред загасналия огън.

Както първата, така и втората половина от нощта премина съвсем спокойно. По-късно, Камис смени американеца и дочака разсъмването без да забележи нищо подозрително.